Майн Рид
Дяволския остров (31)

Глава четвърта

Следващата почивка направиха на Крокодиловия басейн, който се състоеше от бавнотечащ ручей, образувал на места големи вирове и езера. Както и в други реки на Луизиана, в него имаше много крокодили — оттам идваше името му.

За лагер избраха открито място на брега, където ручеят образуваше голямо езеро. По бреговете му растяха гигантски дъбове и кипариси, окичени със сребристи гирлянди от испански мъх. Това придаваше мрачен израз на горната част на гората, смекчаваше го само ярката зеленина и огромните цветове на магнолията.

Езерото гъмжеше от алигатори. Те се грееха на слънцето или пропълзяваха в тъмното сенчесто блато. Някои плуваха по повърхността на реката, като лениво плъзгаха дългите си гърбове. Когато стояха неподвижни, тези страшни животни приличаха на сухи пънове. Много от тях лежаха на слънце с отворена уста, като от време на време шумно ги затваряха. По този начин ловяха мухи, които летяха около тях и се залепваха на езика им. Други ловяха риба в реката и шумът от ударите на опашките им се чувате на цял километър. Ревът им напомняше крякане на гигантски жаби, но беше силен и страшен като рев на бик.

Разпънаха палатката на високо сухо място. За вечеря имаха дивеч, Базил беше убил сърна. Той бързо одра кожата и наряза месото на парчета за вечеря и за закуска на следващия ден.

На един прът закачиха бутовете на сърната, за да ги носят по-удобно. Следващия ден ловът можеше да не бъде толкова сполучлив. Все пак остана и голяма порция за вечеря на Маренго.

Вечеряха два часа преди да залезе слънцето. След това Базил се зае да поправя седлото, а Люсиен си записваше в бележник наблюденията през деня. Франсоа нямаше какво да прави и реши да издебне стадото фламинги, чиито красиви пера блестяха на слънцето. Той знаеше, че е много трудно, но непременно искаше да опита и като предупреди братята си, тръгна с пушка в ръце. Той скоро изчезна от очите им, поемайки по пътека, прокарана от елени и други животни.

След пет минути се чуха един след друг два изстрела. Базил и Люсиен знаеха, че стреля Франсоа, но не разбираха срещу кого, тъй като не би могъл да стигне толкова бързо при фламингите, а и те се разлетяха от изстрелите.

Братята започнаха да се безпокоят, когато изведнъж се чу ужасеният вик на Франсоа. Двамата се хвърлиха за пушките и се втурнаха на помощ, но не успяха да стигнат до гората, когато го срещнаха да тича насреща им. Точно пред него на пътеката се беше проснал огромен алигатор, дълъг почти седем метра. Макар да го предупреждаваха с викове, братята видяха как в страха си Франсоа почти не забелязва крокодила. Той се спъна в животното, падна по очи, ала не се нарани, скочи на крака и продължи да тича, викайки: „Мечка, мечка!“

Базил и Люсиен видяха тичащата по пътеката мечка и се приготвиха да я посрещнат. Първият изстрел на Франсоа само беше я раздразнил и тя веднага се спуснала да го гони.

Първата мисъл на момчетата беше да хукнат към конете, да скочат на тях и да бягат с всички сили, но мечката беше твърде близо и можеше да убие някой от тях. Затова решиха да я чакат на място. Базил, на когото се бе случвало да види как убиват мечки, беше по-малко изплашен от другите. И двамата с Люсиен Държаха пушките си готови, за да срещнат страшния звяр.

Мечката не забеляза крокодила, спъна се в него и между тях започна борба. Крокодилът я издебна и така силно я удари с опашката си, че се чу как изпукаха ребрата й.

Мечката обикновено не би го закачила, но сега, разярена от това с нищо непредизвикано нападение, се хвърли и го стисна в обятията си.

Биеха се яростно.

Не се знае колко време би продължила борбата и как би свършила, ако Базил и Люсиен не бяха стреляли и ранили мечката.

Тя пусна алигатора и се помъчи да избяга, но той я хвана за крака със силните си челюсти и я повлече към водата. Мечката очевидно разбираше намеренията му и издаваше силни, жални стонове. Но немилостивият враг се гмурна във водата заедно с жертвата си. Момчетата наблюдаваха повърхността на водата почти час, но не се показа ни мечката, ни крокодилът. Вероятно тя се беше удавила, а победителят я бе заровил в тинята или пък бе я завлякъл в друга част на басейна, за да я изяде там спокойно.

Момчетата се върнаха при своята палатка, налягаха по тревата и заговориха за мечките и алигаторите. Базил, като опитен ловец, добре познаваше някои привички на тези животни, но той беше слаб наблюдател, докато Люсиен внимателно беше изучил живота на крокодилите както от опит, така и от книгите. Братята с интерес се вслушаха в думите му.

— Крокодилите — каза Люсиен — се делят на три породи: крокодили, гавиали и алигатори. Това деление е направил Кювие въз основа на формата на главите и на зъбите. Крокодилът има дълга, заострена, тясна муцуна с два големи зъба от двете страни на долната челюст. При затваряне на устата те се скриват в ямички на горната челюст. Според думите на Кювие това са истинските крокодили. Гавиалите също имат дълга заострена муцуна, но техните зъби са почти еднакво големи и равни. Алигаторите, напротив, имат широки муцуни с неравни зъби, с един голям зъб на долната челюст. Известни са пет разновидности от истинските крокодили. Четири от тях живеят в реките на Африка, а петата — в Западна Индия и Южна Америка. Гавиалът се въди в Азия, главно в Ганг и в другите индийски реки. Алигаторът е много разпространен в Америка — Северна и Южна. В испанските владения в Америка го наричат кайман. Тук се въди още гвианският очилат кайман и алигаторът на река Мисисипи. Разбира се, когато реките на Южна Америка бъдат добре изследвани, сигурно ще се открият още няколко разновидности.

Най-големите и кръвожадни алигатори се срещат по река Магдалена и притоците й в Колумбия. Четох една истинска случка за нападение на такъв алигатор — толкова е ужасна, щото по-добре би било да е измислена.

На брега на река Магдалена, на няколко километра от град Картаген живеел пастир. Неговата колиба се намирала близо до тази част на реката, където се въдели толкова много каймани, че местността била почти безлюдна. Пастирът имал ясена и една дъщеря на шест-седем години, много хубаво момиченце.

Пастирът често отивал със стадото далеч от къщи. Жена му, индианка, била свикнала с всякакви опасности и не се бояла да остава сама.

Веднъж, когато мъжът не бил вкъщи, тя отишла на реката да пере, придружена от момиченцето, което носело вързоп с дрехи. Докато майката перяла, детето събирало зрели гуави, дето растели по самия бряг. Изведнъж се чул страшен писък и плясък на вода. Индианката се огледала и видяла, че детето е паднало в реката. Неочаквано край него се показал грамаден кайман. Жената в ужас се хвърлила след детето. Момиченцето пак се показало на повърхността на водата; тогава майката се опитала да го изтегли за ръцете, но кайманът го хванал за краката и щракнал челюстите си. Момиченцето извикало за последен път и майката с труд извлякла на брега безжизненото тяло.

Няколко минути нещастницата гледала потресена своето дете, навела са над него и го целувала по бледите устни. Тя не плакала, не викала за помощ — това било безполезно, а и наоколо нямало жива душа. Понякога злощастната майка хвърляла поглед към мястото, където все още плувал кайманът, очаквайки нова жертва.

Освен дълбокото отчаяние на лицето на жената се появила жажда за отмъщение. Тя изтичала вкъщи и след няколко минути се върнала с дълго копие, с което нейният мъж ходел на лов за тигри и други животни. Освен копието индианката донесла ласо, въжета и два ножа.

Кайманът все още бил до брега. Индианката се решила на страшна постъпка. Тя промушила с копието тялото на детето, стегнала здраво ножовете при острието на копието като зъби, а ласото завързала за дръжката. След това захванала края на ласото за едно дърво, тъй като знаела, че нейната сила не е достатъчна за борба с каймана.

Когато всичко било готово, жената хвърлила копието заедно с тялото във водата и се скрила зад храстите да наблюдава какво ще стане. Не чакала дълго. Щом видял апетитното късче, кайманът се хвърлил върху примамката и стиснал мъртвото тяло със своите грамадни челюсти. Кайманите не дъвчат храната си, зъбите им не са приспособени за това — те им служат само за хващане, а езикът — за поглъщане на храната. Като видяла, че кайманът глътнал тялото, индианката бързо скочила и започнала да тегли ласото. Раздал се ужасен рев, който доказвал на нещастната майка, че е постигнала целта си.

Кайманът отчаяно се борел, като ту потъвал, ту отново изплувал на повърхността. Кръв шуртяла от устата и ноздрите му. Той дълго се борил, но малко по малко силите му отслабвали и накрая престанал да се движи. През цялото време обезумялата жена наблюдавала тази сцена и сърцето й горяло за мъст.

С мъка разказала печалната случка, когато се върнал мъжът й. Като научили за това, хората наоколо били ужасени и няколко дни изтребвали кайманите, които видели.

— Това — добави Люсиен — е истински случай, станал преди две години.

— Ужасно е — каза Базил. — Прииска ми се да убия поне едно от тези свирепи животни. Така ще се сдобия и със зъб от крокодил.

Той взе пушката си и тръгна към реката. Наблизо нямаше нито един алигатор.

— Чакай! — извика Франсоа. — Аз ще ги подмамя насам. Скрий се в храстите.

Франсоа, който умееше отлично да подражава крясъците на различни животни, често успяваше да ги заблуди. Той се скри в храстите и започна да лае и скимти като малко кученце.

След няколко минути неговата хитрост привлече много алигатори. Един от тях излезе на брега. Базил го улучи право в окото и грамадното чудовище веднага издъхна. Базил и Франсоа излязоха от храстите и останалите алигатори отплуваха обратно. С помощта на брадвата на Люсиен избиха най-големите зъби от устата на мъртвия крокодил. Вълците и хищните птици щяха да се справят с трупа.

Момчетата вечеряха и легнаха в палатката. Рано сутринта след закуска оседлаха конете и продължиха пътя си.