Майн Рид
Дяволския остров (30)

Глава трета

Младите ловци се отправиха към залеза и скоро се озоваха във величествена гора. По това време на запад от Мисисипи селища на белите се срещаха рядко. По бреговете бяха скупчени жилищата на заселниците. Зад тях на стотици километри се простираха блата и гори. След час момчетата навлязоха в онази част на гората, където обикновено ходеха само индианци или местни ловци. Ала те добре я познаваха от предишни обиколки.

Вечерта се разположиха на една поляна. Бяха решили да се установят тук два часа преди залез, за да имат време да се приготвят за нощуване, да разпънат малката палатка. Но вечерта беше чудесна и всички предпочетоха да останат на открито.

Базил забиваше колчетата, Люсиен наглеждаше запаления огън, а Франсоа скубеше двата диви гълъба, убити по пътя.

Сред поляната пасяха три коня. Черният, полуарабски, много силен и умен, беше любимецът на Базил, наречен Черният сокол в чест на смел индиански вожд, бивш приятел на стария полковник. Другият, обикновен червеникав кон, беше спокойно и добре охранено животно с прякор Буржоа. Той беше на Люсиен. Третият бе толкова малък, че можеше да бъде взет за пони и принадлежеше към онази буйна порода, която наричат мустанги. Този кон, който с петната си напомняше пантера, се наричаше Котка и принадлежеше на Франсоа.

На известно разстояние стоеше муле с калносив цвят и с бели петна по гърба. То беше, както всички мексикански мулета, извънредно зло, затова го и поставиха по-далече от конете, от които особено не понасяше мустанга. Наричаха го Жанет и Длъжността му беше да носи палатката, провизиите и покъщнината. Тук беше и тъмночервеникавото куче Маренго, дето можеше да бъде сбъркано с кугуар, ако не бяха широките му клепнали уши и дългата черна муцуна.

Франсоа пусна изчистените гълъби във врялата вода, прибави парче сухо месо, сол и пипер, подправи всичко това с брашно и започна да подсилва огъня.

— Жалко, че нямаме никакъв зеленчук! — каза той.

— Почакай! — извика Люсиен. — Там, край гората, има доста треви. Да видим няма ли да се намери нещо за нас.

Ала там Люсиен не откри нищо, едва на брега на ручея, който течеше между дърветата, наскуба цял сноп индианска ряпа и див лук.

— Истинско щастие! Сега ще стане чудесна супа! — радостно извика Франсоа, наряза корените и ги пусна в котлето.

Не след дълго супата беше готова и братята насядаха на тревата да вечерят. Те бяха взели запаси от сухари за няколко дни. Когато ги свършеха, смятаха да започнат брашното, а свършеха ли и него, щяха да карат съвсем без хляб, както бяха правили често по време на предишните си екскурзии.

Докато се гощаваха с вкусната супа, се чу шум, нещо жълто се мярна по поляната и бързо се покатери на едно дърво. Това беше катерица. Притисната до стеблото, тя се готвеше да направи нов скок.

— Колко е красива! Папа охотно би дал двадесет долара за такава кожа.

— Ще я получи много по-евтино — отбеляза Франсоа, като посегна към пушката си.

— Чакай, Франсоа — каза Люсиен. — Нека по-добре Базил да опита, той е по-добър стрелец от теб.

— Съгласен съм — отговори Франсоа. — Ако той не улучи, аз ще бъда готов.

Базил стана и взе дългата си пушка, а Франсоа се въоръжи с двуцевката.

Катерицата скочи на едно разцепено от буря или гръм дърво, което стоеше малко настрана от другите. Голото стебло се издигаше на двадесет метра височина и само на върха му стърчеше крив сух клон.

Докато Базил и Франсоа приготвяха пушките, катерицата скочи още веднъж и се сви на върха на този клон. Можеше да бъде застреляна само като се отидете близо до дървото и това не беше трудно, тъй като тя като че не обръщате внимание на присъстващите. Разперила като ветрило пухкавата си опашка, катерицата с удоволствие се греете на слънце. Момчетата тихо вървяха през поляната. Базил крачеше напред. Когато повдигна пушката и се прицели, катерицата, която досега не го забелязваше, изведнъж отпусна опашка, смъкна се от клона и се притисна към кората на стеблото. От какво се уплаши? Явно, не от момчетата — би се скрила зад дънера, както правят катериците. Муцунката й беше обърната нагоре по посока на хищната птица, която се въртеше над поляната.

— Почакай — прошепна Люсиен, хванал Базил за ръката. — Това е червеноопашат ястреб. Да погледаме как ще се спусне.

Започнаха да наблюдават. Клоните ги скриваха и ястребът не ги забеляза или пък бе твърде зает с преследването на плячката си, та не им обърна внимание.

Люсиен едва бе свършил фразата си, когато ястребът със силен крясък се спусна върху катеричката. Но животното беше нащрек и с бързината на светкавица два пъти обиколи дървото. Хищникът се спусна след жертвата, но тя пак се изплъзна и се озова в другия край на стеблото. Ястребът няколко пъти се опита да я хване и най-после се издигна нагоре, като не преставаше да кръжи над дървото.

— Странно — каза Франсоа, — катерицата не се прехвърли на друго дърво, където има листа или хралупа.

— Тя точно това иска — каза Люсиен, — но ще трябва да бяга по открито място и ястребът веднага ще се хвърли отгоре й.

Когато се издигна на десетина метра над дървото, хищникът започна да издава крясъци, сякаш викаше другар. Само след няколко минути се появи втори ястреб, много по-голям. Двете птици започнаха заедно да се вият над дървото. Катерицата отново започна да се върти около стеблото, мъчейки се да им убегне.

Единият от нападателите се хвърли върху нея, но не успя да я хване. Другият долетя на помощ, нападайки от другата страна. Бедното животно, като нямаше къде да отиде, скочи надолу, По преди да достигне земята, се озова в ноктите на ястреба.

В този миг се чу гърмеж и птицата падна заедно с жертвата, а втори изстрел свали другия ястреб.

Люсиен приближи, за да види убитата катерица, но тя внезапно се изтръгна от ноктите на мъртвия ястреб, подскочи и бързо се изкатери на едно високо дърво. И тримата се втурнаха след нея, ала видяха само хралупата й на петнадесет-двадесет метра височина. Това сложи край на лова.