Майн Рид
Дяволския остров (18)

Глава осемнадесета
Тайната

Слънцето вече беше изгряло, бяха изминали няколко часа, докато почувствам, че силите ми бавно се възвръщат. Макар да усещах още слабост, поне можех да се държа на краката си. Мъчеше ме жажда, както винаги става с ранени хора, изгубили много кръв.

Близо до мен течеше река. За да се напия, трябваше наново да направя всички усилия, които вече бях правил, докато изляза на острова. Но накрая успях и мисля, че никога друг път не съм изпитвал такова щастие.

Дрехите ми бяха изсъхнали и аз ги облякох. Започнах да обмислям как да напусна острова.

Скоро намерих отговор. Спомних си залива, на чиито брегове намерих следи от човешко присъствие и старата лодка под кипариса.

Превързах отново ръката си, а от останалите парчета направих превръзка, която да я поддържа, и тръгнах към малкия залив. Знаех в коя посока от това дърво се намира заливът. Припомних си пътя, по който бях вървял, и скоро между дърветата съзрях лъскавата повърхност на водата.

В същия миг внезапно спрях… Чух човешки гласове!

Някакви хора, които не виждах, говореха тихо, но възбудено. Те бяха на брега на залива, към който отивах.

„Сигурно са ловци — помислих си. — Може би няма да се наложи да използвам лодката, като греба само с една ръка.“

Тогава чух по-ясно единия от гласовете. Веднага го познах и косите ми настръхнаха. Това беше гласът на човека, опитал се да ме убие преди няколко часа. Гласът на мистър Блен.

Каква работа имаше капитанът на този остров? Целият екипаж ли е тук, или той е сам? Откъм залива се чуваха няколко гласа. Вероятно платноходът е там. Но какво прави на острова — да не се е случило нещастие или пък го поправят?

Не допусках, че са спрели, за да ме търсят. Ясно беше — искаха да се избавят от мене и смятаха, че са успели. Забележеха ли ме, нямаше да пропуснат случая да ме довършат.

Наистина негрите на ескуайър Уудли бяха тук, но можеха ли да ме защитят, щяха ли да посмеят? И нима Блен нямаше да намери начин да се справи с мен, преди да извикам за помощ? Бях слаб, ранен, без оръжие, немислимо беше да се защитавам.

Бях като парализиран от тази среща. Стоях толкова близо до враговете си, щото изпращяването на едно сухо клонче бе достатъчно, за да ме издаде. Чудно, как не ме бяха чули досега.

Не знаех какво да направя. Но някой можеше да се промъкне насам, и да ме види. Забелязах до мен грамаден кипарис, чиито клони стигаха почти до земята. Като се мъчех да не шумя, се вмъкнах посред клоните, тъй че зелените вейки ме скриха отвсякъде. Треперех като беглец, който очаква всеки миг да бъде открит от преследвачите си.

Дълго стоях там. Страхът обхвана цялото ми същество. Боях се да помръдна. Струваше ми се, че дори дъхът ми може да ме издаде. Враговете ми бяха на трийсетина крачки от мен — не можех да се измъкна от острова. Дори дървото, което ме донесе дотук, бе отвлечено от течението.

Оставаше ми единствено надеждата за лодката, която бях забелязал преди. Екипажът на платнохода нямаше нужда от нея, тъй като си имаше по-голяма. Оставаше ми само да чакам, докато Блен и неговият съучастник напуснат острова.

Ала те все още се бавеха. Явно, платноходът не беше пострадал. Не се чуваха нито удари на чукове, нито стъргане с трион. От палубата се носеха само гласове и шум от стъпки.

Долових, че говорят трима души и само гласът на Блен ми беше познат. Странното бе, че от негрите не се чуваше ни звук. Знаех, че при всяка работа те бъбрят, шегуват се и гръмко се смеят.

Тогава дочух четвърти глас, който даваше някаква заповед. Изведнъж го познах и ужасът ми се увеличи стократно. Гласът на Брадли! Какво прави той тук? Откъде се взе?

Не можех да сдържа желанието си да видя какво правят тези четиримата. Трябваше да се кача на някой от дебелите клони, които бяха над мен.

Това не се оказа трудна работа. Клоните бяха гъсти и удобни. Качвах се като по стълба.