Майн Рид
Дяволския остров (15)

Глава петнадесета
Недружелюбните спътници

Благодарение странното управление на Стигнър първите шест часа се движехме съвсем бавно. Вместо да плава по течението, виждаше се, че той го избягва. Ту приближавахме към единия бряг, ту извивахме към другия.

Десетина километра след плантацията Блен заповяда да спрат, слезе на брега с един негър и привърза лодката към голямо дърво. Тук нямаше ни пристанище, ни жилище, нищо освен гъста гора. Блен бързо се изгуби зад дърветата, а екипажът остана да се отбранява от безмилостните насекоми.

Блен се върна чак след два часа. И отново започнахме да се блъскаме от бряг на бряг. Може би това се правеше от предпазливост поради опасността от водовъртежи, които неопитното ми око не можеше да забележи, а може би имаше и друга причина, която не ми беше известна, тъй като бях чужденец.

Това ме заинтересува, но отношенията ни с капитана не бяха приятелски, за да го помоля да ми обясни странното управление или пък своята разходка.

Обърнах се към един негър, когото помнех от плантацията на стария Уудли, ала той не знаеше повече от мен. Дали пък мистър Блен не иска да ме накаже за насилственото нахлуване на кораба? Може нарочно да прави тези зигзаги и спирания, за да го помоля сам да сляза в Начед или в Пуан Купе, или някъде другаде.

Ако планът му беше такъв, без съмнение щеше да успее. Не мина и един ден, а моите спътници заедно с платнохода ми бяха така омръзнали, че реших да сляза на първото пристанище, откъдето мога да взема параход.

Целия следобед продължихме да пътуваме по същия начин. Най-малко дванадесет пъти пресякохме реката. Очевидно памукът щеше да закъснее за местоназначението си. Ако продължаваме така, в Ню Орлеан щяхме да пристигнем не по-рано от средата на зимата.

Слънцето залезе, а ние не бяхме се отдалечили и на двадесет километра от плантацията. Още не бяхме отминали острова, където бях убил белоглавия орел. Освен ако го бях пропуснал, въпреки че гледах доста внимателно.

През деня взех пушката си и стрелях по птици или по-големите риби, които плуваха зад кораба. Даже убих един доста голям ястреб, който падна във водата, но грубият капитан не пожела да отвърже лодката, за да го прибера. Но дори и безполезен, този лов много ме развличаше. Той бе една от причините да избера такова пътуване.

Когато се смрачи, по неволя оставих това занимание. Но нямаше какво друго да правя. Да говоря с такива спътници, не можех, книги забравих да си взема, пък и на димящата лампа в тъй наречената каюта не можеше да се чете. Не можех дълго време да остана в тази миризлива дупка с четиримата бъбриви и глупави негри, на които, не знам защо, заповядаха да не излизат. Двамата бели бяха останали горе. Взех със себе си одеялото и реших да прекарам нощта на палубата. През деня беше горещо, но сега стана доста хладно. Завих се с одеялото, като покрих и главата си. Тази предпазливост не бе излишна, тъй като от блатата духаше силен вятър. Запалих цигара и започнах да се разхождам по кръглата палуба, но беше студено, нощта беше тъмна, а подът така лошо направен, че рискувах да се нараня или да падна във водата.

Спрях и се загледах в тъмните вълни на реката, в светулките, дето се носеха покрай обраслия с храсталаци бряг. Вслушвах се в тези гласове на природата, които ме обхващаха от всички страни. Чуваше се нещо като ридание подобно на котешко мяукане; това бе гласът на кугуара. По-наблизо се чуваха гласове на нощни птици, гръмкият като тръба глас на дивата гъска, жалният повик на кукумявката.

Дълго време стоях и слушах. Нито една човешка душа не ми пречеше да се вслушвам в този нощен химн на природата. Негрите останаха в каютата, а двамата бели на палубата бяха мълчаливи и неподвижни като призраци. После заговориха тихо, но до мен не достигаше нито звук.

Стоях колкото се може по-далече от тях. Макар и да не чувах гласовете им, разбрах, че говорят с голямо въодушевление. Издаваха ги жестовете им. Дали не говореха по мой адрес? Въпреки тъмнината усетих, че се обърнаха към мен. Знаех, че са недоволни от присъствието ми на кораба, но не можех да разбера защо.

Въпреки постоянната им грубост не бях помислил, че може да ме застрашава някаква опасност. Но сега тази мисъл ми мина през главата. Припомних си разказите за лодкарите по Мисисипи, които ги рисуваха като хора, способни на всичко, даже на убийство.

Но защо им е да ме убиват? Багажът ми нищо не струваше. Не можеха да предполагат, че имам и много пари. Най-сетне тук имаше четирима негри от плантацията на ескуайър Уудли, те щяха да разберат. Не, тази мисъл бе направо смешна и аз я пропъдих.

С настъпването на нощта те престанаха да пресичат реката. Кормилото стоеше неподвижно и платноходът се носеше с около десет километра в час. На това място течението беше много бързо.

Бръкнах в джоба си за цигара и разбрах, че съм си забравил табакерата в каютата. Когато тръгнах да си я взема, приближих до Блен и Стигнър. Единият държеше кормилото, другият стоеше до него.

Краят на догорялата ми цигара още не беше изгаснал. Минавайки край тях, дръпнах силно, огънчето се разпали. Светлината ми разкри две освирепели лица. Те носеха печата на престъпен замисъл. В този миг бих повярвал, че искат да ме убият, стига да бях разкрил мотива им за това.

Двамата ме изгледаха мълчаливо, без да се помръднат.

Аз също безмълвно ги отминах.