Майн Рид
Дяволския остров (1)

Глава първа
„Йелоу сити“

Много години вече минаха, откакто пътувах за пръв път по долината на Мисисипи. Единствената причина, която ме накара да тръгна тогава, бе жаждата за приключения и аз наистина се убедих, че съм направил добър избор.

Сред необикновената и величествена природа на тази страна, в нейните кипящи градове с най-пъстрото население, което можеш да си представиш, рядко минава ден, без да се случи нещо интересно, рядко минава седмица без някакъв странен епизод, за който се говори дълго.

Много от тези епизоди могат да се сторят невероятни на читателя, който не познава нравите и обичаите на племената, населявали долината на Мисисипи по онова време. Тогава нейните градове не бяха престанали да служат за убежище на тия, които бяха отхвърлени от обществото, които не признаваха никакъв закон освен съда на Линч.

Обратно на всички, които са изследвали долината на Мисисипи, тръгнах да пътувам не от север, а от юг, откъм устието на реката. Първият град, където спрях, бе Ню Орлеан.

Когато пристигнах, пролетта преваляше. Не след дълго по вратите на крайбрежните къщи се показаха червени кръстове. Това означаваше, че епидемията, върлуваща тук всяко лято, вече се е появила. Сметнах за добре да се простя с този любопитен град засега, като се върна отново, когато първите студове пропъдят епидемията.

Запътих се на север, като спирах тук-там, както се случеше или както исках. Така достигнах до столицата на Тенеси. Пътуването се проточи дълго. Листата вече жълтееха. Виждаше се, че есента е близо.

В „Града на канарите“ не се бавих много. Реших да замина пак на юг, но не с параход, а на кон. Така щях по-лесно да опозная страната, през която минавам.

Намерих един търпелив кон, привързах отзад на седлото малко куфарче и тръгнах. Чакаше ме дълго пътуване, толкова дълго, че ако кажех какво разстояние ме очаква, докато стигна целта си, щяха да сметнат, че се хваля.

Не бях изминал още и няколко километра по правия път в Дронклин, когато към мен мълчаливо се присъедини един конник. Животното, което яздеше, бе много хубаво и той лесно можеше да ме отмине, но виждаше се, че го задържа нарочно. Облечен бе с бял памучен костюм, на главата си имаше широка панамена шапка, а на краката — изящни лачени обувки. Изглеждаше на около двадесет години и аз реших, че вероятно е син на плантатор.

Мълчаливо стигнахме до доста голяма група от къщи вдясно от пътя. Непознатият пръв наруши мълчанието.

— Това е затворът — каза той, като видя, че разглеждам постройките. — Разбира се, вие сте били там?

Този въпрос ми се стори толкова странен, че неволно се разсмях. Все пак успях да доловя, че той просто се изрази несполучливо, без да иска да вложи в думите си оскърбителни предположения за мен. Доловил вече по какъв начин бе изтълкуван въпросът му, той също се разсмя.

— Сгреших — каза той. — Надявам се, правилно разбрахте въпроса ми. Личи си, че сте чужденец, и предположих, че ще ви е интересно да се запознаете с тъмницата на един от американските щати.

— Благодаря ви — отговорих. — Наистина съм чужденец, и при това турист. Ще ви бъда благодарен, ако ми разкажете за нея.

— С удоволствие. Не искате ли да я посетим? Познавам се с директора на затвора. А там наистина е интересно — само Мурел колко струва!

— Кой е този Мурел?

— Той е прочут пират и бандит. Тук всички го познават. На съвестта му лежат маса убийства; три или четири от тях са напълно доказани, но въпреки това е осъден само на десет години затвор и сега му остават да излежи още четири. Искате ли да го видите?

— С удоволствие — отговорих.

Кривнахме от пътя и се насочихме към затвора. Прие ни любезно самият директор и ни разведе из всички здания. Те приличаха по-скоро на голяма фабрика, отколкото на тъмница. Тук имаше и шапкари, и шивачи, и обущари, и железари, и ковачи, и хлебари. На пръв поглед всички тия хора бяха всецяло погълнати от почтения си труд.

Между ковачите ми посочиха убиеца Мурел. Въпреки изчерненото му лице успях да видя, че физиономията му не противоречи на ужасната репутация, която имаше.

Разказаха ми неговата история. Отначало бил ковач, но скоро се отказал от занаята си, за да се залови с много по-доходното пиратство. Той не действал по далечните морета, както е прието да работят пиратите, а по целия басейн на Мисисипи. Негова плячка ставали варките, корабите и шлеповете, пътуващи надолу по реката към Ню Орлеан, натоварени със стока или с пасажери. Обикновено вземал стоката, а от пътниците ограбвал бижута и пари.

Мъчно било да се залови Мурел, но още по-мъчно било да се докажат престъпленията му. Имал десетки помощници. Между тях били плантатори, мирови съдии и дори духовни лица. Това обясняваше и защо е осъден на десетгодишен затвор, когато е извършил поне десет пъти повече разбойничества и убийства.

Никога няма да забравя отвращението, с което гледа този изверг себеподобните си. Побързах да изляза от затвора и когато яхнах отново коня, усетих, че ми олеква.

И все пак при посещението на този затвор научих много неща. Научих, че престъплението може да служи като могъщо средство против себе си. Трудът, на който е обречен всеки престъпник, може да унищожи самите мотиви на престъплението или поне да облекчи гражданите от някои данъци. Но аз не проумях тази истина тогава, оставяйки зад себе си стените на затвора. Бях още много млад, безгрижен и съвсем не се занимавах с политическа икономия.

Разбрах това много по-късно. Ще го разберат ли и в други държави? Ще вземат ли пример от щата Тенеси?