Х. Бийм Пайпър
Лорд Калван от друкога (5)

5

Той започна да забелязва едва доловима промяна в държанието им с него. Понякога хващаше Рила да го наблюдава със страхопочитание, примесено със състрадание. Чартифон направо грабна ръката му и каза:

— Тук ще ти хареса, лорд Калван.

Забавляваше го, че бе приел титлата, сякаш бе роден с нея. Принц Птосфес подхвърли между другото:

— Ксентос ми каза, че има неща, за които не би искал да говориш. Никой няма да ти спомене за тях. Всички сме щастливи, че си при нас, и бихме искали това да стане твой дом завинаги.

Останалите се отнасяха към него с дълбоко уважение. Официалната история бе, че е принц от далечна страна отвъд Западния океан около Студените земи, свален от трона с измяна. Това бе древната и забравена земя на чудесата, Домът на боговете. А Ксентос каза на Митрон и той разказа на всички останали, че лорд Калван е изпратен в Хостигос от самия Дралм.

Щом се изправи на крака, го преместиха в жилище с по-големи стаи и му дадоха лична прислуга. Дадоха му дрехи, повече отколкото бе имал през живота си, и добри оръжия. Рила му подари два от своите пистолети — дълги по две стъпки, но не по-тежки от неговия колт и с тънки почти като хартия дула. Механизмът им бе опростен и много ефикасен.

— Застрелях те с един от тях — каза тя.

— Ако не беше — отвърна той, — след битката щях да замина и да не се върна никога в Тар-Хостигос.

— Може би щеше да е по-добре за теб.

— Не, Рила. Това е най-прекрасното нещо, което ми се е случвало.

Щом започна да се придвижва без подкрепа, отиде да види военните упражнения. Войниците нямаха униформи, освен сини и червени пояси — цветовете на принц Птосфес. Флагът на Хостигос бе синя алебарда на червен фон. Пехотинците носеха брезентови куртки без ръкави, обшити с метални плочи, а някои имаха ризници. Шлемовете им не се различаваха особено от каските, които използваха в Корея. Някои приличаха на редовна войска, но повечето бяха мобилизирани селяни. Само някои имаха дълги копия: другите бяха с алебарди, ловни копия, изправени остриета на коси с дръжки по осем стъпки или секири със сапове по четири.

На трима въоръжени с хладни оръжия се падаше по един въоръжен с огнестрелно. Някои от огнестрелните оръжия бяха огромни мускети, дълги пет-шест стъпки, калибър 6–8, със стойки за прицелване и стрелба. Имаше и аркебузи приблизително с размера и тежината на „М–1 Гаранд“, калибър 16–20, и пушки като от времето на Френската революция и Наполеоновите войни. Имаше и няколко арбалетчици.

Кавалеристите носеха високи шлемове и брони и бяха въоръжени със саби и пистолети, поставени в прикрепени към седлото кобури и много често по още един чифт в кончовете на ботушите. Повечето носеха и малки мускети или къси копия. Всички приличаха на редовна войска. Едно нещо го озадачи: докато арбалетчиците се упражняваха непрекъснато, така и не видя някой да стреля по мишена с огнестрелно оръжие. Може би недостигът на барут беше една от причините за тревогите им.

Артилерията беше достойна за присмех — изглеждаше архаично дори за шестнайсетия век на собственото му време. Всички топове бяха от ковано желязо и се състояха от свързани пръти, подсилени от метални скоби. Нямаха цапфи — явно „тук и сега“ на никого не му бе минавало през ума подобно нещо. Полевите топове бяха качени върху огромни мертеци, които приличаха на гигантски ложи, и ги придвижваха с четириколесни талиги. Стреляха с гюлета от четири до дванайсет фунта. Неподвижните топове по стените на двореца бяха по-големи и можеха да изстрелват каменни гюлета от петдесет, сто и дори двеста фунта.

Абсолютен петнайсети век. Хенри V беше превзел Харфльор точно с такива, а Джон Бедфордски вероятно бе бомбардирал Орлеан с по-добри. Той реши да поговори с Чартифон по въпроса.

Отнесе кавалерийската сабя, която бе пленил в нощта на пристигането си „тук и сега“, на дворцовия ковач, за да я наточи до рапира. Човекът го помисли за луд. Той намери две тренировъчни дървени саби и направи демонстрация с един кавалерийски лейтенант. Лейтенантът незабавно поиска рапира. Ковачът обеща да направи и за двамата истински според изискванията му. На следващата вечер бяха готови, а междувременно ковачът беше отрупан с поръчки за рапири.

Почти всичко, което използваха тези хора, можеше да се направи между стените на Тар-Хостигос или в град Хостигос, а той сякаш разполагаше с неограничено перо за разходи. Започна да се пита какво, освен че е гост от Земята на боговете, би трябвало да направи, за да го заслужи. Никой не искаше нищо от него. Може би очакваха да го направи сам.

Една вечер в кабинета на принц Птосфес, където заедно с принца, Рила, Ксентос и Чартифон пушеха край бутилка десертно вино, той заговори:

— Имате врагове и от двете страни — Гормот в Ностор и Сараск в Саск, — а това не е хубаво. Вие ме приехте и ме направихте един от вас. Как мога да ви помогна срещу тях?

— Виж, Калван — отвърна Птосфес, — може би ти по-добре ще ни кажеш това. Ние не искаме да говорим за онова, което те опечалява, но ти, изглежда, произхождаш от много мъдър народ. Вече ни научи на нови неща, като пробождащата сабя — той погледна с възхита новата си рапира, която бе оставил встрани — и това, което каза на Чартифон за монтажа на топовете. На какво друго можеш да ни научиш?

„На твърде много неща“ — помисли си той. Имаше един учител, чийто любим ученик беше той и който беше любимият му учител. Учителят по история, който наистина бе необикновен учител. Повечето представители на университетското съсловие от средата на двадесети век се отнасяха към войната по същия начин, както техните викториански опоненти се отнасяха към секса — една от непристойните теми, за която благовъзпитаните хора не разговарят, сякаш ако не обръщаш внимание на нещо противно, то не съществува. Този човек беше съвсем различен. Онова, което се случваше в манастирските обители, общинските съвети, парламентите и заседателните зали беше от значение, но нищо не влизаше в сила, докато не бъдеше утвърдено на бойното поле. Затова той изтъкваше военните аспекти на историята пред първокурсника по теология Морисън от Пенсилвания. Затова вместо да изучава хомилетика, тълкуване на библейските текстове и методите на младежките организации, този първокурсник, а година по-късно вече второкурсник, четеше „Изкуството на войната“ от сър Чарлз Оман.

— Вижте, аз не мога да ви кажа как да правите оръжия като този револвер, който изстрелва шест куршума, или амуниции за него — започна той, след което се опита да обясни възможно най-опростено какво е серийно производство и машинна индустрия. Те го гледаха неразбиращо и учудено. — Мога да ви покажа някои неща, които да направите с онова, което имате. Например ние правим спирален нарез във вътрешността на цевта, за да придаде въртеливо движение на куршума около оста му. Такива оръжия стрелят по-скоростно, по-точно и по-надалеч от тези с гладка цев. Мога да ви покажа как да направите оръдие, което да бъде по-подвижно и да се зарежда и стреля много по-бързо от тези, които имате. И още нещо. — Той сподели, че никога не е виждал да тренират стрелба. — Имате много малко барут или огнено семе, както го наричате. Така ли е?

— Нямаме достатъчно огнено семе в целия Хостигос, за да заредим всички оръдия в този двор дори за един изстрел — призна Чартифон. — И няма как да намерим. Свещениците на Стифон са ни поставили под ембарго и не ни дават нищо, а изпращат талига след талига в Ностор.

— Искате да кажете, че получавате огнено семе от свещениците на Стифон? Не можете ли да си произвеждате сами?

Всички го изгледаха като побъркан.

— Никой освен свещениците на Стифон не може да прави огнено семе — обяви Ксентос. — Това имах предвид, когато ти казах, че Домът на Стифон разполага с огромна власт. Само те могат да го правят с помощта на Стифон и затова притежават огромна власт дори над Великите крале.

— Да ме прокълне Дралм!

Тези умни мошеници от Дома на Стифон наистина заслужаваха да бъдат уважавани. Това се казваше рекет. Нищо чудно, че „тук и сега“ бе разцепено на пет Велики кралства, а всяко от тях бе разделено между враждуващи принцове и дребни барончета. Домът на Стифон искаше да е така — добре беше за бизнеса. Много неща му станаха ясни. Ако например Домът на Стифон правеше и оръжията, това обясняваше защо малките огнестрелни оръжия бяха толкова добри и защо пречеха на развитието на артилерията. На Дома на Стифон не му трябваха кървави и разрушителни войни — не беше добре за бизнеса. Само войни, в които се харчи повечко огнено семе.

Нищо чудно, че лицата на всички в Хостигос бяха така угрижени. Знаеха, че са изправени пред унищожителна война. Той остави чашата и се разсмя.

— Смятате, че никой освен тези свещеници на Стифон не може да прави огнено семе? — Измежду присъстващите нямаше нито един, който да не бе посветен в истинската версия на неговата история. — Е, в моето време дори децата можеха да го правят. — Все пак деца, които бяха стигнали до гимназиалния курс по химия, поради което веднъж за малко да го изключат. — Мога да направя огнено семе ето тук, на тази маса.

Той напълни отново чашата си.

— Но, това е чудо! Само силата на Стифон… — промълви Ксентос.

— Стифон е голям мошеник! — заяви той. — Лъжлив бог, който има свещеници-мошеници. — Думите му притесниха Ксентос. Добър или лош, всеки бог си беше бог и за него не можеше да се говори по този начин. — Искате ли да видите как става? Митрон има всичко необходимо в амбулаторията си. Трябва ми сяра и селитра. — Митрон предписваше сяра и мед („тук и сега“ меласата не бе позната), а се смяташе, че селитрата охлажда кръвта. — Освен това въглен, хаванче и чукало, сито за брашно, съд за пресяване и везни. — Той взе една неизползвана чаша. — Това върши работа за смесване.

Всички го гледаха, сякаш му бяха израснали три глави, на всяка от които имаше по една златна корона.

— Хайде, човече! По-бързо! — викна Птосфес на Ксентос. — Донеси веднага всичко.

И принцът отметна глава назад и се разсмя — може би малко истерично, но Морисън за първи път го чуваше да се смее. Чартифон тресна с юмрук по масата.

— Ха, Гормот! — извика той. — Сега да видим кой кого!

Ксентос излезе от стаята. Морисън поиска пистолет и Птосфес измъкна един от сандъка зад гърба му. Беше зареден. Отвори барутника, изсипа съдържанието върху парче пергамент и го докосна със запалена треска. То обгори пергамента, което не биваше да прави, като остави твърде много чернилка. Стифон не бе честен производител на барут — слагаше прекалено много дървени въглища и недостатъчно селитра. Морисън отпи от чашата си. Селитрата бе седемдесет и пет процента, петнайсет въглен и десет сяра.

След малко Ксентос се върна, придружен от Митрон, който мъкнеше цяла кофа въглища, две глинени гърнета и останалите неща. Ксентос беше като замаян, а Митрон полагаше максимум усилия да не покаже уплахата си. Келвин му възложи да стрие селитрата в хаванчето. Сярата беше на прах. След малко половинпинтовата смес бе готова.

— Но това е само прах — възкликна разочарован Чартифон.

— Точно така. Сега трябва да се навлажни, да се омеси на тесто, да се пресова в калъп, да се изсуши и да се стрие. Не можем да свършим цялата работа тук. Но това ще избухне.

Докъм края на петнадесети век барутът представлявал нещо подобно — наричали го барут на прах. Бил използван дълго време за оръдията, след което започнали да използват барут на зърна за малките огнестрелни оръжия. Ами да, през 1588 година дукът на Медина-Сидония бил безкрайно щастлив, че барутът за Армадата бил на зърна, а не на прах. Той зареди пистолета с щипка от сместа, прицели се в една полуизгоряла цепеница в камината и натисна спусъка. Гръмна изстрел. Някой отвън изкрещя, затропаха стъпки и в залата се втурна страж с алебарда.

— Лорд Калван ни показва нещо — успокои го Птосфес. — Може да чуеш още изстрели. Никой да не се безпокои.

— Така — каза той, щом стражът излезе и затвори вратата. — Сега да видим как улучва. — Зареди отново, пъхна парченце плат и го подаде на Рила. — Стреляй първо ти. Това е велик момент в историята на Хостигос. Надявам се.

Тя свали ударника, прицели се в камината и натисна. Този път гърмът не беше толкова силен, но имаше изстрел. След това направиха опит с топче, което проникна на половин пръст в цепеницата. Всички се съгласиха, че е много добре. Залата се изпълни с дим и всички започнаха да кашлят, но никой не обръщаше внимание на това. Чартифон отиде до вратата и викна за още вино.

Рила го стисна в прегръдката си.

— Калван! Ти наистина успя!

— Но ти не изрече никаква молитва — заекна Митрон. — Ти просто направи огнено семе.

— Точно така. И скоро всеки просто ще прави огнено семе. Както се вари супа.

„А когато настъпи този ден — помисли си той, — свещениците на Стифон ще застанат отстрани на пътя и ще просят милостиня.“

Чартифон искаше да разбере кога могат да тръгнат срещу Ностор.

— Ще ни трябва повечко огнено семе, отколкото Калван може да направи върху тази маса — отвърна Птосфес. — Ще ни трябват селитра, сяра и въглен. Трябва да обучим хора да добиват сяра и селитра и да ги мелят и смесват. Трябват ни още много неща, които нямаме в момента, както и инструменти, за да ги направим. И никой друг не знае как, освен Калван. А той е сам.

Е, слава богу! Все пак някой бе схванал нещичко от лекцията му за серийното производство.

— Мисля, че Митрон знае някои неща. — Той посочи гърнетата със сяра и селитра. — Как се снабдяваш?

Митрон бе гаврътнал първата си чаша на екс, втората на три глътки, а в момента се бе заел с третата и постепенно идваше на себе си. Обясненията му потвърдиха предположенята на Келвин. Нерафинираната селитра добиваше на буци изпод купчините тор и я пречистваше. Сярата се изпаряваше от серните извори във Вълчата долина. Когато това се изясни, Птосфес започна да ругае яростно Дома на Стифон. Митрон бе наясно и с двата процеса в обем четвърт гърне. Келвин обясни какви количества ще са им необходими.

— Но това изисква време — възрази Чартифон. — А чуе ли Гормот, че сами произвеждаме огнено семе, веднага ще ни нападне.

— Не му позволявайте да разбере. Заемете се със сигурността. — Наложи се да дава нови обяснения. „Тук и сега“ явно не познаваха подобно нещо като контраразузнаването. — Поставете конни патрули по всички пътища, които излизат от Хостигос. Пускайте всеки да влиза, но никой да не излиза. Не само по посока на Ностор, а също към Саск и Беща. — Замисли се за момент. — И още нещо. Ще се наложи да дам нареждания, които няма да се харесат. Ще бъдат ли изпълнени?

— От всеки, който иска да спаси главата си — отсече Птосфес. — Ти говориш с моя глас.

— И с моя! — провикна се Чартифон и му подаде сабята си, за да докосне ръкохватката. — Нареди ми и аз ще ти се подчиня, лорд Калван.

На следващата сутрин той се настани в едно помещение до централната врата на цитаделата срещу караулната — обширна зала с под от каменни плочи със смътното, но безпогрешно ухание на полицейски участък. Стените бяха измазани с хоросан и с въглен можеше да пише и чертае диаграми по тях. Никой „тук и сега“ дори не бе чувал за хартия. Напомни си да не забравя да направи нещо по въпроса, но засега не разполагаше с време. Рила се самоназначи за негов адютант и генерален помощник. Той събра Митрон, свещеника на Трант, всички майстори занаятчии в Тар-Хостигос, няколко души от занаятчийските съсловия в град Хостигос, двама-трима от офицерите на Чартифон и половин дузина кавалеристи, за да разнасят послания.

С въглена нямаше проблеми — имаше колкото искаш; въглища се използваха предимно в железолеярските работилници в долината на Листра, но и на много други места. Въглища имаше в открити рудници на север и на запад — използваха ги за различни цели, но съдържанието на сяра ги правеше неподходящи за железодобивните пещи. По някое време трябваше да направи нещо по отношение на кокса. Знаеше, че дървените въглища за производство на барут трябва да са от върба или елша, или нещо от сорта. И по този въпрос трябваше да направи нещо, но засега щеше да се задоволи с наличното.

За добиване на по-значителни количества сяра чрез изпарение му бяха нужни огромни тигани, а налице, изглежда, нямаше нищо по-голямо от тенджерки и нагръдници. Железариите бяха ковачници, а не прокатни цехове. Следователно щеше да се наложи да изковават железни листове от по две квадратни стъпки и да ги съединяват. Двамата с Митрон се заеха с планиране на дейността по изпаряването. За нещастие Митрон беше лишен от въображение и не схващаше почти нищо от чертежите и диаграмите, които му чертаеше.

Селитра можеше да се добива навсякъде. Най-добрият източник бяха купчините тор, а така също мазетата, конюшните и подземните отходни ями. Той назначи комисия по селитрата, оглавявана от един от офицерите на Чартифон, и му предостави пълномощия да обикаля и да има достъп навсякъде, а така също да обезглавява всеки свой подчинен, който злоупотребява с барута, и да прилага бързата процедура към всеки, който се опита да попречи или да се противопостави. Създаде мобилни групи с фургони и волски талиги, натоварени с казани, каци, инструменти и всичко останало, които да обикалят от ферма на ферма. Нареди да се наберат селски жени и да бъдат обучени да филтрират нитратна почва и да пречистват нитрат. Снаряжение, производство.

Мелници: имаше предостатъчно и за късмет не бе нужно да измисля водното колело. Вече го използваха и майсторът на мелничарското съсловие почти веднага схвана какво трябва да се направи, за да се превърне една воденица в мелница за огнено семе. Специално мелничарско снаряжение, изобретяване. Сита, платнища. Миксатори — подходящи бяха огромните бъчви за вино с барабаните с перки в тях. Преси за пресоване на сместа в калъпи. Мелници за стриване на калъпите. Отдели значително време, за да обмисли предохранителни правила за предпазване от опасност от искра около тях и драконови мерки срещу нарушаването им.

Сутринта успя да стрие калъпа, който бе приготвил предната вечер от остатъците от първата експериментална смес, и го преся през сито с голяма степен на пречистване. Сто зърна забиха сачма от осемкалибров мускет един пръст по-дълбоко в пън от канадска ела, отколкото равностойно количество от най-добрия барут на Стифон.

До обяд бе относително сигурен, че почти всички членове на неговия Военнопроизводствен управителен съвет разбират по-голямата част от онова, което им казва. Следобед се състоя среща във външния двор с всички, които щяха да са ангажирани в производството на огнено семе. Ксентос направи заклинание в името на Дралм, Вуйчо Вълк направи същото в името на Галзар, а свещеник на Трант направи заклинание в негово име. Птосфес се изказа — подчерта, че лорд Калван разполага с пълна власт да направи всичко необходимо и се ползва с безграничната му подкрепа винаги, когато се наложи. Чартифон произнесе реч, в която описа нечуваната пустош, в която скоро ще превърнат Ностор. (Продължителни възгласи.) Самият той също дръпна реч, в която изтъкна отсъствието на каквато и да било свръхестественост по отношение на огненото семе, описа подробно производствените етапи и се опита да обясни каква е причината за взрива. След това се разделиха на групички, за да бъдат разяснени задълженията на всеки поотделно. През цялото време трябваше да тича насам-натам, за да разяснява на разяснителите.

Вечерта вдигнаха пир. До това време двамата с Рила вече имаха надраскана с въглен върху стената на неговата щабквартира най-обща организационна схема.

През следващите четири дни прекарваше по осемнайсет часа в това помещение, провеждайки последователно разговори с шестстотин до осемстотин души. Някои изслушваше търпеливо и дори със задоволство — полагаха всевъзможни усилия да проумеят нещо, което никога не им се бе налагало да вършат. С други срещаше сериозни проблеми. Занаятчийските гилдии се препираха по отношение на компетентността си и всички изказваха недоволството си от това, че много селяни са започнали да упражняват техните занаяти. Майсторите се оплакваха от неподчинението на калфите и чираците, което означаваше, че те са започнали да се грижат сами за себе си. Селяните протестираха срещу нахълтването в краварниците и ровенето из торищата им и че ги принуждават да вършат несвойствена за тях работа. Земевладелците възразяваха срещу отделянето на селяните от кърската работа и заплашваха, че реколтата ще се похаби.

— За това не се тревожете — повтаряше той. — Ако победим, ще изядем реколтата на Гормот. Ако загубим, няма да имаме нужда от храна.

И Желязната завеса се спусна. За няколко дни град Хостигос се напълни с негодуващи амбулантни търговци и каруцари, задържани под предлог, че са нарушили срока за пребиваване, протестиращи яростно, но безрезултатно. Рано или късно Гормот и Сараск щяха да се запитат защо никой не напуска Хостигос и да пратят промъкващи се през горите шпиони, за да разберат какво става. „Контрашпионаж — възможно по-скоро.“ и няколко негови шпиони в Саск и Ностор. И антистифонска пета колона в двете княжества. „Да обсъдя с Кентос.“

До петия ден фабриката за изпарена сяра във Вълчата долина бе готова да започне производство, а производството на селитра достигна десет фунта дневно. Той назначи Митрон за свой заместник в Тар-Хостигос с надеждата да не се случи най-лошото и облече новата си ризница. Двамата с Рила и половин дузина кавалеристи на Хармакрос излязоха в тръс през главната порта и се спуснаха от двореца към дефилето Хостигос. За първи път, откакто бе докаран в безсъзнание на конска носилка, напускаше двореца.

Едва когато прекосиха дефилето и продължиха към града, проснал се край ниските хълмове над голямата падина, той извърна глава, за да погледне замъка. В първия момент не можа да проумее какво точно не е както трябва, но знаеше, че е така. След това се сети.

Нямаше никаква следа от огромните каменоломни.

А би трябвало да има. Независимо колко хилядолетия бяха изминали между попадането и измъкването му от купола с променяща се светлина, който го бе отвлякъл от неговото време, би трябвало да има някакво свидетелство за тях. Естествената ерозия би отнела не хиляди, а стотици хиляди години, за да заличи тези изваяни от човешката дейност канари, пък и ерозията би смалила и самите планини наполовина. Спомни си колко непроменена беше малката канара, под която с Лари, Джек и Стив бяха паркирали колата, когато се бе… появил. Не. Тази планина не бе прекопавана в нито едно от изминалите времена.

Следователно не се намираше в бъдещето. Това вече бе сигурно. А не се намираше и в миналото, освен ако всеки къс писана или изучавана история не беше манипулативна лъжа, в което той не можеше да повярва.

В такъв случай къде, по дяволите, се намираше?

Рила бе дръпнала юздата на коня си и бе спряла до него. Шестимата кавалеристи също спряха.

— Какво има, Калван?

— Просто… просто си спомних за последния път, когато видях тази гледка.

— Не бива повече да мислиш за това. — И тя добави: — Имаше ли някой… някой, с когото не би искал да се разделиш?

Той се разсмя.

— Не, Рила. Единственият подобен някой е точно до мен в този момент.

Дръпнаха поводите и препуснаха напред, последвани от трополенето на кавалерийските коне.