Х. Бийм Пайпър
Лорд Калван от друкога (11)

I

В главна квартира на лекоподвижния батальон бе превърнат господарският дом на един носторски благородник, прогонен от Долината на седемте хълма в деня на десанта в Домбра. Докато Калван препускаше през осветеното от факли и гъмжащо от войски село, всички крещяха името му. Хармакрос и някои от офицерите му го посрещнаха на вратата.

— Велик е Дралм, Калван! — засмя се Хармакрос. — Не ми казвай, че вече можеш да присаждаш и крила на коне. Пратениците ни потеглиха само преди час.

— Срещнах ги в долината на Врилос. — Прекосиха външния хол и влязоха в стаята. — В Тар-Хостигос новината стигна след мръкване. Какво сте чули оттогава?

На централния канделабър горяха най-малко петдесет свещи. Явно в деня на десанта кавалерията бе пристигнала преди селяните и те не бяха плячкосали всичко. Хармакрос го заведе до една инкрустирана маса, върху която бе простряна перфорирана с горещи игли карта от еленова кожа.

— Имаме съобщения от всички планински наблюдателници. Доста далеч са от реката, за да се види нещо освен прах, но колоната е по-дълга от три мили. Най-отпред кавалерията, отзад пехота, след нея оръдия и фургони и накрая още пехота и кавалерия. На смрачаване са спрели в Нирфе и са запалили стотици лагерни огньове. Дали са ги оставили запалени и са продължили в тъмното и колко се е придвижила кавалерията до този момент, не знаем. Очакваме ги при изгрев около брода на Маракс.

— Знаем още нещо. Свещеникът на Дралм в Ностор е изпратил вестоносец малко след обяд, но той не е прекосил реката до смрачаване. Колоната е под командването на Клестреус, главнокомандващия на наемниците. Всички наемници на Гормот — четири хиляди кавалерия и две хиляди пехота, петнайсет оръдия, но не каза какви, и цял обоз от фургони, които просто пращят от плячка. В същото време Нецигон се придвижва на запад към устието на Листра с изцяло носторска войска. Пратеникът се е забавил, за да ги заобиколи. Чартифон е при устието на Листра с каквото може да събере. Птосфес е с малка войска при дефилето на Врилос.

— Така — каза Хармакрос. — Атака от две страни, но от изток ще е по-масирана. Нищо не можем да направим, за да помогнем на Чартифон, нали?

— Да ударим Клестреус, колкото е възможно по-силно. Друго не мога да измисля. — Междувременно той бе извадил лулата си и щом я напълни, един от щабните офицери му поднесе огън. Поредната константна величина. — Благодаря. Какво е направено тук досега?

— Изпратих фургоните и осемфунтовите оръдия по главния път на изток. Ще спрат западно от Фитра, ето тук. — Той посочи малко фермерско селище върху картата. — След като струпам всичко ето тук, ще тръгна по черния път, който се съединява с главния път при Фитра. Имам двеста запасняци — обичайната сбирщина, половината с арбалети, — които напредват с фургоните.

— Това е добре.

Той отново огледа картата. Черният път, подходящ за кавалерията и четирифунтовите оръдия, но не и за фургоните и тежките оръдия, вървеше успоредно на планината, след което завиваше на юг, за да се слее с главния път в долината. Хармакрос бе изпратил първо тежкоподвижната част и нямаше да има затруднения при придвижването, а сега чакаше да се събере цялата му войска.

— Къде смяташ да влезеш в сражение?

— При Атан, разбира се — изненада се Хармакрос, че му задават подобен въпрос. — Част от кавалерията на Клестреус ще е прегазила, преди да стигнем, но няма как да предотвратим това. Ще ги унищожим или ще ги изтикаме обратно и ще защитаваме фронта по реката.

— Не. — Калван докосна с тръбичката на лулата си кръстовището при Фитра. — Тук ще се бием.

— Но, лорд Калван! Това е много мили навътре в Хостигос! — противопостави се един от офицерите. Вероятно имаше имот някъде там. — Не можем да ги пуснем толкова навътре!

— Лорд Калван — започна с нетърпящ възражения тон Хармакрос. Този път нямаше намерение да се подчинява. — Не можем да си позволим да отстъпим и педя хостигска земя. Достойнството на Хостигос ни го забранява.

Отново се връщаха в Средните векове! Сякаш чуваше гласа на професора по история да изрежда стотици битки, загубени поради съображения за опазване на достойнството. Най-вече от французите, но не само от тях. Реши да побеснее.

— Стифон да ви тръшне с тези глупости! — изрева той и удари с юмрук по масата. — Не воюваме нито за достойнство, нито за имения. Воюваме, Дралм да ви тръшне, за да оцелеем, и единственият начин да спечелим е като изтрепем колкото можем повече ностори и загубим колкото се може по-малко наши мъже.

— Ето тук — продължи по-кротко той, след като яростта си свърши работата. — Това е най-доброто място. Познавате местността. Клестреус ще пресече Маракс ето тук. Ще пусне най-добрата кавалерия отпред и след като си осигури брода, ще напредне в долината. Кавалерията ще избърза да събере плячката преди пехотата. Докато пехотата прегази, ще са се разтегнали по целия източен Хостигос. Освен това ще са уморени и — най-важното — конете им също ще са уморени. На дневна светлина ще сме стигнали до Фитра и до появяването им ще успеем да заемем позиции, конете ни ще са отпочинали, мъжете ще са поспали около час и ще са похапнали топла храна. Няма ли да е по-различно според вас? С какви войски разполагаме на изток оттук?

— Стотина души кавалерия до реката, сто и петдесет редовна пехота и приблизително два пъти повече запасняци. И още петстотин запасняци и малко редовна войска на позиция по дефилетата.

— Добре… моментално пратете ездачи. Войската покрай реката да се върне назад, пехотата възможно по-бързо, а кавалерията малко пред носторите и с отделни сражения. Но да не се опитват да ги забавят — ако забавим тези отпред, задните ще ги настигнат, а не искаме това.

Хармакрос гледаше картата и преценяваше тактиката. Накрая кимна и каза:

— Източен Хостигос ще бъде гробницата на носторите.

Това вече бе достойно за честта на Хостигос.

— По-скоро на наемниците от Хос-Агрис и Хос-Ктемнос. Все пак кой ги е наел — Гормот или Домът на Стифон?

— Гормот, разбира се. Домът на Стифон е дал парите, но военачалниците наемници са подписали договора с Гормот.

— Глупаво от страна на Стифон. В съобщението, което получих от преподобния — как му беше името, — има една интересна клюка. Изглежда, тази сутрин Гормот е усмъртил един свой подуправител. Тикнал насила една фуния в гърлото му и му излял почти половин бъчонка долнопробно вино, предназначено за един затворник или по-скоро предполагаем затворник, към когото Гормот разпоредил да се отнасят добре.

Един от офицерите направи гримаса.

— Съвсем в стила на Гормот.

Друг офицер се разсмя и изброи няколко ханджии в град Хостигос, които заслужавали същото. Хармакрос поиска да разбере кой е този привилегирован затворник.

— Познаваш го. Скранга, агриският търговец на коне.

— Да, купихме добри коне от него. Яздя един от тях — отвърна Хармакрос. — Хей! Та той работеше в мелницата за огнено семе. Мислиш ли, че е почнал да прави огнено семе за Гормот?

— Ако е постъпил, както му казах, да.

Всички се развикаха. Дори Хармакрос го изгледа опулено.

— Ако Гормот започне да произвежда собствено огнено семе — продължи Калван, — Домът на Стифон ще разбере и знаете какво ще последва. Затова се питам кой срещу кого ще използва наемниците. И още нещо. Нямаме възможност да се грижим за носторски затворници, но задръжте всички наемници, които се предадат. Ще ни потрябват, когато дойде редът на Сараск.

II

На изток едва се развиделяваше и варосаните стени се още бяха само смътни петна под тъмните сламени покриви, но градчето Фитра вече беше будно и щом той приближи, отвсякъде се понесоха викове:

— Лорд Калван! Дралм да благослови лорд Калван!

Вече бе попривикнал и не усети същото вълнение, както първия път. От отворените врати и прозорци се изливаше светлина, потрепваха пламъците на откритите огньове и се бе струпала тълпа от местни хора и препуснали напред кавалеристи. Зад него тътнеха конските копита, а по-назад по дървения мост до мелницата трещяха четирифунтовите оръдия. Трябваше да произнесе реч от седлото, докато се раздаваха заповеди и се препредаваха на стоящите отзад, а хора и коне отстъпваха, за да направят път на оръдията.

След това заедно с Хармакрос и още петима-шестима офицери препуснаха до мястото, където пътят се спускаше в падината. Слабата виделина на изток се бе превърнала в искряща жълта ивица. Вляво тъмнееше плоският силует на планината Хостигос, безразборно разхвърляните ниски хълмчета вдясно също започваха да се виждат. Той посочи клисурата по средата.

— Пратете двеста кавалеристи около онзи хълм към малката долина с трите стопанства — каза той. — Да не палят огньове и да не се показват. Да изчакат, докато имаме работа тук и докато се появи втората вълна ностори. Тогава да ги ударят в гръб.

Единият от офицерите препусна в галоп, за да изпълни заповедта. Жълтото сияние се засили и само най-ярките звезди все още блещукаха. Пътят пред тях отвеждаше до малък ручей, който прекосяваше долината и се вливаше в по-широк поток, течащ на изток покрай подножието на планината. Склоновете стигаха до тераса, а над нея се извисяваше върхът. Вдясно местността бе неравна и предимно обрасла с гори, а пред тях се бяха ширнали фермерските земи. Около тях, в падинката и отсреща имаше малко дървета. Не би могло да бъде по-добре дори ако бе молил Дралм да подреди пейзажа.

Жълтото зарево достигна зенита и на изток вече не можеше да се гледа. Хармакрос присви очи и измърмори, че слънцето щяло да ги заслепява по време на битката.

— Няма страшно — докато пристигнат, ще е над главите ни. А сега подремнете. Ще ви събудя навреме. Щом фургоните пристигнат, ще раздадем топлата храна.

На отсрещния хребет се показа натоварена със слама волска каруца, до която пристъпваха уморено жена и момче; друга жена и няколко деца бяха в каруцата. Преди да стигнат до ручея, се показа и фургон. Това беше само началото — скоро щеше да се проточи цяла върволица. Не можеха да стъпят на главния път западно от Фитра, докато не преминеха фургоните и осемфунтовите оръдия.

— Отклонете ги — нареди той. — Използвайте фургоните и каруците за барикади, а с воловете да се довлекат дървета.

Откъм селото заизлизаха селяни с впрягове по четири и шест вола. Заехтяха секири. Прииждаха все повече бежанци. Надигнаха се шумни протести, че ги спират и реквизират каруците и воловете. Дърварите вече бяха от другата страна на падината и мъжете подвикваха на воловете, които влачеха отсечените дървета към прегражденията.

Той присви очи срещу слънцето. Не се виждаха пушеци, но той бе сигурен, че има пожари. Вражеската кавалерия със сигурност вече бе прегазила Атан, а палежите бяха любимо забавление на наемниците — както и грабежите. Прегражденията започнаха да се оформят с пространство за по три от шестте шестфунтови оръдия от двете страни на пътя и барикада от фургони и каруци малко по-напред. От време на време той препускваше напред, за да провери какво се вижда от гледната точка на неприятеля. Не искаше съоръжението да изглежда твърде заплашително или твърде професионално, а и искаше да е сигурен, че оръдията са маскирани добре. Най-после започна да забелязва струйки пушек по линията на хоризонта на разстояние седем-осем мили. Все пак наемниците на Клестреус нямаха намерение да го разочароват.

Пристигна рота пехотинци. Бяха сто и петдесет души редовна войска с по две копия (едното истинско) към всяка пушка и маршируваха в добър строй. Пристигаха чак от Атан и донесоха новини за сражения. Бяха недоволни, че са се отдалечили от полесражението. Той им каза, че ще си получат желаното до обяд, а сега да развалят строя и да си починат. Мяркаха се и въоръжени с арбалети запасняци. Пушеците на изток ставаха все повече, но все още не се чуваше стрелба. В седем и трийсет пристигнаха фургоните с продоволствието, четирите осемфунтови оръдия и двеста запасняци. Това беше добре. Бежанците, сега вече постоянен поток, можеха да бъдат пренасочени нагоре по пътя. Той се погрижи да бъдат запалени огньове и да почне раздаването на гореща храна и отиде в селото.

Намери Хармакрос заспал в една от колибите, събуди го и му описа ситуацията.

— Прати някой да ме събуди — каза накрая, — щом видиш пушеци на три мили оттук и щом започнат да пристигат нашите кавалеристи, но най-късно след два часа и половина.

След това свали шлема и ботушите, разкопча колана и легна с останалото снаряжение върху освободения от Хармакрос царевичак с надеждата, че в него няма дребни гадинки или ако има, няма да успеят да минат през ризницата му. В заграденото с каменни стени помещение бе хладно. Топлата влага върху тялото му се превърна в лепкав хлад. Няколко пъти смени позата, докато се увери, че най-малко неща му убиват, когато е по гръб, и затвори очи.

Дотук всичко вървеше отлично. Единственото му притеснение беше кой ще го издъни и до каква степен. Надяваше се някой храбър глупак да не се втурне в порив на излишно достойнство да напада, когато би трябвало да стои като закован, както саксонците при Хейстингс.

Ако постигнеше поне половината от планираното — нормалното за всяка битка, — след смъртта си щеше да отиде във Валхала и да пие на една маса с Ричард Лъвското сърце, Черния принц и Анри IV Наварски. Пълен успех щеше да му даде право да бъде поздравен от героя от Гражданската война Стоунуол Джаксън. Заспа в момента, в който получаваше похвала от генерал Джордж Патън.

III

Малко преди десет часа го събуди един капитан от пехотата.

— В момента опожаряват Систрос — докладва той. В градчето живееха около две хиляди души и се намираше приблизително на две мили и половина. — Двама от кавалеристите, които се движат пред тях, пристигнаха току-що. Първата вълна от около хиляда и петстотин души се движи бързо насам, а останалите около хиляда са на миля и половина зад тях. А преди малко чухме големите оръдия в дефилето на Нарза.

Това беше между Монтурсвил и Мънси — пехотата на Клестреус от тази страна и вероятно бандитите на Нецигон от другата. Той нахлузи ботушите и закопча колана си, а в това време някой му донесе купа говежда яхния с много лук и чаша кисело червено вино. Докараха коня му и той препусна към фронтовата линия. Пътьом забеляза, че Вуйчо Вълк, селският свещеник на Дралм и жрицата на Ирта са устроили лазарет на открито; имаше носилки от прътове и одеяла. Надяваше се да не го ранят. „Тук и сега“ нямаше никакви обезболяващи и жреците на Галзар използваха за целта торби с пясък.

Над Систрос бе надвиснал огромен облак от пушек. Тъпи копелета — беше го опожарила първата банда. Наемниците „тук и сега“ бяха същите като тези на Тили и Валенщайн. Сега следващите трябваше да го заобиколят, което още повече щеше да ги дезорганизира, докато стигнат до Фитра.

Преграждението бе довършено и той излезе напред, за да го огледа още веднъж. Не забеляза и най-малка следа от оръдията. Приличаше на оградите, които селяните струпваха около колибите си, точно както бе искал да изглежда. От двете страни на укреплението и барикадите от каруци имаше проходи, достатъчно широки за атаките на кавалерията. По-зле въоръжените запасняци от конната пехота бяха разположени зад страничния път.

Отдалеч изтрещя едно от оръдията в дефилето на Нарза — все още удържаха позицията. След това до слуха му започна да достига приближаващата се пукотевица на малокалибрените оръжия. Кавалерията се пръсна нагоре по пътя, а някои презареждаха пистолетите си, препускайки насам. Изстрелите станаха по-мощни. Кавалерията се носеше все по-наблизо. Най-после четирима кавалеристи изскочиха на билото и се спуснаха по склона. Последният се извърна върху седлото и стреля назад. Докато прецапваха ручея, зад тях изскочиха десетина носторски кавалеристи.

Един 8-калибров мускет с витлов нарез изтрещя иззад преграждението, след него още един и още един. Конят му затанцува изящно в кръг. Един от конете от отсрещната страна на падината рухна, ритайки с копита във въздуха, друг — вече без ездач — се вдигна на задните си крака, а трети — също с празно седло, се спусна в тръс до ручея и спря, за да пие вода. Наемниците завиха и се отдалечиха в галоп оттатък възвишението. Тъкмо се питаше къде е разположил останалите стрелци Хармакрос, когато от ръба на терасата над потока вляво разцъфтяха цяла редица облачета пушек и изстрелите изтрещяха като фишеци. От другата страна на котловината се чуха викове и в отговор издумкаха мускети. Само прахосваха огненото семе на Стифон — гладките цеви не можеха да улучат нищо от четиристотин метра.

Сега да имаше петстотин пушки там горе! По дяволите, защо не и двайсет танка и две реактивни ескадрили?!

Кавалерията от наемници на Клестреус изникна в плътен фронт върху билото — черно-оранжеви хоругви, пера върху шлемовете, шарфове и лъскави нагръдници. Копията отпред, мускетите отзад. По цялата линия сякаш премина тръпка, щом копията се спуснаха надолу.

Сякаш по сигнал или именно по сигнал шест четирифунтови и четири осемфунтови оръдия изтрещяха едновременно. Гърмът бе осезаем като физически удар. Конят му заподскача на място. Докато успее да го укроти, пушекът бе започнал да се издига над дерето в идеално кръгли пръстени към небето, а иззад преграждението се понесоха крясъци: „Долу Стифон!“

Сачми. Видя как се бе разкъсала редицата на черно-оранжевата кавалерия. Мъже ревяха, коне се вдигаха на задните си крака или рухваха, цвилейки ужасяващо, както може да цвили само ранен кон. Атаката спря, преди да започне. Офицерите закрещяха: „Картеч! Картеч!“, а топчиите скочиха към оръдията с шомполите.

Кавалерийската атака се спусна в разпокъсани групички по склона към дерето. Когато стигнаха на двайсет метра от ручея, треснаха четиристотин аркебузи. Целият фронт рухна, а конете отзад изпопадаха върху предните. Стрелците, които бяха стреляли, отстъпиха назад, измъквайки със зъби запушалките на барутниците си. „Пружина за барутник, стандартна мярка, направа и производство възможно най-скоро.“ Към точката за хартия добави: „Плътна хартия за патрони“.

Когато бяха презаредили до половина, гръмнаха другите четиристотин. Кавалерията така се бе приклещила, че щеше да е чудо дори един куршум да не улучи. Пушекът в дерето бе плътен като разпръснат във въздуха памук, но той все пак успя да види върху отсрещния хребет да изниква нова вълна кавалеристи. Едно от четирифунтовите оръдия избълва картеч срещу тях, а след него едно подир друго и останалите пет.

Разчетите на четирифунтовите оръдия на Густав Адолф са можели да зареждат и стрелят по-бързо от стрелците с мускети, му нашепваше сухият глас на учителя. Хората на лорд Калван се справяха не по-зле: първото четирифунтово оръдие бе гръмнало веднага след третия залп на аркебузите. След това изтрещя осемфунтовото, което си бе истинско малко чудо.

Изненадващо голям брой от кавалеристите на Клестреус бяха оцелели след падането на конете им. Всъщност не бе чак толкова изненадващо — конете бяха по-едри мишени и нямаха брони. Понеже нямаха избор, мъжете нападаха пеша, използвайки кавалерийските копия като пехотински. Някои от ариергарда имаха и мускети. Някои бяха застреляни, а повечето пронизани с копия, докато се опитваха да преминат през преграждението. Неколцина действително успяха. Докато галопираше, за да помогне с обезвреждането на една такава групичка, чу тромпет вляво от себе си, после друг отдясно, след което от двете страни се понесоха крясъци: „Долу Стифон!“ Сигурно кавалерията се оттегляше.

Неочаквано се озова пред десетина носторски кавалеристи без коне, дръпна юздите и насочи пистолета си към тях.

— Предайте се, приятели! Ние щадим наемниците!

След секундно колебание един от тях пристъпи напред с отпуснат надолу мускет.

— Предаваме се. Кълнем се в Галзар.

Тази клетва биха спазили. Галзар не обичаше клетвопрестъпниците и ги оставяше да бъдат убити при първа възможност. „Да наложа култ към Галзар.“

Няколко селяни се втурнаха, размахвайки брадви и вили. Той им махна да спрат и обърна дулото на пистолета към тях.

— Задръжте оръжията си — каза на наемниците. — Ще намеря някой да ви охранява.

Нареди на двама аркебузири от лекоподвижния батальон да ги пазят. Към тях се присъединиха и няколко запасняци. Наложи му се да спасява един ранен наемник от обезглавяване. Проклетите цивилни! Трябваше да разполага със затворническа охрана. Ако разоръжеше наемниците, селяните щяха да им отрежат главите, а ако ги оставеше въоръжени, изкушението да се сбият можеше да надделее над страха от Галзар.

Стрелбата край прегражденията бе спряла, но в дерето отпред бе истински ад — пистолетни изстрели, звън на метал, крясъци „Долу Стифон!“ и от време на време „Гормот!“ Зърна през рамо селяни, дори жени и деца, да застават на мястото на запасняците. Капитани крещяха: „Копия напред!“ и копиеносците се провираха между клоните, за да преминат през преграждението. През дима върху отсрещния хребет видя сините и червени цветове на конниците. „Униформи — да направя нещо. Кафяво или тъмнозелено.“

Пътят беше свободен и той препусна към потока. От гледката в дерето му се доповръща. Особено от това, което се случваше с конете. Напредващата пехота ги посичаше, обезглавяваше или стреляше по тях. Не трябваше да го правят, но и той не можеше да понесе мъченията на животните.

Отзад пристигаха санитари с носилки и търсещи плячка селяни. Претърсването на труповете „тук и сега“ беше единственият им начин да възстановят частица от собствените си загуби на бойното поле. Повечето използваха сопи и брадви, за да са сигурни, че плячкосват трупове.

По земята лежаха купчини отлично оръжие. Трябваше да бъдат събрани, преди да са се превърнали в негодно за нищо ръждясало желязо, но за това сега нямаше никакво време. Именно това бе една от малкото грешки, допусната един-единствен път от Стоунуол Джаксън. Все пак арбалетчиците се бяха въоръжили с мускетите на вражеската кавалерия.

Битката се бе преместила на изток. Останалата без неприятел насреща си пехота се строяваше в блокове от копиеносци с блокове аркебузири между тях, мъже притичваха назад да докарат конете. Далеч напред се чуваше гърмът на сражението — двестате кавалеристи, които бе оставил на десния фланг, бяха ударили поредната вълна наемници на Гормот, които сигурно бяха объркани от втурналите се в обратна посока бежанци, побягнали от видяното в дерето. Стрелците на планинската тераса напредваха на изток, като не спираха да стрелят в движение.

На групи заприиждаха вражески кавалеристи, вдигнали шлемовете си върху остриетата на сабите и с викове:

— Предаваме се. Кълнем се в Галзар.

Един офицер заедно с четирима кавалеристи водеше стотина пленници и съжаляваше, че много се били измъкнали. Всички пехотинци, които пристигаха от Атан, и много от местните запасняци яздеха конете на пленниците.

Чу трополене зад гърба си и дръпна коня си встрани от пътя, за да пропусне четирифунтовите оръдия да минат в колона край него. Офицерът махна с ръка и му каза през смях, че осемфунтовите щеше да дойдат след ден-два.

— Къде има нещо за обстрел? — попита той.

— По-нататък. Продължавайте по пътя и ще ви покажем доста неща за обстрел.

Дръпна маншета на ръкава си и погледна часовника. Оставаха още десет минути до обяд — Хостигско стандартно слънчево-часовниково време.