Х. Бийм Пайпър
Лорд Калван от друкога (9)

I

Сред покоя на Най-вътрешния кръг в Дома на Стифон на Земята в Балф голямата статуя гледаше надолу и Сесклос, Върховен жрец и Глас на Стифон, се бе втренчил в издълбаните й очи с почти равностойна вкамененост. Сесклос не вярваше в Стифон или в друг бог — в противен случай нямаше да е тук. Политиката на Дома на Стифон бе твърде важна, за да бъде поверена на вярващи и те не можеха и да се надяват да се издигнат над белите мантии на външния кръг — най-много да навлекат черните раса на нисши свещеници. Никой от тях не можеше да облече жълто расо, камо ли обагрената в огнени пламъци мантия на върховната власт. Сесклос знаеше, че статуята е на стария върховен жрец, който, разкривайки приложението на някакъв второстепенен храмов секрет, бе превърнал в култ някакво незначително божество-лечител, придавайки му мощта да властва над властниците на всичките Пет кралства. Ако въобще би могъл да изпитва уважение към някого, Сесклос би уважавал паметта на този мъж.

И сега първият Върховен жрец се бе втренчил в последния. Сесклос погледна пергаментовите листа пред себе си, приглади най-горния с ръка и отново зачете:

„ПТОСФЕС, Принц на Хостигос, до СЕСКЛОС, наричащ себе си Гласът на Стифон:

Ти си лъжовен жрец на фалшиво божество, безсрамен мошеник и измамник!

Знай, че ние в Хостигос чрез прости технически умения сега сами произвеждаме огненото семе, което лъжовно обявяваш за чудо на твоето лицемерно божество, че разпространяваме тези умения сред всички и отсега нататък кралете и принцовете, които са решили да воюват за своята защита и напредък, могат да го направят, без да обогатяват Дома на Порока на Стифон.

За доказателство изпращаме огнено семе наша собствена направа, достатъчно за зареждане на двайсет мускета, и поясняваме как е било направено, а именно:

Три части пречистена селитра и три пети от една част дървени въглища, и две пети от една част сяра, всичко това смляно и пречистено като пресято брашно. Смеси старателно, навлажни сместа до гъсто тесто, след това го пресовай в кубчета и ги изсуши, а когато изсъхнат добре, стрий и пресей.

И знай, че считаме теб и всички в Дома на Порока на Стифон за наши смъртни врагове и врагове на всички хора, врагове, които трябва да бъдат изтребвани като вълци, и няма да намерим спокойствие, докато Домът на Порока на Стифон не бъде напълно разрушен и изтрит от лицето на земята.

ПТОСФЕС,

Принц на благородниците и народа на Хостигос.“

Това беше тайната на мощта на Дома на Стифон. Нито един властник, било велик крал или дребен лорд, не можеше да удържа своите врагове, ако те имаха огнено семе, а той нямаше. Никой властник не можеше да запази трона си без благословията на Дома на Стифон. На когото я дадяха, войските му побеждаваха. Когото лишаваха от нея, бе принуден да се съгласи с наложените насила условия за мир. Домът на Стифон имаше решителната дума. Богатствата, които се вливаха като пълноводна река, бяха раздавани срещу огромна лихва, за да се превърнат в още по-голямо изобилие.

А сега този презрян принц на княжество, което можеше да прекосиш, без да се умори конят ти, посягаше на него, предизвикваше Дома на Стифон. В Хостигос имаше серни извори, а от Светата троица на Стифон сярата се добиваше най-трудно. Бяха му поискали земята и той бе отказал, а никому не бе разрешено да се противопоставя на Дома на Стифон, затова на неговия враг принц Гормот бяха дадени подаръци под формата на пари и огнено семе. Подобни неща се вършеха непрекъснато.

Преди три месеца Птосфес и народът му бяха изгубили надежда, а сега той си позволяваше да пише така на самия Глас на Стифон. Непочтителният тон изуми Сесклос. Той бутна настрана писмото на Птосфес и отново зачете писмото от Виблос, върховния жрец на град Ностор. Преди три месеца в Хостигос се появил някакъв чужденец на име Калван, който твърдял, че е принц, прогонен от далечна страна. Една луна след това Птосфес го направил главнокомандващ на армията и завардил границите си, които никой не можел да пресече навън. Бе получил тази информация, но не се бе замислил.

Преди шест дни хостигите превзели Тар-Домбра, замъка, който охраняваше най-прекия път за нахлуване в Хостигос, и един свещеник в черно расо бил пуснат да му отнесе това писмо. Виблос бе изпратил писмото си с бързи куриери, а свещеникът пътувал по-бавно, за да му разкаже лично цялата история.

Същият този Калван, разбира се, бе разкрил тайната на огненото семе на Птосфес. Той се запита дали този Калван не е някой изменник на Дома на Стифон, но тръсна глава. Не, цялата тайна, както я бе изложил Птосфес, бе известна само на свещениците с жълти раса от Вътрешния кръг, на висшите свещеници, на върховните свещеници и на архисвещениците. Ако някой от тях бе изчезнал, новината щеше да стигне до него за толкова време, за колкото биха я донесли галопиращи коне. Възможно бе някой свещеник от Вътрешния кръг да я е записал — което бе абсолютно забранено — и написаното да бе попаднало в ръцете на неверник, но той се съмняваше в това. Пропорциите бяха различни: повече селитра и по-малко дървени въглища. Трябваше да изпробва мострата на Птосфес — подозираше, че огненото му семе е по-добро от тукашното.

А може би някой просто сам бе стигнал до тайната? Не бе невъзможно, макар усъвършенстването на процеса и най-вече пресоването и стриването да бе отнело много години и усилията на маса свещеници. Той повдигна рамене. Не беше особено важно. Важното бе, че тайната е разкрита. Скоро всеки щеше да произвежда огнено семе и един ден от Дома на Стифон щеше да остане само името, чието споменаване да бъде единствено повод за насмешки.

Все пак той би могъл да отложи този ден, доколкото това го засягаше. Наближаваше деветдесетата си година и не му оставаше да живее още дълго, а за всеки мъж светът приключва със смъртта му.

Спешни писма до архисвещениците на петте Велики храма, в които да им разкаже всичко, а те да разкажат на подчинените си, каквото преценят за нужно. Сред светските управници да се разпространи слухът, че огненото семе е било откраднато от разбойници, които са го изнесли и продали контрабанда. Незабавно разследване дали някой добива сяра или селитра, строи или преустройва мелници. Смъртно наказание за всеки заподозрян, че тайната му е известна.

Знаеше, че това ще е достатъчно само за момента. Трябваше да се измисли нещо по-добро, при това веднага. И да се направи всичко възможно да не се разпространява новината, че някой извън Дома на Стифон произвежда огнено семе. Велик събор на всички архисвещеници, но това по-нататък.

И, разбира се, незабавно ликвидиране на Хостигос и всичко в него — нито един да не бъде продаден дори в робство. Гормот чакаше поданиците му да съберат реколтата — да бъде накаран да нападне веднага. В Ностор да бъде изпратен архисвещеник от Дома на Стифон, тъй като това е абсолютно свръх възможностите на нещастника Виблос. Крастоклес, мина му през ума. Разточителни подаръци от огнено семе, сребро и оръжия за Гормот.

Погледна още веднъж писмото на Виблос. Копие от писмото на Птосфес до него бе занесено на Гормот от ръката на кастелана на Тар-Домбра, пуснат под клетва за откуп. Птосфес бе издал тайната на огненото семе на своя неприятел! Упрекна се, че не бе забелязал това. Това бе дръзка и пъклено умна постъпка.

С Крастоклес да тръгнат петдесет конни стражи от Храма, а техен командир ще е висш свещеник без расо. И още сребро за подкупване на придворните и наемническите капитани на Гормот.

И специално писмо до върховния свещеник на храма в град Саск. Бе запланувано принц Сараск да бъде използван срещу Гормот, когато той стане твърде мощен след завоюването на Хостигос. Моментът за това бе настъпил. Гормот ще съсипе Хостигос. Веднага след това той също трябва да бъде унищожен.

Сесклос удари гонга три пъти и отново се замисли за този тайнствен Калван. Това не биваше да се отлага. Бе важно да узнае кой е, откъде е пристигнал и с кого е общувал, преди да се „появи“ — използваната от Виблос дума го бе впечатлила — в Хостигос. Може да е пристигнал от далечна страна, където производството на огнено семе е общоизвестно. Не познаваше такава, но светът можеше да е по-обширен, отколкото си мислеше той.

Или съществуваха и други светове? Подобна идея му се бе мяркала от време на време като случайно възникнала мисъл.

II

Мъжът, наречен лорд Калван — освен в спомените си той вече не се възприемаше като някой друг, — отпи от чашата си и я остави върху поставката до стола си. Беше така наричаното зимно вино: наливаха го в каци да замръзне и изхвърляха леда, докато не станеше трийсетина градуса, напитката с най-високо спиртно съдържание „тук и сега“. „Дестилация — добави той в дългия списък за запомняне, — изобретяване и въвеждане в практиката.“ „Бърбън“, мина му през ума. Отглеждаха много зърно.

Минаваше полунощ. Хладен вятър поклащаше завесите пред отворения прозорец и пламъчетата на свещите потрепваха. Чувстваше се уморен, но знаеше, че трябва да стане на зазоряване и че ако легне, дълго ще остане буден в леглото. Твърде много неща имаше да обмисли.

Войскова мощ: повече от две към едно срещу Хостигос. Ако Гормот изчакаше прибирането на реколтата и мобилизираше всички селяни, още повече. Разбира се, ако изчакаше, щяха да се подготвят по-добре като обучение и материална част, но не кой знае колко. Три хиляди редовна пехота, организирани в роти и преминали минимално военно обучение. Две хиляди бяха копиеносци и алебардисти, но голям брой от копията бяха къси ловджийски и много от алебардите всъщност бяха онези приспособени от коси неща (така и не знаеше как да ги нарече), както и хиляда стрелци с аркебузи и мускети. И петдесет оръдейници, които след трийсетина дни щяха да се увеличат с още сто. И осемстотин души кавалерия, която би могла да се нарече редовна войска — благородници, фермери и помощниците им.

Артилерия — това беше най-светлата точка. Четирите леки оръдия за четирифунтови гюлета бяха готови и екипите се обучаваха на тях, а още две щяха да бъдат завършени до осем-десет дни. Старите оръдия бяха ремонтирани основно и бяха поне триста процента по-добри от най-доброто, с което щеше да разполага Гормот.

Добре, с числеността не можеше да се направи нищо. Тогава да противопостави на численото превъзходство подвижност и огнева мощ. Няма особено значение кои са по-многобройни — просто стреляй по-често и по-точно. Но не му се мислеше за това точно в този момент.

Изпразни чашата и се запита дали да си налее още, докато палеше лулата. Но вместо това се замисли за нещо, върху което не се бе замислял напоследък: в кое точно „сега“ се намира.

Не беше нито миналото, нито бъдещето на 19 май 1964, когато бе попаднал в купола от светлина. Това бе категорично. В такъв случай кога? Друго времеизмерение?

Да кажем, че времето е плоскост — като лист хартия. „Хартия — опит за производство“ — моментално отстрани възникналата мисъл. Искаше му се да е чел повече научна фантастика. Времевите измерения бяха обичайна тема за научната фантастика, при това задълбочено обмислена. Да речем, че е насекомо, в състояние да се движи само в една посока, пълзейки по една черта върху хартията, и някой го вземе и го постави върху друга черта.

Това бе възможно обяснение. И да речем, че много отдавна, преди началото на писаната история, някоя от тези посоки на времето се е разклонила. Или пък тези посоки винаги са съществували в безкрайно количество и върху всяка от тях нещата са се случвали по различен начин. Може би бе тъкмо така. Усети, че го обхваща вълнение. Дралм да му помага — щеше да бодърства поне половината нощ, мислейки върху това. Стана и си напълни чашата.

Бе узнал някои неща за историята на тези хора. Предшествениците им живели по атлантическото крайбрежие в продължение на повече от пет столетия. Всички говорели на един език и произлизали от рода зартани. Не били пристигнали през Атлантическия океан, а от запад, през континента. Някои неща бяха исторически документи, които бе прочел, а други — устни легенди. Всичко се потвърждаваше от картите, върху които бяха отбелязани всички важни крайбрежни градове в речните устия. Нямаше нито един град на такива отлични места за пристанища като Бостън, Балтимор или Чарлстън. Имаше кралство Грефтшар в западния край на Великите езера и Дорг, където се сливаха Мисисипи и Мисури, и Ксифлон на мястото на Ню Орлиънс. Но в устието на Охайо имаше само едно пазарско градче, а долината Охайо гъмжеше от полудиваци. Пътища бяха реките на изток и юг.

Следователно тези хора бяха дошли отвъд Тихия океан. Но не бяха азиатци в смисъла, в който той използваше думата. Бяха руси хора от бялата раса. Арийци! Разбира се, арийците бяха тръгнали от Централна Азия преди хилядолетия, заливайки Индия и Средиземноморието на югозапад и стигайки чак до Скандинавия на северозапад. А тук бяха тръгнали в обратната посока.

Имената напомняха гръцките — с всички тези „-ос“, „-ес“ и „-он“ окончания, — но езикът не напомняше дори силно развален гръцки. И граматически нямаха нищо общо. В колежа бе учил малко гръцки и макар винаги да се измъкваше от предмета, поне дотолкова го знаеше.

Момент. Думите „баща“ и „майка“. На немски „ватер“, на испански „падре“, на латински „патер“, на гръцки почти същото, на санскрит „патр“. На немски „мутер“, на испански „мадре“, на латински „матер“, на гръцки „метер“, на санскрит „матр“. На зартански — „фадрос“ и „мавра“.

III

Беше една от онези следобедни сбирки, на които присъстващите сякаш нямаха никакви грижи — отпиваха мързеливо от високите си чаши, похапваха сандвичи с пържен хляб, бъбреха и се смееха. Въркън Вал подаде запалка на съпругата си Хедрън Дала, след което запали и своята цигара. От другата страна на дългата ниска маса Торта Карф си правеше коктейл със съсредоточеността на алхимик, който смесва Еликсира на живота. Хората от Университета в Дергабар — възрастният професор по Паратемпорална теория, професорката по Извънвремева история и младият мъж, директор по Извънвремеви изследователски дейности — се усмихваха до един като три котета над паничка с каймак.

— Разполагате с него изцяло — каза Вал. — Паравремевата комисия обяви този времепредел за изследователска зона и той е под абсолютна карантина за всеки, освен за университетския персонал и акредитираните студенти. Спазването на карантината ще бъде под мой личен контрол.

Торта Карф вдигна очи.

— След оттеглянето ми ставам член на Паравремевата комисия — добави той. — Ще се погрижа карантината да не бъде отменена или смекчена.

— Бих искал обяснение за онези четири часа от момента на напускането на транспозиционното поле до момента на пристигането в селската къща — каза паратемпоралният теоретик. — Нямаме никаква представа какво е правил през това време.

— Скитал е из гората, опитвайки се да се ориентира — отвърна Дала. — Предполагам, че през по-голяма част от времето е седял и е мислил. Да бъдеш хванат от конвейерно поле би трябвало да е доста разтърсващо преживяване, ако не знаеш за какво става дума, но той, изглежда, се е приспособил доста добре до момента на сражението с тези ностори. Не допускам да е променял историята съвсем сам.

— Не говорете така — повиши тон старият професор. — Може да е застрелял гърмяща змия, която инак би ухапала и умъртвила дете, което инак би станало високопоставена личност. Може да звучи преувеличено и банално, но паратемпоралната алтернативна правдоподобност е построена върху различни баналности. Кой може да каже какво е насочило арийското преселение в този сектор на изток вместо на запад, както във всички останали? Махмурлукът на някой племенен вожд или кошмарът на някой магьосник?

— Именно затова получавате петте гранични времепредела за надзор — поясни директорът по Извънвремеви изследователски дейности. — И бих стоял настрана от Хостигос във всички тях. Не бихме искали хората ни да бъдат изпоклани наред с постоянното население от бандата на Гормот или да бъдат принудени да се защитават с оръжия от Родния времепредел.

— Това, което ме притеснява — обади се историчката, — е брадата на Вал.

— И мен ме притеснява — отвърна Дала, — но свиквам.

— Не я е бръснал, откакто се върна от времепредела на Калван, и тя заприличва на нещо постоянно. А виждам, че сега Дала е руса. Блондинките са по-малко подозрителни на Арийско-транстихоокеанския. Двамата постоянно ще влизат в онзи времепредел и ще излизат от него.

— Вижте, ничии изключителни права по отношение на каквото и да в извънвремето не изключват Паравремевата полиция. Вече казах, че поемам този времепредел под лично наблюдение. А служебно Дала е специален помощник на специалния помощник на Главния и получава автоматично повишение заедно с мен.

— Нали не смятате да въвеждате излишно много замърсяваща правдоподобност? — попита обезпокоен възрастният теоретик. — Бихме искали да проучим ефекта от появата на този човек в този времепредел…

— Познавате ли проучване, което не замърсява проучвания обект, професоре? — запита Торт Карф, който вече бе приготвил напитката си.

— Аз по-скоро ще сведа до минимум замърсяващите фактори от дейността на изследователския тим. Вече съм регистриран там като Въркън, търговец от Грефтшар. Лорд Калван ми предложи и офицерски чин в армията като командващ на оръдеен полк, който сега се обучава, а в момента се предполага, че набирам леяри на месинг в Зигрос. — Вал се обърна към директора по изследванията. — Мога да се завърна правдоподобно в Хостигос най-рано след трийсет дни. Можете ли да подготвите първия екип дотогава? Трябва да са майстори в своя занаят. Ако излеят оръдие, което се пръсне при първия изстрел, знам какво ще се случи с главите им и няма да се опитам да се намеся в тяхна защита.

— О, да. Вече имат всичко освен местна леярска техника и правилен зигроски акцент. Трийсет дни са предостатъчни.

— Но това е замърсяване! — възрази паратемпоралният теоретик. — Вие обучавате хората му да правят оръдия и…

— Просто по-добри оръдия, а ако не закарам фалшиви леяри от Зигрос, Калван ще прати някой да му докара истински. Ще му помагам и с всичко друго, с което би могъл да му помага един пътуващ търговец — информация и от този род. Дори може отново да участвам в сражение с него — с някоя кремъклийка. Но искам той да победи. Твърде много се възхищавам от този мъж, за да му сервирам на поднос незаслужена победа.

— Напомня ми повечето мъже — подхвърли историчката. — Бих искала да се срещнем лично.

— По-добре недей, Елдра — предупреди я Дала. — Тази негова принцеса е отличен стрелец и ми се струва, че не се замисля особено към кого да насочи оръжието си.