Х. Бийм Пайпър
Лорд Калван от друкога (4)

4

Морисън се събуди, целият схванат от болки. Беше покрит с меки завивки. За момент остана да лежи със затворени очи. Наоколо му се чуваше тихо и равномерно потракване. Отдалеч се чу удар върху наковалня и нечий вик. Той отвори очи. Беше ден и той лежеше в легло в сравнително обширна стая с обковани с дърво стени и измазан с хоросан таван. От едната страна имаше два прозореца, които бяха отворени; под единия беше седнала пълна сивокоса жена в зелена рокля и плетеше. Потракването беше от шишовете й. През прозорците не се виждаше нищо освен синьо небе. Имаше маса с някакви неща върху нея и столове, а отсреща скрин, върху който бяха подредени сгънатите му дрехи с револвера и колана най-отгоре. До скрина бяха поставени идеално почистените му ботуши, а на стената бе подпряна дълга сабя без ножница с извит предпазител и медна топка накрая.

Щом помръдна, жената моментално вдигна очи, остави плетката на пода и се изправи. Погледна го и се приближи до масата, наля чаша вода и му я донесе. Той благодари, изпи водата и върна чашата. Чашата и каната бяха от сложно гравирано тежко сребро. Това не беше някаква селска колиба. Тя остави чашата на масата и излезе.

Той прокара ръка по брадата си. Не бе бръсната поне от три дни. Ноктите показваха същото. Горната част на тялото му бе стегната в здрава превръзка. Счупено ребро или ребра, а може би и опасна рана. Значи беше изтикал до третия ден. Според преценката си от видяното досега за вероятното ниво на медицината „тук и сега“, стигна до извода, че просто е извадил късмет. Поне бе сред приятели, а не затворник. Доказваше го присъствието на сабята и револвера му.

Жената се върна, придружена от мъж в синя роба с осмолъча звезда на гърдите като тази на централната фигура върху иконата в селската къща, но с разменени цветове. Свещеник, а по съвместителство и лекар. Беше нисък и набит, с приятно овално лице. Приближи, постави ръка върху челото му, измери пулса му и заговори с ободряващ, оптимистичен тон. Изглежда, поведението край леглото на болен бе константна величина. С помощта на жената свещеникът разви дългия бинт. Раната наистина бе опасна и заплашително близо до сърцето, а цялата лява половина на тялото му бе тъмносиня. Жената донесе едно гърне от масата, докторът-свещеник намаза раната с някакъв неприятен на външен вид мехлем, поставиха нов бинт и жената отнесе стария. Мъжът се опита да го заговори и той отвърна със същото. Жената се върна с купа пуешки бульон, в който плуваха нарязани късчета месо, и лъжица. Когато почти бе привършил, пристигнаха двама нови посетители.

Единият беше мъж със снежнобяла коса, облечен също като доктора, но с отметната качулка. Лицето му имаше благородно и добронамерено изражение и се усмихваше. Морисън за момент се запита дали не е попаднал в нещо като манастир, но видът на компаньона на възрастния свещеник нямаше абсолютно нищо общо с каквато и да било манастирска обител.

Беше девойка на около двайсет години с подстригана по момчешки руса коса. Имаше сини очи, червени устни и дръзко вирнато носле с лунички. Беше облечена в късо яке от велур, съшито със златист конец, с жълта туника с висока яка и дълги ръкави под него, и обута в кафяви плетени панталони и високи до бедрата ботуши. На врата си носеше златна верижка, а на колана от златни халки бе закачен кинжал със златна ръкохватка.

Не, това не бе нито манастирска обител, нито селска колиба.

Щом я видя, започна да се смее. Вече бе срещал тази млада дама.

— Ти ме застреля! — обвини я той и насочи въображаем пистолет към нея. — Бам!

След което посочи гърдите си.

Тя каза нещо на възрастния свещеник, той й отвърна, след което тя каза нещо на Морисън с израз на съжаление и срам, като покри лице с едната си ръка и замига виновно над ръба й. След което и двамата се разсмяха. Съвсем нормална грешка — как би могла да знае на чия страна е той?

Двамата свещеници разговаряха известно време, след което по-младият му донесе някаква тъмнокафява напитка в стъклена чаша. Имаше вкус на алкохол и на горчиво лекарство. Показаха му с жестове отново да заспи и излязоха от стаята, като момичето го погледна от вратата през рамо за миг.

Той се повъртя известно време, мина му през ума, че „тук и сега“ май ще му хареса, и се унесе.

 

 

Събуди се в късния следобед. На стола под прозореца бе седнала друга жена, слаба, със сиво-кафява коса, и шиеше нещо, подобно на риза. Навън лаеше куче, а на по-голямо разстояние се провеждаше военно обучение — според шума, който вдигаха, бяха петдесетина души. Мъжки глас отмерваше ритъма:

— Хи-ип, хи-ип, хи-ип, хи-ип!

Друга константна величина.

Усмихна се със задоволство. Щом се вдигнеше на крака, едва ли щеше да остане дълго без работа. Откакто като студент втори курс в Принстън се отказа да следва теология, непрекъснато беше войник. Бе задължен на комунистите в Северна Корея, че започнаха онази война. Без нея може би никога не би намерил морална сила да се откаже от кариерата, към която го насочваше баща му. Отиването му в армията може би уби баща му — преподобният Александър Морисън просто не можа да преживее факта, че синът му няма да продължи неговия път. Така или иначе, почина, докато той беше в Корея.

Година и половина след завръщането си работи като банков охранител, докато не почина и майка му. И това беше един вид военна служба — беше въоръжен и в униформа. После, вече свободен от задължението да се грижи за майка си, премина в щатската полиция. Това вече си беше истинска военна служба — поне най-близката до нея професия в мирно време.

И накрая се набута в този купол от седефена светлина, в тази машина на времето, от която се озова в — в това „тук и сега“, както единствено можеше да го нарече.

Къде беше това „тук“ бе сравнително лесно да предположи. Вероятно на десетина-петнайсет мили от мястото на преместването му във времето, което бе точно до границата на окръг Клинтън в долината Нитани. Сигурен беше, че „тук и сега“ не използват хеликоптери за пренасяне на ранените.

Кога беше това „сега“ бе съвсем друга работа. Лежеше по гръб, загледан в белия таван — не искаше да привлича вниманието на жената до прозореца. Не беше в миналото. Дори да не бе учил история — а почти само това бе учил в колежа, — щеше да знае, че Пенсилванската колония никога не е представлявала нещо подобно. Приличаше по-скоро на Европа от шестнайсети век, макар че никой френски или германски кавалерист не би останал достатъчно дълго жив, за да износи дори първия си чифт казионни ботуши, ако беше толкова непохватен фехтовач, като тези, които бе повалил през онази нощ. А и доста се бе занимавал със сравнителна религия, за да е сигурен, че трите икони върху селската лавица не принадлежат към нито една от митологиите чак до древните Египет и Шумер.

Следователно се намираше в бъдещето. Далечното бъдеще, дълго след унищожаването на човечеството от атомна война, когато човек се е върнал обратно в Каменната ера и постепенно е стигнал до този стадий. Хиляда… десет хиляди години… Десет долара, ако познаеш колко бобени зърна има в гърнето. Важното бе, че „тук и сега“ е където-когато щеше да остане, затова трябваше да се намести в него. Струваше му се, че ще му хареса.

А пък онова прекрасно, очарователно блондинче! Заспа, мислейки за нея.

 

 

Закуската на следващата сутрин включваше зърнена каша с месен бульон с миризма на наденица и чаша чай от дафина. Кафето, изглежда, не бе познато „тук и сега“ и определено щеше да му липсва. Помоли с жест жената да му донесе ризата и извади лулата, тютюна и запалката. Тя постави до леглото стол за нещата му. Щом щракна запалката, тя опули очи и каза нещо, на което той отвърна с учтив тон. След това тя се върна на мястото си и продължи да шие. Той огледа дрехата си — беше скъсана и със засъхнала кръв отляво, а значката му беше сплескана и изкривена. Затова бе останал жив.

Възрастният свещеник и девойката дойдоха след около половин час. Този път тя беше облечена в рокля в червено и сиво, достойна за витрината на „Бергдорф-Гудман“ и спокойно можеше да й се окачи табелка с цена „$200“, макар кинжалът на колана й да не бе твърде подходящ за Пето авеню. Двамата носеха плочки за писане и пръчици от талк — очевидно хартията все още не бе преоткрита. Поздравиха, преместиха си столове до леглото и се захванаха за работа.

Най-напред го научиха на думите „теб“, „мен“, „той“ и „тя“, а след това на имената си. Тя беше Рила. Възрастният свещеник — Ксентос. По-младият свещеник, който мина да нагледа пациента, беше Митрон. Имената му звучаха като гръцки. Единствено при тях откри някакво езиково сходство.

Името Келвин Морисън ги затрудни. Очевидно „тук и сега“ нямаше фамилни имена. Разбраха се да го наричат Калван. Изрисуваха множество рисунки върху плочките. Най-весело беше, докато рисуваха глаголи. Рила и Ксентос пушеха. Лулата на Рила, която тя носеше на колана с кинжала си, беше с инкрустирана със сребро чашка от червен камък и бамбуков мундщук. Неговото „Зипо“ я впечатли и тя му показа своята запалка. Представляваше кутийка с прахан и кремъче в пружина, което се удряше с пръст, а друга пружина го връщаше обратно за нов удар. Около обяд вече можа да разбере, че е техен приятел, защото е убил техни врагове, което, изглежда, беше най-важното условие за приятелски чувства „тук и сега“, а той можа да увери Рила, че не я обвинява, че го е простреляла в сражението на пътя.

Следобед дойдоха пак, придружени от господин със сива заострена брадичка, облечен в дреха, напомняща хавлия за баня с кожена яка, върху която бе завързан поясок за сабя. Бе окачил внушителна златна верига на врата си. Казваше се Птосфес и след изнурително жестикулиране и рисуване най-накрая стана ясно, че е бащата на Рила и тукашният принц. Изглежда, мястото се казваше Хостигос. Нападателите пък бяха от място, наречено Ностор, което се намираше на североизток. Техният принц се казваше Гормот и в Хостигос не изпитваха добри чувства към него.

На следващия ден той вече седеше на стол и започнаха да му дават твърда храна и вино. Виното бе превъзходно, както и тукашният тютюн. Той посвикна да пие дафинов чай вместо кафе. Храната бе добра, макар и понякога странна. Беконът например беше с пуешки яйца. Очевидно „тук и сега“ нямаше кокошки. Но пък имаха много дивеч. Дивечът явно се бе развъдил изобилно след атомните войни.

Рила го посещаваше два пъти на ден, понякога сама, друг път с Ксентос или пък с един едър мъж със сивееща брада, Чартифон, който, изглежда, беше най-върховният воин на Птосфес. Винаги носеше дълга тежка двуръчна сабя. Често беше с позлатени нагръдник и плоча на гърба, богато украсени, но изподраскани и очукани. Той също понякога идваше сам или с един млад кавалерийски офицер, Хармакрос.

Хармакрос имаше брадичка, явно подражание на принц Птосфес. Той престана да се притеснява за бръсненето — „тук и сега“ човек можеше да си пусне брада, без да го помислят за битник. Успя да разбере, че Хармакрос е бил в командваната от Рила бойна група, която бе атакувала в гръб носторите откъм селото.

— Боговете — обясни Чартифон — не дариха син на нашия принц. Един принц би трябвало да има син, за да управлява след него, затова малката Рила е като син за баща си.

Боговете, мина му през ума, трябваше да дарят на принц Птосфес зет, който да се казва Келвин Морисън… или просто Калван. Реши да окаже известна помощ на боговете в това отношение.

От време на време го посещаваше още един свещеник — особняк със зачервен нос и посивяла брада на име Тарсес, който леко накуцваше и имаше белег на лицето. Само един поглед му бе достатъчен, за да разбере на кой бог служи. Носеше лека ризница от фини пръстени, кинжал и боздуган на колана и качулка от вълча кожа, върху която бе закрепена вълча глава с очи от скъпоценни камъни. Щом влезеше, я мяташе настрана, а щом седнеше, някой му донасяше питие. Почти винаги пристигаше с някоя котка или куче. Наричаха го Вуйчо Вълк.

Чартифон му показа многоцветна пергаментова карта. Хостигос обхващаше целия окръг Център, южния ъгъл на Клинтън и целия Ликоминг южно от Плешивите орли. Град Хостигос беше точно на мястото на друговремевия Белфонте. Намираха се в Тар-Хостигос или двореца Хостигос, извисяващ се над града върху ръба на планината над дефилето. Южно, където бе долината на Джуниата, беше княжество Беща, управлявано от принц Валтар. Ностор беше на мястото на окръг Ликоминг северно от Плешивите орли, на север бе окръг Тиога и части от окръзи Нортъмбърланд и Монтур, чак до устието на Съскуихана. Град Ностор беше около Хъгесвил. На мястото на окръзи Потър и Маккийн беше Никлос, управляван от принц Арманес. Блеър и части от Клиърфийлд, Хънтингтън и Бедфорд съставляваха Саск, чийто принц се наричаше Сараск.

Принц Гормот от Ностор беше смъртен враг. Арманес бе неутрален приятел. Сараск от Саск не бе никакъв приятел. Балтар от Беща не беше приятел с никого.

На по-голяма карта видя, че всичко това е само част от Великото кралство Хос-Харфакс — цяла Пенсилвания, Мериленд, Делауер и южно Ню Джърси, — управлявано от крал Каифранос в град Харфакс в устието на Съскуихана, река Харф.

Имаше подозрения, че Хостигос се намира в тежка обсада между Ностор и Саск. Всеки ден чуваше неспирните военни упражнения. Нещо тревожеше всички тези хора. Много често, както се смееше, докато го учеше да чете, Рила внезапно си спомняше нещо, за което искаше да забрави, и смехът й секваше. Чартифон непрекъснато бе разсеян, а понякога за момент забравяше за какво е говорил. А Птосфес никога не се усмихваше.

Ксентос му показа карта на света. Той изглеждаше кръгъл, но плосък като поничка. Заливът Хъдсън беше в самия център, Северна Америка напомняше Индия, Флорида бе почти право на изток, Куба на север и на юг. Азия се съединяваше със Северна Америка, но беше съвсем непозната. Всичко това бе заобиколено от безкраен океан. Европа, Африка и Южна Америка просто ги нямаше.

Ксентос поиска да му покаже страната, от която е дошъл. Знаеше, че рано или късно ще се случи, и това го притесняваше. Не можеше да рискува с лъжа, защото не знаеше в кой момент може да бъде уличен, затова реши да каже истината съобразно тукашните вярвания и предубеждения. За щастие, двамата бяха сами.

Постави пръст върху централна Пенсилвания. Ксентос си помисли, че не е разбрал правилно.

— Не, Калван. Това е твоят дом сега и ние искаме винаги да останеш при нас. Но от кое място дойде?

— Тук — настоя той. — Но от друго време, хиляда години в бъдещето. Имах враг, зъл магьосник с голяма сила. Друг магьосник, който не беше мой приятел, но беше враг на моя враг, постави защита върху мен, за да не мога да бъда убит. Затова моят враг завъртя времето за мен и ме запрати далеч в миналото чак тук, преди още първият ми прадядо да е бил роден. И ето сега съм тук, където трябва да остана.

Ксентос направи широк кръг с ръка около бялата звезда на нагръдника си и измърмори нещо. Още една константна величина.

— Колко ужасно! Пропъден си така, както никой никога не е бил прогонван!

— Да. Не ми се иска да говоря, нито дори да мисля за това, но е редно да го знаеш. Кажи на принц Птосфес, на принцеса Рила и на Чартифон и ги помоли да го запазят в тайна и да не го споменават пред мен. Трябва да забравя предишния си живот и да започна нов тук и сега. На всички останали може да се каже, че съм от далечна страна. Оттук — посочи той точката, където би трябвало да се намира Корея върху пустата Азия. — Участвал съм в една голяма война там.

— О! Знаех, че си воин. — Ксентос замълча, след което попита: — Ти също ли владееш магьосничеството?

— Не. Моят баща беше свещеник като теб, а нашите свещеници ненавиждаха магьосничеството. — Ксентос кимна в знак на съгласие. — Той искаше и аз да стана свещеник, но знаех, че няма да съм добър, и когато започна тази война, напуснах учението, отидох в армията на моя велик крал Труман и заминах да воювам. След войната бях воин, който пазеше мира в моята страна.

Ксентос отново кимна.

— Ако човек не може да стане добър свещеник, не трябва да става въобще, а да бъдеш добър воин е следващото най-добро нещо. Какви богове почиташе твоят народ?

— О, моят народ има много богове. И Конформизъм, и Авторитарност, и Разходен баланс, и Обществено мнение. А също и Обществено положение, чиито символи са много, като огромните колесници „Кадилак“, които са почти богове. Има и Атомна бомба, великият разрушител, който някой ден ще сложи край на света. Нито едно от тях не е добро божество и аз не ги почитах. Разкажи ми за вашите богове, Ксентос.

Той напълни лулата си и я запали с кутийката прахан, която заместваше останалата му без гориво „Зипо“. Ксентос започна да му разказва за техните богове. За Дралм, комуто се кланяха всички хора и всички останали божества и на когото служеше самият той. За Ирта Всемайка, извора на целия живот. За Галзар, бога на войната, чиито свещеници наричаха „Вуйчо Вълк“. За огромния Трант, бога на занаятчиите. За капризната Литрис, богинята на атмосферните стихии. И всички останали.

— И Стифон — добави неохотно той. — Стифон е зъл бог, комуто служат злите хора, но той ги дарява с богатство и голяма власт.