Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Lord Kalvan of Otherwhen, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 5гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
vens(2009)
Корекция
Mandor(2009)

Издание:

Х. Бийм Пайпър. Паравреме

ИК „Бард“, 2003

Редактор: Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица: „Megachrom“, Петър Христов

ISBN: 954–585–462–6

 

Н. Beam Piper. The Complete Paratime. Ace Books, New York, 1981

История

  1. —Добавяне

2

Келвин Морисън люлееше обутите си в черни ботуши крака от ръба на стръмната урва и му се искаше да не си бе загубил шапката. Знаеше къде се намира: точно на същото място върху малката канара над пътя, където той, Лари Стейси, Джек Френч и Стив Ковач бяха оставили колата, но сега не се виждаше никакъв път, сякаш никога не го бе имало. Имаше четири стъпки дебела в основата си канадска ела, израснала на мястото, където трябваше да е фермерската постройка, и никакви следи от каменна зидария и основи на къщата или обора. Природните характеристики обаче — Плешивите орли на север и планините Нитани на юг — си бяха по местата.

Блясъкът и моментната тъмнина биха могли да са въображаеми — щеше да ги остави в папката с недоказуеми факти. Беше сигурен, че необичайно красивият купол от трептяща светлина бе реален, както и бюрото в контролния пулт и мъжът със странното оръжие. Нямаше абсолютно нищо въображаемо и във всички тези девствени лесове на мястото на фермерските земи. Така че той подръпваше от време на време от лулата и се мъчеше да си припомни и да анализира случилото се.

Не беше застрелян и откаран в болница, в която сега да лежи в треска — в това беше сигурен. Не го тресеше. Нито за миг не се съмняваше в разума или сетивата си, нито пък си позволяваше непристойни думи като „невероятно“ и „невъзможно“. Необикновено — това беше точната дума. Беше съвсем сигурен, че му се е случило нещо необикновено. То сякаш се състоеше от две части: първо — попадането в онзи купол от седефена светлина, случилото се вътре в него и изтъркулването му оттам; и второ — това еднакво-различно място, в което се намираше в момента.

Необичайното бяха взаимно изключващите се анахронизми. Нищо в първата част не спадаше към 1964 година или, подозираше той, към обозримото бъдеще — енергийното оръжие например. Нищо във втората не спадаше нито към 1964 година, нито към времето отпреди век най-малко.

Лулата му бе угаснала. Известно време не я запали отново, докато прехвърляше в съзнанието си тези два факта. Продължи да не използва непристойните думи. Използва една, която малките момчета обичат да драскат по стените.

Напук — не, благодарение — на пасторската настоятелност на баща си да учи за и да стане презвитериански духовник, бе станал агностик. Агностицизъм за него означаваше да не се съгласяваш да приемаш или отхвърляш фактите без доказателства. Точна философия за ченге, между другото. Е добре, нямаше намерение да отхвърля вероятността за машини на времето. Не и след като вече бе отвлечен на борда на такава, от която при това бе успял да се измъкне. Това нещо беше машина на времето и където и да се намираше той в момента, не беше в двадесети век, в който никога нямаше да попадне отново. Намести този факт в съзнанието си и го прие като неоспорим.

Лулата му бе угаснала. Той понечи да я изчука, но после я разбърка с клонка и я запали пак. Не можеше да си позволи да хаби каквото и да било. Шестнайсет патрона — значи никаква безразборна стрелба. Палката би вършила добра работа на близко разстояние. Ценността на белезниците и свирката бе съмнителна. Когато остатъкът от тютюна се превърна в пепел, той изпразни лулата, пъхна я в джоба си и се смъкна от малката скала, приближи до ручея и тръгна по брега, докато не стигна до мястото, където се вливаше в по-голям поток.

Една сойка вдигна голяма олелия при приближаването му. Две сърни побягнаха пред него. Дребна черна мечка го изгледа подозрително и бързо се отдалечи. Ако срещнеше и индианци, които първо мятаха томахавки, а след това задаваха въпроси…

Пътят пред него прекосяваше потока. В първия миг той възприе гледката спокойно, но след това задържа дъха си. Истински, изровен от колела път. С конска тор върху него — най-красивото нещо, което бе виждал в живота си. Това означаваше, че поне не е изпреварил Колумб. Може би щеше да му е трудно да вдъхне доверие в себе си, но поне можеше да го направи на английски. Прегази плиткия брод и продължи да се спуска по пътя, където според него трябваше да е Белфонте. Може би бе попаднал тъкмо навреме, за да вземе участие в Гражданската война. Все пак щеше да е по-добро забавление от Корея.

Слънцето се спусна пред него. Канадските ели останаха зад гърба му — бяха изсечени от двете страни на пътя и на тяхно място бяха израсли предимно широколистни дървета. Усети в полумрака миризма на прясно разорана земя. Когато най-после зърна пред себе си светлинна, се беше спуснал плътен мрак.

Къщата представляваше неясен силует. Светлината идваше от едно прозорче в ъгъла и две в средата на постройката — хоризонтални цепнатинки под надвисналия покрив. Предположи, че конюшнята е отзад. И свинарникът — подсказа му обонянието. Две кучета го залаяха.

— Хей, има ли някой? — извика той.

През отворените прозорци — твърде високи, за да над никне през тях — се чуваха гласове: мъжки и женски. Извика още веднъж и се приближи. Изскърцаха панти и вратата се открехна. На входа застана жена в черна рокля без ръкави. Каза му нещо и влезе навътре. Той я последва.

Стаята беше голяма и я осветяваха две свещи — едната на масата, върху която бе сложено ядене, а другата на полицата на камината. До стената имаше двойно легло, а върху полиците бяха наредени разни предмети. Вътре имаше трима мъже и още една жена, по-млада от тази, която го бе пуснала да влезе. С периферното си зрение забеляза деца да надничат през врата, която водеше към съседна стая. Единият от мъжете, едър и с руса брада, се бе облегнал на камината и държеше в ръце нещо като къса пушка.

Всъщност не беше пушка, а арбалет — изпънат и със стрела в жлеба.

Другите двама бяха по-млади — вероятно синовете му. И двамата бяха с бради, макар че единият имаше по-скоро само русоляв мъх. Той държеше секира. По-големият държеше алебарда. И тримата бяха облечени в къси кожени палта без ръкави, ризи с къси ръкави и чорапи с кръстосани жартиери. По-възрастната жена пошепна нещо на другата и та излезе през вратата, като избута децата пред себе си.

Бе влязъл с миролюбиво вдигнати ръце.

— Аз съм приятел — каза той. — Отивам в Белфонте. Колко е далеч?

Мъжът с арбалета каза нещо. Жената отговори. Младежът със секирата също каза нещо и всички се разсмяха.

— Казвам се Морисън. Ефрейтор от Пенсилванската щатска полиция. — По дяволите, за тях щатска полиция сигурно означаваше толкова, колкото и швейцарска. — Този път стига ли до Белфонте?

Би трябвало да знаят къде е Белфонте — бе основан през 1770 година, а моментът не би могъл да е по-ранен.

Опита друга възможност. Не говореха и пенсилвански холандски — знаеше малко. Може би полски… не и това, тъй като доста бе слушал да говорят поляци от антрацитния район, поне колкото да го познае. Огледа се, докато те спореха, и забеляза на една лавица в отсрещния ъгъл три икони. Прииска му се да ги погледне по-отблизо. Римските католици имаха картини, а гръцките православни — икони, и той знаеше разликата.

Мъжът с арбалета остави оръжието си, без да маха стрелата от него, и заговори бавно и отчетливо. Той никога не бе чувал подобен език. Отговори също толкова отчетливо на английски. Макар шансът да бе едно на хиляда, пробва и японски. Отново без резултат. Поканиха го с жестове да седне и да се нахрани. Шест деца нахълтаха в стаята.

Яденето беше шунка с картофи и царевица и боб с осолено свинско. Приборите бяха ножове и няколко лъжици от рог. Житени питки служеха за паници. Мъжете използваха собствените си ножове. Той извади своя сгъваем нож — масивно автоматично острие, — който предизвика истинска сензация. Трябваше да демонстрира действието му неколкократно. Имаше и вино от бъз — силно, но не особено вкусно. Когато оставиха жените да почистят масата, мъжете напълниха лулите си от едно гърне с тютюн върху лавицата, като предложиха и на него. Той напълни своята лула и я запали като тях с клонка от камината. След това се приближи да разгледа иконите.

Централната фигура представляваше възрастен мъж в бяла роба със синя осмолъча звезда на гърдите. Вляво се намираше седнала женска фигура, гола и преувеличено бременна, коронясана с жито и с ечемичен стрък в ръка. Вдясно имаше мъжка фигура в ризница и с боздуган в ръка. Единственото необичайно нещо в нея беше, че е с глава на вълк. Бог-отец, богинята на плодородието и богът на войната. Не, тези тук не бяха християни — нито гръцки, нито римски или някакви други.

Поклони се на централната фигура, докосвайки челото си, и повтори жеста и пред другите две изображения. Дочу зад гърба си доволно мърморене. Всеки можеше да разбере, че не е езичник. След това седна на един сандък с гръб към стената.

Не бяха залостили вратата. Младата отново избута децата в другата стаичка. Сега той си спомни, че на масата имаше празно място, на което го бяха поканили. Някой бе отишъл да отнесе съобщение някъде. Щом изпуши лулата си, той я пъхна в джоба си и успя да разкопчае незабележимо кобура си.

След около половин час чу галопиране на копита по пътя — конете бяха най-малко шест. Престори се, че не ги е чул, както и останалите. Бащата се приближи до арбалета, големият син хвана алебардата, а младият с мъхестата брадица се приближи до вратата. Конете спряха отвън. Кучетата залаяха като побеснели. Ездачите слязоха от конете. Той извади колта.

Младият пристъпи към вратата, но преди да я отвори, тя го блъсна в лицето и в стаята влезе мъж с висок шлем над брадатото лице, протегнал в ръката си сабя. Зад него се видя друг шлем и дулото на мускет. Всички в стаята се развикаха от уплаха — изобщо не бяха очаквали подобно нещо. Отвън изтрещя пистолет и едно от кучетата изквича.

Той се надигна от сандъка и стреля по мъжа със сабята. Превъртя барабана, гръмна срещу другия с мускета и той рухна. Трети зад него бе улучен с арбалетна стрела в челото и се свлече, като изпусна неизползвания си дълъг пищов.

Той премести колта в лявата си ръка и грабна сабята, която бе изпуснал първият. Беше по-лека, отколкото изглеждаше, и с отличен баланс. Прекрачи тялото на първия застрелян и видя насреща си друг със сабя, който се опитваше да прескочи задните двама. Размениха няколко удара и парирания и той забоде върха на сабята в незащитеното лице на противника си, след което измъкна острието, докато мъжът се свличаше на земята. Момчето бе докопало изтървания пищов и стреля покрай него и улучи мъжа на пътя, който държеше поводите на няколко коня. Излязоха навън с този с алебардата и той посече още един. Бащата също излезе — беше взел мускета и го зареждаше от барутницата.

Той забучи върха на сабята в земята и докато прибираше колта в кобура си, грабна поводите на един от освободилите се коне и се метна върху седлото. Щом нагласи стъпала в стремената, се приведе и издърпа сабята. Благодари наум, че в моторизираната щатска полиция ги обучаваха и да яздят.

Стълкновението бе приключило — поне тук. Шестимата нападатели лежаха повалени и, както можеше да се предположи, мъртви. Другите двама се отдалечаваха в галоп. Петте изпуснати коня препускаха в кръг наблизо, а двамата млади мъже се опитваха да ги хванат. Бащата бе заредил мускета и сега ръсеше барут в подсипа.

Но това тук очевидно бе дребна работа. Главното събитие беше на половин миля по пътя — чуваха се изстрели, вопли и писъци и сред нощния мрак се издигна оранжево сияние. Докато той успокояваше коня, карайки го да свикне с новия си ездач, към небето се извисиха още два пожара. Той се чудеше къде е попаднал. По пътя заприиждаха бегълци. Не бе трудно да познае, че са бежанци — в Корея бе виждал безброй подобни сцени.

Бяха над петдесетина — мъже, жени и деца. Някои от мъжете бяха въоръжени с лъкове и брадви, един носеше дълъг почти шест стъпки мускет. Брадатият му домакин им изкрещя и те спряха.

— Какво става там? — попита той.

Отговори му цялата тълпа едновременно. Един-двама се опитаха да се промъкнат край него, но той ги изруга яростно и замахна с плоското на сабята. Думите му не подействаха, но тонът свърши работа. В Корея бе използвал същата техника. Всички се струпаха накуп и брадатият им заговори. Някои се въодушевиха. Той ги огледа един по един. Двайсетина мъже. Труповете на пътя бяха обезоръжени. Зърна двете жени да раздават някакви неща през вратата. Четири от останалите без ездачи коне бяха уловени и яхнати. Прииждаха нови бегълци, но като разбираха какво става, се присъединяваха.

— Е, приятели! Или искате да живеете вечно? — Той размаха сабята, обхващайки всички с жест, след това посочи по пътя, където вероятно вече гореше цяло село. — Хайде, да вървим да ги пипнем!

Пришпори коня напред, съпроводен от всеобщ възторжен възглас, и цялата тълпа пое с крясъци след него. Срещаха все повече и повече бегълци. Стрелбата пред тях бе спряла. Той предположи, че в селото не е останало нищо, по което да се стреля.

Когато приближиха на четири-петстотин метра от горящите къщи, за десетина секунди изтрещяха четирийсет-петдесет изстрела и се понесоха тревожни викове. Гръмнаха още изстрели и насреща им се втурнаха конници. Не беше нападение, а истински разгром. Нападателите на селото бяха ударени в гръб. Настана свирепа битка. Един кон рухна, друг остана без ездач. Той се надигна на стремената, които на всичко отгоре му бяха малки, размаха сабята и изкрещя:

— Напре-е-е-ед!

И заедно с другите ездачи се понесе в галоп, а пешаците с брадви, коси, вили и каквото бяха докопали, се спуснаха след тях.

Един конник се втурна насреща му с насочена към незащитената му глава сабя. Той отби и мушна, но върхът отскочи от нагръдника. Преди да се опомни, конят на нападателя му отмина към лъковете и вилите зад него. Докато разменяше удари с друг ездач, се запита дали нито един от тези дебили не е чувал, че сабята има и връх. Пътят на сто метра пред него и полето от двете му страни бяха задръстени с конници, които се сечаха и стреляха един срещу друг на светлината от пожарите.

Мушна върха на сабята под ръката на противника си, припомняйки си гласа на учителя си по история за ямката в бронята точно на това място, и едва не я изпусна — но успя все пак да я измъкне. Поредният ездач се втурна насреща му — без ризница, с черна мантия и широкопола шапка, насочил пищов, дълъг почти колкото ръката му. Той се приготви да нанесе сечащ удар и пришпори коня напред, но в същия миг осъзна, че няма да се справи.

„Е, Кел, късметът ти беше дотук!“

Дулото блъвна пламък и нещо го блъсна в гърдите. Миг преди да изпадне в безсъзнание, той успя да освободи крака от стремената и си даде сметка, че ездачът е момиче.