Х. Бийм Пайпър
Лорд Калван от друкога (17)

I

В селската кръчма бе топло и задушно въпреки отворената врата. Миришеше на сушени вълнени дрехи, на газ и овча лой, с които мажеха броните при дъжд, на изгорели дърва, тютюн и вино, на неокъпана човешка плът, на храна и подправки. Селището бе задръстено от Армията на Листра. Кръчмата бе претъпкана с офицери, които надигаха чашите с греяно вино или силен дафинов чай около дългата маса до камината, върху която бе разгъната картата, сърбаха яхния от купите или отхапваха мръвки от набученото на върховете на кинжалите им месо. Хармакрос повтаряше за стотен път:

— Дралм да те прокълне, дръпни този кинжал, не капи лой върху това!

Тук бе и свещеникът на Галзар, който бе занесъл ултиматума в град Саск, а на връщане бе стигнал до селището и след като прекара известно време сред войската навън, сега седеше само по риза с гръб към огъня, проснал качулката от вълча кожа и пелерината да съхнат, докато две-три момчета подсушат и намажат бронята му. В едната си ръка държеше чаша, а с другата галеше главата на едно куче, което бе клекнало до него. И се смееше жизнерадостно.

— Трябваше да ги видите, когато започнах да им чета вашите искания! Когато стигнах до разпускането на новонаетите наемници, капитан-генералът на три роти измуча като теле, което жигосват. Поех отговорността да му кажа, че ще ги наемете всички до един без финансова щета. Правилно ли постъпих, принце?

— Съвсем правилно, Вуйчо Вълк — отвърна Птосфес. — Когато тръгнем на бой, освен „Долу Стифон“ ще викаме и „Милост за наемниците“. Как реагираха на исканията по отношение на Дома на Стифон?

— Ха! Архисвещеник Зотнес бе седнал до Сараск, а канцлерът бе избутан по-встрани, за да му направи място, което ви показва кой управлява Саск в момента. Той не изруга като теле, а изрева като пантера. Поиска от Сараск да ме окове и да ми отреже главата направо в тронната зала. Сараск му каза, че собствените му войници ще го гръмнат в трона му, ако издаде такава заповед, което те наистина щяха да направят. Наемният капитан-генерал поиска главата на Зотнес и изтегли сабята си наполовина. А Зотнес пищеше, че няма никакви други богове освен Стифон. Е, как ви се струва?

Надигнаха се възгласи на възмущение и на засегнато благочестие. Един офицер прояви великодушие — заяви, че Зотнес сигурно е ненормален.

— Не. Просто е… монотеист — опита се да обясни Калван, но в техния език нямаше такава дума. — Човек, който почита единствено собствения си бог. Така е и в моята страна… — Спря се точно преди да продължи с „в моето време“. От присъстващите само Птосфес знаеше тази версия на историята му. — Тези хора вярват в един-единствен бог и че той е единственият истинен бог, а всички други са неистински, и че този единствен бог трябва да бъде почитан по един-единствен начин, а тези, които почитат по различен начин, са гнусни чудовища, които следва да бъдат убити.

Инквизицията, кървавите кръстоносни походи, Вартоломеевата нощ, Харлем, Магдебург.

— Не искаме подобно нещо да се случи тук.

— Лорд принце — обърна се свещеникът на Галзар към Птосфес, — ти ни познаваш, нас, които служим на бога на войната. Той е Съдия на принцовете, а негово съдилище е бойното поле. Ние не заставаме на ничия страна. Грижим се за ранените, без да ни интересуват цветовете на знамената им, храмовете ни са подслон за всеки пострадал в сражение. Проповядваме истината на Галзар: бъди храбър, бъди предан, бъди добронамерен, подчинявай се на офицерите си, уважавай себе си и своето оръжие, както и всички добри войници, бъди верен на ротата си и на този, който ти плаща.

— Но, принце, това не е обикновена война — на Хостигос срещу Саск или на Птосфес срещу Сараск — продължи той. — Това е война на всички истинни богове срещу вероломния Стифон и неговата гнусна пасмина. Може би има дявол, наречен Стифон, не знам, но ако има, нека истинните богове го стъпчат под светите си крака, както трябва да постъпим ние с тия, които му служат.

Някой извика „Долу Стифон!“ Точно това беше нещото, за което бе казал, че не бива да се случи тук, но един застаряващ мъж в нечиста риза и с чаша вино в ръка го бе изрекъл. Религиозна война — най-отвратителното проявление на една в същността си отвратителна дейност. Свещеници на Дралм и Галзар, които проповядват огън и жупел срещу Дома на Стифон. Свещеници на Стифон, които насъскват тълпите срещу дяволските неверници. „Стифон иска така!“ Зверства. Кланета. „Дралм е с нас и никаква милост!“

Тъкмо това донесе той „тук и сега“. Но може би за добро — ако Домът на Стифон запазеше властта си още век, „тук и сега“ нямаше да има друг бог освен Стифон.

— И после?

— Сараск побесня, разбира се. В името на Стифон, щял да изпълни исканията на принц Птосфес, където би трябвало да бъдат изпълнени — на бойното поле, — а войната ще започне веднага, щом изчезна от погледа му. Това бе точно преди обяд. Почти претрепах коня и себе си, докато се добера дотук. Напоследък не бях яздил така — подхвърли той между другото. — Щом пристигнах, Хармакрос изпрати конници.

Пристигнаха в Тар-Хостигос по коктейлно време — още една чуждестранна церемония, въведена от лорд Калван — и го завариха заедно с Птосфес и Ксентос в стаята на Рила, където бе и Дала. Мъжете светкавично навлякоха броните, оседлаха конете, сбогуваха се набързо — и последва отвратителното препускане през плискащата се кал през долината на Листра, за да стигнат в селцето по мръкнало. Войната беше започнала — до слуха им достигаше глухият тътен на оръдията в дефилето на Есрет.

Навън Армията на Листра продължаваше да напредва. Пехотна рота маршируваше с песен:

— Я буре ново отпуши, сега започва пир!

Разбихме на Гормот войските, всички просят мир!

И с бой пресякохме Атан, и по-подир

прегазихме Ностор.

Тропот на копита, викове: „Варда! Куриер!“ Песента бе заглушена от ругатните на опръсканите с кал пехотинци. Галопиращият кон спря отвън. Пехотата отново поде песента:

— Селата в пушеци горят, предава се врагът,

прасета, крави, пилци, брави караме на път.

Ура, бойци! Напред, бойци! Оръдия реват.

Прегазихме Ностор!

Един оплескан с кал кавалерист залитна през вратата, огледа се, примигна и тръгна към дългата маса, отдавайки чест.

— От полковник Въркън, конна пехота. Той и мъжете му са взели Фик. Отбили са една контраатака и сега цялата армия на Саск се насочва към тях. Срещнах няколко от Лекоподвижния и едно четирифунтово оръдие, които тръгнаха да му помогнат.

— В името на Дралм, цялата Армия на Листра ще му се притече на помощ. Къде се намира този Фик?

Хармакрос посочи на картата — оттатък дефилето на Есдрет, на главния път за град Саск. Малко по-нататък имаше голям град — Гур. Калван закопча подбрадника си. Някой вече бе отишъл до вратата и крещеше през поройния дъжд да докарат конете.

II

Когато след един час пристигнаха във Фик, дъждът вече бе спрял. Беше малко селце, пълно с войници и осветено от запалените на открито огньове. Цивилното население бе изчезнало — всички побягнали, когато започнала стрелбата. Дулото на едно четирифунтово оръдие, маскирано в импровизирана барикада, бе насочено към отсрещния мрак. Далеч напред от време на време изтрещяваха изстрели и той различаваше по-отсечените взривове на произведения в Хостигос барут от по-приглушените на този от Дома на Стифон. Вуйчо Вълк може и да бе прав, че това е война между истинните богове и коварния бог Стифон, но беше и война между две технологии на производство на барут.

Откри Въркън и един майор от лекоподвижните войски в една селска къща. Въркън беше облечен в широка дреха от кафяв брезент с качулка и носеше къса сабя на колана, а на рамото му висяха барутница и торбичка за патрони. Бронята на кавалерийския майор бе боядисана в кафяво и намазана с лой. На масата пред тях бе разтворена една от пирографираните карти от еленова кожа. „Хартия — изнамиране“. Това си го бе отбелязвал вече хиляди пъти.

— Когато пристигнахме, имаше петдесетина кавалеристи — каза Въркън. — Някои убихме, други успяха да побягнат. След половин час се върнаха към двеста. Отблъснахме ги — тогава изпратих ездачите. След малко пристигна майор Леукестрос с хората си и едно оръдие — тъкмо навреме, за да отблъснем следващата атака. Разполагаме с малко кавалерия и аркебузири на коне отпред и по фланговете — оттам се чува стрелбата. В Гур има няколкохилядна кавалерия, а зад нея може би настъпва и цялата армия на Сараск.

— Боя се, че ще се понаквасим тази нощ — отвърна Калван. — Първо трябва да оформим фронтовата линия. Не можем да разчитаме на късмет.

Той отмести картата встрани и започна да чертае реда на бойните действия върху белия плот на масата. Оръдията в тила в една колона покрай страничен път северно от селото с четирифунтовите най-отпред. Конете да бъдат нахранени и да са готови в пълно снаряжение за незабавно потегляне. Пехотата в една редица от двете страни на пътя на хиляда метра пред селото. Лекоподвижните войски в средата. Кавалерията на фланга, конете на конната пехота в тила. Боен ред, който мигновено може да се трансформира в ред за придвижване, ако сутринта се наложи да тръгнат напред.

През следващия час войските продължиха да пристигат на групи и заеха позиции встрани от пътя по склона южно от селото. Въздухът чувствително се затопли. Това не му харесваше — предвещаваше мъгла, а му се искаше добра видимост за утрешната битка. Предните кавалерийски подразделения започнаха да се връщат, докладвайки за напредването на големи вражески сили.

Един час след оформянето на фронтовата линия от мъже, налягали върху влажната трева по одеялата или каквото бяха успели да измъкнат от селото, саските се зададоха. Щом наближиха предните му редици, се чуха разпокъсани изстрели от малокалибрени оръжия, след което неприятелят се оттегли, за да оформи бойния си ред.

Отвратителна ситуация, мислеше си той, легнал върху сламеника, който бяха отмъкнали с Птосфес и Хармакрос от едно изоставено селско легло. Две слепи армии на не повече от хиляда метра една от друга, очакващи да се съмне, а когато се съмнеше…

Отпред и вляво глухо избоботи оръдие и нещо изсвистя и прехвърли фронтовата линия. Той се надигна на ръце и колене, броейки секундите, докато се взираше в мрака. Видя оранжев блясък отляво, а след две секунди чу и тътена. На около осемстотин метра — плюс-минус сто. Свирна на четиримата офицери върху одеялото близо до него.

— Стрелят малко зад нас. Съобщи по линията в двете посоки да се придвижим триста крачки напред. И нито звук. Намушкай всеки, който говори по-силно от шепнешком. Хармакрос, изтегли кавалерията и конете на конната пехота от другата страна на селото. Вдигнете тупурдия на петстотин метра зад нас.

Офицерите се отдалечиха — по двама в двете посоки. Двамата с Птосфес вдигнаха сламеника и го понесоха напред, отброявайки триста крачки, преди отново да го пуснат на земята. Мъжете от двете им страни се придвижваха задоволително безшумно.

Оръдията на саските продължиха обстрела. В началото се дочуваха крясъци на престорена уплаха — Хармакрос и тълпата му. Накрая едно оръдие изтрещя почти пред него. Гюлето изсвистя над главата му и глухо тупна някъде назад — като сатър на палач. Следващият гръм беше далеч вляво. Осем оръдия през двуминутен интервал — значи петнайсет минути за зареждане. Не бе лошо за тъмнината и това, с което разполагаха. Отпусна се, легнал по корем и подпрял брадичка на ръцете си. След малко Хармакрос се върна и се пльосна до него и Птосфес върху сламеника. Канонадата продължи на равни интервали отляво надясно и отново отляво надясно. Веднъж блесна ярък пламък вместо мътен проблясък и се чу много по-остър трясък. Чудесно! Едно от оръдията се бе пръснало! След това залповете се заредиха по седем. Веднъж отзад се чу разцепващ звук, сякаш снарядът бе улучил дърво. Всеки гръм отчиташе пропусната цел.

Най-после обстрелът секна. Далечните разпокъсани престрелки между двата замъка на Есдрет също престанаха. Той се отпусна и заспа.

 

 

До него Птосфес се размърда и го събуди. Тялото го болеше. Той усети отвратителния вкус в устата си — усещаха го всички от двете страни на фронтовата линия. Все още бе тъмно, но небето над тях не бе така черно и той различи смътни силуети около себе си. Мъгла.

Само това не биваше да се случва, в името на Дралм! Мъгла и цялата армия на врага на по-малко от петстотин метра пред тях. Цялото им превъзходство на подвижност и артилерийска мощ не струваше пукната пара. Отсъствие на възможност за придвижване, никакво пространство за маневриране, видимост до един пистолетен изстрел, поради което предимството на стотината пушки с нарез се свеждаше до нула.

Очертаваше се лош ден за Хостигос.

Задъвкаха твърдия хляб и студеното свинско и сиренето, които си носеха, и отпиха от учудващо доброто вино в една манерка. Разговаряха шепнешком. Офицерите допълзяваха до сламеника на главната квартира, докато накрая се събраха около двайсетина.

— Не може ли да се изтеглим малко назад? — попита Мнестрос, капитанът наемник — приблизително генерал-майор, — който командваше запасняците. — Това е ужасна позиция. На педя от гърлата им сме.

— Ще ни чуят — отвърна Птосфес — и ще ни почнат отново с оръдията, но този път ще знаят къде да стрелят.

— Да докараме нашите оръдия и да започнем да стреляме първи — предложи някой.

— Същото възражение — ще ни чуят и ще започнат преди нас. И в името на Дралм, говорете по-тихо — изсъска Калван. — Не, Мнестрос го каза — на педя от гърлата им сме. Да скочим и да ги изкормим.

Наемникът бе учил военно дело по учебниците. За кратко се поколеба, след което призна:

— На позиция за атака сме. Ние знаем къде са те, но те не знаят къде сме ние. Сигурно предполагат, че сме отзад в селото, където обстрелваха снощи. Кавалерията по фланговете ли е? — Той не одобряваше това. Според военните учебници „тук и сега“ кавалерията трябваше да е разположена по целия фронт, между пехотата.

— Да, наемниците са от двата края заедно със солиден фронт от пехотинци, две редици копиеносци и аркебузири, които да стрелят над рамената им — поясни Калван. — Въркън, хората ти да предадат по фронта: всички да останат по местата си и да пазят тишина, докато не тръгнем заедно напред. Всички оръжия заредени и готови за стрелба. Тръгваме заедно и нито един изстрел, преди да ни е видял противникът. Аз поемам десния фланг. Принц Птосфес, по-добре вземете центъра, Мнестрос, поеми левия фланг. Хармакрос, вземи редовната кавалерия и лекоподвижния кавалерийски батальон заедно с петстотин пехотинци от лекоподвижните войски и се изтеглете на петстотин метра. Ако ни заобиколят по фланговете или пробият в центъра, погрижи се за тях.

Вече можеше да разпознава лицата около себе си, но на повече от двайсетина метра мъглата поглъщаше всичко. Докараха оседланите им коне. Той презареди пистолетите в кобурите си, извади двата от дисагите на седлото, презареди и тях и ги пъхна в ботушите си. Фронтовата линия се размърда и кръвта му се смрази, но си даде сметка, че саските вдигат по-голяма гюрултия и не могат да ги чуят. Дръпна маншета под ръкава на ризницата и погледна часовника. Пет и четирийсет и пет. Изгрев след половин час. Стиснаха си ръцете и той тръгна към десния фланг.

Войниците се надигаха, сгъваха и привързваха плащове и одеяла. По земята бяха проснати юргани, дюшеци и всевъзможни завивки — във Фик сигурно не бе останала нито една постеля. Някои се молеха на Дралм или на Галзар. По израженията им можеше да разбере, че се оставят в божиите ръце, без да очакват, че боговете ще се вслушат в недостойни човешки прищевки.

Спря най-вдясно при петстотинте души редовна пехота, подредени в четири редици, както по цялата фронтова линия — две копиеносци и две стрелци. Отзад и вдясно приближаваше наемническата кавалерия в блок от двайсет редици, по петдесет в редица. Първите няколко бяха тежковъоръжени, с метални брони по ръцете вместо ръкави на ризници, масивни овални пластини върху рамената и шлемове с процепи за виждане; яздеха едри кавалерийски коне — същински старовремски товарни коне за фургоните с бира. Спряха точно зад него. Той даде парола за готовност по фронтовата линия и зачака — потупваше коня по шията и му говореше тихичко.

След малко паролата се върна и фронтовата линия се размърда в мъглата. Той извади дългия пистолет от десния си кобур, вдигна петлето и дръпна юздата. Линията се плъзна напред — начело първата редица копиеносци с копия на височината на кръста, втората с върховете на копията на равнището на гърдите и на един метър зад първата, и отзад стрелците с вирнати цеви на пушките. Зад него ритмично пристъпваше кавалерията. През мъглата започна да се провижда — малки борчета, храсталаци, изгнило колело на каруца, белезникав волски череп, — но сивата празнота се придвижваше точно на двайсет метра пред тях.

Тъкмо така, мерна му се в съзнанието, е напредвал в Люцен през мъглата Густав Адолф към смъртта си.

Вляво от него тресна аркебуза — Стифонов барут. В отговор изтрещяха няколко изстрела, повечето от неговия „неосветен“. Чу викове „Долу Стифон!“ и „Сараск и Саск!“ Копиеносците се вцепениха. Някои объркаха крачката и заподскачаха, за да се подредят отново. Всички се приведоха над копията и цевите на пушките щръкнаха напред. Стрелбата се превърна в пороен дъжд; далеч вляво сякаш метален лист се строполи в каруца със старо желязо.

Фабриката за трупове във Фик заработи на пълни обороти.

Но пред тях сред леко разреждащата се мъгла цареше тишина и се провиждаше осеяно тук-там с борчета пасище, набраздено от малки вади, в които се отцеждаше жълтеникавата вода от снощния дъжд. Отцеждаше се надолу от тях — това не бе редно. Позицията на саските би трябвало да е на склона пред тях, в чието подножие бяха налягали под траекторията на оръдейните залпове, а сега шумът от битката бе не само вляво, но и зад гърба им. Той вдигна ръка и позлатеният пистолет лъсна.

— Спри! — извика той. — Предай наляво: никой да не отстъпва!

Разбра какво се е случило. Двата подредени в мрака фронта бяха застъпили взаимно левите си флангове. Така че той ги бе обградил, а Мнестрос на левия хостигски фланг също бе обграден.

— Вие двамата — обърна се той към двама лейтенанти от кавалерията. — Препуснете наляво, докато стигнете до сражението. Намерете добра позиция и единият да остане там. Другият да се върне по фронтовата линия и да съобщава всички да тръгнат наляво. Започваме придвижването от този край. И намери някой да съобщи на Хармакрос какво се е случило, ако все още не е разбрал. Сигурно вече е разбрал. Без заповед — да действа по собствена преценка.

От този момент всеки трябваше да преценява сам. Запита се какво ли се случва при Мнестрос. Нямаше никакво доверие в способността на Мнестрос да преценява, когато изпаднеше в ситуация, за която в учебниците не пишеше нищо. След това седна и зачака — сякаш минаха векове, — докато най-после единият лейтенант не се върна. Тогава даде заповед да започне придвижването наляво.

Хоризонталните копия и косо наведените пушки държаха линията вляво от него, а кавалерията тупкаше зад гърба му. Склонът беше стръмен, после теренът под краката им стана хоризонтален и той усети свежия полъх на вятъра по страните си.

Тъкмо изкрещя да внимават, когато мъглата на стотина метра се разцепи и от нея изникна тълпа пехотинци в зеленикавозлатните цветове на Сараск. Той дръпна коня назад, стреля срещу тях, пъхна пистолета в кобура и измъкна другия от левия кобур. Командващият редовната пехота майор наду свирката си и надвика врявата:

— Стрелба напред! В редици, само нечетни номера!

Първата редица копиеносци приклекна, сякаш всички едновременно получиха диария. Втората редица приклекна на коляно с вдигнати копия. Половината трета редица изстреля залп над раменете им, след това се сниши, за да открие фронт за стрелба на четвъртата. Веднага след втория залп копиеносците скочиха и се спуснаха към разпокъсания фронт на саскската пехота с викове: „Долу Стифон!“

Той пришпори коня и препусна напред; крещеше: „Атакааа!“ Тежковъоръжената кавалерия затътна зад него — размахваха дълги саби и стреляха с пистолети с дължината на къси карабини; връхлетяха саскската пехота във фланг, преди да е успяла да образува нов фронт. Той стреля по един копиеносец, който се метна срещу коня му, и измъкна сабята.

Мъглата отново се спусна и край конете се замяркаха смътни силуети. Един саскски кавалерист се изпречи отпреде му и стреля почти в лицето му. Куршумът не го улучи, но той усети как горещият барут го лизва по бузата. „Ще ми остане миньорска татуировка“, мина му през ума и усети болка в китката, докато промушваше кавалериста в гръкляна. „Шийна броня — производство и снабдяване на конните войски.“ Измъкна върха на сабята и саскът плавно се свлече от седлото.

— Напред! — изкрещя той на кавалеристите си. — Не им позволявайте да ви забавят!

В подобна бъркотия обкръжената пехота бе почти напълно безпомощна. Най-ефикасното й оръжие беше стремителността на галопиращия кон. Кавалерийските коне би трябвало да се кръстосват с едри зайци, но по този въпрос не можеше да направи нищо. Купчина кавалеристи — копиеносците и мускетарите, които яздеха зад тежковъоръжения фронт — се бяха наблъскали безнадеждно пред гъста гора от копия. Той извъртя светкавично коня си и се озова във фланга на лекоподвижната пехота с къси аркебузи и кавалерийски вместо пехотински копия. Прати ги на помощ на блокираната кавалерия и осъзна, че прекосява пътя под прав ъгъл. Това означаваше, че той — а и цялата битка, след като цялата врява идваше или отдясно, или отляво на пътя — в момента е с лице на изток вместо на юг. От тежковъоръжената наемническа кавалерия, която се придвижваше с него в началото, нямаше и помен.

От мъглата изникна конник и с вик „Долу Стифон!“ се втурна насреща му с вдигната сабя. В последния миг той успя да отбие с вика: „Птосфес!“, след което добави:

— Птосфес! Как попадна тук, в името на Дралм?

— Калван? Радвам се, че успя да парираш. Къде се намираме?

Той му обясни накратко.

— Цялата проклета битка се е усукала под прав ъгъл. Знаеш ли го?

— Никак не е чудно. Цялото ни ляво крило пропадна. Мнестрос е мъртъв — чух го от един офицер, който видял тялото му. Редовната ни пехота на левия фланг е унищожена почти напълно. Малкото останали и каквото остана от запасняците до тях, са прегрупирани в това, което беше тилът ни. Ето това представлява в момента лявото ни крило.

— Тяхното ляво крило не е в по-добро състояние. Заобиколих ги и ги разбих. Какво става с кавалерията вляво?

— Само Дралм знае — аз не. Предполагам, че са си плюли на петите, като са видели какво става. — Птосфес измъкна един от пистолетите си и откачи барутницата от колана си. — Нали ще ме пазиш в гръб, Калван?

Той също извади един от своите и го зареди. Битката, изглежда, се бе изтеглила встрани от тях, макар че през мъглата от двете посоки долитаха крясъци, стрелба и дрънчене на стомана. Гръмна оръдеен залп — първият тази сутрин — откъм селото, доколкото можа да прецени Калван. Осемфунтово, помисли си той, и с положителност заредено с „Произведено в Хостигос“. Последван от още един и още един.

— Това трябва да е Хармакрос — каза Птосфес.

— Дано да знае къде стреля. — Зареди пистолета, пъхна го в кобура и се зае с другия. — Къде бихме могли да помогнем най-ефикасно?

Птосфес бе заредил двата в седлото и зареждаше единия от ботуша.

— Да се опитаме да намерим няколко кавалеристи и да потърсим Сараск — предложи той. — Ще ми се сам да го утрепя или заловя. Ако успея, мога да претендирам за трона на Саск. Само да се бе вдигнала тази проклета мъгла.

Далеч отдясно в южна посока се чуваха шумове като от клокочене на котел. Нямаше много стрелба — пушките бяха изпразнени и нямаше време за презареждане, — а само дрънчене на метал, примесено с отекващите вълни на виковете. Мъглата се носеше на влажни валма и се спускаше все по-плътно. Все пак в един момент трябваше да се вдигне — над главите им бе започнала да се процежда жълтеникава слънчева светлина.

— Хайде, Литрис, хайде! — призова той богинята на атмосферните стихии. — Вдигни това чудо оттук! На чия страна си все пак?

Птосфес приключи с последния пистолет. Калван също привършваше.

— Иде някой! — предупреди го Птосфес и Калван едва не разсипа заряда.

Бяха двайсетина от тежковъоръжената кавалерия, които се придвижваха рано сутринта с него. Сержантът им поиска да разбере къде се намират.

Той не бе по-наясно от тях. Пъхна пистолета в ботуша си и измъкна сабята. Препуснаха към шумотевицата от битката. Продължаваше да си мисли, че се придвижват на изток, докато не забеляза, че препускат под прав ъгъл върху редица оплескани с кал юргани, дюшеци и сламеници, които бяха задигнали от селото предната вечер. Огледа се наляво и надясно. Птосфес също разбра и изруга.

Битката се бе усукала на сто и осемдесет градуса и двете армии бяха с лице към посоките, откъдето бяха пристигнали.

„Галзар — мерна му се богохулна мисъл — сигурно се е успал тази сутрин.“

Но пък мъглата бе започнала да се вдига, позлатена от слънчевата светлина над главите им, а сивите фъндъци наоколо бяха понамалели и изтънели. Имаше видимост на повече от сто метра. Видяха, че линията на бойните действия се простира право на изток от Фик, и препуснаха към някаква бъркотия от запасняци, редовна и лекоподвижна войска — за организация изобщо не можеше да става и дума. Лекоподвижните команди се носеха напред-назад в тръс зад тях, търсейки място за пробив в двете посоки. Той викна на един капитан от лекоподвижните сили, който се сражаваше пешком:

— Кой е пред вас?

— Откъде да знам? Навсякъде е една и съща каша. Тази прокълната от Дралм битка…

Официално би трябвало да се нарича „Битката при Фик“, но никой от участвалите в нея никога нямаше да я нарече другояче освен „Прокълнатата от Дралм битка“.

Преди да отговори, вляво нещо изтрещя така, сякаш гръмнаха всички котли на света. Двамата с Птосфес се спогледаха.

— Това е нещо ново — промълви той. — Да вървим да погледнем.

Препуснаха, но не прекалено бързо, с кавалерията зад гърба си и с извадени пистолети. Чуваха се всевъзможни викове — „Долу Стифон!“, разбира се, но и „Птосфес!“, и „Сараск и Саск!“ Имаше и „Балтамес!“ Това беше свитата, която братът на Балтар, вероятният принц на Саща, бе довел в град Саск — около двеста и петдесет души, доколкото той бе чул. Понесоха се и викове: „Измяна! Измяна!“

Учуди се кой на кого би могъл да изменя и в същия момент забеляза, че пътят е задръстен от гърбове на хостигски пехотинци под прав ъгъл на бойната линия. Не отстъпваха, а просто нещо пред тях ги избутваше от пътя им. През разпръсващата се мъгла забеляза над главите им препускаща кавалерия, част от която бе облечена в туники в черно и бледожълто над броните. Трябваше да са бежанците на Балтамес. Стреляха и кълцаха безразборно всичко пред себе си, а сред тях имаше и саски в зеленикавозлатно, които се биеха едновременно с тях и с хостигите. Всичко, което той, Птосфес и наемниците с тях можеха да направят, бе да останат върху конете си и да стрелят над главите на собствените си пехотинци.

Най-накрая пробивът, ако действително беше пробив, бе направен. Пехотата на Хостигос затвори кръга зад тях, стреляйки и мушкайки с копията, и се понесоха крясъци: „Предаваме се!“, „Кълнем се в Галзар!“ и „Пощада за наемниците!“

— Да ги подгоним ли? — запита Птосфес, докато наблюдаваше отдалечаващите се саски-бещанци или каквото бяха.

— Не мисля. Нападат в правилната посока. Какво според теб, в името на Стифон, беше това?

Птосфес се разсмя.

— Как бих могъл да знам? Чудя се дали наистина е измяна.

— Давай да се махаме оттук. — Той повиши глас: — Хайде, напред! Направиха път — да пробием!

 

 

Внезапно мъглата се вдигна. В безоблачното небе грееше слънце. Планината — по-близо, отколкото очакваше — преливаше от багрите на есента. Единствените бели облачета, които се носеха над земята, бяха от пушечните изстрели. Оградено от военни фургони, между които стърчаха дулата на оръдията, село Фик приличаше на огромен южноафрикански лагер. Тъкмо това беше мощната позиция, от която Хармакрос беше превъзмогнал унищожаването на левия фланг.

Пред него хостигите се придвижваха напред, а саските отстъпваха безредно поединично, на малки групи и цели роти, опитвайки се да стигнат до „таралежа“, който бяха направили другарите им — две-три хилядна скупчила се на едно място тълпа. От своята друговремева история той го знаеше като „швейцарски таралеж“: празен кръг с насочени навън копия. Кавалерията на хостигите препускаше около него и стреляше, стреляха от прикритията си и стрелците на Въркън. Не се забелязваше никаква саскска кавалерия. Сигурно бе препуснала на юг при атаката след пробива.

Трите четирифунтови оръдия бяха изтеглени от селото в галоп, спряха на около триста метра и започнаха да обстрелват „таралежа“ с картеч. Когато потеглиха и две осемфунтови оръдия, бойците в кръга започнаха да вдигат шлемовете на върховете на копията и цевите на пушките.

Зад него вече не се водеха никакви сражения. Хостигите се бяха пръснали из храстите и изпотъпканите ниви, за да се погрижат за ранените, да отведат пленените, да претършуват труповете, да съберат оръжията и да предприемат всички останали рутинни дейности след края на всяко сражение, макар битката да не бе приключила. Той бе обезпокоен къде се е дянала цялата саскска кавалерия и дали няма да се върне, за да контраатакува. В същия момент забеляза голяма конна колона да приближава от юг. Ето на, сега вече щяха да ги направят на пух и прах. Закрещя на мъжете, които се намираха най-близо около него, да захвърлят всичко и да се организират, но видя синьо-червените цветове на копията, седлата и шарфовете и препусна в тръс да посрещне конниците.

Някои бяха наемници, други редовна войска. Водеха и голям брой пленници в зеленикавозлатно с окачени на седлата шлемове. Един капитан, който яздеше най-отпред, извика:

— Е, благодаря на Галзар, че сте жив, лорд Калван! Къде е принцът?

— В селото. Опитва се да въведе някакъв ред. Докъде стигнахте?

— Почти до Гур. Повече от хиляда души се измъкнаха и няма да спрат преди град Саск. Пленените бяха с по-бавни коне. Сараск може също да се е измъкнал, а за Балтамес сме сигурни.

— Дралм и Галзар и всички истинни богове да прокълнат това бещанско копеле! — извика един от пленените. — Дяволите да му изядат душицата! Заради проклетата им тъпотия загубихме битката и само Галзар знае колко са убитите ни.

— А какво стана? Чух викове за измяна.

— Да. И цялата торба с дяволи се стовари върху нас — отвърна саскът. — Искаш да знаеш какво е станало? Добре, в тъмнината ви заобиколихме дълбоко отляво с дясното си крило, както сте постъпили и вие — от това, което се вижда. Отдясно подгонихме кавалерията ви и премазахме пехотата. И тогава този любовник на момченца от Беща — можем да се справим с враговете си, но Галзар да ни пази от съюзниците ни — отмъкна своите и почти хиляда наши наемнически кавалеристи и подгони вашата кавалерия почти до Есдрет. Знаеш какво се случи междувременно. Нашето дясно крило удари вашето ляво, а вие нашето, и цялата битка се завъртя като колело и всички се обърнахме натам, откъдето бяхме дошли, и тогава се върна Балтамес от Беща и ни удари в тил — реши, че е спечелил битката.

— А за да забърка окончателно кашата, тъпанарът му с тъпанар, вместо да вика „Сараск и Саск!“, както бе уточнено, се разкрещя „Балтамес!“ — той и всички заедно с него, както и наемниците, които бяха с него, за да му се подмажат — продължи той. — Велик да е Дралма, знаеш колко може да се довери някой от Беща на друг от Беща. Помислихме, че онзи педераст се е пребоядисал, и някой се развика „Измяна!“ Не отричам, че и аз се развиках, след като едва не ме намушка едно бещанско копие, докато с цяло гърло крещях: „Сараск!“ След това бяхме увлечени в хаотично бягство и налетях на наемници от Хос-Ктемнос. Стигнахме почти до Гур и се опитахме да заемем позиция, но бяхме прегазени и пленени.

— Сараск измъкна ли се? Галзар знае, че искам да пролея кръвта му, но честно.

Саскът не знаеше. Никой от облечените му в сребърни ризници лични стражи не се бе сражавал близо до него.

— Не стоварвай цялата вина върху дук Балтамес. — Той се огледа и видя наблизо двайсетина саски и пленени наемници. Ако ще води религиозна война, да я започва веднага. — Това беше — обяви той — дело на истинните богове! Кой мислите вдигна мъглата, ако не Литрис, богинята на въздушните стихии? Кой заблуди вашите капитани при подреждането на бойната линия и направи така, че вашите артилеристи да стрелят над главите ни, без да ни ранят дори, ако не Галзар Вълкоглавият, Съдникът на принцовете? И кой, ако не сам Великият Дралм размъти разума на окаяния Балтамес, повеждайки го в глупашко преследване, за да ви удари в гръб? Най-после — извика той — истинните богове издигнаха мощните си десници срещу коварния Стифон и богохулниците от Дома на Стифон!

Дочуха се прошепнати одобрения, включително и от групата на пленените саски. Стифон беше загубил няколко точки.