Х. Бийм Пайпър
Лорд Калван от друкога (15)

I

Сесклос опря лакти на масата и покри с длани смъдящите го очи. Около него по пергаментите скриптяха пера и тракаха плочки. Той жадуваше за хладната тишина и уединеност на Най-вътрешния кръг, но имаше толкова много работа, а и всичко трябваше да свърши сам.

Отвсякъде пристигаха безумни писма. Това пред него беше от архисвещеника на Великия храм в Хос-Агрис. Новината за поражението на Гормот се разпространяваше светкавично заедно със слуховете, че принц Птосфес, който бе удържал победа над него, произвежда собствено огнено семе. Агенти-инквизитори докладваха, че съставката и дори пропорциите се коментират по кръчмите. Нужна била цяла армия от наемни убийци, която да се справи с всички, които ги знаели. Дори чумна епидемия не можела да изтрие от лицето на земята всички, които знаели по нещичко от тайната. И странно, тя била по-известна в отдалечения северен град Зигрос, отколкото където и да било другаде. Всички искаха да разберат от него как да забави разпространението на това знание.

Да бъдат проклети! Защо трябваше да го питат за каквото и да било? Не можеха ли да мислят със собствените си мозъци?

Отвори очи. По-добре да признае, отколкото да се опитва да отрича нещо, което скоро ще се знае навсякъде. Нека всички в Дома на Стифон, дори миряните гвардейци, узнаят цялата тайна, но за тези отвън и за малкото вярващи вътре в него да се твърди, че специалните церемонии и молитви, известни само на жълтите роби от Вътрешния кръг, са от особено значение.

Но защо? Скоро щеше да се разбере, че огнено семе, произведено от неосветени ръце, стреля също толкова добре, а ако се съдеше по мострата на принц Птосфес, с по-голяма сила и по-малко боклук.

Но нали имаше дяволи и зли духове в долния свят — всеки го знаеше. Усмихна се, като си ги представи как се тълпят наоколо — мършави тела, крила на прилепи, щръкнали бради, ноктести и зъбати. В огненото семе бе пълно с тях — те правеха то да избухва — и единствено молитвите на миропомазани свещеници на Стифон можеха да ги жигосат. Ако бъдеше произведено огнено семе без помощта на Стифон, щом то изгореше, дяволите щяха да изскочат на свобода, за да вършат многобройните си пакости и злини в света на човеците. И, разбира се, проклятието на Стифон щеше да застигне всеки, който се е осмелил богохулно да прави огнено семе.

Но Птосфес бе направил огнено семе, бе плячкосал храмовото стопанство, бе избил свещениците по жесток начин, а след това бе победил армията на Гормот, който воюваше под благословията на Стифон. Това как да го обясни?

Чакай, чакай! Гормот не беше по-стока от Птосфес. И той правеше огнено семе — Крастоклес и Виблос бяха сигурни в това. Освен това Гормот бе изрекъл богохулство срещу Стифон, бе се отнесъл непочтително към свят човек, бе измъкнал насила сто хиляди унции сребро от храма в Ностор. Вярно, че повечето от тези неща се бяха случили след деня на поражението, но кой извън Ностор знаеше тази подробност? Гормот, реши той, бе претърпял поражение заради греховете си.

Върху устните му се появи щастлива усмивка и той се запита защо не се е сетил досега. Това, което се знаеше в Ностор, едва ли щеше да има повече значение от онова, което се бе знаело в Хостигос преди известно време — и двете княжества щяха да бъдат унищожени напълно.

Запита се колко още княжества трябва да бъдат подложени на опожаряване и изколване. Не чак толкова много — няколко драстични примера в началото трябваше да са достатъчни. Може би само Хостигос и Ностор, а Сараск от Саск и Балтар от Беща можеха да изпълнят поръчката. В съзнанието му започна да се оформя идея и той отново се усмихна.

Балтамес, братът на Балтар, искаше да бъде принц. Достатъчна беше чашка отрова или наемен убиец, за да стане принц на Беща, и Балтар го знаеше. Трябваше отдавна да убие Балтамес. Ако Сараск отстъпеше едно ъгълче от Саск, а Балтар дадеше подобно съседно парче от Беща, и двете граничещи със Западен Хостигос, можеше да се оформи ново княжество — да речем, Саща. Към него след това можеше да се добави целият Западен Хостигос на юг от планината — това би било чудесно малко княжество за всяка млада двойка. Той се усмихна добронамерено. А бащата на булката и братът на младоженеца можеха да вземат в замяна за щедростта си съответно богатата на желязо долина на Листра и наторената с кръвта на наемниците на Гормот земя на Източен Хостигос.

Всичко трябваше да се свърши веднага, преди зимата да е сложила точка на всякакви военни действия. А през пролетта Сараск, Балтар и Балтамес щяха да насочат обединената си мощ срещу Ностор.

Междувременно трябваше да се направи нещо във връзка с производството на огнено семе. Откровението за дяволите трябваше да стане известно навсякъде. И да се свика Велик събор на архисвещениците тук в Балф — не, в град Харфакс: нека Великият крал Каифранос поеме разходите, — за да обсъдят как да се справят със заплахата от богохулно производство на огнено семе и да начертаят план за бъдещето. Все пак, помисли си обнадежден той, Домът на Стифон може би имаше шанс да оцелее.

II

Въркън Вал наблюдаваше как Дала натъпква тютюн в малка бамбукова лула. Тя предпочиташе цигари, но в Арийско-транстихоокеанския сектор те не съществуваха. Нямаше хартия — чудно защо Калван не предприемаше нищо по въпроса. Зад тях тупна нещо тежко. В наподобяващия хамбар навес от сглобяеми плоскости отекнаха гласове. Тук всичко бе временно — докато не бъдеше установена конвейерна станция в град Хостигос, никой не можеше да знае кое къде ще отиде в еквивалент Хостигос на Пето ниво.

Седнал на ръба на един сандък с папка върху коленете, Талган Дрет вдигна поглед и видя как Дала извади кутийка за прахан, направи искра, разпали праханта, запали една борова тресчица и само след петнайсет секунди вече подръпваше от лулата.

— Цял живот ли го правите? — засмя се той.

— Какво толкова — отвърна Дала. — Само диваците трият съчки и само магьосниците могат да направят огън без кремък и метал.

— Провери ли багажа, Вал? — попита той.

— Да. Всичко е на мястото си — всичко необходимо за Калвановия времепредел. Хареса ми усещането от допира на еленова и меча кожа. Ще трябва сами да си изкарваме прехраната, докато се придвижваме на юг, а и никой търговец не изхвърля продаваеми кожи.

Талган Дрет едва успя да прикрие задоволството си. Колкото и извънвремеви операции да бе провеждал, потупване по рамото от Паравремевата полиция винаги беше приятно.

— В такъв случай да се спуснем довечера — каза той. — Разузнавателен екип провери няколко съседни времепредела, а снощи огледахме и целевия времепредел. Ще бъдете въведени на около петнайсет мили източно от пътя Хостигос — Никлос.

— Отлично. Откарват барут в Никлос и връщат коне. Пътят се охранява от кавалерията на Хармакрос. Ще направим лагер на петнайсет мили встрани от пътя и ще тръгнем около изгрев слънце. Трябва да се натъкнем на хостигски патрул преди обяд.

— Нямаш намерение да участваш в нови сражения, нали? — попита Дала.

— Няма да има повече сражения — отвърна Талган Дрет. — Калван спечели войната, докато Вал отсъстваше.

— Спечели една война. Колко време ще се радва на победата, не знаем нито аз, нито той. Но войната няма да приключи, докато не унищожи Дома на Стифон. А това ще отнеме още известно време.

— Вече го унищожи — отвърна Талган Дрет, — като доказа, че всеки може да прави огнено семе. То си беше обречено от самото начало. Крепеше се на една тайна, а нито една тайна не може да се опази завинаги.

— Дори Паравремевата тайна? — невинно попита Дала.

— О, Дала! — извика ученият. — Знаеш, че това е съвсем различно. Не може да се сравнява с номер като смесването на селитра, дървени въглища и сяра.

III

Късното сутрешно слънце напичаше открития конски пазар. Жега, прах, ослепителна светлина и мухи, които караха конете непрекъснато да размахват опашки. Беше необичайно топло за това време на годината — доколкото можеше да прецени по оцветяването на листата, трябва да беше средата на октомври. „Тук и сега“ имаха два календара — лунен за дните и слънчев за сезоните, — които постоянно се разминаваха. „Календарна реформа — да направя нещо.“ Май вече си го бе отбелязвал.

Бе плувнал в лепкава пот под четирийсетфунтовата броня — ватиран жакет с метални ръкави и ризница, ватирана подшлемова шапка с метален подбрадник, броня на плочки, бедрени пластини до високите до коляно ботуши, шлем с висок гребен, рапира и кинжал. Не беше въпросът в теглото — беше мъкнал и по-голям и не така добре балансиран товар като пехотинец в Корея, — но се запита дали човек може някога да свикне с жегата и липсата на телесно охлаждане. „Тъй както тежка броня в зноен ден, която те попарва с безопасност“ — Шекспир може и никога да не беше навличал броня, освен на сцената, но сигурно бе познавал доста мъже, които са носили.

— Стоката не е лоша! — възкликна Хармакрос, който яздеше до него. — Има и десетина по-едри, които стават за оръдията.

И петдесетина кавалерийски на втора и трета ръка за пехотата, когато се наложеше да заемат позиции на фронтовата линия в по-тежки доспехи. А довечера пристигаше още една партида — запита се откъде купува всички тези коне принц Арманес срещу контрабандно огнено семе. Обърна се към Хармакрос, за да му каже нещо по въпроса.

В същия момент нещо го удари в нагръдника и дъхът му спря, и той едва се задържа върху коня. Мина му през ума, че е чул изстрела. Втория чу със сигурност, докато измъкваше пистолета от кобура на седлото. Видя две облачета пушек да се разпръсват пред горните прозорци на една от редицата сгради — странноприемници, винарски магазини и бордеи — в дъното на уличката. Хармакрос се разкрещя. Крещеше и тълпата наоколо. Конете се разритаха и зацвилиха. Той вдигна пистолета, от което усети болка в гърдите, и стреля в единия прозорец. Хармакрос също стреляше. Зад него изрева аркебуза. Надяваше се да не е счупил друго ребро. Прибра пистолета и измъкна другия.

— Хванете ги! — изрева той. — Хванете ги живи, да ги вземат мътните! Трябва да ги разпитаме.

Изтезания. Ненавиждаше ги — дори относително умерените третостепенни методи в собствения му свят, но когато искаш да узнаеш истината, се налага да я изтръгнеш независимо как. Някакви мъже размахваха пръти на вратата на оградения пазар за добитък. Той профуча покрай тях, конят му прескочи оградата от другата страна на уличката и се приземи в застлания със слама заден двор. Хармакрос прескочи зад него заедно с един аркебузир; двама-трима коняри с тояги ги следваха пеша.

Реши да остане върху седлото, докато не разбере каква беля е направил куршумът; не беше сигурен дали ще може да се държи на краката си. Хармакрос се хвърли от коня, блъсна една полуразсъблечена повлекана, изтегли сабята си и се втурна през задната врата в къщата, последван от останалите. Развикаха се мъже, запищяха жени, зад всички прозорци се забелязваше паника, освен зад двата, от които бяха дошли изстрелите. Опулена право насреща му, една девойка врещеше, че лорд Калван е убит.

Той се запромъква с коня между къщите към улицата, където се бе струпала тълпа. Повечето се вмъкваха през предната врата на къщата, а отвътре долитаха ревове, писъци и шумове от трошене.

В горната част на улицата се бе струпала друга тълпа. Чу яростни викове: „Убий го! Убий го!“ Изруга, прибра пистолета и измъкна рапирата, събори един мъж, пришпорвайки коня напред, и започна да крещи да му направят път. Конят му бе смел и послушен, но не бе обучен как да действа при размирици. Прииска му се да е яхнал щатски полицейски кон и да стиска дълга почти метър палка от бяла акация вместо рапирата. В този момент се появи обединилият в едно длъжностите началник на военната полиция и началник на полицията в град Хостигос с десетина мъже, които разблъскаха тълпата с приклади. Влачеха двама души — окървавени, почти в безсъзнание, полуразсъблечени. Тълпата отстъпи, продължавайки да настоява за кръв.

Сега вече можеше да огледа себе си. В дясната страна на нагръдника си видя хлътнатина и следи от олово, но плочката не бе пробита. „Която те попарва с безопасност“ — напомни му Шекспир. Добре, че не беше някой разкъсващ всяка броня 8-калибров мускет. Той извади празния пистолет и се зае да го презареди. Хармакрос се приближи пеша с извадена рапира и придружен от двама-трима войници, които побутваха пред себе си облечен в нечиста риза шкембест мъж с набола брада, раздърпана жена с щампосан върху дрехата й надпис „Мадам“ и две момичета в прозрачни парцали.

— Ето ги! Ето ги! — забърбори мъжът, докато се приближаваха.

Жената се присъедини:

— Дралм да ме порази на място, нищичко не знам!

— Откарайте тези двамата в Тар-Хостигос — заповяда Калван на началника на военната полиция. — Ще бъдат разпитани щателно. — Полицейски евфемизъм — още една константна величина. — Тия също. Да дадат показания, но не им причинявайте нищо, освен ако не се опитат да лъжат.

— По-добре върви в Тар-Хостигос да те прегледа Митрон — посъветва го Хармакрос.

— Мисля, че е само натъртено — плочката не е счупена. Ако пак съм счупил ребро, нагръдникът ще ме крепи известно време. Първо нека отидем до храма на Дралм и да поднесем благодарност за спасението ми. И в храма на Галзар.

От нощта на своето пристигане си бе създал репутация на благочестивост, когато се поклони на трите икони в селската къща. Щеше да е необичайно, ако не го направеше тъкмо сега.

— Ще се движим бавно и по най-дългия път. Нека ме види колкото е възможно повече народ. Не искам в цял Хостигос да се приказва, че съм убит.