Х. Бийм Пайпър
Времепрестъпление (1)

I

Капитанът на охраната Киро Соран бе застанал в сянката на верандата с отметната назад бяла пелерина, за да се вижда яркочервената й подплата. Потъркваше замислено дръжката на револвера си и наблюдаваше четиримата мъже около масата.

— А десет десетини правят сто — каза един от облечените в сини якета чиновници и добави нова купчинка към камарата златни монети.

— Хиляда и деветстотин — съгласи се един, облечен в нечиста раирана наметка, извади и подхвърли един камък от кутията пред себе си, в която остана само един камък. — Още сто отгоре.

Един от чиновниците в сини якета отбеляза в сметката. Партньорът му изброи монетите една по една — десет и десет, и десет.

Досу Голан, управителят на плантацията, шибаше нетърпеливо с камшик излъскания си ботуш.

— Това не ми харесва — каза той на някакъв друг, съвсем различен език. — Знам, че робството в този сектор е разрешено и трябва да съблюдаваме местните обичаи, но ми се гади да се пазаря с тези свини за човешки същества. В сектора Зарканта използваме само свободен наемен труд.

— Работници емигранти — обади се капитанът. — Като оставим хуманитарните съображения, мога да измисля куп по-добри начини за осигуряване на работа в една овощна плантация от закупуването на роби, които работят три месеца в годината, а трябва да ги храниш, подслоняваш, обличаш и лекуваш цели дванайсет.

— Две хиляди обуса — каза чиновникът, който броеше парите. — Това е цената, нали, Коруин Иригод?

— Това е цената — отвърна търговецът на роби.

Чиновникът събра на едно място останалите монети и колегата му ги прибра в обкован с желязо сандък и щракна катинара. Двамата пазачи, които стояха отстрани, нарамиха пушките, вдигнаха сандъка и го понесоха към плантаторския дом. Търговецът на роби и съдружникът му се изправиха и прибраха парите в кожена чанта. Коруин Иригод се обърна, поклони се на двамата мъже с бели пелерини и заяви:

— Робите са ваши, благородни господа.

Други шестима в раирани наметки с увиснали на гърба карабини вървяха през двора на плантацията. С тях пристъпваше още един мъж в бяла пелерина с качулка и двама охранители със сини якета и червени шапки, въоръжени с пушки с щикове. Този с бялата пелерина и въоръжените му придружители тръгнаха към къщата. Шестимата търговци на роби от Калера продължиха през двора към завързаните за коловете коне.

— Ако не обиждам благородните господа — добави Коруин Иригод, — моля ги за разрешение да си вървя. С хората ми трябва да яздим дълго, ако искаме да стигнем Кареба преди да се е стъмнило. Бог, Великият бог, Великият бог Сафар да ни пази, докато се срещнем отново.

Урадо Алатана, надзирателят, се приближи до верандата, щом двамата търговци тръгнаха.

— Добре ли ги огледа, Рад? — попита капитанът.

— Да не мислиш, че съм толкова луд да оставя тези бандити да си отидат с две хиляди обуса — четирийсет хиляди обменни паравремеви единици — пари на компанията, без да знам какво получаваме? — отвърна другият. — Наред са — порядъчни, чисти, в добро здраве. Отведох ги настрана и ги огледах подробно, докато откачаха белезниците им от коловете. Но много ми се ще да разбера как се е снабдил с тях този Кору-ин-не знам кой си. Не са местни. Доста по-тъмни са и ломотят на някакъв език, който никога не съм чувал. Само някои имат на гърба по някой парцал и са обути в чудновати сандали. Повечето имат пресни белези от камшик. Това или означава, че създават проблеми, или че тези от Калера са банда садисти.

— Бедните дяволи!

Мъжът, когото наричаха Досу Голан, очевидно се надяваше, че никога няма да му се наложи да говори за човешки същества по подобен начин. Капитанът се обърна към него и попита:

— Идваш ли да ги погледнеш, Дот?

— Ти върви, Кърв. Ще ги видя по-късно.

— Все още не можеш да погледнеш имуществото на компанията в лицето? — запита деликатно капитанът. — Никога няма да свикнеш, ако не го направиш сега.

— Сигурно си прав.

Той се загледа след Коруин-Иригод и неговите придружители — отдалечаваха се през двора в бавен тръс и препуснаха в галоп, щом излязоха на пътя — след това мушна камшика под мишницата си и каза:

— Добре. Да вървим да ги видим.

 

 

Надзирателят влезе в къщата. Управителят и капитанът на охраната слязоха по стълбите и закрачиха през двора. Край тях изтрополи талига с четири коня, натоварена с току-що набрани портокали. Караше я възрастен роб със синя риза и нещо като слънчева шапка на главата. От печките в откритата кухня се издигаше синкав пушек; двама роби сечаха дърва. Наближиха оградата от набити един до друг заострени колове. Въоръженият с револвер сержант в червено яке отдаде чест и Киро Соран отвърна на поздрава. После развърза вратата, като даде знак на няколко души да заемат удобни за стрелба позиции между коловете в случай, че робите се нахвърлят върху новите си собственици.

Нямаше признаци за подобна опасност, но ръката на Киро Соран беше близо до дръжката на револвера. Робите, точно сто на брой, бяха наклякали на сянка под чергилата или чакаха на опашка да пийнат вода от една бъчва. Заоглеждаха плахо двамата току-що влезли между тях мъже, сякаш очакваха удари и ритници. Когато това не последва, като че ли се поотпуснаха. Както бе казал надзирателят, бяха чисти и изглеждаха здрави. Всички бяха почти голи. Мъжете и жените бяха почти поравно, старци и деца нямаше.

— Рад е прав — каза капитанът на новия управител. — Не са тукашни. Доста по-тъмни са и с различна форма на лицето — заострена, а не овална, и с различна форма на носа, пък и очите им са кафяви вместо черни. Виждал съм някъде такива, но…

Той замълча. В съзнанието му изникна съвършено невероятно подозрение и той пристъпи до една групичка. Управителят го последва. Един-двама неотдавна бяха бити безмилостно и всички до един имаха белези. Странни белези, по-скоро мехури от изгорено, отколкото от камшик. Трябваше да каже на доктора на компанията да ги погледне. Един от тях заговори и подозрението му премина в увереност.

— Тези не са като другите — каза мъжът. — Обличат се в хубави дрехи и вървят гордо изправени. Изглеждат строги, но не са жестоки. Те са истинските господари тук, останалите са само слуги.

Капитанът стисна управителя за ръката и го дръпна встрани.

— Познаваш ли този език? — попита той. Досу Голан поклати глава и той продължи: — Това е каранда — диалект, на който говорят хората в долината на Ганг в Индия, в сектора Колгор на Четвърто ниво.

Досу Голан примигна и го погледна смутено.

— Искаш да кажеш, че са от друго време? — попита той. — Сигурен ли си?

— Прекарах две години на Четвърто ниво Колгор с Паравремевата полиция, преди да поема тази работа — отвърна Киро Соран. — И още нещо. Тези белези са от нещо като електрически камшик. А не от бичовете от сурова кожа, които използват калеранците.

На управителя му трябваха пет секунди, за да го осъзнае. Изглеждаше ужасен.

— Кърв, това ще вдигне ужасяваща шумотевица, която ще се чуе чак в Централата по времепредели — промълви той. — Не знам какво да правя…

— Знам какво трябва да направя аз. — Капитанът повиши глас и викна на местния език: — Сержант! Бегом до караулното и кажи на сержант Адарада да вземе двайсет души и да настигне онези от Калера, които ни продадоха тези роби. Тръгнаха към реката. Кажи му да ги върне всички до един и най-вече шефа им Коруин-Иригод — искам го жив и способен да отговори на въпросите ми. След това вземи лорда с бялата пелерина Урадо Алатена и се върнете тук.

— Слушам, капитане.

Всички стражи бяха от Ярана и ненавиждаха калеранците. Сержантът отдаде чест, обърна се кръгом и хукна.

— Освен това трябва да изолираме тези роби — продължи Киро Соран. — По-добре да направиш пълен доклад до Компанията възможно по-скоро. Аз ще се прехвърля в полицейския терминал за времепредели и ще докладвам на помощник-шефа по регионалните сектори. След това…

— Почакай малко, Кърв — възрази Досу Голан. — В края на краищата аз съм управител тук, нищо, че съм нов. Аз трябва да вземам решенията…

Киро Соран поклати глава.

— Съжалявам, Дот. Не и този път. Знаеш условията, при които бях назначен от Компанията. Все още съм полеви агент от Паравремевата полиция и съм задължен да докладвам веднага щом се прехвърля в полицейския терминал. Чуй ме. Тук има сто мъже и жени, които са прехвърлени от един времепредел на един паратемпорален сектор в друг. Не разбираш ли, че светът, от който пристигат тези хора, дори не съществува в този пространствено-времеви континуум? Има един-единствен начин, по който биха могли да се окажат тук, и това е начинът, по който го направихме ние — чрез паратемпоралното транспозиционно поле „Галдрон-Хестор“. Можеш да продължаваш колкото искаш оттук нататък, но случаят е изцяло за Паравремевата полиция. Добре е да споменеш в доклада си, че се връщам към полицейския си статус и от този момент Компанията следва да спре плащанията ми. Докато не бъде изпратен някой, който ме превишава по ранг, поемам цялата отговорност. Кодекс за парваремево транспортиране, раздел XVII, член 238.

Управителят кимна. Киро Соран предполагаше как се чувства и постави внимателно ръка върху рамото на по-младия мъж.

— Разбираш за какво става дума, Дот. Това е единственото, което мога да направя.

— Разбирам, Кърв. Разчитай за всичко на мен. — Той погледна към робите с кафява кожа и около устата му се появиха бръчки на ужас и ненавист. — И като си помислиш, че наш би могъл да направи подобно нещо! Надявам се, че ще успееш да докопаш тия мръсници! Веднага ли се прехвърляш?

— След няколко минути. Докато ме няма, накарай доктора да погледне нараняванията им. Може да се инфектират. За щастие той е от нашите.

— Да, разбира се. Освен това ще изолирам тези роби, а ако Адарада докара Коруин-Иригод и бандата му, докато те няма, ще ги затворя, докато се върнеш. Предполагам, че ще искаш да ги наркохипнотизираш и да разпиташ всички — слуги и търговци?

Надзирателят, известен тук като Урадо Алатена, влезе в ограденото пространство и попита:

— Какво има, Кърв?

Агентът от Паравремевата полиция му разказа накратко. Надзирателят подсвирна, хвърли бегъл поглед към робите, които бяха най-близо до тях, и кимна.

— Усетих, че има нещо странно около тях. Дот, ама че отвратителна история. И да се случи само два дни, след като пое работата!

— Не е негова грешката — отвърна агентът. — Компанията ще е недоволна от мен, но предпочитам да наругаят мен, отколкото Торта Карф. Не казвайте на никого, докато не се върна. Ще трябва да измислим някаква история за местните. Да речем… Обяснете на охраната, така че да чуе някой от по-приказливите роби, че тези са от азиатския континент, че произхождат от народ, който е приятелски настроен към нашия и че са били отвлечени от пирати или от врагове. Това би следвало да обясни всичко.

На връщане към домакинството на плантацията забеляза група местни роби да гледат с любопитство към ограденото място. Пазачите пък бяха сложили щиковете на пушките. Никой, разбира се, не знаеше нищо за случилото се, но всички сякаш усещаха, че нещо наистина не е както трябва. А и щеше да става все по-лошо, когато в плантацията започнеха да пристигат чужденци — очевидно отникъде.

 

 

Въркън Вал изчака, докато дребната жена с тъмни очи от отсрещната страна на кръглата маса си сервира от една от купите върху въртящия се в центъра диск, после го завъртя и премести платото студена глиганска шунка пред себе си.

— Искаш ли малко, Дала? — попита той, докато сервираше парче шунка и винен сос в блюдото си.

— Не, ще взема от еленското — отвърна чернокосата млада жена до него. — И от маринования боб. Ще си изядем дажбата за свинско цял месец.

— Мислех, че хората в сектор Дуарма са вегетарианци — обади се Джандар Джард, театралният художник. — Повечето миролюбиви народи са такива, нали?

— Дуарманците нямат някаква специална забрана срещу отнемане на живот — отвърна тъмнооката Бронатан Зара, облечена в светла рокля. — Просто са изключително неагресивни. Когато бях в сектора Дуарма, в селото, където се намирах избухна страшен скандал. Изглежда, един фермер и един касапин се скараха за цената на едно прасе. Всъщност само спореха на висок глас, но цели две години след това хората продължиха да обсъждат случая.

— Не знаех също така, че имат пари — възкликна Хедрън Дала, съпругата на Въркън Вал.

— Нямат — обясни Зара. — Всичко е бартер и размяна. Какви видими средства за издръжка смятате да използвате с Вал, докато сте там?

— О, аз имам мандолина и научих с хипномех всички техни традиционни песни — отвърна Дала. — А от „Трансвреме турс“ предоставиха на Вал пълна чанта с инструменти — ще се занимава с ремонти и дърводелство.

— Чудесно. Навсякъде ще сте добре дошли — каза скулпторката Зара. — Много обичат да слушат певци, а въпреки че имат прекрасно декоративно изкуство, са най-некадърните техници, които съм виждала и за които съм чувала. Ще обикаляте ли различни селища?

— Да. Легендата е, че сме любовници, които са напуснали селището си, за да не страда от присъствието им бившата съпруга на Вал — отвърна Дала.

— О, чудесно! Напълно в романтичната традиция на Дуарма — одобри решението им Бронатан Зара. — По принцип не обичат да пътуват. Имат поговорка: „Щастливи са дърветата, които си остават винаги на едно място; нещастни са ветровете, които вечно скитат“. Но това е добро обяснение.

Талван Драс, едрият мъж с черна брада и дълго червено палто и с извезан със злато пояс, който седеше на мястото на домакина, се засмя.

— Представям си го Вал да поправя гърнета, а Дала да свири на мандолина и да пее — подхвърли той. — Поне няма да се занимавате с полицейски истории. Не вярвам да имат нещо като полиция в сектора Дуарма, нали?

— О, не — въобще нямат понятие за това — отвърна Бронатан Зара. — Когато някой извърши нещо нередно, всички съседи се събират и започват да го убеждават, докато той не се засрами, след което му прощават и вдигат пир. Прекрасни хора са, много мили и внимателни, но само след около месец ще ви станат ужасно досадни. Абсолютно не зачитат правото на уединение и лична тайна. За тях подобно желание е дори непристойно.

Един от човешките прислужници на Талван Драс влезе в стаята, изкашля се за извинение и обяви:

— Видеофонен разговор за негова храброст Маврада от Нерос.

Вал продължи да дъвче шунка с винен сос. Прислужникът повтори малко по-високо.

— Вал, търсят те! — възкликна Талван Драс с леко нетърпение.

За момент Въркън Вал сякаш не го разбра, след което се усмихна. Отдавна беше забравил за древната си благородническа титла.

— Вал вероятно е забравил, че има титла — разсмя се от другата страна на масата едно момиче, облечено в почти напълно прозрачна рокля и нищо под нея.

— Това е нещо, което един Маврад от Мнирна и Талванир никога не забравя — провлачи Джандар Джард с женствена ехидност.

Талван Драс го изгледа със сдържано озлобление, след което каза по-скоро на Въркън Вал, отколкото на него, нещо по повод благородническите титли като знаци на социално положение и отговорност, които притежателите им никога не би следвало да забравят. Това заяждане, помисли си Вал, докато излизаше от стаята след прислужника, бе грешка от страна на Джард. След десетина дни в Дергабар предстоеше премиерата на музикална драма, за която Джард бе проектирал декорите. Талван Драс бе злопаметен като слон, а една дума от Маврад на Мнирна и Талвабар бе достатъчна, за да накара дузина критици да очернят работата на Джандар. От друга страна, Джандар Джард може би постъпи хитро, като предизвика Талван Драс. На всеки критик, който се кланяше угоднически на заможния благородник, отговаряха най-малко двама, които неизказано го презираха. Тъкмо щяха да се изправят в защита на Джандар Джард и в резултат на целия този скандал декорите щяха да привлекат общественото внимание по-силно от самото представление.

 

 

Във видеофонната кабина от екрана го гледаше девойка със зелена блузка с отличителните знаци на Паравремевата полиция на рамото. Стената зад нея бе бледозелена със златни и черни райета.

— Здравей, Елдра — поздрави я той.

— Здравейте, господин помощник на Главния. Съжалявам, че ви безпокоя, но Главният иска да разговаря с вас. Само момент, моля.

Екранът избухна в калейдоскопичен блясък от светини и цветове и отново се избистри. Сега оттам го гледаше мъж. Беше доста над средна възраст — някъде към тристагодишен. Металносивата му коса бе започнала да олисява отпред и се забелязваха зачатъци на двойна брадичка. Това бе Торта Карф, шеф на Паравремевата полиня и началник на Въркън Вал.

— Здравей, Вал. Радвам се, че успях да те открия. Кога тръгвате с Дала?

— Веднага щом се измъкнем от този обяд. Да кажем, след около час. Потегляме с ракета до Зарабар, оттам се прехвърляме на шестнадесети пътнически терминал и оттам в сектор Дуарма.

— Чудесно. Вал, мразя да те безпокоя по този начин — продължи Торта Карф, — но бих искал да се отбиете в Управлението на път за ракетопорта. Възникна нещо — може да се окаже твърде неприятна работа, — което бих искал да обсъдим.

— Вижте, Главен, нека ви напомня, че отпуската, която отлагам вече четири пъти, е просрочена цели четири години — отвърна Вал.

— Да, Вал, знам. Напоследък бе твърде претоварен и двамата с Дала заслужавате да прекарате известно време заедно. Искам само да погледнеш нещо, преди да заминете.

— Трябва да стане много бързо. Ракетата ни излита след два часа.

— Може да отнеме малко повече време. Ако стане така, с Дала може да се прехвърлите до полицейския терминал и да вземете ракета до Зарабар-еквивалент, а оттам да се прехвърлите на шестнадесети пътнически. Ще спестите време, ако вземеш Дала със себе си в Управлението.

— Няма да й хареса — измърмори Вал.

— Боя се, че си прав. — Торта Карф се огледа притеснено, сякаш преценяваше щетите, които вбесената Хедрън Дала можеше да причини на мебелировката в офиса му. — Все пак опитай да дойдеш колкото е възможно по-скоро.

 

 

Когато Вал се върна, Талван Драс ораторстваше върху една от предпочитаните си теми:

— … е причината, поради която проявявам толкова активен интерес към тазгодишните изложения. Разтревожен съм от степента, в която толкова наши художници използват мотиви, а дори и техники от извънвремеви изкуства. — Използваше гласа на гласовия си секретар вместо разговорния си глас. — Високо ценя извънвремевото изкуство — всички знаете колко всеотдайно колекционирам произведения от цялото паравреме, — но нашите художници би следвало да се стремят да се изразяват на нашия художествен език.

Вал се наведе над рамото на съпругата си и прошепна:

— Трябва да тръгнем веднага.

— Но ракетата ни излита едва след два часа…

Талван Драс бе млъкнал и ги гледаше раздразнено.

— Трябва да мина през Управлението, преди да излетим. Ще спестим време, ако дойдеш с мен.

— О, не, Вал! — Тя го погледна с изумление. — Торта Карф ли се обади?

Тя отмести чинията си и се изправи.

— Ужасно съжалявам, Драс — извини се Вал на домакина. — Току-що ми се обади Торта Карф. Трябва да уточним някои дребни подробности, преди да напусна родия времепредел. Бих искал да приемете нашата благодарност за чудесния обяд.

— Разбира се, Вал. Брогот, би ли повикал… — Той се изкикоти. — Толкова съм свикнал Брогот Залн да е винаги до лакътя ми, че забравих за отсъствието му. Почакайте да извикам някой от прислугата, за да ви поръча кола.

— Не се безпокой, ще вземем въздушно такси — отвърна Вал.

— Но вие просто не можете да се качите на обществено такси! — Чернобрадият благородник изглеждаше потресен от подобно отвратително намерение. — За броени минутки ще ви приготвя кола.

— Съжалявам, Драс, налага се да побързаме. Ще вземем такси на покрива. Довиждане на всички. Съжалявам, че тръгваме по този начин. Ще се видим, като се върнем.

 

 

Хедрън Дала наблюдаваше навъсено плъзгащите се под тях зеленикави зъбери на Паравремевата сграда, която се извисяваше над града. Чувстваше се като затворник, когото са хванали на финала на дълго подготвяно бягство.

— Знаех си — промълви тя. — Знаех си, че ще измисли нещо. Просто се опитва да развали нещата между нас, както постъпи и преди двайсет години.

Вал загаси цигарата си, без да каже нищо. Това не бе вярно и тя го знаеше не по-зле от него. Имаше ред други причини за разпадането на предишния им брак, за повечето от които бе допринесла тя. Но това се бе случили преди двайсет години. Този път щеше да е различно, стига да не…

— Наистина, Вал, той никога не ме е харесвал — настоя тя. — Мисля, че те ревнува. Ти ще си неговият наследник, когато се оттегли, и смята, че не ти влияя добре…

— О, глупости, Дала! Главният винаги те е харесвал отвърна Вал. — Ако не беше така, мислиш ли, че щеше да ни кани винаги заедно във фермата си в Сицилия на Пето ниво? Просто работата ни е такава, че никога не свършва. Нещо извън времето постоянно се обърква.

Музиката в таксито утихна. „Паравремева сграда под нас — произнесе тих женски глас. — Коя площадка за кацане, моля?“ Вал се наведе и занатиска бутоните пред себе си. Електронният мозък на таксито изщрака светкавична серия кодове, променяйки главния лъч на Паравремевата сграда с лъча за площадката за кацане на Паравремевата полиция. „Благодаря“, обади се отново гласът. Докато се спускаха, сградата под тях се завъртя като свредел нагоре към тях. Антигравитационното поле се изключи, вратата се плъзна и гласът обяви: „Засега довиждане. Заповядайте пак.“

Прекосиха площадката, влязоха в антигравитационната шахта и се спуснаха надолу. В дъното на един коридор Вал отвори вратата на офиса на Торта Карф и направи път на Дала да влезе.

Разположен зад полукръглото бюро, Торта Карф говореше по записващия телефон, докато двамата приближаваха. Изключи го и махна за поздрав с цигара в ръка.

— Настанявайте се — покани ги той. — Само още един момент.

Включи отново телефона и продължи разговора — нещо свързано с преценка на експедитивността и предаването на докладите и по-малко да се разчита на роботизираните апаратури.

— Разпишете го по мое нареждане и да бъде изпратено до всеки, включително до ниво замшеф на регионален сектор — приключи той, след което затвори и се обърна към тях.

— Съжалявам за това — каза той. — Сядайте, ако обичате. Цигари?

Дала поклати глава и седна на едно от креслата до бюрото. Усети, че се отпуска, изправи гръб и постави ръце в скута си.

— Това няма да попречи на отпуската ти, Вал — каза Торта Карф. — Имам нужда само от малко помощ, преди да се прехвърлиш.

— Трябва да хванем ракетата за Зарабар след час и половина — напомни Дала.

— Не се тревожи за това. Ако я изтървете, нашите полицейски ракети могат да тръгнат един час по-късно и да стигнат преди нея до Зарабар — каза й Торта Карф.

И се обърна към Вал.

— Ето какво е станало — започна той. — Един от полевите ни агенти, командирован като капитан на охраната на „Обединени извънвремеви хранителни продукти“ в една овощна плантация в западна Северна Америка, сектор Есарон на Трето ниво, е попаднал на голям брой роби, продадени в плантацията от местен търговец на роби. Чул ги да разговарят помежду си на карандански.

Дала схвана значението на чутото преди Вал. Най-напред се уплаши. След това, макар да се опита да се овладее, се ужаси и вбеси. Торта Карф обясняваше на Вал точно къде и в кой паратемпорален сектор се говори на карандански.

— Не е възможно агент Скордран Кърв да е допуснал грешка. Самият той е работил известно време в сектор Колгор. Знае езика чрез хипномех и благодарение на двегодишна практика — продължаваше Торта Карф. — Затова се е върнал към задълженията си, изолирал е робите, арестувал е търговеца и се е прехвърлил в Полицейския терминал, за да докладва. Секторният регионален замшеф Вълтор Тарн е потвърдил назначението му в тази плантация в сектор Есарон и му е прехвърлил двама детективи и един специалист по психология.

— Кога е станало това? — попита Вал.

— Вчера. Ден едно-пет-девет. Около хиляда и петстотин местно време.

— Две-три хиляди дергабарско време — отбеляза Вал.

— Да. Току-що го научих. Пристигна с късния сутрешен обобщен доклад. Съвсем незабележимо съобщение, няма никакво обозначение за спешност или нещо друго. За щастие един от дежурните редактори го забелязал и поискал чрез Полицейския терминал копие от оригиналния доклад.

— Отдавна не сме имали подобно нещо — каза Вал; изучаваше проблясващия връх на цигарата си с характерния съсредоточен израз при съзнателно възстановяване на паметта. — От петдесет години, когато онази Байда отвлече няколко момичета от сектора на Трипланетарната империя на Второ ниво и ги продаде в харема на някакъв индоуралоалтайски султан в Четвърто ниво.

— Да. Това беше първият ти самостоятелен случай, Вал. Тогава започнах да мисля, че от теб наистина може да излезе ченге. Един дезертьор от Първо ниво и четирима-петима мошеници от Пролския обслужващ сектор с един откраднат конвейер, дълъг петдесет стъпки. Това изглежда много по-амбициозна операция.

 

 

Дала извади от своите цигари и запали. Вал и Торта Карф обсъждаха вероятните методи на операцията, броя на участниците в нея и причините за прехвърлянето на робите от Индия чак на западния бряг на Северна Америка.

— В сектор Есарон продажбата на роби е активна — разсъждаваше Вал. — Има толкова малки независими държавици с различни езици, за които извънвремите не са особено подозрителни.

— А и с това варварско нашествие, което продължава в сектор Колгор, могат да се закупят по-евтини роби — добави Торта Карф.

Въпреки категоричното си решение да бойкотира разговора Дала започна да изпитва все по-силно любопитство. Бе прекарала година и половина в сектор Колгор, изследвайки предписваните на местните свещеници психически енергии. Нямаше нищо особено — не бяха никакви предсказания, а ловки умозаключения и чудесата им нямаха нищо общо с психокинезата, а бяха ловкост на ръцете. Усети се да задава въпрос:

— Какво варварско нашествие?

— О, на крутите, номадско племе в Централна Азия — отвърна Торта Карф. — Прекосили са Киберския проход преди три месеца, тръгнали са на изток и са нахлули в горното течение на Ганг. Без да натискам бутоните, за да открия точно, мога да кажа, че са на половината път до делтата й. Вождът им се казва Лам Друг Червения. Голям брой паравремеви търговски компании се надпреварват за разрешаване на въвеждане на огнестрелно оръжие в сектор Колгор, за да защитят имотите си там.

Тя кимна. Сектор Колгор на Четвърто ниво беше собственост на Индус-Ганг-Ириуади базисна група сектори правдоподобност за късно развила се цивилизация на индийския субконтинент заедно с останалата част от света, включително и Европа в дивачество от Каменната епоха или варварство от ранната Бронзова епоха. Карандийците, народът, сред който бе правила проучванията си, бяха развили предмеханична култура на основата на животинската тяга, ръчните занаяти и заострените оръжия. Можеше да си представи пътищата, гъмжащи от бежанци, подгонени от нашествениците варвари, скрития сред дърветата конвейер, дебнещите търговци на роби…

„Внимавай, Дала! Не разрешавай на стария мошеник да си играе с чувствата ти!“

— И какво искаш да направя, Главен? — попита Вал.

— Просто искам да разбера в каква посока би се развила ситуацията и защо Вълтор Тарн не си е мръднал пръста, след като е получил доклада на Скордран Кърв…

— На втория въпрос мога да ти отговоря веднага — прекъсна го Вал. — На Вълтор Тарн му предстои да се оттегли след някоя и друга година. Той има безлична, посредствена репутация. Предпочита да мине между капките.

Торта Карф кимна.

— Това си помислих и аз. Виж, Вал, да предположим, че двамата с Дала се прехвърлите оттук до Полицейския терминал и отидете до Новилан-еквивалент да огледате набързо ситуацията и да ми докладваш, след което да излетиш до Зарабар-еквивалент и да продължите пътуването си до сектор Дуарма. Ще ви забави не повече от осем до десет часа…

— По-скоро двайсет и четири — прекъсна го Вал. — Ще трябва да се прехвърля до плантацията в сектор Есарон. Какво ще кажеш, Дала? Искаш ли да го направим?

Тя се поколеба, ядосана от номера му. Не искаше да откаже и се опитваше да я накара тя да го направи вместо него.

— Знам, че е отвратитена наглост от моя страна, Дали — обърна се към нея Торта Карф. — Но е важно да получи незабавна и пълна преценка за ситуацията. Може да се окаже нещо прекалено сериозно. Ако става дума за изолиран инцидент, може да се третира по рутинния начин, но се боя, че не е. Притежава всички признаци на голяма мащабна операция и ако става дума за масови отвличания от един сектор и прехвърляне в друг, схващате каква заплаха представлява за Паравремевата тайна.

— Остави нравствените съображения настрана — отвърна Вал. — Излишно е да ги обсъждаме, тъй като са прекалено очевидни.

Тя кимна. Повече от дванайсет хилядолетия хората от нейната раса и тази на Вал и Торта Карф съществуваха като паразити из безбройните други светове на алтернативна правдоподобност в паралелното измерение на времето. Умните паразити никога не причиняват щети на своите домакини и не разкриват съществуването си.

— Бихме могли да свършим тази работа, нали, Вал? — отговори тя, гневна на себе си, че отстъпва. — А ако искаш да разпиташ тези роби, говоря карандански и познавам мисленето им. А съм и квалифициран и лицензиран техник по наркохипноза.

— Това е прекрасно, Дала — заликува Торта Карф. — Изчакайте за момент. Ще изпратя съобщение до Полицейския терминал да приготвят ракета.

— И аз се нуждая от хипномех за карандански език — каза Вал. — Дала, знаеш ли акалански? — Тя поклати глава и той се обърна отново към Торта Карф: — Виж какво, ракетният полет до Новилан-еквивалент е четири часа. Ако инсталират хипномех устройства в ракетата, двамата с Дала можем да получим езиковите си уроци по пътя и да сме готови за работа още с кацането.

— Отлична идея — съгласи се Торта Карф. — Ще се разпоредя веднага. Сега…

Странно, но Дала вече не беше ядосана, след като поеха ангажимента. А и никога не бе попадала във времепредела на Полицейския терминал. Почти никой освен служителите в Паравремевата полиция нямаше подобна възможност. А и винаги бе искала да научи повече подробности за работата на Вал и да си сътрудничат. Пък и ако го бе принудила да откаже, това щеше да помрачи цялото им пребиваване в сектор Дуарма. Но по този начин…

 

 

Голямата кръгла конвейерна зала беше претъпкана, каквато бе всяка минута през всичките дни на последните десет хиляди години. До огромното кръгло бюро в центъра заминаващи и пристигащи полицаи минаваха през проверката на чиновници-роботи или разговаряха с обслужващия човешки персонал. Някои бяха облечени в зелени униформи по устав, други бяха в цивилни дрехи. Повечето бяха във всевъзможни извънвремеви костюми от всички кътчета на паравремето. Роби с пискюли, златоткани шарфове и конусовидни шапки от сектора Кифтан на Второ ниво; протоарийски ризници и шлемове от Четвърто ниво; къси туники и фустанели от Александрийско-романския сектор на Четвърто ниво; заркантански бедрени препаски, филцови шапки и ками; можеха да се видят свещенически одежди и военни униформи, високи над коляното ботуши и голи крака; огнестрелни оръжия и саби, лъкове и колчани със стрели. Глъчката на гласовете и тракането на телепринтерите никога не стихваше.

Дала се оглеждаше изненадана и доволна. За нея това вече беше отпуска. Вал също бе доволен. Известно време се боеше, че тя ще е разочарована заради случилото се. Промушиха се през тълпата до бюрото, той поговори с един от служителите и разбра кой е техният конвейер. Беше совалка с фиксиран маршрут единствено между местния времепредел и Полицейския терминал, откъдето потегляха на повечето операции на Паравремевата полиция. Вал пропусна Дала първа през плъзгащата се врата, влезе след нея и заключи. Преди да натисне стартера, извади оръжието си и го провери.

Теоретически паратемпоралното транспозиционно поле „Галдрон-Хестор“ бе непроницаемо за материални обекти извън него. На практика обаче подобни предмети понякога проникваха, при това някои от тях бяха живи и враждебно настроени. При последното си идване тук бе видял да се появяват четирима офицери и един лъв, който дърпаха за опашката. Беше мъртъв все пак. Сигма лъчевият иглер, който носеше със себе си, бе единственото използваемо оръжие при подобни обстоятелства. Нямаше абсолютно никакъв ефект върху нито една материална структура и можеше да бъде използван във вътрешността на активиран конвейер, без да причини щетите, които биха причинили куршум или вибрациите на ултразвуков парализатор, а и оказваше мигновено фатално въздействие върху всичко, което притежаваше централна нервна система. Поради всички тези причини вършеше отлична работа и извън времето — дори в най-цивилизованите времепредели и най-перфектната аутопсия не можеше да открие причината за предизвикана от него смърт.

— Как изглежда сектор Есарон? — попита Дала, щом конвейерният купол около тях проблесна с променливи светлини и изчезна.

— Трето ниво; правдоподобност на неуспешен опит за колонизиране на планетата от марсианци преди около сто хиляди години — започна той. — Малкото оцелели — един кораб пътници или нещо такова — били оставени да се оправят, както могат, а междувременно цивилизацията на Марс изчезва. Загубват всякаква следа от своята марсианска култура, включително паметта за извънтерестриалния си произход. Преди около хиляда и петстотин или две хиляди години развиват сравнително висока електрохимическа цивилизация и започват да разработват ядрената енергия, като успяват да създадат космически кораби. Но до такава степен се съсредоточават върху неорганичните науки, пренебрегвайки бионауките, че когато изстрелват първия си кораб до Венера, все още не били развили теорията за бацилите като преносители на болести.

— И какво станало, когато се сблъскали със зелената треска? — попита Дала.

— Каквото би могло да се очаква. Първият — и единствен — кораб, който се върнал, я пренесъл на Тера. Естествено никой не знаел какво е това и епидемията почти обезлюдила планетата. Тъй като оцелелите не знаели нищо за бацилите, си обяснили всичко с гнева на боговете — старата история с прибягването до свръхестествени при отсъствието на научни обяснения — и култът срещу науката се превърнал във фанатизъм. Естествено космическите пътувания били забранени, а също така ядрената и електрическата енергия. По неизвестни причини парата и барутът не подразнили боговете. Върнали се на нивото на парната и барутната култура и до този момент не са помръднали оттам. Относително по-цивилизованите райони се намират по източното крайбрежие на Азия и западното крайбрежие на Северна Америка. Сравнително по-цивилизована е бялата раса. Политическата им система леко надвишава племенното ниво — хиляди дребни кралства, републики, княжества, феодални имения и разбойнически гнезда. Основни поминъци са разбойничеството, пиратството, отвличането на роби, грабежът на добитък и вътрешните раздори. Имат няколко разнебитени парни железопътни линии и малко речни параходи. Продаваме им въглища и промишлени стоки в замяна на хранителни продукти и тютюн. „Обединени извънремеви хранителни продукти“ е собственик на сектора по право. Това е една от компаниите, от която получава парите си Талван Драс.

Бяха прекосили цивилизованите Второ и Трето ниво в момента напускаха Четвърто и навлизаха в Пето, съществуващо в правдоподобността на свят без човешко население. От време на време зърваха кратките проблясъци на сгради, ракетопортове, космически площадки за излитане и кацане, докато конвейерът ги прехвърляше през тесните паравремеви пояси, в които тяхната цивилизация бе изградила аванпостове — Комерсиален Пето ниво, Пътнически Пето ниво, Промишлен сектор, Обслужващ сектор.

Накрая конвейерният купол потрепна и се материализира. Щом възникнаха напълно, в купола влязоха няколко въоръжени с иглери полицаи в зелени униформи, за да се уверят, че не са взели нищо опасно със себе си по пътя. Залата отвън бе същата като тази в техния времепредел — със същата шумна навалица във всевъзможни костюми.

За десет минути стигнаха до ракетопорта с аеромобил. Качиха се на тантурестата крилата ракета и Вал забеляза квадратните метални сандъчета, които бяха прикрепени към две от седалките за пътници, и подвижните синкави пластмасови шлемове над тях.

— Заредени са — докладва пилотът. — Доктор Хедрън, вие седнете вляво, зареден е с езикова касета на акалански. Вашият е зареден с карандански — езикът на Колгор в Четвърто ниво, както пожелахте, господин помощник на Главния. Да ви привържа ли в седалките?

— Да, ако обичате. Заповядай, Дала, ще ти помогна.

Докато пилотът нагласи шлема и му бие инжекцията, Дала вече спеше. Вал дори не усети излитането на ракетата, а докато спеше, целият речников фонд и граматиката на каранданския станаха част от подсъзнателните му знания и бе достатъчно само да произнесе паролата наум, за да ги прехвърли в съзнанието си. Когато отвори очи, пилотът вече разкопчаваше и повдигаше шлема си. До него Дала отпиваше ароматизирано вино от чашата си.

На площадката за кацане в Управлението на регионалния сектор в Новилан-еквивалент ги очакваха няколко души. Вал позна замшефа Вълтор Тарн, който представи някакъв мъж в ботуши за езда и бяла пелерина като Скордран Кърв. Вал го поздрави и сърдечно стисна ръката му.

— Отлична работа, агент Скордран. Справили сте се навреме.

— Постарах се, сър. Искате ли информацията веднага? Имаме половин час полет до пространствения еквивалент и още половин час прехвърляне.

— Ще ми я предоставите, докато пътуваме — отвърна той и се обърна към Вълтор Тарн. — Готови ли са костюмите ни за Есарон?

— Да. В контролната кула са. Имаме инсталиран временен конвейер на двеста мили южно оттук, който ще ви отведе направо в плантацията.

— Преоблечи се, Дала — каза Вал. — Господин заместник-шеф, бих искал да поговорим насаме.

Двамата с Вълтор Тарн се извиниха и се отдалечиха до парапета на площадката. Замшефът на регионалния сектор изглеждаше външно спокоен, но Вал усети, че е притеснен и объркан.

— Какво е направено след получаването на доклада на агент Скордран? — запита Вал.

— Вижте, сър, изглежда, случаят е по-сериозен, отколкото предполагахме. Агент Скордран, който ще ви запознае с подробностите, твърди, че според всички признаци това е работа на голяма и добре организирана банда наши паравреми престъпници. Твърди, че е открил доказателства за дейността им в Колгор на Четвърто ниво, които се разминават с цялата информация за този сектор, с която разполагаме.

— Освен че сте препратили по роботизираната система доклада на агент Скордран в Дергабар, какво сте направили по въпроса?

— Възложих на агент Скордран да проведе разследваше на място и му предоставих двама детективи и психоспециалист, сър. Веднага щом доставихме хипномех индоктринация на карандански за още психоспециалисти, изпратих и тях. Сега той разполага с четирима, както и с осем детективи. Междувременно инсталирахме конвейер директно до плантацията на „Обединени извънвремеви хранителни продукти“.

— Защо просто не наехте психоспецове от регионалния сектор в Колгор в Източна Индия? — попита Вал. — Замшефът Рантар щеше да ви заеме няколко.

— О, не мога да искам хора от друг регионален сектор, без да съм упълномощен от по-горна инстанция — възкликна Вълтор Тарн. — А и щеше да отнеме повече време, докато пристигнат, отколкото да осигуря хипномех на моите служители.

За второто бе прав, съгласи се наум Вал. Но все пак основанието му бе процедурно.

— Съобщихте ли на Рантар Джард да предприеме мерки в своя регионален сектор?

— Не, за бога! — възмути се Вълтор Тарн. — Не разполагам с никаква власт да нареждам на някой, с когото сме на едно и също стъпало в йерархията, какво да прави. Изпратих доклада по обичайните канали. Не е моя работа да нарушавам собствените си разпореждания.

И така докладът бе пълзял цели четиринадесет часа по каналите. Вал се навъси.

— Добре. На моя отговорност и от името на Главния Торта веднага се свържете с Рантар Джард. Изпратете му до най-малки подробности цялата информация, с която разполагате по въпроса, и му препращайте всяка нова информация, която получите. Съмнявам се да намери нещо в който и да е времепредел, разработван от легитимни паравреми. По всяка вероятност бандата работи предимно в непосещавани времепредели. Това, с което се е сблъскал Скордран Кърв, е отвратителен пропуск от страна на някой дребен служител.

Видя Дала да излиза от контролната кула в бричове, ботуши и бяла пелерина; закопчаваше на колана си тежък револвер.

— Ще отида да се преоблека, а вие се свържете с Рантар Джард. Ще се видим, като се върна.

 

 

— Поемате ли командването, господин помощник? — попита Скордран Кърв, щом аероавтомобилът излетя от площадката.

— В никакъв случай. Съпругата ми и аз заминаваме в отпуска веднага след като разбера какво става тук и докладвам на Главния. Вашите кавалеристи пипнаха ли търговците на роби?

— Да, пипнаха ги вчера следобед. Всички подробности ли искате, помощник Въркън, или само най-същественото?

— Дай най-съществените доказателства, без да забравяш, че се опитваш да анализираш мащабна ситуация на базата на твърде ограничен пример.

— Голяма е, да — съгласи се Скордран Кърв. — Бандата наброява най-малко стотина души, а може би и няколкостотин. Имат поне два шейсетметрови конвейера, няколко по-малки, бази във времепредел на Пето ниво и най-малко един въздушен спедитор за около пет хиляди тона. Развиват дейност в няколко времепредела на Колгор и Есарон.

Въркън Вал кимна.

— Не съм и допускал да е някоя дребна кражба.

— Изчакайте да чуете всичко. В сектор Колгор бандата е известна като търговците-вещери — използваме го за кодово обозначение. Представят се за магьосници — черни мантии и качулки с блестящи знаци, гласоусилватели, светлинни аури, енергооръжия, механични магьоснически номера, все от този род. Наплашили са всички глупаци в Крута. Тактиката им е да устройват горски лагери в близост до наскоро завладени карандански градове, да вземат ума на крутите с магьосническите си умения и да продават промишлени стоки на каранданските пленници. Търгуват главно с огнестрелни оръжия — очевидно нещо като кремъклийки — и барут.

Следователно ограничаваха дейността си в непосещавани времепредели, тъй като нямаше данни нашествениците от Крута да разполагат с огнестрелно оръжие.

— След като закупят една партида роби — продължи Скордран Кърв, — ги прехвърлят на предполагаемата база на Пето ниво, където имат концентрационни лагери. Робите, които разпитахме, са били откарани в Северна Америка, където има друг концентрационен лагер, и оттам са били прехвърлени на този времепредел в сектор Есарон, където ги открих. Твърдят, че в този концентрационен лагер в Северна Америка има най-малко две-три хиляди роби. Оттам ги прехвърлят на малки партиди и ги заместват с други от Индия. Тази група е била на калеранеца Небу-ин-Абеноз, вожд на планинското градче Кареба на петнайсетина мили югозападно от плантацията. Партидата наброява двеста и петдесет души. Кору-ин-Иригод е закупил само групата за плантацията.

Аеротаксито намали скорост и се спусна надолу. Местността под тях беше осеяна с конвейерни пунктове, всеки в пространствено съжителство с извънвремеви полицейски пост или база. Бяха извънредно много. Западното крайбрежие на Северна Америка бе център на цивилизация с много паратемпорални сектори и докато конвейерните пунктове на търговските и пътническите компании бяха разпръснати из стотици времепредели на Пето ниво, тези на Паравремевата полиция бяха концентрирани. Антигравитационната кола закръжи около висока триста стъпки стоманена кула, която поддържаше конвейерен пункт, частично съжителстващ с един на последния етаж на висока извънвремева сграда, и се спусна пред нисък хангар от сглобяеми стоманени елементи. Излезе да ги посрещне мъж в полицейска униформа. Вътре имаше петнайсетметров купол и петнайсетметров очертан с червена линия кръг, отбелязващ пункта за прехвърляне на извънвремеви конвейер. Всички влязоха в купола и операторът включи транспозиционното поле.

— Все още не сте чули най-лошото — поднови разказа си Скордран Кърв. — В този времепредел имаме основание да смятаме, че тукашният Небу-ин-Абеноз, закупил робите, действително е видял конвейера. Може дори да го е видял активиран.

— Ако го е видял, или трябва да го заловим и да изтрием паметта му, или да го убием — отвърна Вал. — Какво знаеш за него?

— Кареба е малко, оградено със стени планинско градче. Всички са роднини. Арестуваният Кору-ин-Иригод е син на една от сестрите на съпругата на Небу-ин-Абеноз. Всички до един са разбойници — търговци на роби, крадци на добитък, все от този род. През последните десет години Небу-ин-Абеноз закупува роби от някакъв таен източник. Преди да почнат да пристигат тези от Колгор, идвали предимно бели и малко кафяви, вероятно полинезийци. Нито един негър — в този сектор няма чернокожи, а пък паравремевите търговци не обичат да им се задават много въпроси. Кору-ин-Иригод призна под наркохипноза, че всички били чуждоземци и говорели на неразбираеми езици.

— Десет години! И за първи път се сблъскваме с това — възкликна Вал. — Това не е добра оценка за нито един от нас. Обзалагам се, че робското население на някои от тези Есарон времепредели е антропологичен кошмар.

— Но ако всичко това е продължавало цели десет години, значи милиони и милиони хора са отмъквани от техните времепредели в робство! — изуми се Дала.

— А може би и много повече от десет години — предположи Вал. — Този Небу-ин-Абеноз е, изглежда, само единствената реална следа, с която разполагаме в момента. Как действа той?

— Приблизително веднъж на всеки десет дни с още десетина-петнайсет мъже излиза на разстояние един ден езда високо в хълмовете. Това прави около петнайсет мили. Карелците имат добри коне и са издръжливи ездачи. Вземат голяма торба, пълна със злато. След като се стъмни, когато вече са вдигнали лагер, пристигат двама чужденци в карелски дрехи. Небу-ин-Абеноз се отдалечава някъде с тях и след около час се връща с осем до десет такива чужденци и две партиди по сто роби, винаги оковани във вериги по десет. Небу-ин-Абеноз се разплаща, уговарят следващата среща и на следващата сутрин той и тайфата му подкарват робите към Кареба. Бих добавил, че досега робите са били продавани само в мините на изток от Кареба. Тези са първите, които попадат в крайбрежен район.

— Затова всичко досега е останало в тайна. И конвейерът пристига на всеки десет дни приблизително на едно и също място?

— Да. Обмислях как да ги вкарам в капан — каза Скордран Кърв. — Ще ми трябват повече хора и екипировка.

— Поръчай ги от регионалния или генералния резерв — посъветва го Вал. — Този случай ще е с извънредно предимство, докато не бъде изяснен.

Наруга наум Вълтор Тарн заради страха му от процедурните правила. В този момент конвейерът примигна и се материализира около тях, а червената светлина над главите им грейна в зелено.

Озоваха се в дълго помещение, изградено от кирпич и със сламен покрив, с малки обковани с дъски прозорци високо над пръстения под. Беше хладно и сумрачно, а въздухът беше напоен с тежкия аромат на цитрусови плодове. Покрай стените бяха наредени сандъци, някои отчасти пълни с портокали, и камари плетени кошници. До конвейерния купол, в който бяха пристигнали, имаше друг. На един от сандъците бяха седнали двама мъже в бели пелерини и ботуши за езда — пушеха и разговаряха.

Скордран Кърв ги представи — Гатон Дард и Крадор Арв, специални агенти — и попита за новини.

— Остават още четирийсет — отвърна Крадор Арв. — Разказват едно и също — все същите два времепредела.

— Всички — обясни Скордран Кърв — са били ратаи в имението на карандански аристократ над големия завой на Ганг. Крутите нападнали имението на господаря им преди десетина дни. Когато разказват за пленяването си, повечето твърдят, че жената на господаря им се самоубила с кинжал, след като крутите убили мъжа й, но около един на всеки десет твърди, че била отвлечена от тях. Два различни времепредела естествено. Тези, които разказват за самоубийството, не са видели крутите да са въоръжени с огнестрелно оръжие, а тези, които разказват за отвличането, твърдят, че всички имали нещо като пушки и пистолети. Правим синтезирано обобщение на двата разказа.

— Имаме проблеми с местните по повод на всички тези пристигащи тук чужденци — съобщи Гатон Дард. — Стават все по-любопитни.

— Налага се да рискуваме — каза Вал. — Разпитите продължават ли? В такъв случай нека ги погледнем.

Голямата двойна врата в дъното бе закована отвътре с греди. Крадор Арв отключи малка странична врата и пусна Вал, Дала и Гатон Дард през нея. В двора група роби разтоварваха голяма талига с портокали и ги нареждаха в кошници с капаци. Охраняваха ги двама местни въоръжени пазачи, чиято главна грижа беше да ги държат далеч от постройката, а мъж в бяла пелерина следеше пазачите по същата причина. Той приближи до Вал и се представи.

— Голзан Дот, именуван тук Досу Голан. Управител на „Обединени извънвремеви хранителни продукти“.

— Неприятно задължение — поднесе му съчувствията си Вал. — Едно обединение ни създава още по-големи главоболия.

— Имате ли представа какво ще се предприеме по отношение на тези роби? — попита Голзан Дот. — Длъжен съм да напомня, че компанията е инвестирала в тях четиридесет хиляди паратемпорални обменни единици. От главното управление поискаха много точна информация по този въпрос.

Вал поклати глава.

— Това превишава компетенциите ми. Решение трябва да вземе Паравремевата комисия. Съмнявам се компанията ви да пострада. Покупката е законна и съобразена с действащите разпореждания. Купували ли сте досега роби от този Кору-ин-Иригод?

— Тук съм отскоро. Предишният колега си е счупил врата преди двайсетина дни — кракът на коня му попаднал в дупката на гризач.

Вал забеляза Дала да кима, замислена за нещо. Когато се върнеше в техния времепредел, щеше да възложи на екип от медиуми да се опитат да установят контакт с обезплътения бивш управител на плантацията — от известно време работеше в Института над проблема на възвръщане на обезплътени индивиди от извънвремето.

— Няколко пъти — обади се Скордран Кърв. — Нищо подозрително — само местни. Разпитахме Кору-ин-Иригод доста подробно по този въпрос и той твърди, че това е първият случай, при който докарва партида от чуждоземците на Небу-ин-Абеноз толкова на запад.

 

 

Разпитите се провеждаха в домакинството на плантацията в тайните централни помещения, където живееха паравремите. Скордран Кърв отвори с автоматично устройство една плъзгаща се секретна врата и започна:

— Предполагам, не се налага да напомням на никой от вас, че всяко категорично изявление при изслушване на разпитван под наркохипноза…

— … има ефект на хипнотично внушение — продължи вместо него Вал.

— И би следвало да се избягва, освен ако подобно внушение не е умишлено — довърши Дала.

Скордран Кърв се засмя, отвори друга врата и застана встрани. Мебелите в помещението, използвано от паравремите като стая за отдих, бяха избутани по ъглите. На значително разстояние една от друга бяха поставени четири разделени от паравани масички. От двете страни на всяка седяха по един почти напълно гол карандански роб и един психоспец от Паравремевата полиция, а между тях имаше включен записващ апарат. На дълга маса в дъното на помещението четирима мъже и две млади жени работеха над купища карти и две големи таблици.

— Фракор Вулн — представи се мъжът, който отбелязваше нещо в таблиците. — Синтезатор.

След което представи останалите.

Вал не пропусна да спомене, че Дала е негова съпруга, да не би някое от ченгетата да започне да си въобразява разни неща, и добави, че тя владее карандански, прекарала е известно време на Четвърто ниво в Колгор и а квалифициран психоспец. После попита:

— С какво разполагате до този момент?

— Два различни времепредела и две различни банди търговци-вещери — докладва Фракор Вулн. — Второто установихме по описанието на външния им вид, тъй като двете партиди са продадени от крутите в еквивалентни периоди от изминало време.

Вал взе една от картите с показания за отвличане и я прегледа бегло.

— Виждам достоверно описание на тези огнестрелни оръжия, а се споменават и електрически камшици — сподели той. — Откъде са се взели.

— Ето как ги реконструирахме, господин помощник — обади се една от младите жени и му подаде два бели рисувателни листа.

Скиците бяха направени с мек молив, с многобройни изтривания и корекции. Камшикът беше с цилиндрични дръжка, дълга трийсет сантиметра и с диаметър два, и имаше бутон за палеца.

— Това определено е Кифтан от Второ ниво — каза Вал, като върна скицата. — Дръжката е обкована с мед или е обшита със сребърна нишка и камшикът се задейства от малка ядрена батерия. Температурата достига около двеста градуса и причинява изключително болезнени изгаряния.

— Истинска варварщина! — възкликна Дала.

— Всичко в сектор Кифтан е варварско. — Скордран Кърв погледна към четиримата роби до масите. — Тези не са от най-тежките случаи. Но някои наистина са обгорени ужасяващо.

Вал разглеждаше другите скици. Едната представляваше мускет с широк приклад с прикрепен към него ремък. Спусъчният механизъм беше пунктиран несигурно. Другата представляваше издължен пистолет с точно очертани контури и неясно загатнати детайли на механизмите. Беше миниатюрно подобие на мускета.

— Виждал съм подобни огнестрелни оръжия — имам много от тях в колекцията си — каза той. — Нискоразрядна механична или високоразрядна предмеханична култура. Факт е, че подобни биха могли да бъдат изработени в сектор Колгор, ако каранданците се бяха научили да смесват сяра, въглерод и нитрати, за да получат барут.

Разпитващият на една от масите явно бе чул всичко, което можеше да научи, и се надигна, като подкани с жест роба да се изправи.

— Върви с този човек — каза той на карандански и посочи един от униформените детективи. — Довери му се — той ти е приятел и няма да ти стори зло. Когато излезеш от тази стая, ще забравиш всичко случило се тук, освен че са се отнасяли с теб вежливо, дали са ти да пиеш вино и са намазали раните ти с мехлем. Ще кажеш на другите, че сме ваши приятели и няма защо да се боят от нас. И няма да се опитваш да отстраниш знака върху лявата си ръка.

Детективът изведе роба през една врата в другия край на стаята, а психоспецът се приближи до голямата маса, подаде картата и запали цигара.

— Вариантът със самоубийството — подхвърли той на една от жените, която пое картата.

— Нещо по-различно?

— Някои незначителни подробности във връзка с продажбата на калеранците в този времепредел. Струва ми се, че заседнахме.

— Не говори така — възрази Фракор Вулн. — И последният може да подхвърли нещо, което никой друг не е забелязал.

Още един от разпитваните бе отпратен навън. Разпитващият се приближи до масата и докладва:

— Една от многото версии с отвличането. Този е бил точно до крутанеца, който стрелял по дивото прасе или каквото било там, докато се придвижвали към лагера на търговците-вещери. Най-доброто описание на оръжията, което имаме досега. Няма съмнение, че става дума за кремъклийки. — Видя Въркън Вал и възкликна: — О, здравейте, помощник Вал. Какви са заключенията ви? Вие сте специалист по извънвремеви оръжия, доколкото знам.

— Би трябвало да ги видя. Тези хора просто не притежават технически познания, за да ги опишат достоверно. Много народи произвеждат подобни огнестрелни оръжия.

Той заизрежда в съзнанието си паратемпоралните зони, в които познаваха барута, но не познаваха ударниковите механизми. Развиващи се култури, достигнали първия, но не и втория стадий. Статични култури, в които случайното откриване на барута не бе последвано от по-нататъшни открития. Постледникови култури, съхранили отделни отломки от древно знание.

Към групата се присъедини третият, а след него и четвъртият разпитващ. Разговаряха известно време, докато си изпият кафето, след което влезе следващата четворка роби — двама мъже и две жени. Едната жена беше цялата в мехури от електрическите камшици на търговците вещери. Независимо от успокоенията всички до един бяха видимо неспокойни.

— Няма да ви направим нищо лошо — обърна се към тях един от психоспецовете. — Ето лекарство за раните ви. В началото щипе като всяко добро лекарство, но след малко ще отстрани цялата болка. А ето да пийнете и вино.

Двама от детективите се приближиха и започнаха демонстративно да наливат виното и да размазват мехлема, като използваха действията си като прикритие, за да инжектират робите с хипнодермалните иглери, след което ги отведоха до определените за тях места зад четирите маси. Вал и Дала се приближиха и застанаха зад един от психоспецовете, който държеше малко фенерче.

— Сега се отпусни — започна психоспецът. — Отпусни се и остави това хубаво лекарство да си свърши работата. Уморена си и ти се спи. Погледни тази магическа светлинка, която успокоява грижите. Погледни светлинната. Погледни… свет… лин… ката.

Отидоха до съседната маса.

— Ти участва ли в сраженията?

— Не, господарю. Ние сме селяни, не воини. Нямаме нито оръжия, нито бойни умения. Тези, които участваха, бяха изтрепани до крак. Ние вдигнахме празните си ръце и бяхме пощадени като пленници на крутите.

— Какво се случи с вашия господар Громдур и съпругата му?

— Един от крутите метна брадва и уби господаря и тогава неговата съпруга измъкна кинжал и се уби.

Психоспецът отбеляза с червено върху картата пред себе си и огради в кръг номера върху ръката на роба с червен химически молив. Вал и Дала се преместиха на третата маса.

— Бяха въоръжени с обичайните за крутите оръжия, господарю, както и оръжията на търговците-вещери. Дългите носеха преметнати на гръб, а късите забучени в коланите.

Синя отметка в картата, син кръг върху ръката на роба.

Изслушаха последователно двете версии за случилото се при плячкосването на имението на господаря Громур, последвано от похода до превзетия град Джирда и след това до горския лагер на търговците-вещери.

— Слугите на търговците-вещери се появиха чак след като си тръгнаха крутите. Бяха облечени в различни дрехи — къси горни дрехи, панталони и къси ботуши и носеха на коланите си малки оръжия…

— Имаха много свирепи камшици, които изгаряха като огън. Всички ни биеха с тях, както можете да видите, господарю…

— Крутите ни бяха вързали за вратовете по двама. Слугите на търговците-вещери свалиха хомотите и ни оковаха във вериги по десет, с които бяхме, когато ни докараха тук…

— Убиха детето ми, моята малка Жужа! — ридаеше жената с ужасните мехури. — Откъснаха я от ръцете ми и един от слугите на търговците-вещери — Кокат да изяде душата му дано! — строши главичката й. А когато се опитах да я спася, ме събориха на земята и ме заудряха с огнените камшици, докато не припаднах. След това ме замъкнаха в гората заедно с другите, които бяха оковани във вериги като мен.

Дала пристъпи към нея, взе в едната си ръка фенерчето на разпитващия и с другата си ръка повдигна главата й. Започна да щрака с фенерчето срещу очите й и заговори:

— Вече няма да скърбиш за детето си. Вече забравяш случилото се в лагера на търговците-вещери и помниш само, че детето ти не го грози никаква опасност. Скоро ще си спомняш всичко само като сън за детето, което се надяваш да родиш някой ден. — Щракна още веднъж с фенерчето и го върна на психоспеца. — А сега ни разкажи какво се случи, когато пристигнахте в гората. Какво видя там?

Психоспецът кимна одобрително, отбеляза нещо в картата и се заслуша в разказа на жената. Бе спряла да ридае и гласът й беше ясен и бодър.

 

 

Вал отиде до дългата маса и попита Скордран Кърв:

— Робите са били оковани във веригите на търговците-вещери, когато са били докарани тук. Къде са веригите?

— В постоянното конвейерно помещение — отвърна Кърв. — Можете да ги разгледате там. Не искахме да ги пренасяме тук, за да не си помислят тези нещастници, че пак ще ги оковем. Съвсем леки са и много здрави — някаква сплав. С пила или мощен трион можеш само да ги одраскаш. На атомна горелка са й нужни петнайсет секунди, за да среже един пръстен. Прангите са занитени с нитове от ковано желязо, явно направени на машина. Секат се лесно с длето.

— Трябва да бъдат изпратени в Полицейския терминал на Дергабар-еквивалент за изследване на материала и изработката. Споменахте за някакъв начин за засичане на конвейера, който пренася робите за Небу-ин-Абеноз. Какво имате предвид?

— Все още държим Кору-ин-Иригод и шайката му под хипноза. Мислех си да ги поставим под хипнотичен контрол и да ги върнем в Кареба със заповед да подадат сигнал, когато Небу-ин-Абеноз тръгне за следващата сделка. Можем да поставим няколко души на пост по хълмовете над Кареба, за да изпратят съобщение до Полицейския терминал. След това може да бъде изпратен екип с подвижен конвейер да направи засада на Небу-ин-Абеноз по пътя и да ликвидира шайката. Нашите хора ще вземат конете и дрехите им и ще пипнат изненадващо конвейера.

— Бих предложил една промяна. Вместо да разчитаме на визуалните сигнали на хипноконтролирания Кору-ин-Иригод, да изпратим в Кареба двама от нашите хора с миниатюрни радиопредаватели.

Скордран Кърв кимна.

— Правилно. Можем да внушим на Кору-ин-Иригод, че са негови приятели и да гарантира за тях в Кареба. Нашите момчета могат да се представят за търговци на роби. Кареба е пазарско тържище и всякакви търговци са добре дошли. Могат да продават и огнестрелно оръжие — револвери и магазинни карабини. Всеки каребец ще си купи всяко оръжие, което е по-добро от неговото, така че задължително ще си купят револвери и карабини. Можем да се снабдим с всичко необходимо от „Комерсиал 408“, а тук можем да се снабдим с ездитни и товарни коне.

Вал кимна.

— А постовият с радиообхвата на Кареба да е нагласен на този времепредел и друг на Полицейския терминал. За засадата на шайката на Небу-ин-Абеноз и залавянето на конвейера използвай всичко, каквото решиш — приспивен газ, парализатори, енергийни оръжия, антигравснаряжение, всичко. Що се отнася до разпореждането за използване на снаряжение, съответстващо на местното ниво на култура, забрави за това. Но хвани конвейера непокътнат. Можеш да установиш местонахождението на базовия времепредел по показанията на контролното табло, а тъкмо това ни интересува най-много.

След като приключиха с разпита и отпратиха жената, Дала и психоспецът се приближиха до голямата маса.

— Нещастно същество — каза тя. — Що за злодеи са това?

— Ако това ви е впечатлило, не забравяйте, че слушаме подобни истории вече осем часа. Някои са доста по-отвратителни.

— Бих използвала топлинна пушка срещу цялата тази пасмина, намалена до градус само да ги поизпържи — гневно каза Дала. — А този, който стои зад цялата тази работа, ще го откарам до сектор Кифтан на Второ ниво и ще го продам на жреците на Фасиф.

— Жалко, че не се връщате, а тепърва заминавате в отпуска, помощник Въркън — обади се Скордран Кърв. — Това е твърде тежък случай, за да се справя сам, и бих предпочел да работя под ваше командване, отколкото на всеки друг, когото би изпратил Главният Торта.

— Вал! — изкрещя възмутена Дала. — Да не би да възнамеряваш само да докладваш и да се оттеглиш от случая?

— Но, скъпа — опита се да се престори на възможно най-изненадан Вал, — нали не искаш отново да отложим отпуската? Ако се забъркам в тази каша, никой не може да каже кога ще се освободя, а докато се освободя, в Института „Рогом“ може да изскочи нещо, което няма да искаш да пропуснеш…

— Вал, отлично знаеш, че няма да съм щастлива нито секунда в сектор Дуарма, като мисля за това тук…

— Добре тогава. Забравяме за отпуската. Искаш да останеш още известно време и да ми помагаш тук, така ли? Ще имаме доста работа, но ще сме заедно.

— Да, разбира се. Искам да направя нещо, за да смачкам онези дяволи. Вал, ако беше чул какво са сторили на тези нещастни хорица…

— Ще се наложи да се върна до Полтерма, тъй като вече разполагам с достатъчно информация, и да докладвам на Торта Карф, че съм поел случая. Можеш да останеш тук и да помагаш при разпитите. Връщам се след около десет часа. Тогава можем да прескочим до Управлението на регионалния сектор в Колгор, за да разговаряме с Рантар Джард. Може да научим нещо, което да ни помогне тук…

— Може би скоро ще имате възможност да ползвате отпуската си, доктор Хедрън — успокои я Скордран Кърв. — Пипнем ли някой от конвейерите им, контролното табло ще ни покаже от какъв времепредел работят и са свършени.

— Има една индо-уралоалтайска притча за един укротител на змии, който мислел, че държи своята змия, а се оказало, че държи опашката на слона — изсумтя Вал. — Не би било зле да имаме едно наум, докато не сме разбрали със сигурност какво точно сме пипнали.

 

 

Докато крачеше по коридора на сто и седемдесетия етаж на директорското крило на Паравремевата сграда, Яндар Яд спираше да се полюбува на отражението си в зеленикавото огледално стъкло — на сребристата си, украсена с пера и веселяшки килната шапка, на идеално скроенето късо яке и на закаченото на хълбока му оръжие. Трудно можеше да се разбере, че е оръжие. Приличаше повече на портативен радиоапарат, каквото всъщност и беше. И въпреки всичко беше ефикасно оръжие. Едно мръдване на пръста можеше да го свърже с Трипланетната новинарска служба и всичко, което кажеше, щеше да се чуе от цяла Тера, Марс и Венера. Поради тази причина около Паравремевата сграда съществуваше значително и обяснимо електромагнитно съпротивление, което да неутрализира Яндар Яд.

Той погледна ръчния си часовник. Оставаха двайсет минути до 10.00, когато имаше уговорена среща с Балтан Врат, генералния инспектор. Огледа се и видя, че е точно пред вратата на Бюрото за извънвремеви искове. Отвори я, мина през чакалнята, влезе в офиса и моментално замръзна — като птичар, забелязал птичка.

Сфаброн Ларв, един от по-младите репортери, спореше през гишето с Варкар Клав, дежурния помощник-агент по исковете. Варкар се опитваше да запази ледено спокойствие. Черната коса на Сфаброн Ларв беше разрошена, а лицето му се бе изкривило от гняв. Той удряше с юмрук по пластмасовата облицовка на гишето.

— Длъжен си! — крещеше той в лицето на възрастния мъж. — Това е официален документ и аз имам право да го видя. Искаш да отида до съда и да получа разпореждане? Ако отида, от Съвета ще отправят питане защо е трябвало да го направя и работното време ще свърши!

— Какво има, Ларв? — попита лениво Яндар Яд. — Опитва се да скрие нещо от теб ли?

Сфаброн Ларв се обърна. За миг очите му грейнаха от радост, щом видя шефа си, след което отново го обзе гняв.

— Искам да видя копие на иск за обезщетение, регистрирано тази сутрин — отвърна той, — а Варкар не иска да ми го покаже. Какво си въобразява — че това тук му е диктатурата от Четвърто ниво?

— За какъв иск става дума? — попита го Яндар Яд, без да обръща внимание на Варкар Клав.

— „Обединени извънвремеви хранителни продукти“ — една от капиталовите компании в Талван — току-що е предявила иск за четирийсет хиляди паравремеви обменни единици за сто роби, закупени от един от управителите им в сектор Есарон на Трето ниво от местен търговец на роби. Паравремевата полиция задържала робите за наркохипнотично разследване, след което ги прехвърлила в Полицейския терминал.

Яндар Яд продължи да разиграва сънливо безразличие.

— И защо ще го правят параченгетата? Робството е установена практика в сектор Есарон. Хората ни трябва да купуват роби, за да има кой да работи в плантациите.

— Това ми е известно — отвърна Сфаброн Ларв. — Точно това искам да разбера. Нещо не е наред или с робите, или с отношението на нашите към тях, или с Паравремевата полиция и искам да разбера какво е.

— Да ти кажа право, и аз, Ларв — заяви Яндар Яд. И се обърна към мъжа зад гишето. — Варкар, ще дадеш ли иска, или да направя материал за отказа ти да го покажеш?

— Паравремевата полиция изиска да го запазя в тайна — отвърна Варкар Клав. — Оповестяването сериозно би възпрепятствало важно полицейско разследване.

— Откъде да знам, че не би разкрило единствено некадърността на полицията? — подхвърли подигравателно Яндар Яд. — Виж какво, Варкар, и ти, и Паравремевата полиция, и Паравремевата комисия, и Управата на Родния времепредел до един сте на издръжката на обществеността. Тя има право да знае какви ги вършат нейните наемници, а моята работа е да я информирам. Та последно — ще ни покажеш ли копие от иска?

— Добре, нека обясня, извън протокола… — промълви умолително служителят.

— Ха-ха! Ха-ха! Този номер с „извън протокола“ минаваше пред мен, когато бях на възрастта на Ларв преди петдесетина годинки. Всичко, което узная, пускам в ефир или не на своя собствена отговорност.

— Добре — отстъпи Варкар Клав, посочи един екран и врътна едно копче. — Но когато го прочетете, се надявам да проявите достатъчно отговорност, за да запазите мълчание.

Екранът светна и Яндар Яд светкавично натисна бутона за фотокопие. Двамата новинари се загледаха за момент, след което дори маската на ленива апатия, която си бе надянал Яндар Яд, се разпука и рухна и той грабна ръчния телефон на колана си.

— Марва! — кресна Яд преди момичето в агенцията да успее да каже и дума. — Запиши следното за незабавно телеизлъчване!… Готова ли си? Начало: „Съществуването на колосална паратемпорална търговия на роби излезе на бял свят следобеда на ден едно-пет-девет във времепредел на Трето ниво, сектор Есарон, когато полеви агент Скордран Кърв от Паравремевата полиция откри в една портокалова плантация на «Обединени извънвремеви хранителни продукти»…“

 

 

Салгат Трод беше сам в своя таен офис. Недовършеният му обяд изстиваше на бюрото пред него, докато той наблюдаваше телеекрана в другия край на стаята, обърнат към един микрофон зад стола на председателя в Камарата на Изпълнителния съвет десет етажа по-ниско. Двете хиляди места бяха почти празни в 10.00, когато бе свикан Съветът. Петнайсет минути по-късно новината бе гръмнала. А сега, в 14.30 часа, почти три четвърти от местата бяха заети. Той гледаше как облицованите в златисти пластини роботи се плъзгат по пътеките между редовете и получават и предават съобщения. Един току-що се бе плъзнал до мястото на члена на съвета Хастор Флан, който говореше настоятелно в говорителя. Поредното съобщение за него, предположи Салгат. Беше получил поне двайсетина подобни обаждания от избухването на кризата.

Хората щяха да започнат да си задават въпроси. Ситуацията перфектно обслужваше намеренията му. Като лидер на опозицията той лесно можеше да стане следващия Генерален управител, ако се възползваше от скандала както трябва. За кратко се заслуша в говорещия в момента член на центристкото управление. Беше в състояние напълно да опровергае доводите на това приятелче само със стотина думи, но не смееше. Управлението беше взело тъкмо линията на поведение, каквато Салгат Трод искаше да вземе целият Съвет — да изтълкува случая като изолирано и изключително събитие, да нарочи няколко изкупителни жертви, да скърпи някакво приемливо обяснение за общественото мнение и всичко да се забрави. Запита се какво ли се бе случило с малоумника, прехвърлил тези роби от сектор Колгор в развит времепредел. Би трябвало да го отвлекат в сектор Кифтан и да го продадат на жреците на Фасиф!

Прозвуча звънец и за миг той си помисли, че ще чуе съобщението, което бе видял да записва Хастор Флан. След това разбра, че е звънецът на неговата врата, която можеше да бъде задействана единствено със специален идентификационен знак. Натисна един бутон и отключи.

Младият мъж в свободна туника, който влезе, бе чужденец. Поне лицето и гласът му бяха странни, макар че гласовете можеха да бъдат променяни механично, а и всеки опитен козметик би могъл да направи едно лице неузнаваемо. Приличаше на студент, на низш търговски служител, на инженер или нещо подобно. Разбира се, туниката под лявата му мишница бе леко издута, но дори и под най-представителните туники понякога се забелязваха подобни издутини.

— Добър ден, господин съветник — поздрави новодошлият и седна от срещуположната страна на бюрото. — Току-що говорих с… един човек, когото и двамата познаваме.

Салгат Трод му предложи цигара, услужи му със запалката си, след което запали и своята.

— Какво мисли за всичко това нашият общ приятел? — попита той и посочи към екрана.

— Нашият общ приятел не е много доволен от цялата тази работа.

— Може би си мислиш, че аз горя от щастие? — попита Салгат Трод. — Ако трябваше да постъпя, както всеки очаква от мен в момента, сега щях да съм долу и да драпам със зъби и нокти да се докопам до управлението. Всичките ми привърженици се питат защо не го правя. Както и опонентите ми. И не след дълго някой от тях ще се сети коя е причината.

— Все пак защо не слезете? — запита чужденецът. — Нашият общ приятел смята, че би било умно. Пукнатината не би могла да бъде запълнена, а нещата са стигнали толкова далеч, че Управлението никога не би могло да се справи. Така че единственият правилен ход е да се опитате да се възползвате от ситуацията.

Салгат Трод се усмихна унило.

— Значи аз съм този, който да застане отпред и да поведе в правилната посока? Чудесно… освен ако не се препъна в нещо. Ако се случи така, ще бъда стъпкан като от стадо бизони.

— Не се опасявайте от това — засмя се успокояващо чужденецът. — Долу има и други, също приятели на нашия общ приятел. Вижте: най-добре е да атакувате Паравремевата полиция и най-вече Торта Карф и Въркън Вал. Обвинете ги в престъпна небрежност и некомпетентност и като естествена последица от това в тайно споразумение и поискайте назначаване на специална комисия за разследване. И се постарайте да се даде ход на гласуване на вот на доверие. За да бъде бламирано Управлението, да речем…

Салгат Трод кимна.

— Това най-малкото ще забави нещата. А ако нашият общ приятел успее да остане в сянка, може и да успея да сваля Управлението. — Той отново погледна към екрана. — Този стар глупак от Нантав тъкмо започва. Ще мине поне час, преди да мога да се изкажа. Предостатъчно време, за да сглобя цяла реч. Нещо кратко и гневно…

— Трябва да внимавате. Няма да свърши работа, ако с вашата политическа репутация започнете да пробутвате истории с някаква гигантска престъпна конспирация. Твърде близо е до линията на Управлението. А същевременно трябва да внимавате да не изтървете нещо, което да насочи Въркън Вал и Торта Карф в нова посока на разследване.

Салгат Трод кимна.

— Разчитай на мен. Ще се справя.

Щом чужденецът си тръгна, той изключи звука — единствено нямото изображение щеше да го държи в течение какво се случва на етажа на Съвета. Ситуацията не му харесваше. Беше прекалено лесно да посочи недостатъците. Само ако знаеше малко повече за сенчестите фигури, чиито пратеници използваха тайния му вход…

 

 

Кору-ин-Иригод стискаше цепещата го от болка глава, сякаш се боеше да не падне, и примигваше от слънчевата светлина зад прозореца. Колко ли подсладено бренди бе изпил снощи? Седна на ръба на леглото, опитвайки се да събере мислите си. Изведнъж се сети нещо и пъхна ръка под възглавницата. Тежките четирицевни пистолети бяха на мястото си, слава богу, но парите!

Затършува като обезумял сред завивките и дрехите си, които бяха струпани на пода, но кожената чанта я нямаше никъде. Две хиляди златни обуса, парите за хиляда роби. Грабна един от пистолетите, забравил за главоболието. След това се изсмя и го захвърли. Ами да! Беше дал чантата на управителя на плантацията — как му беше извънземното име, Досу Голан — да я пази, докато той пие. Беше на сигурно място в касата на плантацията. Нямаше по-добро средство да забравиш за махмурлука си от уплахата все пак. А имаше и още нещо, нещо твърде хубаво…

О, да, ето го тук до леглото. Той взе красивата лъскава винтовка, изтегли лоста, за да освободи патрона до половината от патронника, и пак го затвори. Как им бяха имената на онези двама търговци от Джесеру на север? Ганадара и Атаразола. Истински късмет беше, че ги срещна тук. Бяха му дали тази чудесна пушка и щяха да придружат него и хората му до Кареба. Имаха още сто такива пушки и двеста револвера с по шест патрона, а искаха да купят и роби. Господ Сафар да ги благослови, бяха добре дошли в Кареба!

Погледна обляното от слънчевите лъчи отпуснато тяло на партньора си Фару-ин-Обаран. Отвън долитаха шумовете на събуждащата се плантация — ударите на брадва, тракането на тенджери откъм кухнята. Той пристъпи до леглото на Фару-ин-Обаран, хвана спящия за глезена и го задърпа.

— Събуждай си, Фару! Ставай да прогониш изпаренията от главата си! Връщаме се в Кареба!

Фару изруга махмурлийски, седна в леглото и заопипва пода за панталоните си.

— Кой ден сме?

— Този, след който си легнахме, мухльо!

Кору-ин-Илигод свъси чело. Ясно си спомняше, че бяха продали робите, но след това… О, беше от махмурлука! След малко щеше да си спомни всичко.

 

 

Въркън Вал прекара уморено ръка по лицето си, понечи да запали нова цигара и я захвърли с погнуса през стаята. Имаше нужда да пийне нещо — една голяма глътка студено резливо бяло вино с малко бренди, — след което да се наспи.

— Абсолютно за никъде сме! — възкликна Рантар Джард. — Разбира се, те действат във времепредели, в които никога не сме прониквали. Фактът, че снабдяват крутите с пушки, го доказва. В никой от времепределите, които нашите хора разработват законно, няма огнестрелно оръжие. А само в пояса на нашествието на Крута има три милиарда времепредели…

— Ако можем да измислим начин за ограничаване до някои специфични паравремеви зони… — започна един от помощниците на Рантар Джард.

— Тъкмо това се опитваме да направим, Клав — прекъсна го Вал. — Но не сме успели.

Дала, която се бе оттеглила от обсъждането и бе седнала на едно канапе в дъното на стаята, заобиколена от доклади, извадки и обобщени данни, вдигна поглед.

— Отделих сума ти часове за хипномех за религиите в сектор Колгор, преди да тръгна за зелен хейвер, търсейки данни за психокинеза и предсказания — обади се тя. — Преди около шестстотин или осемстотин години цяла Каранда е била залята от религиозни войни, ереси и схизми. Колкото и еднообразен да изглежда иначе секторът, има десетки малки пояси и подсектори с всевъзможни религии, секти и култове.

— Точно така — оживи се Рантар Джард. — Имаме агиолози, които са наясно по тези въпроси. Ще използваме някои от тях да разпитат тези роби. Не знам какво биха могли да измъкнат — тези селяци не разбират от теологически тънкости, — но ако обобщим казаното от тях…

— Това е добра идея — съгласи се Вал. — Може би първата, която ни хрумва. А какво ще кажете за политиката? Кой е крал, какво се говори за кралската фамилия и така нататък.

Рантар Джард погледна картата на стената.

— Крутите са на половината разстояние до Наркан ето тук. Да кажем, че през нощта прехвърлим детективи в някои от времепределите, които ни се струват обещаващи, и проверим в данъчните служби за едър земевладелец северно от Джирда, който се казва Громдур? Може да разберем нещичко.

— Не искам да си помислите, че се опитваме да се измъкнем от тази работа, господин помощник — намеси се един от заместниците, — но съществува ли реална необходимост да установим местонахождението на времепределите на търговците-вещери? Ако можете да ги получите от сектор Есарон, няма ли да е същото?

— Марв, в тази работа никога не може да се разчита само на една следа — отвърна Рантар Джард. — И освен това, когато екипът на Скордран Кърв нападне оперативната база в Северна Америка, няма гаранция, че няма да успеят да изпратят предупреждение по радиото на тайфата в базата тук в Индия. Трябва да ударим на двете места едновременно.

— Това също — допълни Вал. — Но главното е да изчистим лагерите на търговците-вещери в сектор Колгор. С колко души и с какво снаряжение за внезапно нападение разполагаш, Джард?

Рантар Джард сви рамене.

— Петстотин души с конвейери, включително два по шест метра за въздушни кораби.

— Не е достатъчно. Скордран Кърв има една комплектувана бронирана бригада, една въздушнодесантна пехотна бригада и въздушен кавалерийски батальон със снаряжение „Галдрон-Хестор“ за симултанно прехвърляне.

— Откъде се е снабдил с всичко това? — възкликна Рантар Джард.

— Охранителни войски от обслужващия и индустриалния сектор. Ще ти осигурим същите сили. Само се надявам да не избухнат размирици, докато ги няма…

— Не се опитвам да оспорвам тактиката ти — каза Рантар Джард, — но това би предизвикало огромни неприятности в Родния времепредел, особено след новинарския бум за търговията с роби.

— Налага се да рискуваме — отсече Вал. — Ако те притеснява какво пише в книгите по този въпрос, забрави. Този път зарязваме книгите. Осъзнаваш ли, че това е заплаха за цялата паравремева цивилизация?

— Разбира се, че осъзнавам — отвърна Рантар Джард. — Познавам доктрината на паравремевата сигурност толкова добре, колкото я познаваш ти и всеки друг. Въпросът е дали обществото я осъзнава.

Чу се звънец. Рантар Джард натисна един бутон на интеркома пред себе си и се обади:

— Тук Рантар. Какво има?

— Видеообаждане, свръхспешно, за помощник-шеф Въркън от Новилан-еквивалент. Къде мога да го прехвърля, сър?

— Тук, седма кабина. — Рантар кимна към Вал. — Само момент.

 

 

Гатон Дард и Антрат Алв — с временни тукашни имена Ганадара и Атаразола — се бяха отпуснали върху седлата и се полюшваха в такт с ритмичното пристъпване на конете. Бяха облечени в строгите ръждивокафяви начала с качулки на северния джесеруански народ, които контрастираха с червено-жълто-сините раирани роби и слънчеви шапки на калеранците, в чиято компания яздеха. От калъфите на седлата им стърчаха къси карабини, а в коланите им бяха затъкнати тежки револвери и дълги ножове. Всеки водеше по шест тежко натоварени коня.

Кору-ин-Иригод, който яздеше до Ганадара, посочи пътя напред.

— Ей оттам — каза той на акалански, езика на западното северноамериканско крайбрежие в този сектор — можем да видим Кареба в другия край на долината. Остава ни един час дотам с товарните коне. Там ще починем, ще пийнем вино и ще празнуваме.

Ганадара кимна.

— Срещнахме се по волята на боговете — нашите и вашите. Робите, които продаде в плантацията на чуждовремците, биха стрували много пари на север. Мъжете са силни и изглежда, са добри полски работници; жените са хубави и добре оформени. Макар че жена ми не би се радвала, ако заведа вкъщи такива слугини.

Кору-ин-Иригод се разсмя.

— За твоята жена ще ти дам един от нашите камшици за коне. — Той се наведе настрана и отряза един кактус, замахвайки с бича си. — Ние в Кареба нямаме грижи с жените си, особено по отношение на слугините.

— В името на Сафар, ако се съмнявате, че ще ви посрещнем добре в Кареба, почакайте, докато покажете там стоката си — обади се друг калеранец. — Такива пушки и револвери рядко се появяват по нашите краища, карат ни все стари и очукани, препродадени и крадени много пъти, преди да ги видят очите ни. Пушка, дето да стреля цели седем пъти, без да свалиш приклада от рамо, това си е чудо!

И той отново спомена името на великия Сафар.

Пътят се разшири и стана равен. Всички спряха и загледаха кирпичените градски стени, които стърчаха на отсрещния рид. След малко ездачите заслизаха от конете, за да проверят и затегнат ремъците. Няколко калеранци се заеха да помогнат на Ганадара и Атаразола да огледат товарните животни. Когато отново яхнаха конете, Атаразола наклони глава, прикри уста с левия си ръкав и започна да мърмори нещо неразбираемо. Калеранците го гледаха смаяни, а Кору-ин-Иригод попита Ганадара какво прави.

— Моли се — отвърна Ганадара. — Благодари на нашите богове, че са ни оставили живи да видим вашия град, и моли за благословията им, за да можем да докараме още много товари пушки и амуниции по този път!

Търговецът на роби кимна с разбиране. Калеранците бяха набожни хора и държаха на добронамерените отношения с боговете си.

— Нека Сафар и вашите богове ни помагат заедно — каза той и направи жест, който би се сторил изключително непочтителен на всеки некалеранец.

— Боговете ни наблюдават — каза Атаразола. — Съвсем близо са до нас и прошепнаха успокоителни думи в ухото ми.

Ганадара кимна. Боговете, на които се бе помолил неговият партньор, бяха няколко паравремеви полицаи, приклекнали около едно радио на около миля под хребета.

— Боговете — обърна се той към Кору-ин-Иригод — са много благосклонни към моя брат. Много хора идват при него, за да се моли за тях.

— Да. Спомням си, че ми каза. — Тази подробност бе включена в псевдоспомените, които му бяха внушени чрез хипноза. — Аз служа на Сафар, както и всички калеранци, но съм чувал, че боговете на Джесеру са добри богове и са благосклонни към слугите си.

Час по-късно, вече под стените на града, Кору-ин-Иригод извади един от пистолетите си, стреля във въздуха с четирите дула едно след друго и закрещя:

— Отваряйте! Отваряйте на Кору-ин-Иригод и на търговците от Джесеру Ганадара и Атаразола, които пристигат с него!

Между кирпичените зъбери над вратата се показа глава с черна брада и слънчева шапка, изкрещя някакъв поздрав и се обърна, раздавайки заповеди с пълно гърло. Вратата се плъзна встрани и след като керванът се източи под свода, група голи роби я избутаха обратно. Макар да бяха виждали вътрешността на града от снимките, направени с топки-бумеранги — автоматично завръщащи се транспозиционни сфери, — двамата се заозъртаха любопитно. Централният площад гъмжеше от навалица калеранци в раирани роби, пришълци от югоизточните краища с провиснали панталони и бродирани ризи, планинци в еленови кожи. Пазарът на роби беше в разгара си и стотина парчета човешка стока бяха разпределени на малки групи, охранявани от собствениците си и оглеждани от евентуални купувачи. Всички, изглежда, бяха от тази географска и паравремева зона.

— Тези изобщо не ги гледайте — посъветва ги Кору-ин-Иригод. — Пълен боклук. Пазарът е на привършване. Ще идем до къщата на Небу-ин-Абеноз, където се събират всички знатни мъже, и там ще се срещнете с търговци на роби, достойни за вашата стока. А сега оставете моите хора да откарат конете и стоката ви в моя дом. Ще бъдете мои гости в Кареба.

Беше напълно безопасно да се доверят на Кору-ин-Иригод. Макар да беше убиец, разбойник и търговец на роби, никога не би рискувал да си навлече презрението на хората и проклятието на боговете, отнасяйки се непочтено със свой гост. Слугите му поведоха натоварените със стока коне, а Ганадара и Атаразола се запромъкваха през навалицата зад него и Фару-ин-Обаран.

Като всички постройки в Кареба, къщата на Небу-ин-Абеноз беше с плосък покрив и кирпичени стени без прозорци, освен няколкото тесни цепнатини за стрелба. Широката двукрила врата зееше отворена и точно зад нея се излежаваха няколко тежковъоръжени пазачи. Те поздравиха по име Кору и Фару, а чужденците по предполагаемата им националност. Четиримата продължиха към нещо, което приличаше на конюшня, и предадоха поводите на конете на роби, които ги отведоха. В конюшнята се виждаха още петдесет-шейсет коня.

След като се освободиха от оръжията си в преддверието пред стълбище с няколко стъпала, минаха под един свод и се озоваха в обширен, сенчест вътрешен двор, където трийсет-четирийсет мъже стояха прави или седяха върху възглавници и пушеха пури, пиеха от сребърни чаши и си бърбореха. Повечето бяха облечени в калерански дрехи, но имаше и такива от други области и националности, облечени в други одежди. Щом закрачиха през двора, Гатон Дард дочу откъслечни фрази за сделки с роби и коне, за бандитски набези и кървави спречквания, за жени, коне и оръжия.

Възрастен мъж с бяла брада и необикновено чиста роба се приближи, за да ги посрещне.

— Ха, господарю на моята дъщеря, най-после се завърна. Започнахме да се тревожим за теб — поздрави той.

— Няма защо да се тревожите, татко на съпругата ми — отвърна Кору-ин-Иригод. — Продадохме робите на много добра цена и прекарахме нощта, пирувайки с чудесни приятели. Някои от тях доведохме с нас — Атаразола и Ганадара, мъже от Джесеру. Приятели, това е Каву-ин-Аворан, чиято дъщеря роди моите синове.

Той хвана тъст си за ръкава и го дръпна встрани, като даде знак на Гатон Дард и Антрат Алв да ги последват.

— Носят оръжия и искат чуждоземни роби като тези, които продадох в Голямата равнина — зашепна той. — Оръжията са с пълнители, револверите са с шест изстрела. Имат и много амуниции.

— Благословен да си, Сафар! — извика белобрадият с блеснали очи. — Кажете цената. Бъдете спокойни, ще сме честни с вас. Заминавайте и се връщайте често! Ела, господарю на дъщеря ми, нека ги запознаем с Небу-ин-Абеноз. Но нито дума за оръжията, които носите, чужденци, докато не останем насаме. Само кажете, че търгувате с пушки.

Гатон Дард кимна. В Кареба явно бушуваше някаква битка за надмощие. Кору-ин-Иригод и неговият свекър бяха на страната на Небу-ин-Абеноз и искаха винтовките и револверите за себе си.

 

 

Небу-ин-Абеноз, мургав, с нос като кука и квадратно подстригана сивееща брада, се излежаваше в ниско кресло в отсрещния край на двора. Четирима-петима калеранци бяха седнали или се подпираха наоколо — пушеха местния смрадлив черен тютюн и отпиваха вино или бренди. Щом Каву-ин-Аворан и останалите се приближиха, разговорите секнаха. Вождът на Кареба изслуша представянето, след това се надигна и потупа новодошлите по рамената.

— Добре, добре! — промълви той. — Познаваме народа на Джесеру. Вие сте честни търговци. Рядко идвате толкова надалеч в нашите планини. Можем да търгуваме с вас. Имаме нужда от оръжия. Колкото до робите, които искате, в момента нямаме много от тях, но след осем дни ще имаме предостатъчно. Ако останете толкова време при нас…

— Кареба е приятно място да остане човек — отвърна Ганадара. — Можем да почакаме.

— Какви оръжия имате? — попита вождът.

— Пистолети и пушки, господарю на бащината ми сестра — отвърна вместо тях Кору-ин-Иригод. — Стоката е в моя дом, където ще отседнат нашите приятели. Можем да донесем и да ти покажем няколко след вечерната молитва.

Небу-ин-Абеноз го стрелна с очи и кимна.

— Или по-добре аз да дойда у вас тогава. Така ще мога да видя цялата стока. Какво ще кажете?

— Така ще е по-добре. И аз ще съм там — съгласи се Каву-ин-Аворан и се обърна към Гатон Дард и Антрат Алв. — Дълго сте пътували. Елате да пийнем студено вино, а после ще се нахраним — предложи той. — До довечера, Небу-ин-Абеноз.

Той поведе зет си и търговците към няколко поставени върху магарета буренца, до които бяха наредени чаши и гарафи. Напълниха една гарафа, взеха по чаша за всеки и се отдалечиха до купчина възглавници.

В същия момент трима души се промъкнаха през тълпата към Небу-ин-Абеноз. Бяха облечени в непознати на Гатон Дард дрехи — кръгли шапчици с увиснали назад червени и зелени ленти и дълги бели раса с широки ръкави, — а единият носеше златни халки на ушите.

— Небу-ин-Абеноз? — поклони се единият. — Ние тримата сме от градовете Усасу. Имаме златни обуси и търсим красива девойка, за да стане първата наложница на сина на нашия крал, който навърши пълнолетие.

Небу-ин-Абеноз вдигна обкованата със сребро лула, която бе оставил настрана, и я запали отново. Лицето му се намръщи.

— Мъже от Усасу, поели сте тежка отговорност — отвърна той. — Отговорност за бъдещето на вашето кралство, защото от първата наложница много повече зависи как ще се оформи характерът на момчето, отколкото от неговите учители. На колко е момчето?

— На шестнайсет, Небу-ин-Абеноз, възрастта на пълнолетието при нас.

— Значи искате по-голямо момиче, но не много по-голямо. Трябва да е изкусна в любовта, но с невинно сърце. Да е мъдра, но и схватлива, нежна и любвеобилна, но и със собствена воля…

Тримата мъже се закланяха. Миг по-късно, сякаш три марионетки на общ конец, вдигнаха десните си ръце към устата, след което бръкнаха в левите си ръкави, измъкнаха светкавично ножове и се нахвърлиха като един върху Небу-ин-Абеноз.

Гатон Дард моментално скочи, метна гарафата срещу тримата убийци и се хвърли към тях. Антрат Алв се спусна след него. Междувременно трима-четирима от хората около Небу-ин-Абеноз се бяха окопитили и се бяха изправили. Един от тримата убийци се извърна и замахна с ножа, като почти изкорми един калеранец, който се бе опитал да го сграбчи. Преди да измъкне ножа си, друг калеранец разби бутилка бренди в главата му. Гатон Дард скочи върху гърба на другия от убийците, заклещи врата му със сгъвката на лявата си ръка и сграбчи китката на ръката му, в която държеше ножа, с дясната. Мъжът се опита да се освободи, но след миг залитна и се свлече на земята. Третият от убийците продължаваше да разсича с ножа си рухналия на земята вожд. Антрат Алв го удари отстрани по врата с ръба на ръката си. Той се свлече и повече не мръдна.

 

 

Небу-ин-Абеноз беше мъртъв. Беше нарязан, промушен и наръган на двайсетина места. На шията му имаше най-малко три прорезни рани и бе почти обезглавен. Раненият калеранец все още беше жив, но дори да се намираше в момента върху операционната маса на някоя болница във времепредела на Първо ниво, беше съмнително, че лекарите ще успеят да го спасят — оставаха му още само няколко секунди живот. Поставиха няколко възглавници под главата му и извикаха няколко жени на помощ, но той почина още преди да са дошли.

Тримата убийци също бяха мъртви. С изключение на няколко драскотини върху черепа на ударения с бутилката, по тях нямаше никакви рани. Каву-ин-Аворан ритна единия по лицето и изпсува.

— Много бързо убихме тези мерзавци — викна той. — Трябваше да ги хванем живи и след това да се позанимаем с тях, както заслужават. — И продължи да уточнява с ругатни характера на заслугите им. — Такъв позор!

— Изобщо не мислех, че с едно леко чукване ще го убия — оправда се мъжът, който бе халосал единия с бутилката. — Мислех единствено за Небу-ин-Абеноз, да го приеме Сафар…

Антрат Алв се наведе над този, когото бе пернал по врата.

— Този не съм го убивал — каза той. — Ако го бях ударил смъртоносно, вратът му щеше да е счупен, а не е. Виждате ли? — И той завъртя главата на мъртвия. — Мисля, че взеха отрова, преди да измъкнат ножовете си.

— Видях да слагат ръце пред устата си! — възкликна един калеранец. — Гледайте как са стиснали челюсти. — Разтвори челюстите на един от убийците с ножа си, помириса устните и надникна в устата му. — Вижте, зъбите и езикът му са си изменили цвета и има странна миризма.

Антрат Алв помириса, обърна се към партньора си и прошепна:

— Халатейн.

Гатон Дард кимна. Беше отрова от Първо ниво — паравремите често си носеха капсули с халатейн в по-варварските времепредели като последно средство срещу евентуални мъчения.

— Но, да се слави името на Сафар, що за хора са тия? — възкликна Кору-ин-Иригод. — И аз познавам такива, които бих убил, рискувайки живота си, но никога не бих го захвърлил по такъв начин.

— Знаели са, че ще ги убием, и са взели отровата, за да умрат по-бързо и безболезнено — досети се един калеранец.

— Или за да не изтръгнете от тях имената и националността на онези, които са ги пратили — добави възрастен мъж, облечен в дрехите на скотовъдец от югоизточните области. — Ако съм на ваше място, бих се опитал да открия кои са тези неприятели. Колкото по-бързо, толкова по-добре.

Гатон Дард оглеждаше един от ножовете — сгъваем нож с широко едностранно острие, което се затваряше с пружина, с дръжка от черупка на костенурка с месингов обков.

— При всичките си пътувания — каза той — не съм виждал нож с такава изработка. Кажи ми, Кору-ин-Иригод, знаеш ли от коя страна пристигат чуждоземните роби на Небу-ин-Абеноз?

— Мислиш, че има нещо общо с това? — попита калеранецът.

— Би могло. Допускам, че тези хора не са били родени като роби, а са били пленени. Да предположим, че на Небу-ин-Абеноз е бил продаден важен човек, когото той след това е продал на някого — кралски син или някакъв свещеник — предположи Гатон Дард.

— В името на Сафар, ами да! И сега този народ, където и да се намира той, е в кървава вражда с нас — заключи Каву-ин-Аворан. — Трябва да го обмислим — лоша работа е да имаш неизвестни врагове.

— Гледайте! — извика един калеранец, който бе започнал да съблича тримата мъртъвци. — Те не са от градовете Усасу или от друг народ по тези земи. Вижте, не са обрязани!

— Много от робите, които Небу-ин-Абеноз докара в Кареба от хълмовете, не бяха обрязани — каза Кору-ин-Иригод. — Приятели от Джесеру, може би вие имате мнение по въпроса. — Той се намръщи. — Помислете, ще се почувстват ли удовлетворени тези, които го извършиха, или омразата им към нас ще продължи?

— Труден въпрос — отвърна Антрат Алв. — Вие, калеранците, не служите на нашите богове, но сте наши приятели. Позволете ми да се оттегля и да се помоля. Ще се посъветвам с боговете, за да помогнат на всички ни.