Петър Бобев
Тайната книга (2)

Старецът от планината

Рашид бен Омар се наслаждаваше от блаженствата на Джанарая, легнал сред купчина възглавници, по-меки от птичи пух. По-право не лежеше, а летеше, понесен от облаците. Към пламналото му тяло се притискаха, прегръщаха го с гъвкавите си топли ръце цяла дузина хурии — райските девственици. Нямаше купищата пилаф, за които говореха дервишите; нямаше реките от мед и масло. Види се, сладостите за устата бяха отредени за по-старите праведници. За младите аллах бе запазил само хубавиците си. Понякога, сред омаята на жарките целувки, през посипаните върху очите му дълги коси, той зърваше върху бухналите облаци образа на някой от пророците, както ги изписват в църквите на неверниците. Рашид не ги познаваше, само беше убеден, че са те, че бдят над него. Но само за малко, само за миг. Образите бързо се разтопяваха в облачните струпвания, изместени, заличени от сладостните видения на ненагледните красавици. Единствен аллах не свари да види. Не можа да почувствува поне лъчезарното му присъствие. Знаеше, че бог е невидим, неосезаем, недостъпен за сетивата, че бог е навред. Може би това ослепително сияние беше самият аллах, който е светлината и истината на света. То беше чуден блясък, който преливаше на ослепителни вълни като бързо сменящи се изгреви и залези над затрупаното с многобагрени облаци небе. Едно удавено в краски небе, от което ведно с пороите светлина струяха водопади от сладостни звуци, като хор на ангели, медни тръби, някаква неземна музика. Сякаш звуците се обагряха, а светлината звучеше като божествени химни.

И лекота, и топлина, и щастие. Но й някаква смътна тревога, предусещане, че това щастие не може да бъде вечно, че ще има край.

Неусетно пухкавите облаци изсивяха, натежаха, взеха да се спускат надолу, към земята. Една след друга потънаха, изчезнаха с тях ненаситните на ласки хубавици. Божественият блясък потъмня. Замаян, уморен от сладостните видения, като през розова мъгла, Рашид бен Омар видя къде се намира.

Бе слязъл отново на земята. Раят бе останал високо-високо горе, с блаженствата, с прелестните девойки. Момъкът лежеше сред истински възглавници в просторната зала на сарая навръх планината. През островърхите прозорци, замрежени със железни плетеници, бликаха в грейнали снопове слънчевите лъчи. Те огряваха дебелите персийски килими по пода и отрупаните с оръжия стени, по които изкусните строители бяха взидали пъстри фаянсови плочки, украсени с причудливи арабески и мъдрости от корана. „Раят, това е душата, достигнала съвършеното познание — пишеше там. — Адът, това е невежеството.“

Рашид беше богатски син, учил бе, както се полагаше на бащиния му сан, в много медресета, при много ходжи и мутакалими. Като добър търговец умееше да говори арабски и франкски, и гръцки. Усвоил бе цялата исмаилитска мъдрост. Знаеше, че душата, дори и най-грешната, престоява в Джаханам — ада, временно. После се преселва, връща се на земята, настанява се в друго тяло, за да добие нови знания, с които да се издигне още по-нависоко по стълбата на съвършенството. Има седем степени на възход към рая — обикновените правоверни са първите степени, мисионерите — даите, стигат до шестата степен. След седмата степен душата, обогатена със знания, се слива с аллаха, световния разум. Знаеше Рашид, че злото в света ще изчезне, когато всичко се уподоби със световния разум.

Мъглата пред очите му се разсейваше бавно, разплутите очертания на предметите се уплътняваха, добиваха истинските си цветове. До него, сред друга купчина възглавки, лежеше брат му Саид. Със същия замътен израз на очите. А пред тях, седнал кръстато на дивана, облечен в целия си салтанат в атлаз и сърма, с бяла чалма на челото, забодена с искрящ от скъпоценни камъни полумесец, ги изучаваше мълчаливо с присвити очи имамът на всички исмаилити, истинският наместник на пророка, Старецът от планината, както го назоваваха с уважение и страх кафири и правоверни. Помежду им още стоеше нераздигната софрата със саханите курабии и кали шербет. Замесеният в тях хашиш бе пренесъл за кратко двамата гости на имама в Джанна, бе им показал още приживе всички райски блаженства.

Постепенно Рашид си припомни всичко, цялото зло, що се бе струпало преди няколко дни връз главата му… Целия ужас… Сякаш отново го изживя…

Тогава керванът пътуваше с многочислена охрана. Макар че отново имаше примирие, предвидливите търговци все не се решаваха да тръгнат по тоя път безоръжни както из вътрешността на страната. Размирна беше хавата. Никой не знаеше кой какво е завзел в изстрадалата Левантинска земя; никой не знаеше кога Ала-ад-дин Кей Кубад, селджукският султан, ще прати насам тагмите си; кога на френките-кръстоносци пак ще хрумне да освобождават божия си гроб; кога Ейюбидският халиф от Египет ще си науми да изтласка неверните кучета от крайбрежните им калета, за да ги натика в морето, или пък кога исмаилитският имам от своето Орлово гнездо ще поиска да разчисти сметките си с всички тях…

Кадърен търговец беше Омар бен Абид. И хаирлия. Затуй аллах го бе наспорил с богатство и сила. Пълни бяха раклите му със злато и сребро, мазите му — с безценни стоки, сараите му — с хубави ханъми и деца. Знаеше той, ненаситни бяха френките за коприна и бисер, за благовония и подправки. Полудиви бяха още те. Нито знаеха как да живеят, нито пък как да се обличат, нито пък как да се хранят. За нищо друго не мислеха — нито за работа, нито за сносен живот, нито за наука или изкуство. Само за война. Ако ли нямаше чужди врагове, с които да воюват, се трепеха помежду си. Гледал бе Омар бен Абид, кога попаднеше по търговските си работи в крайморските им замъци, как се биеха, облечени в желязо, на дивашките си тържества, наречени турнири.

За чер пипер и карамфил, за свила и порцелан, за бисери и тамян плащаха с чисто злато, братята си в робство продаваха, кръвта и душите си залагаха. За такива богатства бяха готови на всякаква подлост, на всякаква гадост. Та нали заради тях бяха зарязали земите и домовете си отвъд морето, за да стигнат до керванските пътища, отгдето направо да грабят благата, вместо да ги плащат честно, вместо да претопяват златните кръстове, свещниците и потирите в черквите си.

Петдесет смелчаци, подбрани от най-дръзките бедуини, възседнали неуморими арабски жребци, с лъснати брони и шлемове препускаха покрай кервана. Нямаше по-голяма опасност от бедуинските набези, ала нямаше и по-сигурна защита за купеца, който успееше да наеме такива скъпо платени, но верни до смърт бойци.

Тоя ден керванският път, който се провираше из гънките на ливанските планини, изглеждаше пуст и безлюден. Редките планинци бързаха да се приберат в каменните си домове още по светло, да предпазят стадата, па и собствения си живот от нощните хищници, още повече от човешките хищници.

Достигнал крайпътния кладенец, Омар бен Абид даде знак за почивка. Камиларите накараха животните си да коленичат и взеха да разтоварват привързаните към гърбовете им чували. Ездачите поведоха добичетата към водопойните корита. Заскрибуца старата геранска кобилица.

Омар бен Абид остана на коня си. Така знаеше той от баща и дядо — пръв сяда на седлото купецът, последен слиза. Редом с него яздеха и двамата му сина, Рашид и Саид, мургави, жилави младежи с току-що наболи брадички, с воля и решителност в тъмните очи под надвисналите вежди.

Внезапно отдясно долетя тропот на препускащи копита. Бедуините наскачаха върху седлата, опитвайки да се подредят за бой. Ала нападателите бяха изпитани бойци. Зачаткаха мечове и ятагани, забумтяха боздугани и алебарди. Конете зацвилиха диво. Застенаха ранени. Макар и изненадани, бедуините се опомниха скоро. Те бяха калени войскари, не вземаха даром платата си от търговеца. Без страх, без суетня пресрещнаха облечените в желязо кръстоносци. Нападателите се смутиха, объркаха се. После един след друг побягнаха от полесражението, преследвани по петите от самоотвержените защитници.

Тогава дойде неочакваната развръзка. Иззад скалистия рид, обрасъл с разкривени от жарта и ветровете кедри, връхлетя изчакалият в засада многоброен рицарски отряд. Ударени в гръб, бедуините не удържаха. Само за няколко минути редиците им бяха сметени от превъзхождащия противник. Подплашените жребци, останали без водачи, се пръснаха безредно.

Справили се с охраната, френките нападнаха беззащитния керван. Макар и убеден в безполезността на съпротивата, Омар бен Абид измъкна ятагана си и се хвърли напред, последван от синовете и най-верните си слуги. Напразна саможертва. Преди да падне на земята, пронизан от стрела, Рашид бен Омар зърна как се строполи баща му, посечен от гяурския предводител…

Когато се свести, Рашид бен Омар се видя положен на носилка върху два коня с превързано рамо, а на съседната носилка лежеше брат му Саид. Редом с тях яздеше дружина въоръжени до зъби араби, исмаилитите, от хората на аламутския имам.

— Какво стана? — запита Рашид.

И брат му, стиснал от болка зъби, отговори:

— Френките, да ги слети гневът на аллаха, избиха всички, ограбиха кервана. Сметнаха, че ние с тебе сме умрели. И си отидоха…

После, поел дълбоко въздух, добави:

— Тогава дойдоха исмаилитите. Погребаха баща ни и другите. С глави към Мека…

— Къде ни водят? — пошепна Рашид.

— По-далеч от френките. А сетне — където пожелаем…

Рашид се умисли. Къде трябваше да иде? Какво му предстоеше сега? Всъщност какво друго освен възмездието. Ако не го бе познал, все още имаше някакво право да се отклони от дълга си. Сега не. Сам аллах му го показа. Убиецът беше един от главатарите на неверниците. Знаеше и името му — абат дьо Монгри. Научил го бе, когато бе отишъл при него да изплати откуп за пленения си чичо. Това беше голяма милост на аллаха. С нея аллах му бе посочил пътя. Рашид бен Омар беше длъжен да отмъсти за баща си. А там, в гънките на ливанските планини, в непристъпното Орлово гнездо, го очакваше Стареца от планината, наместникът на аламутския имам, най-непримиримият враг на кафирите. Мнозина правоверни правеха мили очи на неверниците: и конийският султан, и Ейюбидският халиф, и магребските шейхове, и монголските ханове. Всеки за някаква изгода. Единствен исмаилитският имам никога не бе протегнал ръка на неверник, единствен той ги избиваше безмилостно, на война и в мир.

Рашид направи знак с ръка. И шейхът на спасителите му приближи коня си до него. Наведе се да чуе по-добре.

— Слава на аллаха! — вдигна очи нагоре раненият. — Тъй ми било писано, да оцелея.

Водачът сложи ръка на сърцето си.

— Аллах е велик!

Рашид бен Омар заговори развълнувано:

— Отведете ме при имама! Аллах да благослови дома и синовете му!

Арабинът се поклони:

— Ще стане! Това е и неговата воля. Да види синовете на достойния Омар бен Абид.

И отмина напред, застана отново начело на дружината си.

Пътуваха така, криволичейки през сенчести долини, по каменисти чалове и кози пътеки три дни, докато на третата вечер зърнаха кацналото на стръмния връх кале. През това време Рашид и брат му, дали от младостта си или от церовете на стария хекимин, а може би най-вече от пламналата в сърцата им жажда за мъст, успяха да се вдигнат от носилките.

Имамът ги прие на третия ден след идването им, когато бяха укрепнали съвсем. Поговори с тях ласкаво и ги нагости с най-вкусните курабии, които бяха опитвали през живота си, и с най-сладкия шербет. Най-хубавите одалиски танцуваха пред тях, докато траеше угощението.

Помнеха само това — че ги налегна дрямка, че клепачите им натежаха, а сърцата им бяха обхванати от странна веселост, съвсем неуместна след скорошната смърт на баща им. Бодрост и дързост смениха тъгата и чувството за безпомощност…

Рашид бен Омар трепна. В царящата тишина кроткият глас на имама звучеше повелително:

— Рашид бен Омар! И ти, Саид бен Омар! Слушайте потомъка на истинския имам, на седмия имам след пророка, потомъка на незаконно отстранения старши син на Джафар Садък, на благословения от аллаха Исмаил!

Рашид опита да се привдигне на възглавниците си, ала имамът го спря с поглед.

— Аз, наместникът на пророка, ти показах блаженствате, що те очакват отвъд, ако изпълняваш волята ми. Вместо да се прераждаш от човек в човек, докато добиеш мъдростта, с моето застъпничество веднага след смъртта ти пророкът ще те отправи в Джанна.

Подчинен на равния му глас, безволев под острия му поглед, замаян от хашиша, момъкът кимна с глава.

— Чрез мен говори пророкът. Слушай волята на пророка!

Старецът от планината се изправи тежко. Сякаш израсна, внушителен и могъщ, с дълга бяла брада, тъкмо такъв, какъвто Рашид си бе представил самия пророк. Простря напред ръце.

— Слушай, Рашид бен Омар! Аллах те е предопределил за велики дела. Аллах те е отредил да седнеш отдясно на престола му.

Момъкът само го слушаше. Не усещаше нищо. Подчинен, покорен изцяло под необяснимата му власт.

— Слушай! — повтори за кой ли път имамът. — Ти жадуваш да отмъстиш на кафира. И аллах чу молбата ти. Ще се разплатиш по-жестоко, отколкото ако погубиш него самия.

— А как? — пошепна Рашид. — В името на аллаха, как?

— Ти, Рашид бен Омар, ще станеш фидаин — жертвуващ живота си, ще се качиш на един от моите кораби, за да слезеш на френкския бряг, където ще те чака един кафир. Ти знаеш, френките са ненаситни на злато. За злато са готови и вярата си да променят. За злато те ни продават кораби и оръжия, за злато служат на нашите гемии, за злато той ще ти предаде господарката си, дъщерята на кафира.

Момъкът не свари да сподави погнусата си.

— Рашид бен Омар не е ловец на роби. Рашид бен Омар иска с кръв да измие бащината си кръв.

Имамът го изчака търпеливо. После рече:

— Ислям значи покорство. Добре е това, което повелява аллах, лошо — което запрещава. И волята на имама — това е волята на аллаха. Волята на имама е тая: Рашид бен Омар да отвлече Женевиев дьо Монгри. Така ще нарани по-жестоко сърцето на баща й абат Мишел дьо Монгри.

Момъкът беше чувал и това. Абат дьо Монгри, един от приорите на тамплиерския орден, беше най-довереният човек на Великия магистър — главатаря на тая омразна шайка от главорези и мародери. Когато Ерусалим още пъшкаше под ботуша на кръстоносците, тамплиерите бяха построили замъка си до развалините на Соломоновия храм. Но и след като воините на пророка ги изгониха от там, след като ги изтласкаха до морето, те запазиха старото си име тамплиери — храмовници.

Имамът продължи:

— Погубиш ли него самия, стотина ще го заместят, може би и по-свирепи. Жив, той ще бъде по-полезен за исляма, отколкото мъртъв. Попадне ли в моите ръце дъщеря му, омразният френк ще омекне, ще ме слуша, ще изпълнява волята ми. Преди три дни той е пленил моя първороден син, бъдещия имам на исмаилитите. Така свързва ръцете ми. Аз ще разменя неговата дъщеря с моя син. И ще развържа ръцете си. Тогава вече ще те пратя да убиеш и него…

— Ами ако загина преди това?

— Тогава Саид бен Омар ще отмъсти за двама ви. Наместникът на пророка беше премислил всичко.

Наместникът на пророка не грешеше. Рашид се изправи и с молитвено свити ръце промълви:

— Нека главите на враговете ти се търкалят в нозете на твоя жребец! Да бъде волята на аллаха!