Петър Бобев
Тайната книга (10)

Спасението

Слав Граматик се свестяваше бавно. Съзнаваше, че е жив, но не можеше да владее тялото си. Лежеше, доволен от това съзнание. С някаква почти сладостна умора в мускулите.

Той отвори очи. Видя се проснат на дъното на рибарска лодка. Зад платното, до него, седяха четирима изпечени от слънцето рибари. Готвеха се за обед. Най-старият от тях, беззъб съсухрен старик, положи ръце на гърдите си и прочете „Патер ностер“. После разчупи хляба и предложи на всеки по една четвъртинка.

Така, в полусън, Слав се досети — албигойци. Иначе биха се прекръстили след молитвата, иначе биха яли и нещо друго освен хляб и вода — я сушена риба, я сланина. Единствени истинските християни постеха така, три пъти седмично.

— Ние сме само на хляб — му рече старият. — Ама за тебе все ще се намери нещо друго: я чироз, я сиренце. Кажи какво искаш!

— Дайте ми само глътка вода! Рибарите се спогледаха.

— Кой си ти? — запита тогава старецът.

— Казвам се Слав. Българин.

Нямаше нужда да им обяснява повече. Тъй знаеха всички — учението на катарите — чистите, произхождаше от България. Приеха го веднага за свой, без да го разпитват повече.

— Брате — рече пак старецът, — не е наша работа как си попаднал при нас. Кажи ни само къде да те отведем.

И когато той им обясни за къде се е упътил, макар че тяхното село се намираше наблизо, те продължиха на запад само заради него. Цяла нощ прекараха будни, в разговори. Много неща искаха да научат рибарите — и за далечната страна, от която учението бе тръгнало по света, и за хората, които я обитаваха, и за истината, в която вярваха.

— Чували сме — започна беззъбият старец, — че у вас е имало жестоки гонения. И огън. И желязо. А сега властвувал богоугоден цар. Вярно ли е, брате?

Слав замълча. Че как да им отговори ясно и разбрано колко сложно е устроен светът? Как да им обясни, че богомилите, които по начало отричаха властта и насилието, бяха в същото време привърженици на Иван Асеня?

Той отвърна:

— Нашият цар не забравя какво ни дължи.

— Ей такъв управник чакаме и пие. Да остави всекиго да вярва, в каквото си ще. Да ни отърве от кладите на инквизицията и от лакомите контове на Севера. Да се бори срещу противниците си не с меч, а с думи. Да не ни забранява ние сами да четем евангелието.

— А вашият крал? Старецът поклати глава.

— Филип Август насъсква бароните един срещу друг, та да се отслабват взаимно, ама не за друго, не за народа — само за своя изгода.

Младият рибар, види се, буден момък, запита:

— Не ми е ясно, брате. Може ли кралете, та и Иван Асен, що само с насилие се крепят на власт, да бъдат угодни богу?

Слав неволно стисна устни. Та нали и той самият се потеше над той проклет въпрос и все не можеше да намери ответа. Затова и тоя път отвърна, както бе отвръщал и на себе си:

— Най-опасни са болярите. Те изсмукват потта и кръвта на народа. А болярите се борят срещу царя, не щат да му се подчиняват.

Той си припомни повечето български властелини, за които бе слушал: и Стрез Просекски, и Слав Цепински, и Хриз Струмнишки, Драгота Мелнишки — все своеволни, размирни честолюбци.

— Щом царят е враг на болярите, значи е закрилник на людете.

— А когато укрепим краля — повече на себе си рече момъкът, — кой ще ни уварди сетне от него?

Богомилът отвърна решително:

— С един цар можем да се преборим по-лесно, отколкото с хиляди боляри.

Рибарите бяха съгласни с него.

— С цар — кимна младежът. — Ала не с Филип Август.

Едва на заранта, след цяла нощ плаване покрай брега, достигнаха рибарското селище в близост до замъка Монгри. Още по здрач похлопаха на вратата на най-близката до морето колиба.

Отвори им ранобуден рибар. След като му обясниха всичко, оставиха българина при него и се сбогуваха. Стопанинът повика селския старейшина.

До вечерта двамата със Слав разговаряха скрито, а надвечер старейшината го изведе вън от селото. Прекара го през най-затънтените пътечки, през най-усойните рътлини, далеч от градища и друмове.

И на другата заран стигнаха до стана на горяните, които ги отведоха веднага при водача си Роже Симон. Когато българинът му разказа всичко, що бе изтеглил, оня го запита:

— А сега какво искаш от нас?

— Да вземем Тайната книга!

— Това е лесно за казване — пресече го Роже Симон. — Ама мъчно за вършене.

Според плана на богомила галерата на инквизитора трябваше да пристигне днес утре, най-късно в други ден. Допускаха, че там, сред града, божем най-сигурно, охраната на Тайната книга щеше да бъде отслабена. Сетне, по пътищата, виж, щеше да бъде подсилена. Изводът се налагаше сам — нападението да бъде извършено на самото пристанище. Един конник — Слав предложи себе си, тъй като той беше виновникът за всичко — щеше да профучи през множеството, да я грабне от ръцете на абат Симон или на другия, който я носи, и докато стражата се опомни, да излети навън през градската порта.

Спаха през целия ден. И вечерта, когато слънцето се потули зад хълма, петима конници, облечени като въглищари, поеха по тайните пътеки към градските стени. В прикачените за седлата кошове, под насипаните дървени въглища, беше скрито всичко, що им беше необходимо за предстоящото дело.

И когато след утринната камбана крепостният мост легна върху рова, петимата преминаха по него кротко и се запътиха към пазарния площад пред катедралата. Преди да стигнат дотам, свърнаха в първата странична улица и потропаха на една врата. Чернобрад мъж с оцапани ръце, видимо бояджийски чирак, им отвори бързо и хлопна зад тях вратата. Първият въпрос на Слав беше:

— Пристигна ли Симон Еретик?

— Не знам — почеса се бояджията по главата. — Не съм чувал.

— Щом не си чул, значи сме дошли навреме. Такава новина не се пропуска.

Изпратиха един горянин да дебне на кея, а другите легнаха да си доспят. За това, което им предстоеше, се нуждаеха от много сили.

Не бяха спали и два часа, когато съгледвачът ги разбуди, задъхан от вълнение:

— Пристига!

Разсънени начаса, заговорниците награбиха това, що им беше отредено, и само за няколко минути, преобразени до неузнаваемост, един по един се измъкнаха навън.

Слав зае мястото си до пристана. Свали кошовете от коня и хвана поводите. Всеки познавач би открил под съдрания чул отличния бегач.

Галерата приближаваше със свити платна, само на гребла. На разкошната кърма под червен балдахин се беше изправил абат Симон дьо Клерк. До планшира на горната палуба се бяха изпъчили свирачите и надуваха тържествено фанфарите. По палубата стърчаха неподвижни, като изваяни, бойците, чиито оръжия блестяха на слънцето с ослепителни искри. Зад кърмата се влачеше по водата знамето на сарацинската галера, а от борда надничаха освободените роби, които инквизиторът беше намерил на острова.

Народът прииждаше на тълпи: селяни, оставили стоките си на пазара, излезли от работилниците занаятчии, чираци, избягали от духалата, становете, бояджийските казани, къщовници, зарязали гозбите на огъня и децата в люлките, свободни от наряд войскари, сакати просяци с паничките си. Толкова са малко развлеченията в града — кой ще пропусне такова зрелище? Рояци дечурлига се провираха под краката на възрастните, катереха се по зидовете и дърветата, мушкаха се навред.

Корабът зави плавно, левите му весла се изтеглиха навътре и той се прилепи леко към кея. И докато няколко войници разблъскваха тълпата с алебарди, за да разчистят пътя, от борда спуснаха трапа, по който най-първо слязоха освободените роби. После един конник препусна през изходната порта към Стария монастир с някаква заръка до отседналите там кръстоносци.

На пристана вече се бяха събрали градските първенци начело с мера и духовенството с черковните хоругви. И когато те направиха полукръг пред галерата, по проснатата по мостчето червена пътека бавно и тържествено слезе абат Симон дьо Клерк. Сам, без Тайната книга, без пленницата си. Съпроводен от телохранителите. И никой друг.

Застанал настрани, доста далеч, Слав Граматик дочу откъслечни думи от краткото му приветствие. Те бяха достатъчни да разбере, че инквизиторът няма да остане в града, а ще продължи по море към Марсилия. С Тайната книга и с Женевиев. Да ги предаде лично на кардинал Ромен дьо Сен Анж, папския легат.

В първия миг дъхът му пресекна. Това объркваше целия му план. Ала само за миг. Прецени начаса. Начаса намери другото решение.

— Тръгвай! — пошепна той твърдо на Роже Симон. Горянинът възрази смутен:

— Но… нали…

— Изпълнявай плана!

Роже се подчини на властния му глас. Забрави, че беше предводител на толкова бойци, че не беше длъжен да се подчинява. Отнесе приготвената тава с разжарени дървени въглища насред посрещаните, постави я на земята и метна в нея шепа плаунови спори, които пламнаха мигновено. Огромен огнен взрив като безшумна мълния блесна в очите на множеството.

Това кратко ослепяване беше достатъчно за Слав Граматик. Когато хората отново прогледнаха, богомилът препускаше в кариер към градската порта, метнал на седлото пред себе си обезумелия от уплаха инквизитор. Слисаните граждани се пръсваха като врабчета по пътя му.

Тези секунди се оказаха спасителни за нападателя. Ето, той наближи портата. Но стражите съобразиха бързо. Единият насочи към него копието си. Другият се хвърли към макарата, за да спусне желязната решетка.

И тогава седналите наблизо горяни, преоблечени като рибари, които уж кърпеха мрежите си, с обигран замах ги хвърлиха върху вратарите, омотаха ги в тях, обезвредиха ги. После се метнаха на своите коне и препуснаха подир предводителя си и богомила. Дружината прелетя с тропот по спуснатия над рова мост, сподирена от рояк стрели.

Тогава и Симон Еретик се опомни от първата изненада. Без да издаде някакво намерение за съпротива, с неуловимо движение той измъкна кинжала, който бе окачен под духовническото му расо. И изведнъж, с неподозирана ловкост, се опита да го забие в корема на похитителя си.

Слав излезе по-бърз от него. Изви светкавично ръката му и го принуди да изтърве оръжието си. После продължи нататък, притиснал с железни пръсти врата на инквизитора.

Скоро наближиха моста, прехвърлен върху стръмните брегове на реката. Оставеният там горянин вече довършваше работата си. Когато конниците преминаха на другия бряг, той сряза последната греда и мостът се сгромоляса с трясък в урвата тъкмо пред конете на преследвачите. И докато враговете диреха брод далече нагоре по течението, бугрите навлязоха в гората. Поспряха само да вържат добре пленника, след което продължиха по руслото на един планински поток да заличат във водата следите си, ако папистите пуснат подире им кучета.

Стигнаха бивака към полунощ и веднага почнаха разпита. Сред кръга от суровите въстаници изправиха вързан омразния на всички инквизитор-ренегат. Слав пристъпи към него.

— Симон дьо Клерк! — рече му той със заплашителен глас. — Известно ли ти е наказанието за вероотстъпниците?

Инквизиторът го знаеше. Осъденият биваше завързван към някое дърво в гората и оставян да умре от глад и жажда или да бъде разкъсан от зверовете. Защото и бугрите като богомилите не проливаха кръв. Защото и при бугрите както при богомилите нямаше по-отвратително престъпление от предателството.

— Известно ми е! — изръмжа абат Симон, след като се овладя. — Известно ми е и друго. В мои ръце се намира епископ Филип. И Женевиев дьо Монгри.

Досетил се бе защо не го бяха убили още там, на пристана, а бяха поели риска да го отвлекат. Затова правеше намек за цената си, макар че потръпваше, като погледнеше съдника си, когото вече бе познал.

Слав пристъпи веднага към дело.

— Точно това очаквам от теб. Писмо до твоите хора. Да ни предадат Тайната книга и двамата пленници, жената и нидерландеца. Иначе ти ще загинеш. Съмняваш ли се в това?

— Не се съмнявам! — отвърна той с пресъхнали устни, загледан в сурово присвитите очи на похитителя си.

— Тогава пиши! — отсече богомилът и бутна пред него мастилницата с паче перо и парче пергамент.

Ще не ще, пленникът надраска с разтреперана ръка писмото, тъй както му го продиктува Слав. Подпечата го с пръстена си и му го подаде.

След като го пое, българинът добави:

— Освен това ще ни се закълнеш да пуснеш на свобода анцианус Филип.

Нещастникът бе готов да се закълне десет пъти, само и само да се отърве от тия намръщени еретици и от техните изгарящи от омраза погледи. Закле се, като целуна кръста, който висеше на шията му. А в същото време, докато произнасяше клетвените слова, си мислеше друго — това, което ги учеха кардинали и папски легати: „Дадена пред еретик дума не се спазва.“

Двама горяни тръгнаха на път с писмото.

Върнаха се след няколко часа. Бяха хванали един минаващ доминиканец и му бяха заръчали да отнесе писмото до капитана на галерата. Заплашили го бяха, че от бързината му зависи животът на абат Симон.

Слав дръпна водача на горяните настрана.

— Предполагам какво ще стане. Ония не са глупаци. Ще се опитат да ти устроят клопка. Ние им определихме Вълчото сборище за място, където да стане размяната. Очаквам, че ще изпратят пленниците с малка охрана, а главната си сила ще съсредоточат на север от Вълчето сборище. Та след като вземем заложниците си и тръгнем назад, да се натъкнем на тяхната засада.

— Тогава? — запита Роже Симон.

— Иска ми се да ги посрещнем колкото може по-близо до града, не на определеното място.

Така и сториха. Тръгнаха веднага през най-преките горски пътеки. На другата заран се озоваха на пътя, по който трябваше да дойдат заложниците. Намъкнаха се в шубраците и задебнаха.

Полегнал върху ухаещата на билки морава, загледан в смълчания богомил, Роже Симон се унесе в своите спомени. Нямаше защо да се съмнява в него. Знаеше, българите заслужават доверие. Не само заради българското учение. Главно заради тях самите — щом като бяха могли да създадат такова чисто учение. Познаваше ги оттам, от родината им, от времето, когато и той беше кръстоносец, когато и той беше напуснал бедняшката си хижа да търси щастие в Леванта, с христовото войнство тръгнал да освобождава гроба господен начело с конт Тибо дьо Шампан. А по чудо се озова в Константинопол да се бие с други християни, да коли и граби други християни. Тъй им казаха тогава — трябвало най-напред да оправят голямата неправда, да върнат на ромейския престол законния му владетел Алекси Комнин. Ала хората разправяха друго. Венецианският дож Енрико Дандоло, който им бе услужил с флотата си, ги бил склонил на това. Да отмъсти на ромеите, че някога те го бяха ослепили с вдлъбнато огледало. А други шушукаха, че освен това сарацините му обещали да отстъпят на Венеция пристанище в Александрия, ако отклони кръстоносците. Кое беше вярно, кое не — ала падна Константинопол в ръцете на христовото войнство. С голяма плячка: и за знатни, и за незнатни. Много вино се изпи, много ядене се изяде, много злато се натрупа в сандъци и торби. И може би дълго щяха да охолствуват така, ако не беше Калоян, царят на българите и власите. Еретически главатар го наричаха бароните. И поведоха войските си срещу него вместо срещу сарацините. Конник беше тогава Роже Симон в дружината на конт Луи дьо Блуа. С него стигна до Адрианопол. Видя българската сила. И видя как загина конт Луи, видя как плениха императора, как избиха останалите барони. Сам Роже Симон едва се спаси. Същата вечер заедно с конт Жофроа дьо Вилардуен язди в тилната охрана на отстъпващите латинци, водени от слепия Енрико Дандоло към Родосто. После остана в Сер при конт Юг дьо Колини. А Калоян обсади Сер. С най-мощните обсадни машини, които познаваше светът. По-добри от венецианските. Тогава падна убит Юг дьо Колини. Останалите се уплашиха. Предадоха се. А българският цар заповяда да отрежат главите на благородниците и военачалниците, а бедните, незначителните хорица взе в плен. Тъй Роже Симон опозна българите, за които бароните бяха разправяли, че са варвари. Тогава опозна и богомилите. Където спреше пленническата колона, навред ги посрещаха старци и старици с вода и храна. И с кротки думи. Разбрали бяха отнякъде, че са бедни хора, от тяхната черга, затова се спогаждаха и без думи. Пък и пленниците отдавна кръстосваха тия земи, понаучили бяха някоя и друга дума на български. От дума на дума стигаха все до теглото, до мъката, до доброто и злото, до бог и Сатанаил, до лошата нагласа на света, до надеждата да се оправи някога. А кръстоносците вече му бяха видели и доброто, и злото, жилото и меда. Видели бяха как бароните, силните, бяха заграбили всички земи, а за дребните хорица не бяха оставили нищо. Благодатна почва бяха латинските пленници. Хвърленото от богомилите семе беше покълнало в много души. И когато накрай, на маджарската граница, ги пуснаха да си ходят, мнозина вече бяха прегърнали българската вяра. Мнозина я отнесоха в земите си. Отнесе я и Роже Симон. И тъй като вече за друго не го биваше, стана войник на конт Раймонд. С воинското си умение да помогне за победата на доброто над злото. Оттогава…

Пътят се оживи. Взеха да се мяркат подранили селяни, поели към града. Премина в същата посока отряд кръстоносци. Къде ли отиваха, кой ли ги беше повикал?

Чакаха дълго. Слънцето се вдигна високо, взе да прежуря. Шлемовете и броните на горяните се нажежиха, замъчиха ги, сякаш бяха попаднали в лапите на инквизицията. Цикадите жужаха в короните на дърветата до премаляване. В далечината, в ръжените ниви, пееха жетварки.

Заложниците все не идваха. Най-смутен от всички, то се знае, беше Слав Българина. И когато накрая дори той се поколеба и вече замисли за връщане, та да не пропуснат уговорената среща, от юг се зададе малка конна дружина. Сърцата им забиха учестено. Бугрите едва изчакаха кръстоносците да се изравнят с тях.

И тогава, по даден знак от Слав Граматик, бунтовниците наскачаха и в миг обградиха враговете си.

Българинът излезе пред всички с вдигната ръка.

— Приберете оръжията! Не за бой сме дошли, а за размяната. Виждате, ние ви превъзхождаме. Дайте ни пленниците с добро, за да ви върнем абата.

Франсоа Льокок, който водеше отряда, прецени бързо.

— Добре! — вдигна и той ръка. — Първо освободете него!

Горяните избутаха заложника напред. Франсоа Льокок запита:

— Невредим ли сте, ваше преосвещенство? Абатът усети в гласа му насмешка. Но не издаде раздразнението си. Разтърка схванатите си китки.

— Предайте им двамата пленници и книгата! Хейнрик ван Ленеп и Женевиев дьо Монгри с детето слязоха от конете. Отец Франсоа извади от торбата на седлото си увитото в кожа евангелие. Подаде го на Слав, който го пое и като се увери, че е невредимо, опря устни до подвързията и го прибра отново.

— Свободни сте! — рече им той тогава. — Вървете си с мир!

А когато Симон Еретик яхна коня, се обърна към него:

— Не забравяй клетвата!

Без да отговори, абатът препусна към града.

— Ще ни излъже! — подметна Роже Симон. Богомилът наведе глава.

— Способен е и на това. Ала ние все пак постигнахме нещо. Ще постигнем и другото, ще освободим анциануса.

И дръпна повода.

— А сега назад! Бързо! Всички поеха след него.

И когато бяха вече навлезли дълбоко в планината, горянският предводител доближи коня си до неговия.

— Българино, роден си за военачалник, не за духовник.

Стреснат от тия думи, Слав се извърна рязко.

— Не кощунствай със сана ми, брате!

Но тия неволно изтървани думи, това нескрито възхищение от предвидливостта и изобретателността му го смутиха дълбоко.

„Господи, дали не бе сгрешил пак нещо — той, съвършеният? Нима вместо за мир и благословия Сатанаил го бе надарил с воинска дързост? С бойна вещина…“

А всъщност нали и тая вещина беше в полза на правдата? В полза на истината, на бога… Тогава защо го смятаха за недостатък, за грях… Прави ли бяха да го смятат за грях?…