П. Г. Удхаус
Човек на живота (9)

9
Един стар и един нов приятел

Вечерта, когато сър Томас Блънт пишеше писмото си до детективско бюро „Раг“, Джими Пит вечеряше в „Савой“. Ако притежаваш необходимите пари и облекло и нямаш нищо против да те приканят да си вървиш точно когато веселбата е в разгара си, има много малко неща на тази земя по-приятни от вечеря в хотел „Савой“. Но както си седеше там и гледаше през дима на цигарата си, Джими осъзна, че въпреки блясъка и разкоша, това е един безсмислен свят, в който той е много самотен.

Беше изминала малко повече от година от забавната вечер у полицейския капитан Макикърн. През това време Джими беше покорил доста нови територии. Спомни си как някой спомена Мароко пред него и две седмици по-късно той цъфна във фес.

Джими не видя повече главните действащи лица в драмата през онази нощ. Едва когато на път за вкъщи стигна Петдесет и седма улица, преизпълнен с радост от щастливата случайност, отвела го до момичето от „Мавритания“, той осъзна с пълна сила, че както я намери, така я и изгуби. Внезапният проблясък, че не знае нито адреса й, нито името й, набързо издуха розовите видения, превзели мислите му. През цялото време Шилото наричаше типа с револвера „шефе“ — само толкова. Освен че е полицейски капитан, Джими знаеше за него толкова, колкото и преди срещата им. А Шилото, който държеше ключа към цялата мистерия, се беше изпарил като кална локва в зноен ден. Случките и запознанствата от онази нощ изчезнаха от живота му като сън. Колкото до великана с револвера, тази липса не го смущаваше. Беше общувал с него няколко минути, но не жадуваше за повече. Би желал да види отново Шилото, но и тази раздяла можеше да се преживее с малко повече усилия. Оставаше момичето от кораба — образът й продължи да го преследва с безотказно постоянство през всичките триста осемдесет и четири дни, които изминаха от запознанството им.

Именно мисълта за нея го беше накарала да стигне до прозрението, че Ню Йорк е пренаселена лудница. Седмици наред беше кръстосвал улиците, които изглеждаха най-обещаващи, парка и Ривърсайд Драйв с надеждата да я срещне. Беше обикалял ресторанти и театри, но безуспешно. Понякога излизаше да се шляе из Бауъри, надявайки се да види Шилото. Купища рижи глави минаваха покрай него, но нито една не беше на младия му ученик в тънкостите на кражбата. Накрая диренето го изтощи и въпреки мърморенето на Артър Мифлин и останалите зевзеци, Джими се впусна отново в своите странствания. Отсъствието му се усещаше силно, особено от онази голяма група „приятели“, които непрекъснато имаха нужда от малко помощ, за да изкарат до събота. Години наред за тях Джими играеше ролята на самоходна банка, от която можеш да си теглиш колкото ти душа иска. Струваше им се недопустимо една толкова рядка личност, която по всяко време на денонощието може да се бръкне за два долара, да се разпилява из разни места като Мароко и Испания — особено Мароко, където бъка от почти същото количество разбойници на глава от населението колкото и в Ню Йорк.

Та точно тези хора страстно уговаряха Джими да се откаже. Разказваха му потресаващи истории. Но Джими остана непоколебим. Беше го хванала щръклицата и имаше нужда да се разтъпче.

В продължение на година се скита по широкия свят и всеки божи ден осъзнаваше колко е вярна оная мисъл за странстващите, че климатът не променя чувствата. Най-накрая той намери себе си, като всеки скитник, на Чеъринг Крос^[1].

Тук Джими се опита да се вземе в ръце. Това вечно бягство си беше чисто безумие. Ще остане и ще се опита да се пребори с треската в себе си.

И сега, след двуседмична упорита борба, пощръклялото му Аз беше на път да го тръшне на тепиха. Някакъв тип по време на обяда беше споменал Япония…

Както наблюдаваше тълпата, Джими спря поглед на една компания няколко маси встрани от неговата. Гуляйджиите бяха трима — едно момиче, без съмнение доста хубавичко, дама на средна възраст и светлокос мършав младеж на около двадесет. Именно неспирното бърборене на този младеж и особеният, пронизителен гъргорещ кикот, който се изливаше от устата му от време на време, бяха привлекли вниманието на Джими. Не щеш ли, най-неочаквано бъбренето и кикота секнаха и Джими дискретно изви очи към масата на младежа, за да разбере на какво се дължи това внезапно прекъсване на звука.

Младежът срещна погледа на Джими с очи, готови всеки момент да гарнират недовършената му пържола. Явно не всичко беше наред. Доскорошният притежател на Безгрижна душа беше бял като платно. Говореше нещо несвързано.

Като се имат предвид мястото и времето, съществуват само две причини, които могат да предизвикат такъв поглед. Светлокосият или беше видял призрак, или внезапно беше установил, че няма пари да си плати сметката.

Отзивчивото сърце на Джими включи на режим: „Изтегляне на потъващи от смрадливи тини“. Откликвайки на повика, неговият стопанин извади една визитна картичка, надраска: „Мога ли да помогна?“ и помоли келнера да я занесе на младежа, който вече беше пред припадък.

След минута светлокосият се озова на масата му и започна да шепти трескаво:

— Много мило от твоя страна, братче. Да му се не види и работата, дошъл съм с твърде малко пари. Не ми се иска да… Ти ме виждаш за пръв път…

— Стига празни приказки.

И Джими сложи една банкнота от пет лири на масата. После извади втора.

— Кажи кога да спра?

— Хиляди благодарности. Не знам какво щях да правя — и младежът сграбчи банкнотата. — Ще си я получиш утре, братче. Ето ти визитката ми. Къде ли съм забутал твоята? Не помня има ли го там адресът ти? О, боже, тя била в ръката ми.

Гъргорещият кикот се понесе отново на воля из салона, освежен и набрал сили от кратката почивка.

— Хотел „Савой“, така ли? Ще дойда утре. Още веднъж благодаря, братче. Не знам какво щях да правя.

И младежът припна към масата си с плячката в ръка.

Джими погледна към картичката, която новият му познат беше оставил. Тя гласеше: „Граф Дрийвър“, а в ъгъла се мъдреше името на известен клуб. Джими беше чувал това име. Всеки в Англия знаеше, че замъкът Дрийвър е едно от най-старите имения в кралството, но всъщност истинската си слава Замъкът дължеше на зловещата история с призраци, тръбена за него от векове. И бебетата знаеха за тайната на Дрийвър, която била известна само на графа и фамилния адвокат и се предавала на наследника в полунощ на двадесетия му рожден ден. Джими беше срещал тая история в един куп вестници из целите Американски щати, от Ню Йорк до Уанхорсвил, Айова. Затова огледа с любопитство светлокосия младеж — последният, който къташе ужасяващата тайна. Говореше се, че наследникът, след като я научи, губи завинаги усмивката си, но настоящият лорд Дрийвър май не й се косеше толкова. Гъргорещият му смях заглушаваше оркестъра.

Сигурно, помисли си Джими, когато адвокатът му доверил тайната, коментарът му е бил: „Я, не думай? И да не ми кажеш досега!“

Джими си плати сметката и се изправи да си върви.

Беше възхитителна лятна вечер — твърде приятна, за да я проспи. Той тръгна покрай Темза, спря се и се облегна на перилата, загледан в сумрачните мистериозни сгради от другата страна на реката.

Вече беше изгубил представа колко време беше стоял с мисли, зареяни някъде надалече отвъд океана, когато край него се чу глас.

— Я виж ти. Извинявай, ти не си ли… А, здрасти!

Беше Негова русолява светлост граф Дрийвър.

— Не може да бъде! Все се срещаме!

Един просяк на близката пейка се размърда неспокойно в съня си от гъргорещия кикот, който разцепи въздуха.

— Водата ли гледаш? — запита лорд Дрийвър. — И аз често го правя. Не мислиш ли, че те кара да се чувстваш… е, ти знаеш. Някак си… не знам как да се изразя.

— Някак си разкиснат.

— Исках да кажа романтичен. Да речем, мислиш си за някое момиче…

Той спря и се загледа във водата. Това вече Джими можеше да разбере. Момичето беше налице.

— Изпратих компанията с такси — продължи лорд Дрийвър — и дойдох тука да попуша. Но се оказа, че нямам кибрит. На тебе да ти се намира?

Джими му подаде кибрита си. Графът запали пура и отново заби поглед във водата.

— Изглежда страхотно.

Джими кимна.

— Странна работа. През деня е кална и гнусна за гледане. Направо да ти скапе настроението. Но нощем… — и той спря. — Хм, видя ли — продължи след секунда — онова момиче, с което бях в „Савой“?

— Да — отвърна Джими.

— Момиче-мечта — рече лорд Дрийвър унесено.

На брега на Темза в малките часове на лятната нощ странникът е непознато животно. Човекът до тебе е приятел и ако иска да те изслуша — а според етикета на нощните птици е задължен — можеш да си излееш душата без всякакви задръжки. Дори не се приема за нормално, ако не го направиш.

— Влюбен съм до уши в нея — сподели Негова светлост.

— Стори ми се очарователна девойка.

После двамата взеха да изучават водата мълчаливо. Някъде в нощта долетя шум от весла. Полицейската лодка патрулираше.

— Като си мислиш за нея, ще ли ти се да заминеш за Япония? — попита внезапно Джими.

— Ъ? — сепна се лорд Дрийвър. — Япония?

Джими ловко се измъкна от позицията на довереник и я смени с тази на доверител.

— Преди година се запознах с едно момиче. Всъщност, срещнах я само веднъж, но… е, така де. Както и да е, оттогава не ме свърта на едно място, не мога да се задържа никъде повече от месец. Опитах Мароко, но трябваше да си тръгна. Опитах Испания — и там не беше по-добре. Преди два дни чух един тип да споменава, че Япония била много интересна страна. Чудех се дали пък да не отида да проверя на място.

Лорд Дрийвър изгледа с интерес пътешественика.

— Не ми го побира главата — рече той учудено, — защо си се юрнал да обикаляш света? Къде е тук проблемът? Защо не стоиш там, където е момичето?

— Ами не знам къде е.

— Не знаеш?

— Изчезна.

— Къде я видя за последно? — запита Негова светлост, като че ли Моли беше загубен нож за хартия.

— В Ню Йорк.

— Ама как така изчезна? Не й ли знаеш адреса?

— Не й знам даже името.

— Дявол го взел, как така… хм. Ти изобщо говорил ли си с нея?

— Само веднъж. Доста оплетена история. Във всеки случай, нея я няма.

Лорд Дрийвър изрази мнение, че всичко това е много странно. Джими се съгласи.

— Имам чувството — продължи Негова светлост, — че ние с тебе се печем на един и същи огън.

— На тебе какво ти има?

— Само това, че аз искам да взема едно момиче, а чичо ми е твърдо решен да ме жени за друго.

— Боиш се да не нараниш чувствата на чичо си?

— Не става дума да му нараня чувствата. Това е… това е дълга история. Е, аз май трябва да си тръгвам. Отседнал съм в апартамента ни на Итън скуеър.

— Как смяташ да се прибереш? Ако вървиш пеш, мога да походя с тебе.

Те завиха по Странд, после през Трафалгар скуеър към Пикадили. Късният час бе направил всичко по силите си, за да обезлюди доколкото може прословутата улица. Само неколцина чистачи поливаха улицата с дълъг маркуч.

Почти до портите на Хайд Парк, отдясно на пътя, има кафене за таксиметрови шофьори. Разговорът и емоциите бяха накарали лорд Дрийвър да ожаднее и той предложи по едно кафе като подходящ завършек на нощната гощавка.

— Често се отбивам тука, когато съм в Лондон. Момчетата не се сърдят. Симпатяги са.

Кафенето беше почти пълно. И задушно. Един таксиджия поема толкова много свеж въздух, упражнявайки професията си, че в личния си живот има склонност да го избягва. Въздухът беше напоен с букет от миризми. Чесънът като че ли в момента беше взел връх в битката за надмощие, макар че тютюнът за дъвчене не му оставаше много длъжен. Един остър и аналитичен нос би разпознал също и присъствието на пържола и кафе.

При влизането им изглежда се водеше някакъв спор.

— Да’н ти съ ще се’а да си в Руско.

— Я, мене пък ми съ ще — отвърна един таксиджия, сбръчкан като египетска мумия, който търпеливо духаше чаша с кафе.

— Че що да ти съ ще да си в Руско? — запита първият.

— Щото там се’а съ гази в кръв — отвърна мумията.

— В к’во?

— В кррръв… кррръв до коленете. Ей за туй ми съ ще да съм се’а в Руско.

— Я го гледай, какъв ведър тип — забеляза лорд Дрийвър. — Хм, ще ни дадете ли по чаша кафе?

— Може след Япония да опитам с Русия — вметна замислено Джими.

Кафето пристигна. Разговорът започна наново. Намесиха се и други експерти по вътрешните работи на Русия. Джими би се забавлявал повече, ако не му се спеше толкова много. Беше се облегнал удобно на стената и топлината в салона го унесе. Далечните гласове ставаха все по-глухи и по-глухи.

Вече почти спеше, когато сред ромона на гласовете се открои нов, който веднага го разсъни. Беше познат глас с познат акцент.

— Г’усине, извинете.

Джими вдигна глава. Мъглата на съня се разпръсна. Един опърпан младеж с морковена окраска на косата стоеше на прага и се хилеше дръзко и своенравно.

Джими го разпозна. Беше Мълинс Шилото.

— Извинете — рече Мълинс Шилото, — дъл’ сред таквиз симпатяги кат’ вас ше са намери кой да даде нещо за пийване на един беден сирак, който още малко ше са гътне от жажда? Абе що приказвате ’сичките заедно?

— Я затваряй проклетата врата — процеди кисело мумията.

— И чупката — допълни доскорошният й опонент. — Не щем тук таквиз кат’ тебе.

— Не си падате по мене значи — рече тъжно новодошлият. — Май не сте таквиз симпатяги, за к’вито ви зимах. Лека ви нощ, г’усда.

— Абе казах ли ти аз на тебе да затвориш проклетата врата! — ядоса се още повече мумията.

Шилото вече се оттегляше неохотно, когато Джими се надигна.

— Един момент.

Никога не беше оставял приятел в нужда. Шилото може би не беше точно приятел, но даже и обикновен познат можеше да разчита на Джими, когато е загазил. А Шилото съвсем очевидно лазеше по дъното.

Погледът на момчето от Бауъри първо изрази учудване, после стана безизразен, а накрая върху лицето му застина едно тъпоумно изражение. Той пое лирата, която Джими му подаваше, мърморейки благодарствени слова, след което се изниза от стаята.

— Не виждам защо трябваше да му даваш нещо — рече лорд Дрийвър. — Тоя тип ще се напорка веднага с парите.

— О, напомни ми на някого, когото познавах.

— Така ли? Явно някой клоун. Е, ще вървим ли?