П. Г. Удхаус
Човек на живота (8)

8
В замъка Дрийвър

В ония отколешни дни преди уелсците да започнат да изразходват излишната си енергия с ръгби, те имали навика да разнообразяват монотонното си ежедневие, като се събирали на тайфи и правели набези през границата в Англия, за голямо съжаление на жителите от другата страна.

Замъкът Дрийвър в Шропшир се появил точно, за да пресече този неприятен навик на съседите. Нуждата от него се чувствала отдавна. И той се превърнал в рай за бегълците.

От всички страни към него се стичали хора и когато мародерите изчезнели, те боязливо подавали носове. В цялата история на замъка има документиран само един случай, когато някакъв нафукан бандит щурмувал непристъпните зъбери, но всичко свършило с трагичен неуспех. Нападателят получил цял черпак разтопено олово, прицелено с точност от някой си капитан Джон и с опърлен гребен се оттеглил в планинското си леговище, за да не се чуе никога повече. Но все пак трябва да е пуснал слуха сред побратимите си, защото следващите нападателни отряди отбягвали замъка и щом някой селянин успеел с изплезен език да прескочи прага му, то той се чувствал като у дома си и вън от всякаква беда.

Такъв е бил Дрийвър в старите времена, а по-късно, когато уелсците значително охладили страстите, замъкът загубил войнствения си характер. Но старите стени още си стояха — сиви, застрашителни и само тук-таме наръфани от острите зъби на времето. Сега замъкът беше твърде приятно провинциално имение, намиращо се под управлението на Хилдебранд Спенсър Пойнс де Бърг Джон Ханасайд Куум-Кромби, дванадесетия граф Дрийвър (Спени за приятели и роднини), но всъщност собственост на чичо му и леля му — сър Томас и лейди Джулия Блънт.

Положението на Спени беше доста объркано. В нито един момент от историята си Дрийвърови не са се славили като стипци. Ако му се предоставел случай да изгуби пари по особено нелеп и глупав начин, съответният Дрийвър се хвърлял към него с енергията на хрътка. Тихоокеанската афера глътнала 200 000 първокласни дрийвърови лири, а остатъкът от фамилното богатство било прахосано до последния петак от игривия джентълмен, който носел титлата в дните на Регентството, когато парите имали навика да изчезват с чували само за една вечер. Когато Спени станал граф Дрийвър, в стария дъбов сандък имало приблизително осемнадесет пенса.

Това е моментът, когато в тази история се намесва сър Томас Блънт.

Сър Томас беше дребно, чевръсто и инатливо човече с фасадна окраска в такова наситено розе, че би събудила искрената завист на всеки производител на дамски кюлоти.

Тенът обаче се беше оказал напълно съвместим с гениалния му нюх в търговията и с наполеоновата му амбиция, които го бяха превърнали в класически пример за вероятно най-популярния тип милионери „тръгнах с пет шилинга в джоба, а погледнете ме сега“.

Той започнал буквално от нулата. Безкомпромисно изритвал от съзнанието си всяка мисъл, несвързана с печеленето на пари и се издигал все по-нагоре с упорство, помитащо всичко по пътя си. На петдесет и една бил вече председател на Управителния съвет на веригата магазини „Блънт“, носител на титлата „рицар“^[1] и член на Парламента. Сър Томас бил ненатрапчив като восъчна статуя, но ужасно полезен за партията с щедрия си принос към фондовете й.

Дотук добре, но той се целел по-високо. Затова, когато срещнал лелята на Спени, лейди Джулия Куум-Кромби, точно в момента, когато финансово Дрийвърови стържели дъното, той сключил много задоволителна сделка, като се оженил за нея и по този начин станал, както би се изразил някой, шеф на Дрийвър ООД. Това беше и настоящото разпределение на ролите. До момента, в който Спени сключеше доходоносен брак, нещо, за което шефът сурово настояваше, сър Томас беше твърдо решен да стиска кесията с желязна десница и освен някои маловажни въпроси, уреждани от жена му, пред която той изпитваше тревожно страхопочитание, нещата изцяло бяха под негов контрол.

Един следобед, година след събитията, описани в предишната глава, той си беше в стаята и гледаше през прозореца. Гледката оттам беше прекрасна. Замъкът се издигаше на един хълм, чието подножие между сградата и езерото долу беше насечено от широки тераси. Самото езеро, с островчето си по средата и малкия навес за лодки в центъра, изглеждаше като изписано по каталог директно от някоя приказка.

Но не толкова красотата на гледката теглеше сър Томас към прозореца. Позицията по-скоро му даваше възможност да отбягва погледа на жена си, затова той се възползва от популярния стратегически ход. Намираха се по средата на едно бурно съвещание и лейди Джулия, представляваща бордът на директорите, се беше заяла с председателя. Дискутираният въпрос беше от сферата на етикета, а тук сър Томас не плуваше в свои води.

— Казвам ти, скъпа — изцвили той откъм прозореца, — не съм спокоен.

— Глупости! — захапа го стръвно лейди Джулия. — Абсурд! Смехория!

Когато разговаряше, лейди Джулия имаше навика да засипва събеседника си с кратки словесни откоси.

— Но диамантите ти, скъпа?

— Аз се грижа за тях.

— Но защо трябва да се безпокоиш? Виж, ако…

— Не е никакво безпокойство.

— Когато се женихме, имаше един детектив…

— Не ставай смешен, Томас. Детектив на сватба е нещо съвсем нормално.

— Но…

— О-о…

— Платил съм двадесет хиляди лири за тези диаманти — заинати се сър Томас. Стъпил на своя територия, той веднага се окопитваше.

— Мога ли да те попитам дали подозираш, че някой от гостите ни е престъпник? — запита лейди Джулия ледено.

Сър Томас погледна през прозореца. В този момент и най-критичното око не би намерило дори дреболия, за която да се заяде с компанията, намираща се в полезрението му. Някои от гостите играеха тенис, други голф, а трети просто пушеха.

— Защо не — започна той.

— Абсурд! Пълен абсурд!

— Но прислугата. Напоследък наехме доста нови прислужници.

— С отлични препоръки.

Сър Томас се канеше да възрази, че препоръките може да са подправени, но не му стигна кураж. Понякога в тези малки дискусии Джулия беше безкрайно сурова. Тя не искаше да погледне нещата от неговия ъгъл. По навик той беше склонен да възприема замъка като част от империята „Блънт“. А основната му бизнес стратегия, която следваше неотклонно при управлението й и която до този момент даваше отлични резултати, беше да подозира всеки и по всяко време. В магазините „Блънт“ едва ли можеш да направиш и крачка в която и да е посока без да се натъкнеш на любезен детектив със сполучлива маскировка. Сър Томас недоумяваше защо този принцип да не може да се въведе и в Дрийвър. Не е задължително гостите на едно провинциално имение да ограбят домакините си, но пък и в един магазин се случва рядко клиент да задигне нещо. Става въпрос за принципа, така мислеше той. Да си подготвен за всяка ситуация.

У сър Томас Блънт подозрителността граничеше с мания. Беше принуден да признае, че шансовете някой от гостите му да прояви заложби на крадец бяха минимални, но колкото до прислужниците, той им нямаше никакво доверие, на всички освен на иконома Сандърс. Струваше му се, че е само въпрос на здрав разум да наеме охрана от някое частно детективско бюро, докато къщата е пълна. Малко прибързано го беше споменал на съпругата си, а лейди Джулия разкритикува плана грубо и безцеремонно.

— Предполагам — саркастично го скастри лейди Джулия, — веднага ще си помислиш, че онзи младеж, когото Спени ще доведе днес, е някакъв разбойник?

— А? Спени с приятел ли ще дойде?

В гласа на сър Томас нямаше много ентусиазъм. Племенникът му не беше човек, при появата на който той би припнал с приветствени възгласи по стълбите надолу. От своя страна Спени също не беше готов да вдигне табелката с най-високата оценка спрямо чичо си. Щом този негов роднина се появеше в полезрението му, лицето му тутакси застиваше в израз на напрегнатост и тревожност, убеждавайки е от многочислени опити, че чичо му е човек, готов да се възпротиви с твърда ръка и на най-невинните му желания. От своя страна сър Томас гледаше на Спени като на младеж, който само чака да направи някоя лудория, ако не го държи изкъсо. И той стискаше здраво юздите.

— Тъкмо получих телеграма от него.

— Кой е този приятел?

— Не пише. Само се казва, че е човек, когото срещнал в Лондон.

— Хм!

— И какво значи това „Хм“? — запита лейди Джулия.

— Човек може да забърше странни птици из Лондон — отвърна той критично.

— Глупости.

— Както кажеш, драга.

Лейди Джулия се изправи.

— Колкото за предложението ти за детектив, то, естествено, е пълен абсурд.

— Добре, скъпа.

— Няма защо да мислиш повече за това.

— Както кажеш, драга.

Лейди Джулия напусна стаята.

Това, което последва, може да хвърли известна светлина върху тайната на издигането на сър Томас Блънт в обществото. Без съмнение то издава силна воля и целеустременост, които са съществени елементи на успеха.

Вратата едва се бе затворила след лейди Джулия, когато той отиде до бюрото си, взе лист и писалка и написа следното писмо:

До директора на детективско бюро „Раг“,

Холборн Барс, Лондон.

Сър, във връзка с последното ми писмо от 28 миналия месец, ще се радвали ако веднага ми изпратите един от най-добрите си служители. Ще уредя да бъде посрещнат. Инструктирайте го, ако обичате, да се представи в Замъка Дрийвър като кандидат за длъжността личен мой камериер. Ще го посрещна и назнача още с пристигането и ще го запозная с по-нататъшните му задължения.

Искрено ваш Т. Блънт.

P.S. Ще го очаквам утре вечер. Има удобен влак от гара Падингтън в 2,15.

Той го препрочете, сложи няколко запетайки, прибра го в плик и си запали пура с вид на човек, който може да срещне трудности по пътя си, но да бъде победен — никога.