П. Г. Удхаус
Човек на живота (7)

7
Запознаването

Ако циклон нахлуе в стая, то той непременно ще разпертушини нещата в нея. Нашият циклон помете малко столче, табуретка, злополучното килимче и Шилото, оплакващ леката си черепна травма. Столчето, изпречило се на пътя на един великански ботуш, се завъртя и се спря в стената. Табуретката се претърколи встрани. Килимчето беше смачкано на топка и сритано в неизвестна посока. Шилото със силен вик скочи на крака, отново се подхлъзна, падна и след няколко неуспешни опита успя да се задържи на четири крака. Така и остана да мига на парцали.

Докато из стаята хвърчеше мебелировка, някъде на горния етаж се чу отваряне на врата, последвано от шляпане на лапи и усилване на кучешкия принос към цялата олелия. Сега дуетът беше преминал на Вагнеров репертоар.

В стаята влетя първо един бял бултериер — оня, който изпълняваше сопраното, и само след секунда неговият партньор, баритонът. Оказа се огромен булдог, който поразително приличаше на великана с револвера.

И тогава, ако си послужим с театралната терминология, всички участници в драмата заеха местата си и завесата можеше да бъде вдигната. В дъното на сцената се пъчеше исполинският домакин. Авансцената се заемаше изцяло от Джими. В центъра Шилото и булдогът, с носове на сантиметри един от друг, се изучаваха с взаимна антипатия. В най-отдалечения край бултериерът, който се беше сблъскал с една плетена маса, клечеше с изплезен език и въртящи се очи и чакаше да види какъв ще бъде следващият ход.

Домакинът стрелна с поглед Джими. Джими стрелна с поглед домакина. Шилото и булдогът се пулеха един срещу друг. Бултериерът оглеждаше равнодушно цялата сцена.

— Мила семейна картинка — измърмори Джими.

Оня с оръжието се смръщи кръвнишки.

— Горе ръцете, изчадия такива! — ревна той, насочвайки револвер с размерите на топ.

Двамата апаши изпълниха незабавно прищявката му.

— Нека да обясня — започна миролюбиво Джими, като се придвижи полека настрани, за да се обърне с лице към бултериера, който сега напредваше в негова посока с престорена незаинтересованост.

— Не мърдай, мерзавецо!

Джими замръзна. Бултериерът със същия разсеян вид беше започнал небрежна инспекция на десния му крачол.

Междувременно отношенията между Шилото и булдога се бяха обтегнали. Внезапният замах нагоре на ръцете на първия се беше отразил пагубно върху нервите на звяра. Той би изтърпял Шилото на четири крака, но Шилото като семафор го изпълваше с мисли за предстояща битка. Песът ръмжеше застрашително и съсредоточено. Очите му издаваха жажда за кръв.

И точно това накара Шилото да обърне взор към домакина. Досега беше твърде зает да прави мили очи на четириногия си събеседник, но в един момент погледът на булдога стана толкова злокобен, че Шилото погледна умолително огромния мъж до вратата.

— Леле мале! — викна той. — Това е шефът! Хей, шефе, викни му на туй куче. Глей, глей, само дет’ не ми е сръфало още главата.

Другият свали изненадан револвера си.

— Значи ти си бил, говедо безподобно — отбеляза той. — Бях сигурен, че съм виждал някъде проклетата ти рижа тиква. Какво правиш в къщата ми?

Шилото изстена самосъжалително.

— Шефе, изпързаляха ме. Лоша работа. Слушай к’во стана! Честно, не знаех, че туй било твойта къща. Един тлъст швед — викат му Оул Ларсен — ми рече, че тая къща е на някаква вдовица, дет’ живеела сама и била пълна със сребро и разните му там дрънкулки, и се’а била някъде на юг при роднини, та такова, къщата била празна. Леле, леле, има да види той кой е Шилото. Знаех си аз. Слушай, шефе. Миналата седмица ние с него се фанахме за гушите за нещо и си мислех, че ми има зъб, щото му размазах мутрата. Но преди три дена иде и ми вика: „Айде да сме приятели“ и ми пуска тая работа с вдовицата. Ще му разкажа играта на тоя швед! Рекъл е да си го върне тъпкано. Знаел е, че живееш тука и е мислел да ни счепка. Изпързаляха ме, шефе!

Големият мъж слушаше с необходимото внимание тази тъжна история за приятелство и измяна. Но не и булдогът, който се зъбеше зловещо от началото до края.

— Кучето — настоя неспокойно Шилото. — Няма ли да викнеш на кучето, шефе?

Големият мъж се наведе и сграбчи нашийника на животното, като го издърпа встрани.

— Същото — предложи Джими с одобрение — ще свърши добра работа и за това игриво и мило животинче тука… освен ако не е вегетарианец, в който случай няма защо да си правите труда.

Домакинът заби див поглед в него.

— Ти пък кой си? — попита той.

— Казвам се… — започна Джими.

— Шефе — изпревари го Шилото, — т’ва е голям крадец, шампион, шефе…

— Ъ!

— Шампион на крадците от другата страна. Вярно. От Лондон. Уха, да знайш само! Речи му за оная банка, дет’ си ограбил и за бижутата, дет’ си тафил на херцогинята и за оная, как й викаше горелка.

На Джими му се стори, че Шилото проявява известна липса на такт. Когато някой домакин те е пипнал в три сутринта на местопрестъплението в дневната си с револвер в ръка, със сигурност е неразумно да му се изтъкваш като велик обирджия. Домакинът току виж повярвал. А оная страна на характера ти, на която трябва да се наблегне в такава ситуация, е почтеността и съблюдаването на закона. Трябва да се изтъкне факта, че като дете си посещавал неделното училище редовно и да се припомни какво е казал свещеникът, когато си спечелил наградата по богословие. За десерт на домакина трябва да му се внуши, че ако те пусне да си вървиш само с едно предупреждение, вродената ти доброта ще ти помогне да се превъзпиташ и да избягваш подобни сцени в бъдеще.

Ето защо за голяма своя изненада Джими установи, че горните разкрития за неговата персона, които би трябвало да настроят великана срещу него, очевидно са го размекнали. Мъжът зад пистолета го наблюдаваше по-скоро с интерес, отколкото с неодобрение.

— Значи ти си лондонски бандюга, а?

Джими не се поколеба. Ако да си лондонски бандюга е паспортът, който ти дава свободен достъп в дневните на хората през нощта и особено свободен излаз от тях, то той бе последният човек, който щеше да откаже тази роля. Затова кимна с глава.

— Е, сега, като си в Ню Йорк, ще трябва да се представиш. Ясно. И то добре.

— Ами ще се представи, шефе — намеси се Шилото, възхитен от това, че напрежението се е разсеяло и разговорът взима приятна делова насока. — Добре ще се представи. Много е печен в играта, честно.

— Честно — повтори Джими любезно.

Той не разбираше много добре какво става, но нещата взимаха добър обрат. Тогава защо да разваля хармонията?

— Тоя господин — обясни с уважение Шилото — е шеф на ченгетата. Полицейски капитан.

Мъглата започна да се разсейва. Джими се запита как не се е сетил по-рано. Ненапразно беше работил една година във вестника — поназнайваше туй-онуй за кухнята на полицията. Сега му стана ясно защо онзи си промени отношението.

— Приятно ми е да се запознаем — каза той. — Ще трябва да си поговорим някой ден.

— Ще трябва и още как — отвърна многозначително полицейският капитан.

— Аз, разбира се, не знам методите ви тук, но всичко, което…

— Ще се видим в кабинета ми. Мълинс ще ти покаже къде е.

— Много добре. Трябва да ме извините за това предварително и неофициално посещение. Влязохме по-скоро за да се подслоним от дъжда, отколкото нещо друго.

— А, така ли?

Джими реши, че трябва да се държи на висотата си. Ситуацията го изискваше.

— Ами да — каза той с надменен тон, — обикновено не си губя времето с такива къщурки като…

— Той е по банките — изрече Шилото възхитено. — Живи ги яде. И бижутата на херцогините.

— Признавам известно пристрастие към бижутата и херцогините — усмихна се Джими. — А сега, тъй като е малко късно, може би е по-добре… готов ли си, Шило? Е, лека нощ. Приятно ми беше.

— Ще се видим в кабинета ми.

— Може да намина. В Ню Йорк сигурно ще ми доскучае. Няма да правя нищо. Тука съм само на почивка.

— Ако изобщо можеш да правиш нещо — отвърна хладно полицаят, — по-добре ела в кабинета ми, или ще ти се прииска да го направиш, когато вече е късно.

— Разбира се, разбира се. Не бих отклонил поканата, щом така е прието. Но не мисля да прекъсвам почивката си. Между другото, една малка молба. Имате ли нещо против да изпиша едно „Дж“ на входната ви врата?

Полицаят зяпна.

— От вътрешната страна. Няма да се вижда. Просто прищявка. Ако нямате нищо против.

— Не ми се слушат никакви…

— Вие май не ме разбрахте. За мене това означава обяд за дванадесет гърла. За нищо на света не бих си позволил…

Полицаят посочи прозореца.

— Вън — ревна той. — До гуша ми дойде. И да не забравиш да дойдеш в кабинета ми.

Шилото, който все още нямаше вяра на булдога Растъс, скочи при първата покана. Беше изчезнал в спасителната тъмнина преди още полицаят да си довърши изречението. Джими остана.

— С най-голямо удоволствие — беше започнал да казва, когато спря.

На прага стоеше една девойка — девойка, която позна веднага. Стреснатият й поглед му подсказа, че и тя го е познала.

Едва сега, за пръв път, откакто бяха тръгнали с Шилото от апартамента, Джими почувства, че витае в някакъв нереален свят. Беше точно така, както се случва в сънищата. Сънят го обори, мислейки за това момиче, и ето ти го и него. Но един поглед към Макикърн го приземи. Нищо приказно не се излъчваше от туловището на полицейския капитан.

Полицаят, който стоеше с гръб към вратата, не бе забелязал новото допълнение към компанията. Моли беше натиснала бравата безшумно, а пантофите й не бяха издали нито звук. Точно слисаната физиономия на Джими го накара да се извърне.

— Моли!

Тя се усмихна, макар лицето й все още да беше бяло като тебешир. Дрехите на Джими й възвърнаха самообладанието. Не разбираше как се е озовал тука, но явно нищо лошо не се беше случило. Беше прекъснала просто един разговор, а не конфликт.

— Чух шум, усетих, че слизаш надолу и изпратих кучетата да ти помогнат, татенце. И след малко дойдох да видя дали всичко е наред.

Господин Макикърн очевидно се чувстваше като в небрано лозе. Появата на Моли го постави в неловко положение. Да обяви непознатия за крадец му се виждаше невъзможно. Джими вече знаеше твърде много за него. Единственият истински страх в живота на полицая беше да не би някой слух за методите му на припечелване да стигне до ушите на дъщеря му.

Изведнъж му хрумна чудесна идея.

— Някакъв човек се опитал да разбие вратата, скъпа. Този господин минавал и го видял.

— Да — кимна Джими. — Един отвратителен тип!

— Но се измъкна от прозореца и избяга — завърши полицаят.

— Беше бърз като заек. Трябва да е някой акробат професионалист.

— Да не те е наранил, татенце?

— О, не, скъпа.

— Сигурно се е уплашил от мене — добави небрежно Джими.

Господин Макикърн му хвърли крадешком един смръщен поглед.

— Да не ви задържаме, господин…

— Пит. Казвам се Пит.

И той се обърна към Моли:

— Надявам се пътуването да ви е харесало.

Полицаят подскочи.

— Да не би да познавате дъщеря ми?

— Само отдалече, за мое съжаление. Пътувахме заедно на „Мавритания“. За беда аз бях във втора класа. Понякога виждах дъщеря ви да се разхожда по палубата.

Моли се усмихна.

— И аз ви виждах… понякога.

Господин Макикърн избухна.

— Тогава ти…

Той спря и погледна към Моли. В този момент тя се навеждаше над Растъс, за да го погали зад ухото.

— Нека да ви покажа пътя, господин Пит — отсече полицаят. Тонът му беше рязък. Но когато говориш на някого, а ти се иска да го метнеш през прозореца, това си е нормално.

— Трябва да си тръгвам — рече Джими.

— Лека нощ, господин Пит — усмихна се Моли.

— Надявам се да се видим отново — отвърна Джими.

— Оттук, господине — изръмжа господин Макикърн, отваряйки вратата.

— Моля, не се безпокойте — Джими тръгна към прозореца, прекрачи перваза и се спусна безшумно на земята.

После се обърна и отново подаде глава през прозореца.

— Доста добре го направих — каза той весело. — Май ще трябва да се заема сериозно с тая професия.