П. Г. Удхаус
Човек на живота (2)

2
Новите Пирам и Тизба^[1]

 

Двамата млади мъже завиха по улицата. Вървяха мълчешком. Артър Мифлин прехвърляше през ума си забележителните събития от вечерта — усещането, че сърцето му се издува до гигантски размери преди да излезе на сцената, облекчението при мисълта, че владее публиката, както и растящото убеждение, че е играл добре. А Джими едва забележимо поклащаше глава в отговор на някакви незнайни съображения на вътрешния си глас. Бяха минали почти цяла пресечка, преди някой от тях да се сети да поеме функциите на душа на компанията.

— Коя е тя, Джими? — попита Мифлин, нагърбвайки се с отговорната задача.

Джими се стресна и неволно подскочи. Това негово изпълнение от място спокойно можеше да се впише за европейски рекорд.

— Какво?

— Коя е тя? — повтори въпроса си Мифлин.

— Не знам за какво говориш.

— Естествено, че знаеш! Онзи, морския въздух, за който говореше. Та сподели най-сетне със старата си дружка.

— Не знам — отвърна просто Джими.

— Не знаеш? Добре де, как й е името?

— Не знам.

— „Мавритания“ няма ли си списък на пътниците?

— Има.

— И за пет дни ти не можа да й намериш името?

— Не.

— Господи, това ли е човекът, който си мисли, че може да обере къща! — възкликна Мифлин с патетично отчаяние.

Бяха стигнали до сградата, на чийто втори етаж се помещаваше обителта на Джими.

— Ще влезеш ли? — попита Джими.

— Ами, мислех си да продължа към парка. Казвам ти, братче, нервите ми се люлеят като прани гащи по време на торнадо.

— Ела да издухаме по една пура. Имаш цяла нощ на разположение, за да задоволяваш маратонските си мераци. Не съм те виждал от няколко месеца. Влез да ми разкажеш новините.

— Няма такива. В Ню Йорк нищо не се случва. Скука, скука и пак скука — както го е казал поета. Във вестниците пишат разни измишльотини, но всичко е вятър и мъгла. Както и да е, ще дойда. Струва ми се, че новините ще са от теб.

Джими затършува за ключа си.

— Страхотен обирджия си, няма що — промърмори Мифлин. — Защо не си използваш оксиацетиленовата горелка? Разбираш ли, братле, че си навлече белята да нахраниш дванадесет гладни гърла следващата седмица? Утре сутрин умът ти ще си дойде на мястото и ще си спомниш какво съм ти казал.

— Нищо подобно няма да се случи — отвърна Джими, отключвайки вратата.

— Не ми казвай, че наистина смяташ да опиташ.

— А ти какво мислиш, че ще направя?

— Господи, Джими, ще те пипнат като едното нищо. И тогава какво? Ще им се ухилиш и ще им кажеш, че е било само шега? Ами ако те надупчат на решето? Жална картинка ще бъде да апелираш пред някой вбесен домакин към чувството му за хумор, докато те пълни с олово от колта си!

— Това са рисковете на професията. Ти трябва да го знаеш, Артър. Помисли си само какво преживя тази вечер.

Артър Мифлин погледна тревожно приятеля си. Той знаеше колко безразсъден до крайност може да бъде Джими, когато си е наумил да направи нещо. Пришпорен от някое предизвикателство, той преставаше да бъде разумно същество, с което може да се спори. А в настоящия случай Мифлин разбираше, че предизвикателството на Уилет беше попаднало точно на място. Джими не беше човек, който щеше да остане спокоен пред обвинението в шмекерлък, без значение дали обвинителят е бил пиян или трезвен.

Междувременно домакинът извади уиски и пури, изтегна се на канапето и отпрати няколко димни кравайчета към тавана.

— Е? — каза накрая Мифлин.

— Какво?

— Не съм свикнал да се държиш като глуха пепелянка, Джими. Нещо се е случило с тебе. Едно време ти беше златно момче, страхотен веселяк и първокласен шегобиец. Кой си ти сега? Приличаш на глухоням, който празнува Деня на независимостта с фалшиви фишеци. Събуди се или си тръгвам… Джими, ние с тебе сме отрасли заедно. Кажи ми за това момиче — в което си се влюбил и което като последно магаре си изпуснал.

Джими пое дълбоко въздух и издиша като спукан ковашки мях.

— Това е чудесно — подскочи Мифлин. — Въздишай, това е по-добре от нищо.

Джими се изправи.

— Какво искаш да кажеш с това твое „въздишай“?

— Тъкмо се канеше да ме питаш дали някога съм бил влюбен, нали? — попита Мифлин.

— Не съм се канил, защото знам, че не си, смрадливец такъв — ядно извика Джими. — На тебе ти липсва душа. Ти можеш да играеш влюбен и на сцената, и в живота. Нямаш си и най-малка представа какво е това любов.

— Дрън-дрън — пропусна покрай ушите си хапливата забележка Мифлин.

Джими се тръшна обратно на дивана.

— Там е работата, че и аз си нямам представа — допълни той. — В това е проблемът.

Мифлин беше крайно заинтригуван.

— Ясно ми е. Усетил си онова първо притреперване под лъжичката, когато сърцето ти започва да пее като младо невинно птиче първата си песен, когато…

— О, я си затвори голямата уста!

— … когато се питаш плахо: „Това ли било то? Наистина ли се случва?“ и си отговаряш свенливо: „Не… Да… Май че е истина“. Изпитвал съм го десетки пъти, момчето ми. Това са първите симптоми. Подобно е на старческото напикаване. Ако не се вземат бързи мерки, ще се развие в острата си фаза — пълниш гащи безпроблемно. По тия въпроси можеш да вярваш на чичо си Артър. Той знае.

— Вредиш ми на слуха — рече с досада Джими.

— Разполагаш с цялото ми внимание — гласът на Мифлин беше благ и подкупващ. — Хайде, възползвай се. Разкажи ми всичко.

— Няма нищо за разказване.

— Не ме лъжи, Джеймс.

— Е, почти нищо.

— Така е по-добре.

— Случи се така.

— Браво!

Джими се намести в по-удобна поза и подпомогна мисълта си със солидна глътка от охладения стимулант.

— Не я бях забелязал до края на втория ден.

— Знам го тоя втори ден. После?

— Всъщност, ние изобщо не се срещнахме.

Мифлин се замисли за момент и се почеса по окосмения си израстък.

— Как така? — попита той. — Просто си пътувахте в една посока, а?

— Ами, стана следното. Като последния тъпак си бях купил билет втора класа.

— Какво? Нашият мистър „фрашкан джоб“ пътува втора класа! Защо, дяволите да те вземат?

— Мислех си, че там ще ми е по-забавно — въздъхна Джими. — Във второкласните каюти хората са по-весели. По-бързо се завързват приятелства. Та затова чат-пат предпочитам да пътувам втора класа.

— Ама тоя път беше мат, така ли?

— Тя беше в първа класа.

Мифлин се плесна по челото.

— Стоп! — викна той. — Това ми напомня на нещо… нещо от Шекспир. Ромео и Жулиета? Не. Сетих се! Пирам и Тизба.

— Не виждам никаква прилика.

— Препрочети си „Сън в лятна нощ“, момче. Пирам и Тизба, тез любовници сърцати, се казва там, си шепнели през дупката в стената — цитира Мифлин.

— Но ние не сме си шепнели през никакви дупки — изви глас Джими.

— Приемаш го твърде буквално. Говорили сте си през перилата.

— Не сме.

— Да не би да искаш да кажеш, че не сте си говорили изобщо?

— Не сме си казали нито дума.

Мифлин поклати тъжно глава.

— Отказвам се от тебе с писмено заявление. Бях останал с впечатлението, че си човек на действието. И какво правехте?

Джими въздъхна глухо.

— Аз стоях и пушех, подпрян на перилата срещу бръснарницата, а тя се разхождаше по палубата.

— И ти само я зяпаше като последния глупак?

— Понякога поглеждах към нея — поправи го Джими.

— Я не ми ги дрънкай тия! Зяпал си я, кокорчил си се, дзверил си се… Господи, Джими, показал си се като най-обикновен хапльо! То и аз не съм бог знае каква девица, но се чувствам длъжен да ти кажа, че си се държал като някой дърт сваляч, като морски гларус, като… Тя сама ли се разхождаше?

— В повечето случаи.

— И сега си влюбен, а? Качил си се на тоя кораб щастлив, безгрижен и доволен, а си слязъл тъжен и скапан, като престояла на слънце риба. Отсега нататък на тоя свят за тебе ще има само една жена, а ти си я загубил.

И Мифлин простена тежко и безнадеждно, след което сръбна от чашата си за успокоение.

Джими се размърда неспокойно на дивана.

— Вярваш ли в любовта от пръв поглед? — попита още по-глухо той. Беше в онова настроение, в което мъжете изричат куп глупости, споменът за които после ги кара нощи наред да подскачат в леглото и да се будят в постелки, плачещи за изцеждане.

— Не виждам за какъв пръв поглед изобщо ми говориш. Както разбирам, ти си стоял като чистокръвно магаре и си зяпал момичето в продължение на пет дни без да откъсваш поглед от нея. Струва ми се, че за толкова време можеш от зяпане да се влюбиш и в дойна крава.

— Как ще живея сега, братче — рече замислено Джими. — Не мога да остана и секунда на едно и също място.

— Точно това казвах на момчетата в клуба минутка преди да влезеш. Думите ми бяха, че носиш циганска душа.

— Прав си.

— Винаги съм прав.

— Но от друга страна, когато работех в „Нюз“, не бях такъв.

— Там не се задържа достатъчно дълго, за да ти писне — обясни ситуацията Мифлин.

— Сега не мога да стоя повече от седмица на едно място. Предполагам, че всичко идва от тия пари.

— Ню Йорк е пълен с любезни люде, които биха те освободили от това бреме. Е, Джеймс, да си пришпорвам дъното на панталоните и да те напускам. Приспа ми се. Между другото, предполагам, че си изпуснал от поглед момичето, когато слезе от кораба?

— Да.

— Е, няма чак толкова много момичета в Съединените щати. Само двадесет милиона. Или може би четиридесет. Дребна работа. Трябва само да я потърсиш. Лека нощ.

— Лека нощ.

Мифлин подкара в тръст панталоните си надолу по стълбите. Минута по-късно Джими беше принуден да погледне през прозореца, тъй като чу името си да ехти из улицата. Отдолу стоеше Мифлин и гледаше към него.

— Джими?

— Какво има сега?

— Забравих да те питам. Руса ли беше?

— Какво?

— Руса ли беше? — викна с цяло гърло Мифлин.

— Не — сряза го Джими.

— Тъмна, а? — продължи да реве Мифлин, вдигайки на крак цялата махала.

— Да — отвърна Джими и побърза да затвори прозореца.

— Джими! Хей, Джими! Прозорецът отново се отвори.

— Какво?

— Аз си падам по блондинките.

— Изчезни!

— Добре. Лека нощ.

— Лека нощ.

Джими прибра глава и седна в креслото, което Мифлин беше освободил. Минута по-късно той стана и загаси лампата. По-приятно му беше да седи и размишлява на тъмно. Мислите му блуждаеха в много посоки, но накрая винаги се връщаха към момичето от „Мавритания“. Разбира се, че беше абсурдно. Нищо чудно, че Мифлин прие нещата като шега. Добрият дърт Артър! Радваше се на успеха му. Но наистина ли беше шега? Кой беше казал, че върхът на шегата е като връх на игла — толкова малък, че изчезва от поглед изцяло, когато го насочиш към някого. Ако друг му беше разказал подобен сълзлив романс, той самият би се смял с цяло гърло. Само че ако си в центъра на романса, колкото и сълзлив да е той, виждаш нещата от различен ъгъл. Естествено, разказан така право в очите, звучи абсурдно. Това си е ясно. Но нещо там в главата на Джими му шептеше, че не е чак толкова абсурдно.

Помисли си за леглото, но то изглеждаше толкова далече — чак на другия край на света. Десетки метри килим за пролазване, а накрая и това дяволско катерене. Прибави и събличането. Каква досада.

Хубава беше оная рокля, която момичето носеше на четвъртия ден. Семпла, строга. Харесваше такива рокли. Харесваше всичките й рокли. И нея я харесваше. Дали тя го беше харесала? Трудно е да се каже, като не е имало случай за разговор. Беше тъмнокоса. Артър обичал русите. Глупак! Добрият стар Артър! Радваше се на успеха му. Сега може да се ожени, ако му се прииска. Само ако успее да се установи на едно място. Ако не го ръчка нещо отвътре непрекъснато да е в движение.

А момичето? Не са си казали нито дума и е толкова трудно да…

На това място Джими потъна в целебен сън.