П. Г. Удхаус
Човек на живота (18)

18
Методът „Лохинвар“

Когато Шилото подаде глава през вратата, Джими пушеше последна цигара преди лягане в стаята си, правейки обзор на новата ситуация. Той беше от онзи тип хора, които се справят най-добре, когато започнат да губят. Кризата упражнява върху ума им ролята на ключ, отварящ онази забравена стая със съкровищата. Новината, която лорд Дрийвър му сервира тази вечер, не разколеба решимостта му, не го принуди да отстъпи дори сантиметър от позициите за атака, които беше заел. Накара го единствено да осъзнае, че се нуждае от смяна на тактиката. Сега трябваше да заложи всичко на едно единствено раздаване. За пример трябваше да вземе не Ромео, а младия Лохинвар^[1]. Той не можеше да измисли нищо друго, което да желаеше така силно както Моли. А и не можеше да повярва, че Моли е дори привлечена, да не говорим за влюбена в лорд Дрийвър. Джими подозираше, че пръст в цялата мистерия има татко Макикърн, но все още за него беше загадка съгласието на Моли. Тя беше момиче с характер, а не женското издание на лорд Дрийвър, та да хуква презглава да изпълнява каквото й заповядат. Имаше някаква загадка тук.

— Е, Шило, какво има? — поинтересува се той.

Джими не беше особено доволен, че го прекъсват. Имаше нужда да остане сам.

Но изглежда нещо беше разтревожило Шилото. Лицето му се диплеше от възбуда.

— Ей, шефе. Я познай к’во става. Видя ли онзи образ дет’ са домъкна тоз’ следобед? Образът от селото… Пристигна със стария Макикърн.

— Гейлър? — попита Джими. — И какво за него?

Гостите в замъка бяха получили ново попълнение днес следобед. Господин Макикърн, отивайки до селото, срещнал свой стар познат от Ню Йорк, който пътувал из Англия и бил страшно любопитен да разгледа историческия замък Дрийвър. Затова господин Макикърн го довел, представил го на сър Томас и сега господин Самюъл Гейлър заемаше стая на същия етаж като Джими. Беше се появил на вечеря — нисък мъж с каменно изражение и не по-разговорлив от Харгейт. Джими не му беше обърнал особено внимание.

— И какво за него?

— Той е шпионин, шефе.

— Той е какво?

— Шпионин.

— Детектив?

— Точно тъй. Частно фанте.

— Какво те кара да мислиш така?

— Да мисля! Та аз няма к’во да му мисля. Мога да позная едно ченге, ако щат и насред хиляда души да го набутат. Той съвсем сигурно е шпионин. Видях го да души след тебе, шефе.

— След мене? Защо след мене? Аха, разбира се, сега ми стана ясно. Нашият приятел Макикърн го е наел да ни следи.

— Точно тъй, шефе.

— А може и да си сгрешил.

— Няма грешка, шефе. А пък и не е само той.

— Какво, още ли има? Трябва да сложат табела „Къщата пълна с ченгета, не пращайте повече“. И кой е другият?

— Един тиквеник от прислугата. Отначало не бях сигурен, но сега съм по петите му. Та онзи вторият е камериер на сър Томас. Тъй го водят, де! Та той следи дали някой не се усуква около оная красота. К’во мислиш за нея, шефе?

— Най-прекрасното бижу, което съм виждал.

— Тъй е, шефе. Сто хилядарки навървени на връвчица. Върха е, шефе. Не те ли сърбят ръцете…

— Шило, учудваш ме. Знаеш ли, че ставаш истински Мефистофел? Представи си, че волята ми не беше тъй желязна, какво щеше да стане? Наистина трябва по-внимателно да подбираш темите си на разговор. Ти си лоша компания за симпатяги като мен.

Шилото овеси нос.

— Но, шефе…

— Не става, момче — поклати глава Джими.

— Фасулска работа е, шефе — запротестира Шилото. — Фасулска работа е. Ходих до оная стая и видях сейфа, дето държат в него огърлицата. Можем да я измъкнем просто както тапа от бутилка. Виж к’во намерих днес следобед без даже да са напъвам. Просто си лежеше.

Той пъхна ръка в джоба си и я извади. Когато отвори пръсти, Джими видя блясъка на скъпоценни камъни.

— Какво по… — зяпна той.

Шилото се любуваше на своята скъпоценна находка с очите на неин горд собственик.

— Откъде, по дяволите, взе това? — ядоса се Джими.

— От една стая. Беше на една от дамите. Т’ва е най-лесното нещо, дет’ някога съм гепил. Просто са мушнах вътре, докат’ нямаше никой и го прибрах от масата.

— Шило!

— Да, шефе.

— Спомняш ли си стаята, откъдето си взел скъпоценностите?

— Абсолютно. Първата от…

— Тогава добре ме чуй, приятелю. Утре, докато ние сме на закуска, ще отидеш в стаята и ще оставиш всички до един там, откъдето си ги взел. Точно на мястото им. Разбра ли ме?

Ченето на Шилото почти се отдели от горната част на лицето му.

— Да ги оставя обратно? — простена той.

— Всички до един.

— Шефе! — измяучи жалостиво практическият социалист.

— Запомни — абсолютно всички и на същото място! Ясно?

— Много добре, шефе.

Потресът в гласа му можеше да омилостиви и най-безжалостното сърце. Самосъжалението беше заръфало душата на Шилото. Слънцето си беше отишло от живота му както и от живота на много други обитатели на замъка.

Малко неща в този живот можеха да се сравнят по степен на противност от последните репетиции на аматьорско театрално представление в провинциално имение. Всеки ден атмосферата в замъка ставаше все по-безнадеждна и унила. Продуцентът на пиесата, особено ако е и неин автор, започва да развива прогресивно нарастващи периоди на умопомрачение. Той скубе мустаците си, ако има такива, или косата си, ако е късметлия и се радва на растителност по билото си. Започва да говори на себе си и да надава спорадични предсмъртни крясъци. Приветливата снизходителност, характеризираща поведението му в ранните стадии на репетициите, изчезва без следа.

Тези типични промени не отминаха и маестро Чартърис. Като мартенски сняг се стопиха подкупващата усмивка и мекият тон, с който той казваше: „Превъзходно, старче, превъзходно! Не би могло да бъде по-добре. Но мисля, че трябва да опитаме още веднъж, ако нямаш нищо против“. Вместо това той въртеше бясно очи и ревеше: „Още веднъж, дами и господа. Никога няма да успеем! Ще провалим представлението! Какво е това? И се вземете в ръце този път!“

Нещата в замъка бяха стигнали границата на насищане. Всички бяха уморени до смърт от пиесата и дори мисълта в какво разочарование ще бъде хвърлено (евентуално) местното благородническо съсловие, ако представлението не се състои, не можеше да запали дори искрица съжаление. На онези, които се бяха борили със зъби и нокти за централните роли, сега им идваше да се ритнат отзад, ако можеха, че не са били по-скромни в желанията си и не са се задоволили с Първия лакей или селянина Джайлс.

— Никога вече няма да се захващам с аматьори, докато съм жив — едва ли не през сълзи сподели Чартърис с Джими. — Не излиза достатъчно добро представление. Някои от тях дори не си знаят както трябва репликите.

— Всичко ще бъде наред…

— О, не ми казвай, че ще бъде наред, защото няма да бъде.

— Нямах и намерение да ти казвам такова нещо — доразви мисълта си Джими. — Исках да те успокоя, че всичко ще е наред след представлението. Хората бързо ще забравят колко ужасно е било то.

— Ти си бил много мил и любезен човек, а — изгледа го свирепо Чартърис.

— А ти защо се връзваш толкова? — опита се да го вразуми Джими. — Ако я караш все така, Уестминстърското абатство в кърпа ти е вързано. Ще пипнеш някое възпаление на мозъка.

Джими беше един от малкото обитатели на историческата отломка, който беше в сравнително добро разположение на духа. Той най-искрено се забавляваше, наблюдавайки маневрите на господин Самюъл Гейлър. Този колега на Шерлок Холмс, инструктиран от господин Макикърн да следи неотлъчно Джими, го правеше с усърдие, което би предизвикало подозрения и в едно бебе. Ако Джими отидеше в билярдната след вечеря, господин Гейлър винаги го радваше със своята компания. Ако по някое време през деня Джими се сетеше, че е забравил в стаята си кърпичката или табакерата си, беше сигурен, че ще се натъкне на господин Гейлър в коридора. Служителите в Частната детективска агенция „Додсън“ обичаха да заработват всяко пени от своята заплата.

Понякога след тези „случайни“ срещи Джими налиташе на камериера на сър Томас, другата хрътка, която тренираното око на Шилото беше разобличило като „шпионин“. Той разполагаше наблюдателния си пункт обикновено зад ъгъла и когато се сблъскваха, се извиняваше изключително любезно. Джими реши, че е попаднал под наблюдение заради Шилото. Шилото се отличаваше от другите прислужници толкова много, че със сигурност е предизвикал подозрението на детективите. А той самият, като негов работодател, е бил нарочен и за негов съучастник.

Явно, помисли си Джими, доста съм разбълникал двата гигантски мозъка.

Въпреки приятните забавления за сметка на душещите подире му хрътки той не изпущаше от очи Моли. Но нито на следващия, нито на по-следващия ден годежът беше обявен. След обстоен размисъл Джими реши, че разтръбяването на „великото“ събитие е оставено като десерт за вечерта на театралното представление. Едва ли имаше по-подходящ момент. Джими сподели своите заключения с лорд Дрийвър, който скръбно потвърди правотата на констатациите му.

— След шоуто ще има някаква танцова забава — разви той темата. — Сигурно тогава ще снесат информацията. И след това вече няма никакво измъкване — цялата област само туй ще клюка. Няма равен на чичо ми, ако трябва да се спретне някой мръсен номер. Ще се изтъпани отпред и с кеф ще го избълва. И още на следващия ден, бас държа, ще се появи в „Моунинг поуст“ и Кати ще я види. Още само два дни свобода! О, мили боже!

Джими предположи, че Кати трябва да е момичето от „Савой“, за която Негова светлост беше споделил, че е прекрасно създание, но няма нито пени.

Само два дни! Както при битката при Ватерло предстоеше решителният сблъсък. Сега, когато Моли се изплъзваше от ръцете му, той все повече осъзнаваше колко много тя означава за него и имаше моменти, в които му струваше, че и тя го разбира. Онази нощ на терасата като че ли беше променила отношенията им. Струваше му се, че тогава той успя да се приближи до нея. Преди това тя се държеше приветливо, закачливо и равнодушно, а сега забелязваше някакво стеснение и странна срамежливост. Той беше престанал да бъде един от тълпата.

Но трябваше да се състезава с времето. Първият ден изтече като вода през пръстите му без да успее да предприеме нещо, половината на втория също се стопи в небитието. Отлитаха и последните часове.

Дори господин Самюъл Гейлър, усърдният служител на Частна детективска агенция „Додсън“, би могъл да си направи две-три наброски относно методите, прилагани от Джими за неотлъчно и непрекъсваемо наблюдение на набелязания обект. Този следобед нямаше репетиция и членовете на аматьорската трупа, в различно състояние на нервна разцентрованост и душевна агония, се пръснаха из околността като хлебарки от спукана канализационна тръба. От своя наблюдателен пост Джими сипеше люти обиди по всички, които заговаряха Моли.

Най-накрая тя остана сама и тръгна нанякъде, а Джими напусна укритието си и я последва.

Обектът на мечтите му се беше отправил към езерото. Следобедът конкурираше по жежкост напалена пещ. Някъде далеч тътнеха гръмотевици. Езерото блестеше примамливо прохладно сред пролуките между дърветата.

Моли стоеше на брега и люлееше с крак лодката, привързана към един кол, когато Джими се приближи. Момичето подскочи, когато той заговори. Явно не беше чула стъпките му, погълнати от мекия пясък.

— Мога ли да те поканя на разходка в езерото? — попита Джими.

Моли беше толкова смутена, че не можа да отговори веднага.

— Съжалявам — изшептя най-накрая тя, — но чакам лорд Дрийвър.

Джими забеляза колко е нервна. Напрежението помежду им беше почти осезаемо. Не го погледна, очите й блуждаеха някъде в далечината, страните й се зачервиха.

— Не искаш ли? — настоя Джими.

— Съжалявам — извинително отвърна тя.

Джими погледна през рамо. Една дългунеста фигура се мержелееше на долната тераса. Сведените рамене на лорда се разтърсваха от странни конвулсии, а краката му едва се отделяха от мястото си — все едно газеше в мочурище. Не приличаше на влюбен Ромео, бързащ за среща с любимата си. Но въпреки колебливата си походка след няколко минути той щеше да цъфне при тях.

Внимателно, но решително Джими обви ръка около кръста на Моли. В следващия миг той я вдигна и я положи върху седалката на лодката.

После без да губи нито секунда той скочи след нея, освободи въжето, хвана греблата и пое навътре като плувец, преследван от гладни за свежа мръвка крокодили.