П. Г. Удхаус
Човек на живота (14)

14
Нападение и контраудар

Господин Макикърн стоеше в рамката на вратата и лъхтеше като кон, преминал с последни усилия финалната права. Като резултат от продължителните си взаимоотношения с всякакви злосторници, експолицаят беше склонен да подозира в тъмни намерения всички около себе си, затова в момента мозъкът му вреше като забравен на огъня чайник. В интерес на истината сме длъжни да отбележим, че дори и много по-доверчив човек би се усъмнил в известна степен в целта на присъствието тук на Джими и Шилото. Още когато чу, че лорд Дрийвър е довел вкъщи свой познат от Лондон, той беше допуснал скрит мотив в тази визита. За господин Макикърн лорд Дрийвър беше младеж, към който професионалните мошеници тичаха с радостни викове. Никога досега, от както да си мошеник беше станало доходоносно занятие, беше сигурен той, измамниците не са имали по-лесна плячка за своите мрежи от Негова светлост.

А когато откри, че непознатият посетител не е някой друг, а Джими Пит, неговите подозрения бяха ударили тавана.

Но сблъсквайки се преди малко в коридора и с Шилото, господин Макикърн се беше почувствал като човек, чийто път в тъмнината е бил осветен от случаен лъч светлина и миг преди да направи поредната крачка е видял, че се намира на самия ръб на страховита и бездънна пропаст. Джими и Шилото бяха влезли да обират дома му заедно и ето ги отново двамата в замъка Дрийвър. Дори ако употребим „злокобно“, за да опишем начина, по който господин Макикърн възприе присъствието им в имението, не бихме могли да обхванем напълно вулкана от чувства, бушуващи в душата на екс служителя на Закона.

Бившето ченге едва успя да обуздае първия си импулс, който го подтикна да се втурне тутакси в стаята на Джими. Беше научил добре уроците на обществото, към което се стремеше да се присъедини. Дори камъни да падаха от небето, той не трябваше да закъснява за вечеря. Затова отиде и се преоблече.

Джими прие посещението му съвсем хладнокръвно и дори не стана от стола, на който седеше. За разлика от него Шилото показваше всички симптоми на затънал в смрадливо блато пътник. Отначало застана на единия си крак, след това на другия, като че ли изпробваше издръжливостта на всеки един крайник поотделно, за да направи по-късно своя избор.

— Вие… мошеници такива! — избумтя Макикърн.

Шилото, който изглежда беше гласувал доверие на десния си крак, бързо промени възгледите си и пусна една вяла усмивка.

— Нъл’ не ти трябвам повече, шефе? — едвам успя да прокара въпроса през гърлото си той.

— Не, можеш да се отиваш, Шило — отвърна му Джими.

— Ще стоиш там, където си, червенокос дявол такъв! — прогърмя отново Макикърн.

— Тръгвай, Шило — подкани го със спокоен тон Джими.

Без да помръдне Шилото изгледа колебливо огромното туловище на бившия полицай, блокирало изхода навън към свободата.

— Бихте ли се отместил, за да може моят човек да излезе? — учтиво помоли Джими.

— Ще стоиш там… — опита се отново да повтори репликата Макикърн.

Без да го изчака да завърши, Джими стана, заобиколи го и отвори вратата. Шилото се стрелна през нея като заек, когото са освободили от капан. Не че му липсваше смелост, но никак не обичаше неприятните разговори, а му се струваше, че тъкмо Джими е човекът, който добре се оправя в подобни сблъсъци на воли. Само щеше да му се пречка, ако останеше.

— Сега вече можем да поговорим по-спокойно — предложи Джими, връщайки се обратно на стола.

Очите на Макикърн святкаха някъде в дъното на очните ябълки, а челото му пламтеше като огнено зарево над планински хребет, но събирайки всичките си сили той овладя чувствата си.

— А сега… — започна Макикърн.

— Да? — поинтересува се Джими.

— Какво правиш тук?

— В момента нищо.

— Знаеш какво имам предвид. Защо сте тука — ти и този червенокос дявол Мълинс? — люшна Макикърн глава към вратата.

— Тук съм, защото бях най-учтиво поканен от лорд Дрийвър.

— Аз те познавам.

— Наистина имате това щастие. Много мило от ваша страна, че си спомняте за мен от една единствена наша среща.

— Каква е играта ти? Какво смяташ да правиш?

— Да правя? Ами смятам да опозная парка, да пострелям малко, да огледам конете, да поразмишлявам над живота и да храня кокошките — предполагам, че все някъде наоколо ще се намерят пилци за хранене — и евентуално да погреба с лодка из езерото. Нищо повече. О, да, мисля, че ще ми дадат и роля в някаква пиеса.

— Ще пропуснеш пиесата. Тръгваш си още утре.

— Утре? Но аз току-що пристигнах, драги ми Макикърн.

— Не ми пука. Изчезваш още утре. Давам ти срок до утре.

— Поздравявам ви — каза Джими. — Една от най-старите къщи в Англия.

— Какви ги плещиш?

— От думите ви заключих, че сте купил замъка. Нали е така? Но ако все още той принадлежи на лорд Дрийвър, не смятате ли, че трябва първо да се посъветвате с него и след това да преправяте неговия списък с гости?

Макикърн го изгледа продължително. Вътрешностите му клокочеха застрашително.

— Аха, и ще ми държиш такъв тон?

— Не знам какво имате предвид под израза „такъв тон“. С какъв тон ще отговорите вие на един напълно непознат, който дойде и ви заповяда да напуснете къщата на друг човек?

Масивната брадичка на Макикърн щръкна заплашително по начин, който караше и най-войнствените хулигани от подопечния му район да се кротват като вакли агънца.

— Знам ви вас — изсумтя той. — И номерата ви знам. Затуй няма да изкараш и до утре — събираш си багажа още сега.

— „Защо да чакаме до утре, мила? Тази вечер ти си кралицата на моето сърце“ — изтананика Джими.

— Ще те разоблича пред всички. Ще им разкажа какъв си.

Джими поклати глава.

— Прекалено мелодраматично — критично отбеляза той. — Звучи ми като нещо от сорта: „Призовавам небето за съдник на спора между този човек и мен“. Аз на ваше място не бих опитвал. Всъщност, какво смятате да им кажете?

— Ще отречеш ли, че в Ню Йорк си един долен крадец?

— Ще отрека. Не съм нищо от сорта.

— Какво?

— Ако ме изслушате, ще ви обясня.

— Да ми обясниш! — Гласът на Макикърн отново пое към висините. — Говориш ми за обяснения, ти долен лъжец, когато те хванах в моя собствен дом в три през нощта, ти…

Усмивката изчезна от лицето на Джими.

— Дайте ми само половин минута — изрече той вече напълно сериозен.

Сигурно ви се струва, че идеалното разрешение би било Джими да остави бурята да затихне от само себе си и след това спокойно да разкаже за облога с Артър Мифлин, който го тласна да изпробва сили в проникването с взлом в чужда къща. Но Джими се съмняваше, че историята му ще има някакъв успех. Нещата бяха отишли далеч зад границите на спокойните обяснения. Беше сто процента сигурно, че Макикърн ще се изсмее на разказа му ето така: „Ха-ха“. А какво щеше да се случи след това Джими можеше само да предположи. Сцена, може би — мелодраматично обявление в най-лошия случай пред всички гости, а в най-добрия само пред сър Томас. И после хаосът щеше да го погълне. Без свидетел неговият разказ беше много уязвим, а свидетелят беше на три хиляди мили оттук. А още по-уязвим го правеше компанията, в която бе заварен в дома на полицая. Човек, който се промъква в чужда къща заради облог, обикновено не го прави, придружен от професионален крадец, добре познат на полицията.

Не, спокойните обяснения трябва да се оставят за по-подходящи времена. Нямаше да му донесат нищо добро, а по-скоро щяха да му осигурят неколкодневен подслон в близкия полицейски участък. Но дори и да избегнеше тази съдба, със сигурност щеше да бъде помолен да напусне замъка.

Да напусне замъка и Моли! Джими скочи. Мозъкът му беше заработил трескаво.

— Един момент — каза той.

Макикърн спря.

— Е?

— Значи смятате да им разкажете всичко? — попита Джими.

— Смятам.

— А смятате ли да им кажете и защо не ме арестувахте онази нощ?

Макикърн зяпна. Джими застана пред него и го погледна в очите. Лицето на полицая доби моравия цвят на презрял домат, а вените на челото му изпъкнаха и запулсираха в бесен ритъм. Промяната при Джими беше в обратната цветова гама. Той побледня от ярост и мускулите му затрепериха от напрежение. В подобно настроение веднъж Джими беше опразнил един бар с крак на стол в ръката си за две минути и половина, засечено по часовника.

— Ще им кажете ли? — цедеше през зъби той. — Ще им кажете ли?

Ръката на Макикърн, досега почиваща спокойно край тялото му, сама се вдигна. Пръстите му се сключиха върху рамото на Джими.

— Хайде де — изсъска Джими, — направи го! Направи го и ще видиш какво ще се случи! Само ако вдигнеш ръка към мен, ще те довърша. Да не мислиш, че можеш да си играеш с мен? Да не мислиш, че ми пука за ръста ти?

Макикърн дръпна ръката си. За първи път в живота си той срещаше мъж, който, инстинктът му го подсказваше, му беше равен по сили. Затова отстъпи назад.

Джими пъхна ръце в джобовете си и се обърна. Отиде до камината и се опря на нея.

— Не отговорихте на въпроса ми — каза той, овладял гласа си. — Може би не можете!

Макикърн беше извадил кърпа, за да избърше челото си и дишаше шумно.

— Ако искате — предложи Джими — ще отидем долу в дневната и вие ще разкажете вашата история, а аз моята. И още сега мога да предположа чий разказ ще се стори по-интересен на публиката. По дяволите! — гневът му отново се надигна. — Идвате в стаята ми и започвате с големите приказки за измамници и мошеници. Питам се, а вие как наричате себе си? Наясно ли сте вие какъв сте? Бедният Мълинс е един ангел в сравнение с вас! Вие…

Той млъкна.

— Не е ли по-добре да излезете оттук? — каза Джими сухо.

Без да каже дума Макикърн отвори вратата и излезе.

Джими се строполи в един стол и пое дълбоко дъх. Извади табакерата си, но преди да запали цигара, прозвуча гонгът за вечеря.

Той стана и се засмя горчиво. Усещаше се като изстискан лимон.

— Май опитът ми да се харесам на татенцето не излезе много успешен — каза си той на глас.

Не се случваше често бившият полицейски инспектор Макикърн да бъде спохождан от идеи — в своята кариера той беше наблегнал повече на усъвършенстването на юмручните си отколкото на мисловните си способности — но точно по време на вечерята умът му, вследствие преживения потрес, го дари с просветление. Интервюто му с Джими беше пълно поражение за него. Ръцете му бяха вързани. Директната атака беше невъзможна, нямаше как да изгони този хитър негодник от замъка. Единственото нещо, което можеше да направи, беше да го наблюдава внимателно, защото беше твърдо убеден, че Джими се е промъкнал в къщата със сатанински намерения. А появяването на лейди Джулия на масата с прочутата диамантена огърлица му подсказа и очевадния мотив. Огърлицата имаше международна слава. Едва ли съществуваше дори и най-долнопробен джебчия в Англия или на континента, който да не го засърбяваха ръцете, щом си помислеше за украшението. Вече бяха опитали веднъж Залогът беше голям — тъкмо такъв, от който биха се поблазнили престъпници от класата на Джими Пит.

От мястото си на отсрещния край на масата той се беше втренчил в скъпоценните камъни, които блестяха около врата на своята притежателка. Бяха прекалено претенциозни, за да бъдат носени на тази, в края на краищата, съвсем неофициална вечеря. Това не беше наниз, а цял нашийник. Имаше нещо варварски пищно и ориенталски разточително в това изумително бижу. Беше награда, която си заслужаваше риска за всеки вагабонтин.

Разговорът, който с поднасянето на рибата стана общ, също не можа да откъсне пламналия му мозък от досегашните му тревожни мисли. Лорд Дрийвър подхвана темата за кражбите.

— О, забравих да ти кажа, лельо Джулия — привлече вниманието на всички той. — Миналата нощ е бил обран №6.

Итън Скуеър №6 А беше фамилната резиденция в Лондон.

— По-скоро са се вмъкнали вътре — уточни лорд Дрийвър, доволен, че вниманието на аудиторията е изцяло негово. Дори лейди Джулия притихна. — Онзи приятел успял да влезе през кухненския прозорец в един през нощта.

— И ти какво направи? — строго попита сър Томас.

— О, аз… ъ-ъ… бях навън по това време — заекна лорд Дрийвър. — Но нещо е изплашило образа — побърза да продължи той, — и той е офейкал без да успее да отмъкне нищо.

— Кражбите — обади се компетентно един млад мъж, когото Джими разпозна като любителят на театралните сцени Чартърис — са хоби на спортсмените и професия на сребролюбците.

Той извади малък молив и надраска нещо върху маншета си.

Изглежда всеки имаше да сподели мнение по въпроса. Една млада дама изказа мнение, че не би искала да открие крадец под леглото си. Някой пък разказа история за свой познат, чийто баща гръмнал срещу иконома, мислейки го за крадец и разбил с куршума много ценен бюст на Сократ.

— Животът — отново дълбокомислено се намеси Чартърис — е къща, от която всички ние крадем по нещо. Влизаме с покана, вземаме всичко, което можем да докопаме и си излизаме отново.

Той записа: „Живот-къща-кражба“ върху маншета си и прибра молива.

— Лично аз — каза Джими, гледайки към Макикърн — изпитвам симпатия към крадците. В края на краищата те са едни от най-отрудените хора в обществото. Те будуват, когато всички други спят. Освен това крадецът всъщност е практикуващ социалист. Хората само приказват за преразпределение на богатството. А крадецът го прави.

— Мразя крадците! — отсече разпалено лейди Джулия, прекъсвайки защитната тирада на Джими. — Ако разбера, че някой крадец се опитва да вземе огърлицата ми, ако имам пистолет, ще го застрелям.

Джими срещна погледа на Макикърн и любезно му се усмихна. А Макикърн го жигоса с взор на временно паднал, но с несъкрушен дух злобен базилиск^[1].

— Аз съм взел всички мерки за сигурността на диамантите ти, скъпа — побърза да я успокои сър Томас без да показва признаци на безпокойство. — Поръчах да ми направят специален сейф — добави той за сведение на компанията, — който не може да бъде разбит.

Джими, спомняйки си историята, която Моли му разказа, не можа да сдържи една иронична усмивка. Макикърн, който непрекъснато ги държеше под око, я забеляза. Това беше още едно доказателство, ако трябваха още такива, за намеренията на Джими и за неговата увереност в успеха на престъпното му начинание. Макикърн смръщи вежди. През останалата част от вечерята той беше потънал в мрачен размисъл. Добре разбираше, че положението му е изключително трудно. За да бъде разобличен, Джими трябваше да бъде наблюдаван, а той не можеше да го наблюдава през цялото време.

Едва при сервирането на кафето той най-накрая намери отговор на измъчващата го дилема. А с вдъхването на дима от първата цигара идеята се проясни. Преди да си легне той написа писмо. Доста необичайно и напълно идентично с епистоларното творение на сър Томас.

Беше адресирано до Управителя на Частната детективска агенция „Додсън“ на улица „Бишопгейт“ и гласеше следното:

„Сър, в отговор на настоящото писмо, моля изпратете един от своите най-способни служители. Инструктирайте го да отседне в селската страноприемница и да се представи за американски турист, който пътува из Англия и има огромно желание да разгледа замъка Дрийвър. Аз ще се срещна с него е селото и ще се престоря, че е мой стар приятел от Ню Йорк. На място ще му дам по-нататъшни инструкции.

Искрено Ваш: Дж. Макикърн

P.S. Моля ви да изпратите не някое дърво, а наистина способен човек.“

Краткото, но съдържателно писмо му причини доста умствени терзания. Той не беше роден писател и затова въздъхна с облекчение, когато най-накрая го завърши. Хареса изчистения стил, който успя да постигне. Сложи писмото в плик и го пусна в джоба си. Почувства се по-спокоен. Господин Макикърн разчиташе на близкото приятелство, родило се между него и сър Томас в резултат на епизода с огърлицата в Париж, за да осъществи плана си. Благодарният аристократ не би позволил един негов стар приятел да остане в селския хан. Така съгледвачът му щеше веднага да бъде настанен в замъка, където постоянно да наблюдава нищо неподозиращия Джими.

С разбираемо задоволство Макикърн се поздрави за своята досетливост. Експертът по следенето щеше да има доста работа с Джими на горния етаж и Шилото долу.