П. Г. Удхаус
Човек на живота (11)

11
На завоя

На следващата сутрин след спасителната акция в „Савой“ Джими изпрати Шилото в магазина за дрехи и тъкмо се захвана с нещо средно между закуска и обяд, когато го посети лорд Дрийвър.

— Реших, че не може да си някъде навън — отбеляза Негова светлост. — Е, братле, как си? Закусваш, а? Яйца и бекон! Света Дево, аз не бих могъл да сложа хапка в устата си.

Видът на лорд Дрийвър красноречиво доказваше горното твърдение. Той успешно конкурираше жабок, страдащ от далекогледство.

— Имаше едно приятелче при мене в апартамента… Днес се каня да го заведа в замъка… Срещнах го вчера в клуба. Харгейт, Харгейт… така се казва. Знаеш ли го? Не? Е, както и да е. Снощи, като се прибрах, беше буден, та поостанахме още малко да поиграем билярд… Хич го няма в тая игра… нямаш си представа. Сега ме цепи главата. Изобщо нямаше да ставам, ама трябва да хвана влака в два и петнадесет за Дрийвър. Това е единственият свестен влак.

И той се отпусна в едно кресло.

— Жалко, че не ти се закусва — рече Джими, докато си мажеше мармалада върху препечената филийка. — За разлика от теб аз съм сред първите, когато бие гонга за сбор пред яслите. Едно време закусвах като врабче — чаша вода и шепа трохички. Това ме кара сега да си взимам каквото ми се полага. Чете ли вестниците?

— Благодаря.

Джими приключи със закуската и блажено си запали лулата. Лорд Дрийвър остави вестника.

— Слушай — рече той, — дойдох да те питам следното. Какво смяташ да правиш сега?

Джими беше помислил, че новият му приятел се е отбил да върне петарката, която му зае снощи, но Негова светлост пазеше пълно мълчание по въпроса. Скоро Джими щеше да установи, че отслабването на паметта по финансовите въпроси е водеща слабост в характера на лорд Дрийвър.

— Искаш да кажеш днес ли? — не разбра Джими.

— Е, имам предвид близкото бъдеще. Думата ми е защо не вземеш да отложиш онова пътуване до Япония и да дойдеш с мен в Дрийвър?

Джими се замисли. В края на краищата Япония или Дрийвър — каква беше разликата? А и щеше да бъде интересно да види мястото, за което толкова беше чел.

— Много мило от твоя страна. Сигурен ли си, че е удобно? Да не би да обърквам плановете ти?

— Ни най-малко. Колкото по-голяма тайфа, толкова повесело. Ще можеш ли да хванеш влака в два и петнайсет? Знам, че няма много време.

— Разбира се. Мога да си приготвя багажа за десет минути.

— Браво на тебе. Ще ходим на лов, ще стреляме и всичките му там салтанати. А, между другото, бива ли те за актьор? Искам да кажа, ще има някакво аматьорско представление и се търсят доброволци. Някакъв тип на име Чартърис ще го поставя. Учил бил в Кембридж, член на „Светлините на рампата“. Пълен задръстеняк, ама не можеш да го спреш. Ти разбираш ли от тия работи?

— Питай ме за каквото искаш — от шейхът на Мароко до бог знае какво. И аз някога съм бил на сцена. Особено съм добър в смяната на декора.

— Това е добре. Е, довиждане. Два и петнайсет, гара Падингтън, да не забравиш. Ще се срещнем там. Сега трябва да ида да видя един приятел. Ще те чакам.

На Джими внезапно му хрумна нещо. Шилото! Забрави го. А беше жизнено важно да не изпуска отново от очи момчето от Бауъри. Та нали той беше единствената му връзка с оная къща някъде оттатък Сто и петдесета улица. Не трябваше да го оставя сам. Джими се опита да си представи Шилото сам в савойския апартамент като база за операции. Не, не, Шилото трябваше да бъде прехвърлен в провинцията. Сигурно отчаяно ще скучае. Но това беше единственият начин.

Лорд Дрийвър улесни положението.

— Между другото, Пит, сигурно си имаш някой, който да ти помага? Един от ония ужасни прислужници, които все забравят да ти сложат яките в куфара. Разбира се, можеш да доведеш и него.

— Благодаря — отвърна Джими. — Непременно ще го доведа.

Едва що бяха уредили въпроса, когато вратата се отвори и на прага се появи обектът на дискусията. На лицето му цъфтеше широка усмивка на гордост, примесена със свян. Шилото ходеше вдървено и неловко в един от най-фосфоресциращите костюми, които някога са съществували извън театъра. Той спря за момент, за да може публиката да го огледа обстойно от всички страни, после отново се раздвижи.

— Как ти се виждам, шефе? — запита сърдечно той, докато лорд Дрийвър зяпаше ослепителния екземпляр.

— Направо можеш да заслепиш човек, Шило — отвърна Джими. — Защо взе точно това? Тука си имаме достатъчно осветление.

Шилото беше пълен с новини.

— Знайш ли, шефе, тоя магазин е истинско чудо, няма майтап. Тиквеникът, дето ме развеждаше, ей такива зъркели оцъкли, кат’ влязох от начало. „К’во има? — вика ми. — Беж да те няма!“ А аз му тикам мангизите, дет’ ми ги даде и викам, че ми трябва готин костюм. „Твоя работа — вика тиквеникът. — Избери си нещо. Ти плащаш, от нас останалото“. Те тоя ше е, викам аз, зимам го, плащам и ей ме тука, шефе.

— Това го забелязах, Шило — отвърна Джими. — Щях да те видя, даже ако беше тъмно като в рог.

— Не ти ли харесвам, шефе? — запита тревожно Шилото.

— Нямам думи — прокашля се Джими. — В цялото това великолепие даже цар Соломон ще прилича пред тебе на опърпан просяк.

— Точно, шефе — съгласи се Шилото. — Направо съм върхът.

И явно без да забелязва присъствието на лорд Дрийвър, който го наблюдаваше в безмълвно изумление, момчето от Бауъри се впусна в шеметен танц по килима.

Това вече беше прекалено за разбълникания ум на Негова светлост.

— Довиждане, Пит. Тръгвам. Имам една среща.

Джими го изпрати до вратата.

Навън лорд Дрийвър сложи ръка на челото си.

— Я слушай, Пит.

— Да.

— Кой, по дяволите, е тоя?

— Кой? Шилото? О, това е прислужникът ми.

— Прислужникът ти! Винаги ли е такъв… искам да кажа винаги ли се облича и се кълчи като в музикална комедия? И дума не му разбрах.

— О, той е американец, порода Бауъри.

— Хм! Е, няма значение, щом ти си му разбираш. О, божичко — изхили се той, — ще ми се да видя как ще се представи на Сандърс, икономът ни в имението. Той се дуе като херцог.

— Шилото ще го превъзпита — ухили се и Джими.

— Как го нарече?

— Шилото.

— Ъ?

— Модерно име в Щатите. Накратко от Шърман.

— И ми се видя, че се държи доста свойски.

— Това е от независимото му възпитание. Американците са такива.

— Весела страна.

— Ще ти хареса.

— Е, до скоро.

— До скоро.

На най-долното стъпало лорд Дрийвър се спря.

— Ето, сетих се!

— Да?

— Знаех си, че съм виждал това лице и преди, само че не помнех къде. Сега се сетих. Това е оня тип, който дойде в кафето снощи — оня, на когото даде банкнотата.

Шилото имаше от ония лица, които без да са необикновено красиви, се запечатват в паметта на хората.

— Прав си — отвърна Джими. — Чудех се дали ще го познаеш. Получаваш една пура или ако предпочиташ — кокосов орех. Истината е, че веднъж вече съм наемал Шилото в Ню Йорк и когато го срещнах тука, той явно така отчаяно се нуждаеше от помощ, че се спазарихме отново. И без друго ми трябваше някой да се грижи за нещата ми, а той може да го прави достатъчно добре.

— Ясно. Ама как го познах, а? Е, трябва да вървя. Два и петнайсет на Падингтън. Ще се срещнем там. Вземи билети за Дрийвър, ако стигнеш преди мене.

— Добре.

Джими се върна в трапезарията. Шилото, който се любуваше на себе си пред огледалото, се обърна с обичайната си усмивка.

— Хей, кое беше онуй момче, шефе? Не беше ли онзи образ, дет’ снощи бяхте заедно в кафенето?

— Точно той. Днес отиваме с него в провинцията, Шило, така че, готви се.

— Както кажеш, шефе. Ама как така?

— Покани ни в имението си и отиваме.

— К’во? И двамата ли?

— Да. Казах му, че си ми прислужник. Надявам се няма да се обидиш.

— Що да се обиждам, шефе? Ще има ли място за всички?

— Шило? Хайде сега да си приготвим багажа. Трябва да сме на гарата в два и петнайсет.

— Дадено.

— И, Шило?

— Да, шефе?

— Имаш ли някакви други дрехи, освен тия на гърба ти?

— Що ми е повече? По-важно е човек да има един готин костюм, отколкото сто.

— Харесва ми скромността ти, но това, което носиш, е дреха за града, идеална за парка или за петъчните сбирки у маркизата. За провинцията ти трябва нещо по-различно — по-тъмно и по-ненатрапчиво. Тоя път аз ще дойда с теб и ще ти помогна.

— Че к’во му е на провинцията, бе, шефе?

— Тези разцветки направо ще взривят селото. Англичаните са много взискателни по въпросите на облеклото.

— К’во ли им разбират тиквите — измърмори обърканият последовател на Бо Брумъл^[1] с дълбоко разочарование.

— И още нещо, Шило. Знам, че ще ми простиш, че ти го напомням. В замъка Дрийвър на всяка крачка ще срещаш сребро и разни други примамливи неща. Ще бъде ли нетактично от моя страна, ако те помоля да забравиш професионалния си инстинкт? Споменах го и преди, но много общо, а сега случаят е конкретен.

— Господи, шефе, ти направо ме гръмна.

— Не, няма да пипнеш дори и чаена лъжичка — отсече твърдо Джими. — Сега ще извикаме такси и ще отидем да ти изберем още дрехи.

Придружен от Шилото, който изглеждаше доста порядъчно в новия си шевиотен костюм, Джими пристигна на Падингтън петнайсет минути преди срещата. Лорд Дрийвър се появи десет минути по-късно с един младеж горе-долу на годините на Джими. Беше слаб и кокалест, със студени очи и свити тънки устни. Дрехите му стояха като изляти по калъп. Те бяха и най-доброто в него. Видът му навеждаше на мисълта, че храната не му върши много работа, а още по-малко умът. На практика почти не си отваряше устата.

Това беше приятелят на лорд Дрийвър — Харгейт. Почитаемият Луис Харгейт. Лорд Дрийвър ги запозна, но още докато се ръкуваха, на Джими му се стори, че е виждал някъде тоя тип. Обстоятелствата обаче му убягваха. Харгейт явно не помнеше нищо, така че Джими реши да не го споменава. Човек, който много е скитал, често вижда лица, които понякога се връщат в паметта му без да имат някаква връзка с първоначалния случай. Може просто да е срещал приятеля на лорд Дрийвър на улицата. И все пак, на Джими му се струваше, че тази персона е участвала в епизод, който за момента е бил твърде важен.

Този епизод, обаче, беше забулен в мъгла. И той го отхвърли от съзнанието си. Нямаше защо да си напряга паметта.

С помощта на малък бакшиш си осигуриха самостоятелно купе. Харгейт, който беше прочел сутрешния вестник, заспа в единия ъгъл. Джими и лорд Дрийвър седяха един срещу друг и бъбреха безцелно.

Някъде около Рийдинг забележките на лорд Дрийвър взеха по-лична насока. Джими беше от ония личности, които предразполагат хората към изповед и Негова светлост се възползва от случая.

— Срещал ли си някога чичо Томас? — запита той. — Нали знаеш веригата магазини „Блънт“? Да? Е, това е той. Женен е за леля ми. Ще се запознаете в Дрийвър.

Джими отвърна, че за него ще бъде удоволствие.

— Обзалагам се, че няма да е точно така — каза си го направо последният от Дрийвърови. — Той е ужасно досаден, братле. Непрекъснато пърха наоколо като кокошка. Направо ми къса нервите. Слушай, нямам нищо против да ти кажа — нали сме приятели — навил се е да ме жени за която и да е, но да е с пари.

— Това не звучи зле. Хората имат и по-лоши навици. Някое конкретно богато момиче ли?

— Винаги намира по някое. Води ми ги в редичка. Доста приятни момичета всъщност, поне някои, само че аз искам да се оженя за друга — онази, с която ме видя в „Савой“.

— Защо не кажеш на чичо си?

— Той ще получи удар. Тя няма пукната пара. Нито аз, освен онова, което успявам да изкрънкам от него. Ама да си остане между нас.

— Разбира се.

— Знам, че всички си мислят, че с титлата вървят много пари. Няма такова нещо, братле, нито пени. Когато леля Джулия се омъжи за сър Томас, бяхме загазили здравата. Е, виждаш как е.

— Мислил ли си някога да започнеш работа? — запита Джими.

— Работа? — замисли се лорд Дрийвър. — Какво да ти кажа, не бих имал нищо против да работя, само че да пукна, ако знам какво. Няма да се справя. В наши дни ти трябва страхотно специализирано обучение и разните му там тапии. Макар че има нещо, което ми се нрави — дипломат. Ще взема да навия чичо ми да осигури парите за тая работа. Струва ми се, че там няма да се представя зле. Понякога, знаеш, умът ми сече доста бързо. Много хора са го казвали.

Той скромно прочисти гърло и продължи.

— Бедата не е само в чичо ми Томас. И леля ми Джулия не му отстъпва. И тя е същата напаст като него. Когато бях малък, все тя ме гледаше. Ей така — и той се опули. — И сега го прави. Чакай малко да я видиш. Тя е от ония жени, които само с поглед те забиват в земята. Знаеш какво имам предвид. И говори така, като че къса парчета месо от тебе. Тряс, тряс. Като месар. Страшна работа!

Като освободи сърцето си от този товар, Негова светлост се прозя, облегна се назад и скоро заспа.

В това време на влака съвсем му дотегна службата — туткаше се и спираше на всяка мижава гара. След около час отново удари спирачки. Една табела с едри букви с надпис „Дрийвър“ показа, че са стигнали целта.

Управителят на гарата информира лорд Дрийвър, че Нейна светлост е дошла да посрещне влака с колата си и сега чака на шосето.

Ченето на лорд Дрийвър провисна.

— О, боже! Сигурно е дошла за следобедната поща. Това значи, че е с открития си автомобил, а в него има място само за двама от нас. Забравих да им пиша, че и ти идваш, Пит. Изпратих телеграма само за Харгейт. По дяволите, ще трябва да вървя пеш.

Страховете му се оправдаха. Колата до входа на гарата беше малка. Явно беше предназначена само за четирима.

Лорд Дрийвър представи Харгейт и Джими на достолепната дама на задната седалка, след което се възцари тишина.

В този момент се появи Шилото ухилен до уши и със списание в ръка.

— Леле мале! — изхили се той. — Знайш ли, шефе, тиквеника, дет’ е писал туй нещо, трябва да е фанат от гората. Глей се’а, има един тип, дет иска да дигне бижутата на дамата. Ама те са заключени в чекмеджето. И тоя дръвник, знайш к’во прави? — Шилото се изсмя презрително с професионално превъзходство. — Знайш к’во…

— Този господин твой приятел ли е, Спени? — запита лейди Джулия вежливо, смръзвайки с поглед червенокосия приказливец.

— Това е…

И племенникът погледна умолително към Джими.

— Това е моят прислужник — намеси се Джими. — Шило — добави той под сурдинка, — дим да те няма. Изпарявай се. Изчезвай.

— Дадено — сконфузи се Шилото. — Точно тъй. К’во ми стана, та да ви се изтъпаня така. Съжалявам, шефе. Съжалявам, г’усда. Съжалявам, лейди. Ням съм кат’ рибок.

— Там има колички за багажа — посочи лорд Дрийвър.

— Дадено — сговорчиво рече Шилото и се отправи тичешком нататък.

— Скачай, Пит — покани го лорд Дрийвър. — Аз ще походя.

— Не, аз ще ходя — настоя Джими. — Предпочитам го. Отдавна не съм се раздвижвал. Кой е пътят?

— Много мило от твоя страна, старче — лорд Дрийвър си отдъхна. — Сигурен ли си, че нямаш нищо против? На мене ходенето ми е в повече. А ти карай право напред.

Джими ги изчака да се скрият от погледа му и тръгна с бавна крачка. Беше прекрасен следобед за разходка из полето. Слънцето тъкмо се колебаеше дали времето вече може да се брои за вечер или още е следобед. Най-накрая реши, че е вечер и се приготви да вдига котва. След Лондон провинциалният въздух беше опияняващо свеж и прохладен. Джими почувства необичайно задоволство. Едва сега му дойде наум, че единственото нещо, което си струва на тоя свят, е да се установи някъде с притежание от три акра земя и една крава и да стане селянин.

По пътя нямаше никакво движение. Веднъж срещна каруца и веднъж стадо овце с едно приятелски настроено куче. Понякога пред него изскачаше заек, спираше да се ослуша и така се стрелваше към отсрещния жив плет, че от него оставаха да подскачат само едни задни лапи и малка топчеста бяла опашка. Като изключим всичко това, Джими беше сам на пътя.

Постепенно започна да осъзнава, че се е загубил.

Трудно е да преценяваш разстояния, когато вървиш пеш, но на Джими му се струваше, че е изминал поне пет мили. Трябва да е объркал пътя. Със сигурност беше вървял само направо, защото по-направо от това нямаше накъде. От друга страна, съвсем както подобава на пилешкия мозък на лорд Дрийвър, той трябва да е забравил да спомене някой важен завой. И Джими приседна край пътя.

Както си седеше, до ушите му достигна тропот на конски копита. Той стана. Най-после се задаваше някой, който щеше да го упъти.

— Хей, здрасти! — викна той. — Я, някой си изпуснал коня! За бога, та това е дамско седло!

Джими спря животното и го поведе назад, откъдето беше дошло. Като зави, зърна едно момиче в костюм за езда да тича към него. Щом го видя, момичето забави ход.

— Много ви благодаря — промълви тя, поемайки юздите. — Денди, ти палавнико!

Джими погледна зачервеното й усмихнато лице и зяпна. Беше Моли Макикърн.