Елисавета Багряна
Бъдник

1

РАЗТВОРИ СЕ пак, сърце замряло,

като цвят, разцъфнал в късна есен…

Мъката, що в тебе се е сбрала,

може би ще стане малка песен.

 

Малка, светла коледарска песен,

дето хлопа с блага вест на прага

и затопля погледа унесен,

и на устните усмивка слага.

 

Може би поне една-едничка

ще смири тя несмирима рана.

И тогава ще забравиш всичко,

и самичко ти ще бъдеш сгряно.

2

ДУШАТА НЕ СЕ УМОРЯВА да вярва и чака.

Макар приневолен и приживе сам се оплакал,

макар от безумства, и чужди и свои, сломен —

ти чудо не смееш да молиш от бъдния ден,

 

— народе мой, с малките, пръснати къщици бели,

затрупани в сняг и от старост се доземи свели,

народе мой, с тежките стъпки и груби ръце,

с навъсено чело и тъмно от грижи лице,

 

през тази нощ, челяд събрал на вечеря оскъдна,

запалили в огнището пак обичайния бъдник,

кадиш ти из къщи — трапезата, одъра бял

и хляба в нощвите, що сам си и жънал, и сял…

 

И нека те бурите брулят и в шемет уплитат,

от тях ще излезеш ти още по-твърд и изпитан.

Спокойно вратата на бъдния ден отвори —

на свода звездата ти утринна вече гори!

3

НАКЪДЕТО очи да обърнеш,

все това е небе притъмняло,

все това — неизбродното стърнище —

и над него виелица бяла.

 

Под сукмана си беден, одърпан

зъзнеш ти, мъченица-жена,

изпод черната вързана кърпа

капят сълзи една по една.

 

Ще намериш ли нейде защита?

Кой ще вдигне ръката си пръв?

Аз не знам, но аз знам, че преситена,

и земята не ще вече кръв…

 

А когато отмине бедата

и повдигнеш ти бодро глава,

ще запеят след тебе стадата

и узрелите златни нивя.

 

И ще види светът тази млада

тази румено здрава жена,

за която приготвил бе кладата —

твоя лик — моя родна страна!