Елисавета Багряна
SOS

В този век на бетона, машините и радиото,

на главоломните рушения и луди дирения,

на хаоса и неизбистреното утре,

 

в тази страна — праг между Изтока и Запада,

кръговрат на войни и бедствия,

дето хората живеят за кора хляб и педя земя,

 

какво е нашата безполезна лирика, мои братя?

— Жалкия вой на бездомните псета към луната…

 

Така и ние ще издъхнем някоя нощ прокълнати

и ще ни смете на утрото автоматичната метла,

когато ранните петли пробудят градове и села…

 

Но криви ли сме ние, че сме родени не вчера или утре — а днес,

не под западните сини светлини на живака,

не под екзотичните лъчи на тропика на Рака —

а тук, дето всички ветрове платната ни надуват

и се кръстосват разноцветни знамена?

 

Криви ли сме, че в нашата балканска кръв плуват

белите атоми на славянския сантиментализъм

и червените — на примитивните татарски племена?

 

Ето: ние сънуваме милионнотонните транзатлантически параходи

и океанските пълноводия.

                                Тачим

стоетажните нюйоркски небостъргачи.

Мечтаем под песента на аеропланните перки,

танцуваме в ритъма на запалените мотори,

пред отворените предаватели вдъхновено говорим —

и заспиваме под успокоителните „ОК“,

идещи от австралийските колонии…

 

Но в устата си усещаме още вкуса на дивия лов

и аромата на горска мед.

Душата ни се отваря в топлите нощи по сенокос,

изпразненото ни сърце намира още мъка за изгубената любов,

 

когато — друсани по неравния планински път,

под едрите юлски звезди,

сред светулките и пеещите щурци

и уханията на зрелите полски треви —

отиваме към шумящите балкански гори,

към поваления селски плет,

да излеем умората си в тихия бащин кът

и скръбта си в топлия майчин скут…

 

И ето защо казвам: — Ще умра доволна и без болка,

ако успея, като жена и поетка,

да разкрия пред света сърцето си, поне толкова,

колкото младото жълто канарче в телената клетка

над главата ми в ресторанта,

в паузите, когато си почива джазбанда!…