Елисавета Багряна
Последен ден

Сбогом, тих крайокеански кът, не ще те видя никога вече,

като сън, най-любимия сън в моя жребий, мина това лято

сред твоите пясъци и необзорни хълмове, дето вечер

слънцето бавно слиза — да огрее всяко стръкче на тревата.

 

За последен път в косите ми свири твоя неукротим вятър.

За последен път пия твоя въздух — солен и гъст като течен.

За последен път пред нозете ми приливът залива скалата

с фонтани, пред които даже версайлските остават далече…

 

Няма вече да дойда под сянката на мелницата крилата,

край която нацъфтелият ajonc свети като чисто злато,

да сляза пак по каменнита стъпала и да викна лодкаря.

 

Няма нощем да ме будят играещите рефлекси от фара,

нито в зори — гласовете на рибарите, които отплуват.

Утре вече — аз ще бъда пак на път, а ти — само сън сънуван…