Елисавета Багряна
Рибар

Пристанището опустя. Рибарите се прибраха с потъмнели чела.

неподвижна и безплътна — като нарисувана — е водата

и в нея лодките — ято птици на почивка, със свити крила,

стоят, кацнали на своите отражения — забили връх в глъбината.

 

Във въздуха се носи, остър и горчив, мириса на разтопена смола:

изтеглил лодката си на брега, там долу, в пясъчното плато,

млад рибар, с разтворена на гърдите блуза и с димяща лула,

над нея се е надвесил, вдълбочен и мълчалив, като в тайнствено свято.

 

Че утре рано, лека като съновидение и бърза като мечта,

ще го понесе по резпенените гребени на океанските вълни

и обратно тук, може би никога вече, не ще го върне тя…

 

Но сега, здраво и безгрижно като дете, ще спи той през нощта

и неостъпно и властно — като любовница и съдба — ще му се присъни

непостижимата шир, която го зове в тайнствените си глъбини.