Елисавета Багряна
Моята песен

Вземи ме, лодкарьо, в своята ладия лека,

която безшумно цепи вълните смолни

и сякаш проправя оттук до небето пътека,

и сякаш се гони с чайките смели и волни.

 

Когато излезем от залива, там на открито,

и капки солени пръснат нашите устни,

и вятърът южен надуе платната развити,

и лодката бяла магьосана в път се впусне —

 

тогава, лодкарьо, аз ще запея песен,

нечувана песен — за моята малка родина,

чието е име — облак над мене надвесен,

чиято е песен — за мене мед и вино!

 

Че пеят по жетва, пеят моми тъмнооки,

момци ги припяват и вечер край порти причакват,

и пеят по сватби, седенки в нощи дълбоки,

и майки пеят — пеят, когато оплакват.

 

О, песен такава — злокобно, сподавено-тиха,

не си още чувал и може би никъде няма,

защото и няма народ с орисия по-лиха

и с мъка по-тежка, и с воля — безропотно няма.

 

У нас планините лете не губят снега си,

морето е малко, но име носи — Черно,

и върхът е Черен, вечно сърдит и свъсен,

и черна земята — плодна, но тъжна безмерно.

 

Вземи ми, лодкарьо, в своята ладия лека,

която не плашат вълните пенни и смолни,

по тях да направим една безкрайна пътека —

да стигнем небето, да стигнем чайките волни.