Елисавета Багряна
Вечерня

Нависнали оръсени над бялата стена,

дърветата, заслушани в пороя замълчал,

блестят като ресниците на плакала жена,

нечакано запалени от радостна лъча.

 

По пътя отражения, кръстосани в зигзаг,

а в облаците — златния черковен кръст забит.

Това е сякаш двойния, таинствен знак

на моята и твоята преплетени съдби.

 

Една дарохранилница, единствен мой съсъд,

в подножието божие, с наведена глава,

ще сложа в бъдещия ден на праведния съд,

когато ще са лишни и молитви, и слова.

 

А бог-отец отблъсне ли принесения дар,

от женствена и майчина любов и скръб събран,

ще впиеш Ти — Родителко — проляния нектар

във своите вселюбещи, приемащи недра.