Елисавета Багряна
Безумие

Каква тревога в тази ветровита нощ души?

Защо така се люшкат голите тополи?

Какво се кърши и събаря, и руши,

и кой тъй охка, плаче и се моли,

за миг замлъкне и застене пак.

Наблизо тука някой ли умира?

Защо гората се заканва като враг

и Орион блести над нас като секира?

 

В такава нощ, навярно, заговорниците бдят,

неугасимите пожари се разгарят,

самоубийците решават своя път…

— Какво се взира той? Защо не кара —

пропяха вече третите петли!

Как свири вятъра в жиците… Почакай!

Защо пръхтят конете, сепнати и зли,

какъв е този вик, преследва ли ни някой? —

 

Но аз не съм принцеса, ти — владетел и деспот,

не искаме ни скиптри, ни корони,

не ни тежи греха за ничий взет живот,

не носим царски хрисовул — не гоним

и никому не ще мъстим в света…

 

Ний тръгнахме, с очи разтворени и влажни,

да уловиме — сянката на любовта,

да спрем — на щастието кулите миражни!