Елисавета Багряна
Вечната

Сега е тя безкръвна и почти безплътна,

безгласна, неподвижна, бездиханна.

Очите са притворени и хлътнали.

и все едно — дали Мария, или Анна е,

и все едно — да молите и плачене, —

не ще се вдигнат тънките клепачи,

не ще помръднат стиснатите устни —

последния въздъх и стон изпуснали.

И ето че широк и чужд е вече пръстенът

на нейните ръце, навеки скръстени.

 

Но чувате ли вие писъка невинен

на рожбата й в люлката съседна?

Там нейната безсмъртна кръв е минала

и нейната душа на тоя свят отседнала.

Ще минат дни, години и столетия

и устните на двама млади, слети,

ше шепнат пак „Мария“ или „Анна“

в нощта сред пролетни благоухания.

А внучката ще носи всичко: името,

очите, устните, косите — на незримата.