Дора Габе
Бе тиха нощ…

Бе тиха нощ. В водите посребрени

оглеждаше се бледата луна.

На спещите листа сред тишина

замираха лъчите й разлени…

И ти до мен — и щаст’е, и тъга,

лъчи и мрак приплетени в душата —

и трепетно притисках аз ръка

до твоята… Не тупаха сърцата,

не дишаха препълнени гърди…

Какво мълвеше плахо тишината?

Що криеше и взора на луната,

насълзен под кристалните води?