Нора Робъртс
Престолонаследникът (9)

Девета глава

От подвижната платформа Ив имаше птичи поглед над сцената. Репетицията продължаваше вече шести час, а досега само на два пъти бяха избухвали дрязги. Очевидно духовете се бяха поукротили след общата сбирка, свикана предния ден. И макар нещата изглежда да бяха потръгнали сравнително гладко, тя не спираше да си води бележки в тефтера, който неотлъчно стоеше в ръцете й.

Права е била по отношение на състава, мислеше доволно, като наблюдаваше Ръс и Линда в една от сцените с Брик и Маги. Имаше искра, чувственост. Когато двамата се появяваха, температурата се покачваше с десет градуса. Линда играеше Маги Котката със страст и вдъхновение, всеотдайно и завладяващо. Брик на Ръс беше точно колкото трябваше сдържан, без да е равнодушен или студен, желанията и вълненията му прозираха под повърхността.

Представляваха един постоянен контраст на втората водеща двойка, без съперничеството да е така явно и очебийно, както обикновено ставаше. Не можеше да не е доволна от себе си, особено след като се очертаваше разходите да са под планираните.

Режисьорът върна сцената за преиграване и Линда повтори същите реплики за пети път в течение на час. И тя, и Ръс за сетен път се движеха, заставаха, говореха едно и също. Какво търпение се иска от актьорите, помисли Ив, като се чудеше как си е представяла да стане актриса. Не, тук й беше мястото — да организира, да надзирава.

Само че… Тя потупа устни с върха на молива. Нещо с декорите не й се виждаше наред. Да, сети се, прекалено бяха нови, прекалено изрядни. Присви очи и се опита да ги види по свой начин. Трябваше да са малко по-вехти и износени, да си личи, че бяха нещо ползвано, а не да блестят с прясно нанесената боя. Освен това бе нужно да има някакъв фокус, нещо, което да бие на очи и същевременно да подчертава останалото, продължи Ив мислено с нарастващ ентусиазъм. Ваза, да речем, голяма и ярка. Пълна с цветя, така че Старата да има с какво да се занимава, докато се прави, че не забелязва как семейството се разпада. Взе да пише припряно в бележника, когато чу, че режисьорът обявява почивка. Провря се през въжетата и заслиза по витите стъпала, водещи на сцената.

— Пийт — хвана тя реквизитора, тъкмо когато се канеше да запали цигара. — Искам някои промени.

— О-ох, госпожице Хамилтън.

— Нищо особено — увери го Ив и сложи ръка на рамото му. — Нужно е само малко да бъдат посъстарени нещата.

Пийт беше дребен човек, едва ли по-висок от нея. Отвърна очи от настойчивия й поглед и се почеса по брадата.

— Колко състарени?

— С десет години? — усмихна се тя въпросително, вместо направо да му нареди. — Виж, хората са живели там, нали така? Не са си купили цялата тази покъщнина предния ден. Струва ми се, че ако диванът е избелял и поизтъркан…

Дълга мъчителна въздишка.

— Искате от мен да изтъркам дивана.

— Мебелите избеляват и се протъркват, Пийт. Това е неизбежен житейски факт. Мисля, че ако свалиш тапицерията и я дадеш да се изпере пет-шест пъти, ще свърши работа. И направи бронза на картините матов. Да не блестят като чисто нови. Не искам мебелите да се драскат и похабяват, но… Покривчици! — озари я вдъхновение и Ив пак захвана да пише бързо. — Нужни са ни покривчици.

— Аз ли трябва да ги намеря?

— Не беше ли споменал, че едно време си се ровил в захвърлените неща, когато си бил в сферата на обслужването? — рече тя мимоходом.

— Много обобщавате — промърмори той. — Добре, търкан диван, матов бронз на картините, покривчици. Друго?

— Ваза. — Ив обходи с присвити очи обстановката. Трябваше да е на подходящо място, не в средата на сцената, не и много навътре, а… — Ето тук — посочи масата в съседство с люлеещия се стол. — Голяма, с някакви орнаменти или рисунки. Да не е прекалено изящна. Нека да е червена, да изпъква като фар.

Пийт пак се почеса по брадата.

— Вие сте шефът.

— Имай ми доверие.

— А имаме ли друг избор, госпожице Хамилтън? Всички ние?

Тя дори не мигна.

— За вазата не давай повече от тридесет. Не търсим антики.

Той беше очаквал този момент.

— Искате евтино, ще получите евтино.

— Знаех си, че мога да разчитам на теб. Колкото до спалнята, мисля, че не е зле да има някакви дрънкулки, прости бижута или нещо подобно, отдавайки дължимото на суетността на Котката.

— Вече имаме всякакви шишенца и кутийки с пудра и мазила.

— Значи остават бижутата. Ако в гардеробната нямат нищо подходящо, ще трябва да намерим. Защо не говориш с Етел? Ще си бъда в кабинета следващите двайсетина минути.

— Госпожице Хамилтън?

Ив се обърна.

— Да?

— Не че ми е драго да ми се отваря допълнителна работа — подхвана той, като отново извади цигарата. Въртеше я между пръстите си, докато тя го чакаше да продължи. — Въпросът е, че вие наистина имате усет… Към сцената, искам да кажа.

— Признателна съм ти за мнението, Пийт.

— Ще имате покривчиците. — Той драсна клечка кибрит. — Ама ще пратя някоя от жените.

— Винаги съм се възхищавала от мъж, който дава на жените свобода на действие.

Ив сподави усмивката си, докато не се отдалечи. Така и не проумяваше какво прави човек като Пийт в театъра. Струваше й се, че повече би бил на мястото си, ако например отглеждаше добитък. Но ето го тук, бдящ над инвентара си като над съкровище и сведущ за театралното минало на всеки един от екипа. Нито за миг не се съмняваше, че до двадесет и четири часа всичко, което бе поръчала, щеше да бъде изпълнено.

Още с влизането си в кабинета извади фибите от косата си. Носеше я вдигната за удобство и да не й държи топло, ала от тежестта бе започнала да я скубе. Пусна я свободно и сложи фибите в джоба. Следващото бе да се отправи към кафемашината. Включи я и понеже трябваше да се обади на пет-шест места, откачи лявата си обица и я пъхна при фибите. Преди да хване слушалката, телефонът иззвъня.

— Ало?

— Кралското семейство допусна грешка.

Позна гласа. Ръката й, все още в джоба, се сви в юмрук.

— Кралското семейство не се поддава на заплахи. — Разговорът се записваше. Знаеше го и след първоначалната уплаха си спомни, че трябва да задържи обаждащия се колкото бе възможно по-дълго. — Предайте на своя шеф, че ще си излежи присъдата в затвора.

— Справедливостта ще възтържествува. Кралското семейство и всички негови приближени ще си платят.

— Казах ви и преди, само страхливците се обаждат анонимно, трудно е да се боиш от страхливец.

Но тя се страхуваше.

— Веднъж вече се намесихте и седемте ви години на спокойствие вече са към края си.

— Аз също не се влияя от заплахи. — Ала дланите й бяха овлажнели.

— Няма да открият бомбата, мадмоазел. Може би няма да открият и вас. — Телефонът замлъкна, а Ив продължаваше да го гледа втренчено. Бомба ли? Бомба имаше в Париж. Ръцете й трепереха, когато постави слушалката обратно. Не, той имаше предвид друга бомба. Тук, днес. Александър!

Беше вече с ръка върху дръжката на вратата, когато осъзна пълния смисъл на казаното.

„Седемте ви години на спокойствие вече са към края си. Може би няма да открият и вас.“

Театърът. Бомбата бе тук, в театъра. Със сърце в гърлото Ив изскочи навън и се затича. Видя първо Дорийн, която показваше новата си гривна на две други актриси от трупата.

— Искам веднага да напуснете театъра, връщайте се в хотела, всички.

— Но почивката почти свърши и…

— Край на репетицията. Напускате театъра и се връщате в хотела. Веднага!

Знаеше, че само споменаването за бомба ще предизвика паника, затова не й оставаше друго, освен да раздава заповеди. После се натъкна на помощник-режисьора.

— Гари — спря го, като се стараеше да запази самообладание. — Искам да опразниш театъра — актьори, техници, сценични работници. До един. Изкарай всички навън и ги върни в хотела.

— Но, Ив…

— Тръгвай.

Мина край него и се качи на сцената.

— Изникнаха непредвидени обстоятелства. — Тя повиши глас и той прокънтя в залата. — Всички трябва незабавно да напуснат театъра. Върнете се в хотела и чакайте там, който е с костюм да тръгва както е, и веднага. — Погледна часовника си. За кога ли бе нагласена? Щеше ли да чуе експлозията? — След две минути искам театърът да е празен.

Ив се ползваше с авторитет. Макар и с мърморене, не и без въпроси, хората започнаха да се разотиват. Самата тя се отправи към складовите помещения, гардероба, гримьорните, навсякъде, където някой можеше да е отишъл преди съобщението й. Завари Пийт да прибира безценния си инвентар.

— Казах вън! — хвана го тя за ризата и го помъкна към вратата. — Оставяй всичко!

— Нося отговорност за тези неща. Няма тук някой, дето малко го е грижа…

— До десет секунди да си навън или си уволнен.

Това му затвори устата. Ив Хамилтън не си пилееше думите на вятъра. Вирна глава и наум му дойдоха десетина различни отговора, ала благоразумно премълча и тръгна надолу по коридора.

— Ако нещо изчезне, вие ще се оправяте — измърмори.

Да се надяваме, че изобщо нещо ще остане, каза си тя.

И се отправи по-нататък. Отваряше наред вратите, които глухо прокънтяваха, когато ги хлопваше след себе си. Завари един от артистите да дреме в гримьорната и го изхвърли за секунда. Беше бос и сънен, но Ив го изтика в коридора, като му сочеше безпрекословно изхода от сградата.

Готово. Всички бяха навън. Трябваше да са навън. Струваше й се, че чува тиктакането на часовниковия механизъм в главата си. Колко оставаше? Можеше времето вече да е изтекло. Трябваше обаче да е сигурна, че не бе останал никой. Канеше се да се качи и провери на втория етаж, когато някой сложи ръка на рамото й.

Ахна и макар коленете й да омекнаха, се извъртя бързо в отбранителна стойка.

— Чакай, чакай — протегна напред ръце Ръс. — Само се опитвам да разбера какво става.

— Ти какво правиш тук? — викна тя ядосано и отпусна ръце, ала те останаха свити в юмруци. — Казах всички да напуснат.

— Зная. Тъкмо се връщах от почивката, а другите излизаха. Никой не знаеше защо. Какво става, Ив? Пожар ли има, какво?

— Просто отивай в хотела и стой там.

— Слушай, каква е тая работа? Ако по този начин изразяваш неодобрението си от днешната репетиция…

— Да не мислиш, че се правя на интересна! — повиши тя глас, загубила остатъците от самообладанието си. По слепоочията й бяха избили капки пот, тънка ледена струя се стичаше по гърба й. — Получих предупреждение за бомба. Ясно ли ти е? Мисля, че в театъра има поставена бомба.

Той застина за миг на място, после се втурна след нея по стълбите.

— Бомба? Бомба в театъра? Какво тогава правиш, по дяволите? Давай да се махаме!

— Трябва да се уверя, че няма никой.

Ив се откачи от ръката му и взе на бегом последните стъпала.

— Ив, за бога! — Гласът му се пречупи. Хукна да я настигне. — Няма никой. Хайде да се махаме оттук, да се обадим в полицията, на пожарната. На който и да е.

— Ще се обадим — веднага щом се убедя, че всички са излезли.

След като провери всяка стая поотделно и вика, докато прегракна, тя най-после остана доволна. Страхът започна да си пробива път и да надделява. Със свито гърло стисна Ръс за ръката и пак побягна по стълбите, този път надолу. Бяха почти до външната врата, когато прокънтя експлозия.

 

 

— Радвам се, че имахте възможността да дойдете и да се срещнем, господин Труше.

— Винаги на ваше разположение, Ваше Височество. — Труше седна на предложения му от Александър стол, като прилежно постави куфарчето си на коленете. — За мен беше удоволствие да ви видя у Кабо миналата вечер, но както вие отбелязахте, подобни срещи невинаги са подходящи за делови разговор.

— А доколкото проектозаконът за здравеопазването е, така да се каже, любимият ми проект, то предпочитам да му отдам дължимото време и място.

Седнал зад бюрото, Александър извади цигара. Беше наясно, че Труше бе против проектозакона по същество и че бе в състояние да повлияе на мнозина в Съвета. Александър беше решил този закон да влезе в сила с колкото може по-малко поправки.

— Зная, че времето ви е ценно, господине, затова няма да го усукваме. В Кордина има само две модерни болници. В столицата и в Хавър. В отдалечените райони има рибарски селища и ферми, разчитащи единствено на клиники, създадени с усилията на самите медицински работници. Макар и никога да не са били считани за доходен бизнес, те постоянно западат през последните пет години.

— Запознат съм с това, сър, както и останалите членове на Съвета. Нося документация по въпроса.

— Да. — Александър го остави да подаде през бюрото грижливо напечатани страници с цифри и факти.

— Като се имат предвид тези документи, плюс твърденията на някои лекари от селата, вярвам, че клиниките ще продължат съществуването си, ако бъдат поети под опеката на държавата.

Въпреки че знаеше какво ще види, Александър от учтивост прелисти папката.

— Когато държавата поеме управлението, наред с това тя отнема независимостта и законната гордост на работещите в тях.

— Но и значително увеличава ефективността, Ваше Височество.

— Хората също управляват държавата, господине — отвърна спокойно Александър. — Държавната опека невинаги е ефективна. Ала вашата позиция се възприема добре. Поради което вярвам, че с помощта на субсидии, частични само, тези клиники — медицински персонал и пациенти — ще запазят както своята ефективност, така и самоуважението си.

Труше затвори куфарчето, но не го щракна. Опитните му ръце останаха скръстени върху капака.

— Сигурно разбирате, че подобен род компромиси крият множество подводни камъни.

— О, да — усмихна се Александър и издуха струйка дим. — Именно поради което опирам до вас, господине, с молбата заедно да ги отстраним.

Труше се облегна назад. Даваше си сметка, че едновременно му се предлагаше двубой, покорство и важен пост. Прокара пръст по носа си и се подсмихна.

— Не се съмнявам, че сте в състояние и сам да се справите с тези пречки, Ваше Височество.

— Обаче заедно, господине, като работим за една и съща цел, ще постигнем по-голяма ефективност. Нали така? — Александър извади своя папка. — Ето, ако се запознаем с тези…

Той млъкна и вдигна раздразнено глава при връхлитането на Бенет в кабинета.

— Алекс! — Едва кимна на Труше, когато онзи стана на крака. — Току-що позвъни Рийв. Имало е взрив.

Александър се изправи сковано.

— Баща ни?

Бенет поклати глава.

— Алекс, било е в театъра.

Александър пребледня, лицето му така побеля, че Бенет пристъпи напред, уплашен да не рухне. Ала той го спря с ръка. Когато проговори, изрече само една дума. В този момент целият свят се състоеше само от една дума:

— Ив?

— Рийв още нищо не знаеше. — Бенет се обърна към Труше. — Моля да ни извините, господине, трябва незабавно да тръгваме. — Приближи се до брат си. — Отиваме заедно.

Членът на Съвета събра листата си в куфарчето, но преди още да го затвори, се озова сам в стаята.

— Как? Как е станало? — питаше трескаво Александър, докато бързаха към колата.

Когато Бенет се настани на шофьорското място, той понечи да възрази, после се отказа. Бенет имаше право. Инак навярно щеше да пребие и двама им по пътя към театъра.

— С Рийв разговаряхме не повече от минута. — Бенет пое по алеята, охраната ги следваше. — Позвънили са й втори път, споменали нещо за бомба. — Че нямало да бъде намерена и… — Не се доизказа. Не можеше да каже всичко при това състояние на брат си.

— И?

— Разбрало се, че имат предвид бомба в театъра. Полицията пристигнала след минути, пет, най-много десет. Чули взрива.

Александър стисна устни.

— Къде?

— В нейния кабинет. Алекс — добави той бързо, — тя не би стояла там. Има достатъчно ум в главата.

— Безпокоеше се за мен, за всички ни. Не и за себе си. — Болка изгаряше очите му, друга бавно го разяждаше отвътре. — Защо ние не помислихме за нея?

— Ако ще се самообвиняваш, обвинявай всички нас — рече мрачно Бенет. — Кой е предполагал, че ще въвлекат Ив в тази история? Няма причини. По дяволите, Алекс, няма никакви причини!

— Нали сам каза, че тя е част от семейството.

Александър гледаше невиждащо през прозореца. Бяха на две пресечки от театъра. Почувства, че започва да трепери. От страх. Неподправен, смразяващ страх. Преди колата да бе напълно спряла, той скочи от нея.

На входа към залата Рийв престана да приказва с двама от хората си и отиде да го посрещне. По негов знак неколцина полицаи застанаха около Александър като предпазен щит.

— Тя не е тук вътре, Алекс. Отзад в двора е, и е добре. — Александър продължаваше да стиска като в клещи ръката му и той повтори: — Добре е, Алекс, не се е намирала в кабинета по време на взрива. Дори е била почти вън от сградата.

Това не го успокои. Нямаше да се успокои, докато не я види с очите си.

Пусна Рийв и тръгна да заобиколи отзад. Погледът му се спря на избития прозорец, почернелите тухли. Назъбени парчета стъкло бяха пръснати по тревата. Нещо, което вероятно е било лампа, лежеше в огъната метална купчина върху пътеката.

Ако бе надзърнал през дупката в стената, зееща на мястото на прозорците, щеше да види останките от кабинета й. Парчета дърво, превърнати в смъртоносни копия, се бяха забили в стените. Мокра пепел от изгоряла хартия — всички нейни папки, документи, бележки, кореспонденция. Щеше да види и отвора на вътрешната стена, достатъчно голям, за да мине човек през него. Слава богу, той не надзърна.

Видя я да седи на пейката в края на алеята, наведена напред и хванала с ръце главата си. До нея имаше някакъв мъж, а малко встрани стоеше охраната. Ала Алекс виждаше само Ив. Цяла. Невредима. Жива.

Тя се сепна, макар той да прошепна името й едва чуто. По лицето й премина цяла гама от чувства, в следващия миг Ив се спусна към него.

— О, Алекс, първо си помислих, че е предназначена за теб и чак после…

— Не си ранена, нали? — взе той лицето й в шепи. — Никъде ли, изобщо никъде?

— Не съм. Ако не броим, че коленете ми са омекнали, а стомахът ми се е качил в гърлото.

— Мислех, че може да си… — Алекс не довърши, а я привлече до себе си и я целуна така, сякаш животът му зависеше от това.

Охраната държеше журналистите на разстояние, но снимка на двамата щеше да залее вестниците в Кордина и чужбина.

— Добре съм, нищо ми няма — повтаряше тя и сякаш най-после проумяваше, че е вярно. — Ти трепериш повече от мен.

— Не можаха да ми кажат нищо повече, освен, че е имало експлозия в театъра. В твоя кабинет.

— О, Алекс! — прегърна го Ив. Представяше си какъв ужас бе изживял, докато разбере. Няма нищо по-мъчително от неизвестността. — Тъкмо излизахме през задната врата, когато взривът избухна. Оказва се, че сапьорският отряд е минал през главния вход. Не са могли да ни открият веднага, докато не се разпръснали да търсят. Ние бяхме тук, в двора.

Той стискаше ръцете й до болка, ала тя не каза нищо.

— А трупата? Има ли пострадали?

— Изкарах ги навън буквално минути след телефонното обаждане. С изключение на Ръс — добави, като хвърли поглед зад себе си към притихналия, много блед мъж. — Обикалях втория етаж, за да се уверя, че не съм пропуснала някого, когато той…

— Какво? Обикаляла си? — Този път Ив изохка, така силно я беше стиснал.

— Алекс, моля те — размърда пръсти, докато той се усети и ги пусна.

— Ти луда ли си? Нима не разбираш, че бомбата можеше да е навсякъде? И да не е само една. Претърсването на сградата е работа на полицията.

— Алекс, моите хора бяха вътре. Как да хукна, без да зная дали всички са в безопасност? Между другото, трябваше да измъкна Пийт за яката, а…

— Можеше да бъдеш убита!

Произнесе го толкова ядно, с такова негодувание, че тя неволно се изпъна, макар краката едва да я държаха.

— Много добре ми е ясно, Алекс. Същото се отнася и за всеки от хората ми. За всички тях аз нося отговорност. Отговорността е нещо, което не трябва да ти се обяснява, нали?

— Съвсем различно е.

— Напротив, съвсем същото е. Беше ми казал, че искаш да те разбера, да ти вярвам. Аз просто те моля за същото.

— По дяволите, само заради нашето семейство… — Той не довърши и я хвана за раменете. — Цялата трепериш.

— От шока е — разнесе се зад тях гласът на Рийв, който се приближи, съблече сакото си и го наметна върху Ив. — Двамата с Талбът трябва да идат в болницата.

Александър се изруга мислено, че сам не се бе сетил да се погрижи за това, но преди да се бе обадил, тя се задърпа.

— Няма за какво да ходя в болница. Нужно ми е само да поседна за малко.

Зъбите й обаче започнаха да тракат.

— В случая ще правиш каквото ти се казва.

— Александър, трябва ми само чашка коняк и тиха стая.

— Ще получиш бутилка коняк и колкото щеш тихи стаи. След като те прегледа доктор Франко. — Той я вдигна на ръце и така сложи край на всичките й протести.

— За бога, здрава съм като бик — не млъкваше Ив, ала главата й се отпусна върху рамото му.

— Налага се докторът да го потвърди, а ако искаш, ще повикаме и ветеринар. — Алекс хвърли поглед към Рийв.

— Ще говорим по-късно, нали?

— След час-два съм в двореца.

 

 

Тя лежеше на твърдата бяла кушетка и се мръщеше, докато доктор Франко насочваше малката ярка светлина в окото й.

— Прекалено много шум за нищо.

— Лекарите най̀ обичат да вдигат шум за нищо — отвърна той и премести светещата точка върху другото око. После изключи уреда и отново премери пулса й. Докосването му бе нежно, погледът кротък. Главата му приличаше на гладко бяло кубе.

Ив не можа да остане намусена.

— Не смятате ли за излишна загуба на време прегледа на съвършено здрав пациент?

— Трупам опит — разтеглиха се в усмивка устните му над бялата брада. — Трябва първо сам да се уверя, а сетне да успокоя и принца. Не вярвам да искаш той да се безпокои.

— Не — въздъхна тя, докато докторът се готвеше да й премери кръвното налягане. — Просто не обичам болниците. — Срещна насмешливия му поглед и пак въздъхна. — Преди да загубя майка си, прекарвахме часове наред в чакалнята. Беше дълго и мъчително за всички ни.

— Смъртта е по-тежка за тези, които остават, така както болестта е по-мъчителна за здравите. — Той разбираше нейната неприязън към болниците, но в същото време си спомняше как бе идвала всеки ден и стояла неотлъчно с принц Бенет, докато го лекуваха след раняването. — Била си в шок, мила моя, ала си достатъчно силна и жилава. Ще си доволна, ако съобщя на принца, че не се налага да останеш тук за през нощта.

Ив вече се надигаше.

— Много повече от доволна.

— Тогава да се споразумеем — добави докторът и нежно я побутна да легне.

— Ах, мошеник! — усмихна се Ив, като се стараеше да не обръща внимание на замаяната си глава. — Какво ще кажете за безплатни места в партера за всяка една от премиерите?

— Няма да откажа. — Пулсът й беше ясен, кръвното в границите на нормалното, само цветът й беше още блед и имаше хлътнали кръгове под очите. — Но за да скрепим и подпечатим това споразумение трябва да ми обещаеш, че през следващите двадесет и четири часа ще почиваш.

— Двадесет и четири? Но утре имам да…

— Двадесет и четири — повтори той със своя мек, ала непреклонен тон. — Или ще кажа на принца, че се налага да останеш тук под наблюдение тази нощ.

— Каква разлика, като ще трябва да прекарам утре цял ден в леглото?

— Можем да направим един компромис с разходка в градината, да речем, или край морето. Но никаква работа, мила моя, никакво натоварване.

Би могла да уреди някои неща по телефона, реши тя. И бездруго щяха да са нужни дни, за да бъде приведен в ред кабинета й. А и щом уговорката допускаше излизане, то Ив бе съгласна.

— Двадесет и четири часа — седна пак и протегна ръка.

— Разбрахме се. Хайде сега да вървим, преди да е изтъркал коридора от ходене напред-назад.

Александър действително крачеше неспокойно, когато доктор Франко я съпроводи навън. Бенет се беше подпрял на отсрещната стена с поглед във вратата. И двамата тръгнаха насреща им. Александър я хвана за ръката, ала гледаше Франко.

— Докторе?

— Госпожица Хамилтън, естествено, е малко разтърсена от преживяното, но има здрав организъм.

— Какво ти казвах! — обади се тя самодоволно.

— Аз обаче препоръчвам двадесет и четири часа почивка.

— Не на легло — побърза да вметне Ив.

— Не на легло — потвърди с усмивка докторът. — Не съвсем. Ала всяко занимание трябва да е разтоварващо. Това, от което се нуждае в момента, е спокойствие и добра храна.

— Някакви лекарства? — попита Александър.

— Не мисля, че й е необходимо нещо друго, Ваше Височество, освен малко да помързелува и да се поглези. А-а, и изключете телефона в стаята й за споменатия период. — Ив зяпна, а доктор Франко я потупа по ръката. — Не можем да позволим да те безпокоят обаждания, нали така, мила моя? — Усмихна се, кимна и се отдалечи.

— По-хитър е, отколкото изглежда — промърмори тя, но се примири с поражението. — Как е Ръс?

— Един от бодигардовете го заведе в хотела — отвърна Бенет. — Нервите му са малко опънати, ала друго нищо му няма. Дадоха му успокоителни.

— Сега си отиваме вкъщи — хвана я за ръка Александър. Бенет застана от другата й страна. — Баща ми и всички останали нямат търпение лично да се убедят, че си добре.

 

 

Старата бавачка на семейство Бисет я глезеше и й угаждаше, както докторът бе наредил. Възрастната жена, отгледала майката на Александър, него самия, брат му и сестра му, а сега и третото поколение, се въртеше край нея, мърмореше и нареждаше, а ръцете й бяха нежни и гальовни. Бяха изкривени от артрит, с пожълтяла кожа и тъмни старчески петна, но я съблече без усилие, сложи й нощница и я пъхна в леглото.

— Като ти донесат вечерята, ще ядеш.

— Да, бавачке — съгласи се покорно Ив и я остави да нагласи възглавниците зад гърба й.

Старата жена седна до нея и й подаде чаша чай.

— А сега изпий това. До дъно. Аз съм го правила, всичките ми деца съм поила с него, когато са били болни. Ще ти върне цвета на лицето.

— Добре, бавачке. — Дори принц Арманд не й внушаваше такава почит, както тази белокоса, облечена в черно старица със славянски акцент. Ив отпи, очаквайки най-лошото, ала остана изненадана от приятния вкус с дъх на билки и орехи.

— Ето, виждаш ли — кимна доволно бавачката. — Децата винаги мислят, че лекарството горчи и правят какви ли не номера да не го пият. Аз пък си имам мои номера. — Твърдите й поли прошумоляха, щом се размърда. — Дори мъничкият Дориан пита за моето сиропче, когато му е лошо. Пък Александър беше на десет, когато доктор Франко му извади сливиците. Повече искаше от моя чай, отколкото сладолед.

Ив се опита да си представи Александър като дете, но пред очите й стоеше само мъжът, когото познаваше — висок, изпънат, самоуверен.

— Какъв беше той като малък, бавачке?

— Палав. Буен — усмихна се старицата и безбройните бръчки по лицето й станаха по-дълбоки. — Не можеш да го спреш. А пък характерът му… Не е за разправяне. Ала отговорен. От люлката се научи на отговорност. Сякаш от бебе още разбираше, че ще притежава повече от другите хора. Но и по-малко. — Докато приказваше, тя стана да оправи дрехите на Ив. — Беше послушен. Макар в очите му да имаше непокорство, много слушаше. Учеше се добре. Залягаше над уроците. Двамата, той и Бенет, имат късмет, че са съвсем различни по нрав. Караха се, разбира се. С всички братя е така. Ала те отрано си допаднаха един на друг. — Тя държеше под око своята пациентка и забеляза, че почти си бе изпила чая. — Неукротим е като баща си, че и повече. Ама принцът си имаше моята Елизабет да го успокоява, да се шегува, да споделя с нея. На Александър му трябва жена.

Ив бавно вдигна очи от чашата. Затоплена и вече сънена, тя все пак разбра погледа на бавачката.

— Това той го решава сам за себе си — отвърна.

— Сам за себе си. И за Кордина. Жената, която ще избере, трябва да е силна и да носи бремето заедно с него. — Старицата взе празната чаша от ръцете й. — А най-вече да може да го разсмива.

— Обичам, когато той се смее — промърмори Ив с вече затворени очи. — Личи ли си, бавачке? Личи ли си колко много го обичам?

— Стари са моите очи — приглади чаршафите възрастната жена, преди да намали светлината. — А старите очи виждат повече от младите. Спи сега и почивай. Той ще дойде при теб, преди да е минала нощта, или аз не познавам децата си.

 

 

Добре ги познаваше. По някое време Ив се размърда, въздъхна и го видя в мига, щом отвори очи. Алекс седеше на ръба на леглото, хванал ръката й.

— Бавачката ми даде вълшебно лекарство.

Той допря пръстите й до устните си. Искаше му се да не спира да я целува, да я прегърне до себе си, да я притиска здраво, докато кошмарът избледнее напълно. Струваше му усилие да се сдържи.

— Отразило ти се е добре. Имаш цвят на лицето. — Постара се тонът му да е спокоен и непринуден. — Каза, че скоро ще се събудиш и ще поискаш да ядеш.

Ив се надигна.

— Права е. Умирам от глад.

Александър стана и донесе подноса с яденето.

— Сама нареди какво да ти се приготви. Пилешки бульон — започна той да отваря капаците. — Тънка телешка пържола, пресни зеленчуци, пържени картофи със сирене.

— Стига си ме изтезавал. Дай ги насам. Не съм яла от сутринта. Все ми е едно от кое ще започна.

— Първо бульона, мисля аз — подаде й купичката.

— Ох, мирише прекрасно! — Ив грабна лъжицата и тутакси започна да сърба.

Александър седеше и я гледаше мълчаливо. Помнеше всяка дума от доклада на Рийв.

Макар че тепърва предстоеше експертиза, беше почти сигурно, че бомбата бе аналогична на тази, поставена в парижкото посолство. Ако е имало някой в кабинета или дори на няколко метра от вратата, изходът е щял да бъде фатален.

Органите за сигурност обаче смятаха, че намерението не е било Ив да пострада. Затова и са я предупредили с обаждането. Бомбата е имала за цел да сплаши и обърка, да всее съмнение. Но ако тя не бе реагирала достатъчно бързо…

Не можеше и да мисли за това. Важното е, че сега бе тук цяла и невредима. Каквото и да става, от сега нататък той щеше да има грижата за нейната безопасност. Като видя, че бе приключила с бульона, смени празната купичка със следващата чиния.

— Като едното нищо ще свикна да ме глезят. — Месото беше крехко и апетитно. — Всички бяха много мили, дори баща ти дойде да види как съм.

— Баща ми те обича. Всички ние също.

Ив се опита да не придава по-дълбок смисъл на казаното. Ясно бе, че държеше на нея. Беше го почувствала в начина, по който я прегърна, щом я видя на пейката в двора. Възможно бе, просто като едно предположение, че дори изпитваше известна обич. Ала нещата не биваше да бъдат насърчавани. Нито него, нито себе си. Най-добре бе да не мисли за това. Имаше с какво друго да заеме ума си.

— Наистина вече се чувствам добре, Алекс — каза и побутна с вилица картофите в чинията. — Излишно е да си създавате главоболия с изключването на телефоните.

— Вече е направено. — Той взе бутилка вино и наля в две чаши. — Не е нужно утре да разговаряш с когото и да било извън двореца. Бри и семейството й временно ще се преместят тук. Децата със сигурност ще те разнообразят.

— Алекс, бъди разумен. Трябва да говоря с моите хора. Те положително са откачили. Нямаш представа какво е въображението на тези вечно превъзбудени, свръхчувствителни артисти. Какво ли не може да им мине през ум. Освен това оправянето на кабинета ми ще отнеме дни.

— Връщаш се обратно в Хюстън.

Тя бавно остави ножа и вилицата.

— Какво?

— Искам да се върнеш заедно с трупата в Америка. Отменям представленията.

Ив и не предполагаше, че има сили да се ядоса.

— Само опитай и тогава ще видиш! Въпреки цялото ти кралско величие.

— Ив, не е време за излишна гордост. Случилото се днес…

— Няма нищо общо с театъра, както и с мен. И двамата го знаем. В противен случай едва ли в Хюстън ще съм на по-сигурно място, отколкото тук.

Не му беше до логика. Беше приключил с разсъжденията. По отношение на нея бяха останали само чувствата.

— Не те искам тук.

Думите я клъцнаха болезнено, но тя не обърна внимание. Взе отново приборите.

— Няма смисъл от тези опити да ме засегнеш, Александър. Все едно, няма да си замина, нито пък трупата. Не и докато не представим всичките четири пиеси. Имаме сключен договор. — Френският му беше по-изразителен и цветист от английския. Превключи на него, когато стана и закрачи из стаята. Това, което бе научила в швейцарския пансион, й бе достатъчно, за да го разбира идеално. — Бавачката спомена, че имаш отвратителен характер — вметна Ив, като продължи да яде. Фактът, че най-после го виждаше загубил хладнокръвие, я зарадва. Нямаше го вечното му, непоклатимо самообладание. Затова пък тя бе запазила своето. — Виното е превъзходно, Александър. Защо не седнеш да му се насладиш?

— По дяволите! — Той се приближи бързо и едва устоя на желанието да запокити подноса заедно със съдържанието му на пода. — Това не ти е игра! Представяш ли си какво ми беше, когато не знаех жива ли си, или не? Когато мислех дали не си била в онази стая при избухването на бомбата?

Ив за пореден път остави приборите и вдигна поглед.

— Представям си. Същото изпитвам всеки път, когато излизаш, когато отиваш на обществено място сред хора. Тази сутрин стоях пред прозореца и мислех за теб. Дори не знаех колко дълго няма да те има.

— Не исках да те будя.

— Не ти искам обяснения, Алекс. — Апетитът й беше изчезнал и тя бутна подноса настрани. — Опитвам се да те накарам да разбереш какво ми е било. Гледах морето и знаех, че си някъде на път. Някъде, където мен ме няма, където не мога да ти помогна. А трябваше да се облека, изляза, да продължа да върша нещо, докато в подсъзнанието ми се въртеше мисълта, че този ден може да те изгубя.

— Ив, така съм заобиколен от бодигардове, че не мога се обърна, понякога ми се струва, че се задушавам. Охраната на всички ни е удвоена след инцидента в Париж.

— И това трябва да ме успокои? Теб самия успокоява ли те? — Той не отвърна, ала се наведе и махна подноса от скута й. — Караш ме да бягам, Алекс. Ти ще избягаш ли с мен?

— Знаеш, че не мога. Това е моята страна.

— А това пък е моята работа. Моля те, не искай от мен да заминавам. — Тя протегна ръка. Той се поколеба, после приближи и я взе в своята. — Ако искаш да ми се сърдиш, почакай до утре. През целия този ужасен ден си мечтаех да съм в прегръдките ти. Моля те, Алекс, остани при мен тази нощ.

— Имаш нужда от почивка — отвърна той, но я прегърна.

— Ще почивам след това — прошепна Ив и го притегли към себе си.