Нора Робъртс
Чародейна сила (5)

ПЕТА ГЛАВА

Сънят дълго не идваше. Бун никога не се бе въртял и мятал толкова в леглото, вторачен в тавана. Видя как лунната светлина угасва в последната дълбока тъмнина преди изгрева.

Сега, когато слънцето струеше през прозореца, той бе проснат по очи и дълбоко спеше. В съня си бе вдигнал Ана на ръце и я носеше по широко извито стълбище от бял мрамор. На върха, издигащ се над пухкави облаци, имаше огромно легло, потънало във водопади от бели атлазени завивки. Стотици дълги тънки свещи горяха с мека светлина. Усещаше аромата им — лекия дъх на ванилия, загадъчния мирис на жасмин. И нейния — този тихо сексапилен аромат, който навсякъде вървеше с нея.

Тя се усмихна. Коси като слънчева светлина. Очи като дим. Когато я остави на леглото, потънаха сякаш в самите облаци. Чуваше се мелодия на арфа, романтична като сълза, и шепот, не по-силен от диханието на облаците.

Ръцете й се вдигнаха, обвиха се около него и те заплуваха като духове в някаква фантазия, свързани от нуждата, знанието и непоносимата сладост на тази първа безкрайна целувка. Устните й се плъзнаха по неговите, спряха се и Ана прошепна…

— Татко!

Дъщеря му се стовари с трясък на гърба му. Бун се събуди рязко и изръмжа нечленоразделно. В отговор тя прихна и бързо се наведе да го млясне по наболата буза.

— Татко, събуди се! Приготвила съм ти закуска.

— Закуска… — Той изръмжа във възглавницата, мъчейки се да се отърси от съня. — Колко е часът?

— Малката стрелка е на десет, а голямата на три. Направих препечен хляб с канела и сипах портокалов сок в малки чашки.

Бун отново изръмжа, претърколи се и я погледна с подутите си още очи. Джеси бе ярка като слънчев лъч в розовата си памучни риза и шорти. Бе се закопчала накриво, но се бе сресала.

— Откога си станала?

— От цели часове. Пуснах Дейзи навън и й дадох закуска. И се облякох съвсем сама и си измих зъбите и гледах анимационни филмчета. После огладнях и направих закуска.

— Много работа си имала.

— Ъ-хъ. И бях съвсем тиха, да не те събудя в деня за успиване.

— Съвсем тиха беше — съгласи се той и протегна ръце да оправи копчетата й. — Мисля, че заслужаваш награда.

— Каква? — светнаха очите й. — Какво ще получа?

— Какво ще кажеш за едно розово коремче? — Изтърколи се с нея на леглото и започна да я бори, докато тя пищеше и се извиваше. Остави я да го победи, като се престори на изтощен. — Много си силна като за мен.

— Това е щото ям зеленчуци. Ти не ядеш.

— Ям малко.

— Ами, почти никак.

— Когато станеш на тридесет и три години, и ти няма да трябва да ядеш брюкселско зеле.

— Да, ама аз го обичам.

— Само защото съм добър готвач — засмя се Бун. — Майка ми никак не я биваше.

— Тя сега хич и не готви. — Джеси изписа с пръст името си на гърба му. — Те с дядо Сойър винаги ядат навън.

— Това е защото дядо Сойър не е глупак. — Току-що бе забелязал, че тя не произнася добре буквата „с“. Трябваше да поработят върху това.

— Ти каза, че днес може да се обадим на баба и дядо Сойър, и на Нана и Поп. Може ли?

— Разбира се, след два часа. — Обърна се към нея и я погледна изпитателно: — Липсват ли ти?

— Да-а. — Прехапала език, започна да пише на гърдите му „Сойър“. — Смешно, че не са тук. Ще ни дойдат ли на гости?

— Разбира се. — В него се събуди чувството за вина, неотменна част от родителството. — Иска ли ти се да бяхме останали в Индиана?

— В никакъв случай! — Очите й се разшириха. — Там го нямахме плажа, и тюлените, и голямата въртележка в града, и Ана в съседната къща. Това е най-хубавото място на света.

— И на мен ми харесва. — Той седна и я целуна по челото. — А сега бягай, за да се облека.

— Нали ще дойдеш направо долу на закуска? — попита тя и се смъкна от леглото.

— Абсолютно. Толкова съм гладен, че мога да изям цял препечен хляб с канела.

Джеси се втурна доволна към вратата.

— Веднага ще направя още.

Бун знаеше, че ще приеме думите му буквално и наистина ще препече цял хляб, затова набързо взе душ, реши да не се бръсне и навлече едни бермуди и тениска, които отдавна трябваше да са станали на парцали.

Опитваше се да не мисли за съня. В края на краищата, той лесно можеше да се изтълкува. Желаеше Ана — тук нямаше нужда от никакво прозрение. А бялото бе очевидно символ на невинността й.

Това го плашеше до смърт.

Джеси бе в кухнята и припряно мажеше с масло поредната филийка. Вече имаше пълна чиния, повечето прегорени. Навсякъде се носеше миризма на канела.

Бун сложи кафето, преди да си отчупи едно парче. Беше студено, твърдо и наръсено неравномерно с канела и захар. Явно Джеси бе наследила готварските способности на баба си Сойър.

— Страхотни са — заяви той и смело преглътна. — Любимата ми неделна закуска.

— Може ли Дейзи да опита малко?

Бун отново погледна към купчината филии, после към кучето с провесен до земята език. Ако имаше късмет, може би щеше да успее да му пробута половината си любима неделна закуска.

— Мисля, че може. — Наведе се и поднесе втората хапка пред носа му. — Седни — заповяда той с твърдия глас, препоръчван в книгите за дресировка на кучета.

Дейзи продължи да размахва опашка, провесила език.

— Дейзи, седни! — Побутна задницата й. Дейзи седна за миг, после скочи на четирите си лапи. — Не — отдръпна Бун парчето хляб и повтори командата. След пет мъчителни минути, през които се стараеше да не си спомня колко лесно бе това за Ана, успя да задържи кучето седнало. Дейзи погълна хляба, доволна от себе си.

— Тя го направи, татко!

— Почти. — Той стана да си сипе кафе. — След малко ще я изведем навън и ще проведем един истински урок.

— Добре. — Дейзи щастливо задъвка филийката си. — Може би гостенинът на Ана ще си е отишъл и тя ще ни помогне.

— Гостенин ли? — попита Бун и протегна ръка към чашата.

— Видях я отвън с един мъж. Ана много го прегърна и целуна и така нататък.

— Тя… — Чашата задрънча на масата.

— Омекнали са ти пръстите — забеляза Джеси с усмивка.

— Да — съгласи се той, без да се обръща към нея, изправи чашата и наля кафето. — Какъв… Ъ-ъ-ъ… Какъв мъж? — Мислеше си, че гласът му е съвсем безстрастен — поне колкото да заблуди едно шестгодишно дете.

— Един много висок мъж с черна коса. Те се смееха и се държаха за ръце. Може да е приятелят й.

— Приятелят й — повтори Бун през зъби.

— Какво има, татко?

— Нищо. Кафето ми пари. — За ръце се държали, значи. Целували се. Трябваше да погледне лично това приятелче. — Джес, какво ще кажеш да излезем на терасата? Да видим дали ще успеем да накараме Дейзи пак да седне.

— Добре. — Джеси запя новата песен, която бе научила в училище, и събра филийките. — Обичам да ям навън. Хубаво е.

— Да, хубаво е. — Когато излязоха, той не седна, а се изправи до парапета с чашата кафе в ръка. В съседния двор не се виждаше никой и това бе още по-лошо. Така си представяше какво могат да правят вътре Ана и нейният висок чернокос приятел.

Сами.

Изяде още три хапки, преглъщайки ги с черно кафе, докато си представяше какво ще каже на госпожица Анастасия Донован следващия път, когато я види.

Ако си въобразяваше, че може вечерта да се целува с него до полуда, а на сутринта да кокетничи с някакъв непознат, много се лъжеше. Щеше да й покаже колко само се лъже. В мига, в който я хванеше, щеше да…

— Ана! — развика се Джеси, скочи на пейката и размаха ръце. — Ана, здрасти!

Докато Бун я наблюдаваше през присвити очи, Ана погледна към тях. Стори му се, че ръката й се поколеба, преди да отвърне на поздрава, а усмивката й бе насилена.

Разбира се, помисли той и пийна още кафе. И аз бих бил нервен, ако в къщата ми имаше непознат мъж.

— Може ли да й кажа какво направи Дейзи? Може ли, татко?

— Да. — Със строга усмивка остави чашата на парапета. — Кажи й.

Джеси грабна още няколко филийки и се спусна по стълбите, викайки на Дейзи да дойде с нея, а на Ана да не се прибира.

Бун изчака, докато видя мъжа, който се приближи към Ана. Наистина бе висок, забеляза той с известно възмущение, над метър и деветдесет. Косата му наистина бе черна и достатъчно дълга, за да се извива върху яката и да се развява от бриза — романтично, както според него би помислила една жена. Изглеждаше загорял, стегнат и елегантен. А когато непознатият преметна ръка около раменете на Ана, сякаш там й беше мястото, Бун въздъхна през зъби.

Ще видим тази работа, реши той и заслиза по стълбите, пъхнал ръце в джобовете си. Просто ще видим.

Докато стигна до живия розов плет, Джеси вече разказваше за Дейзи, а Ана се смееше, обвила интимно ръка около кръста на непознатия.

— И аз бих седнал, ако някой ще ми даде препечена филийка с канела — каза мъжът и намигна на Ана.

— Ти би седнал, ако някой ти даде каквото и да е за ядене — забеляза тя и леко го стисна, преди да забележи Бун до плета. — О! — Усети как бузите й пламват. — Добро утро.

— Как е? — Той бавно й кимна, после погледът му подозрително се насочи към мъжа до нея. — Не искахме да ти пречим, докато имаш… гости.

— Не, няма нищо, аз… — Ана спря, смутена и объркана от напрежението, звънтящо във въздуха. — Себастиан, това е бащата на Джеси, Бун Сойър. Бун, запознай се с моя братовчед, Себастиан Донован.

— Братовчед? — повтори Бун, а Себастиан не си направи труда дори да се опита да сдържи усмивката, която се разля по лицето му.

— Имам късмет, че бързо ни представи, Ана — обади се той. — Харесвам си носа точно какъвто е. — Протегна ръка: — Приятно ми е. Ана ми каза, че има нови съседи.

— Той е братовчедът, който има коне, татко.

— Помня. — Бун откри, че ръкостискането на Себастиан е здраво и силно. Може би щеше да му хареса, ако не беше присмехулното пламъче в очите на мъжа.

— Вие наскоро сте се оженили, нали?

— Наистина. Моята… — Входната врата се затръшна и той се обърна. — А, ето я и нея. Радост за сърцето ми.

Излезе висока стройна жена с къса рошава коса и прашни обувки.

— Млъквай, Донован!

— Моята скромна невяста. — Явно двамата се шегуваха един с друг. Той взе ръката на жена си и я целуна. — Съседите на Ана, Бун и Джеси Сойър. Моята единствена любов. Мери Елън.

— Мел — поправи го тя бързо. — Донован е единственият, който има търпението да ме нарича Мери Елън. Страхотна къща — добави тя и кимна към съседната сграда.

— Доколкото знам, господин Сойър пише приказки и детски книжки, като леля Брина.

— О, наистина ли? Страхотно! — Тя се усмихна на Джеси: — Обзалагам се, че това ти харесва.

— Той пише най-хубавите приказки на света. А това е Дейзи. Ние я научихме да сяда. Може ли да дойда да видя вашите коне?

— Разбира се. — Мел се наведе да погали кученцето.

Докато Мел и Джеси се впуснаха в разговор за коне и кучета, Себастиан отново насочи вниманието си към Бун.

— Имате прекрасна къща. — Всъщност и той се бе замислял да я купи. В очите му отново проблесна смях: — Отлично разположение.

— На нас ни харесва. — Бун реши, че е глупаво да се прави, че не разбира намека. — Много ни харесва. — Демонстративно прекара пръст по бузата на Ана. — Тази сутрин изглеждаш малко бледа, Анастасия.

— Нищо ми няма. — Тя успяваше да говори спокойно, въпреки че много добре знаеше колко лесно може Себастиан да прочете мислите й. Вече усещаше как внимателно се опитва и бе сигурна, че си пъха носа в мозъка на Бун. — Извинявай, обещах на Себастиан да му дам малко глог.

— Снощи не си ли набрала?

Очите й срещнаха погледа му и го задържаха.

— Това ми трябва за друго.

— Няма да ти пречим. Хайде, Джес. — Той хвана ръката на дъщеря си. — Радвам се, че се запознах с вас. До скоро виждане, Ана.

Себастиан бе достатъчно тактичен да изчака, докато Бун се отдалечи достатъчно, така че да не чува.

— И какво… Заминавам за две седмици, и виж в какви неприятности си затънала.

— Не ставай смешен. — Ана обърна глава и се загледа в глога. — Нямам никакви неприятности.

— Скъпа моя Ана, преди да ме представиш като свой братовчед, твоят приятел и съсед беше готов да ми пререже гърлото.

— Аз щях да те пазя — заяви Мел сериозно.

— Моята героиня!

— Освен това — продължи Мел, — на мен ми се стори, че той по-скоро имаше желание да измъкне Ана за косите, вместо да се занимава с теб.

— И двамата говорите абсурдни неща. — Без да вдига поглед, тя започна да бере глогинки. — Той е много симпатичен човек.

— Сигурен съм — измърмори Себастиан. — Но, виждаш ли, мъжете обичат да си пазят територията — което, разбира се, за една жена е непонятно.

— Ох, моля ти се! — Мел го смушка с лакът в ребрата.

— Фактите са си факти, мила моя Мери Елън. Аз бях навлязъл в неговата територия. Или поне той така си въобразяваше. Естествено, аз нямаше да си помисля нищо хубаво за него, ако не се бе опитал да я защити.

— Естествено — произнесе Мел сухо.

— Кажи ми, Ана, какви точно са отношенията ти с него?

— Това не е твоя работа. — Тя се изправи, продължавайки сръчно да обира глога. — И бих ти била благодарна, братовчеде, ако не си пъхаш носа в това. Много добре знам, че се опитваше.

— И затова ти ме блокира. Виж, твоят съсед не успя.

— Това е грубо — прошепна Ана. — Грубо и безскрупулно е да се ровиш в съзнанието на хората за собствено удоволствие.

— Той обича да се перчи — обади се Мел съчувствено.

— Не е честно! — възмутено тръсна глава Себастиан. — Аз никога не си пъхам носа и не се ровя в съзнанието на хората за собствено удоволствие. Аз винаги имам причина да го правя. В конкретния случай, тъй като съм единственият ти роднина от мъжки пол на този континент, смятам за свой дълг да проуча положението и действащите лица.

Мел успя само да завърти очи, а Ана настръхна:

— Така ли? — Със светнали очи заби пръст в гърдите му: — Искам да изясним едно нещо. Това, че съм жена, не означава, че имам нужда от защита, опека или каквото и да е от някого от мъжки пол, роднина или не. Вече двадесет и седем години се оправям сама с живота си.

— Следващия месец ще станат двадесет и осем — подсказа й услужливо Себастиан.

— И ще продължа да се оправям. Това, което е между Бун и мен…

— Аха! — вдигна той тържествуващо пръст. — Значи между вас наистина има нещо!

— Млъкни, Себастиан!

— Тя говори така само когато се чувства притисната до стената — обясни Себастиан на Мел. — Иначе обикновено е страшно мила и възпитана.

— Внимавай, иначе ще дам на Мел да сложи в супата ти една отвара, от която гласните ти струни ще замръзнат за цяла седмица.

— Ами? — Мел бе заинтригувана от идеята. — Може ли веднага да ми я дадеш?

— Да не мислиш, че много ще ти помогне, като само аз готвя? — напомни й Себастиан и прегърна Ана: — Хайде, миличка, не се сърди. Трябва да се грижа за теб, това ми е работата.

— Няма за какво да се грижиш — отсече Ана, ала почувства, че омеква.

— Влюбена ли си в него?

Тя веднага се наежи:

— Честна дума, Себастиан, аз го познавам само от една седмица!

— Че какво значение има? — Той хвърли на Мел един многозначителен поглед през рамото й. — На мен ми трябваше по-малко от седмица, за да разбера, че Мел ме подлудява. Разбира се, на нея й трябваше повече време, за да разбере, че е лудо влюбена в мен. Но тя е много твърдоглава.

— Ще взема тази отвара — реши Мел.

Без да обръща внимание на заплахата, Себастиан отново се вгледа в Ана:

— Питам, защото той определено се интересува от теб не само като съсед. Ако искаш да знаеш, той…

— Достатъчно. Каквото и да си изровил от главата му, дръж си го за себе си. Сериозно говоря, Себастиан — прекъсна го тя, преди да е продължил. — Предпочитам да живея така, както аз го разбирам.

— Щом настояваш… — въздъхна той.

— Настоявам. А сега си вземи глога, върви си и се отдай на медения си месец.

— Това е най-доброто, което съм чула през целия ден. — Мел здраво хвана мъжа си за ръката и го задърпа: — Остави я на мира, Себастиан. Ана спокойно може да се оправи сама с връзките си.

— А ако тя има връзка, би трябвало да знае…

— Вън! — Ана го изблъска със задавен смях. — Вън от двора ми! Имам си работа. Ако ми трябва психоаналитик, ще ти се обадя.

Той отстъпи и я целуна.

— Да видим какво ще направиш. — Хвана жена си под ръка и си тръгна. — Мисля, че ще се отбием да видим какво правят Моргана и Наш.

— Много хубаво. — Ана им хвърли един поглед през рамо. — Бих искала лично да чуя какво биха казали те за теб.

Себастиан се засмя и я прегърна:

— Ти си ми на сърце!

— Не, не съм. — Тя го целуна звучно. — Вече съм ти взела сърцето.

 

 

През следващите няколко дни Ана си намираше работа в къщата. Не че избягваше Бун — поне не много. Просто си имаше достатъчно работа. Оказа се, че лекарствените й запаси опасно са намалели. Точно този ден й се обади една клиентка от Кармел, която бе свършила еликсира си против ревматизъм. Ана имаше достатъчно, за да й изпрати, ала това означаваше, че колкото бе възможно по-скоро трябваше да приготви още. И в момента на печката къкреше настойка от иглика.

В малката стаичка до кухнята бяха разположени колбите й за дестилация, кондензаторите, горелките и бутилките, а до тях мускалите, сребърните чаши и свещите. За непосветения стаята би заприличала на малка химическа лаборатория. Но има огромна разлика между химията и алхимията. При алхимията има ритуал и педантично спазване на астрологичните периоди.

Всички цветя, корени и билки, които бе набрала на лунна светлина, бяха старателно измити с утринна роса. Другите, откъснати в различни фази на луната, вече бяха подготвени за специалните си приложения.

Сега трябваше да дестилира екстракт от мак и да изсуши хисоп за сироп от кашлица. Трябваше й масло от салвия за един специален парфюм, а същото масло, смесено с лайкучка, щеше да приготви за вътрешна употреба. Трябваше да подготви настойки и отвари, масла и запарки.

Наистина имаше много работа, особено след като я бе докоснала магията на цветята, които бе набрала на лунна светлина. А освен това работата й доставяше удоволствие — ароматите, изпълващи кухнята и кабинета й, прелестните розови цветчета на цъфтящия майоран, тъмновиолетовите попадийки, слънчевите невени.

Те бяха прекрасни и тя никога не можеше да се въздържи да подреди част от тях във вази из къщата.

Докато опитваше разтвора от тинтява и се мръщеше на горчивия вкус, на вратата на верандата почука Бун.

— Този път наистина ми трябва захар — каза й той с очарователна си усмивка, от която сърцето й се разтуптя. — Тази седмица съм домакиня и за утре трябва да опека сладки.

Ана наведе глава и го погледна:

— Можеш да ги купиш.

— Къде се е чуло и видяло една истинска домакиня да поднесе на първокласници сладки от магазина? Една чаша ще ми свърши работа.

Тя си го представи как ги пече и се усмихна.

— Сигурно ще се намери една чаша. Влез. Само почакай да свърша.

— Мирише фантастично. — Той се наведе над една тенджерка, къкреща на котлона. — Какво правиш?

— Не пипай! — предупреди го Ана, преди да бе топнал пръст в тъмния стъклен тиган, изстиващ на плота. — Това е беладона. В тази форма е само за външно приложение.

— Беладона? — Бун свъси вежди. — Отрова ли приготвяш?

— Правя болкоуспокояващ лосион за невралгия и ревматизъм. И той не е отровен, ако се приготвя и употребява както трябва.

Бун се намръщи и погледна в стаята отзад, с химическото оборудване и врящите отвари.

— Не трябва ли да имаш някакво разрешително?

— Ако това ще те успокои, аз съм квалифициран билкар с диплома по фармация. — Избута ръката му от една тенджера. — А това не е за начинаещи.

— Да имаш нещо за безсъние? Освен беладона. Не се подигравам, питам сериозно.

Ана веднага се загрижи:

— Проблеми със съня ли имаш? Неспокоен ли си? — Вдигна ръка към челото му, ала замря, когато той хвана китката й.

— Да, и на двата въпроса. И бих казал, че ти си и причината, и лекарството. — Поднесе ръката й към устните си. — Може и да съм домакиня, но въпреки това съм мъж, Ана. И не мога да не мисля за теб. — Обърна дланта й и притисна устни към вътрешната страна на китката, където вената бе започнала бясно да пулсира. — И не мога да не те желая.

— Съжалявам, ако заради мен нощите ти са неспокойни.

— Наистина ли? — вдигна вежди той.

Тя не успя съвсем да потисне усмивката си.

— Опитвам се. Трудно е да не се чувствам поласкана, че мислите за мен те държат буден. И е трудно да реша какво да правя. — Обърна се да изключи котлона. — И аз се чувствам малко неспокойна. — Затвори очи, когато ръката му се спусна на рамото й.

— Прави любов с мен. — Бун я целуна бързо по врата. — Няма да ти причиня болка, Ана.

Не нарочно, помисли тя. Никога. В него имаше толкова нежност. Ала нямаше ли двамата да си причинят болка един на друг, ако сега се поддадеше на онова, което искаше, на онова, от което се нуждаеше, и ако запазеше в тайна онази част от себе си, която я правеше това, което бе?

— За мен това е голяма стъпка, Бун.

— За мен също. — Той нежно я обърна с лице към себе си. — За мен не е съществувала никоя, откак Алис умря. През последните две години е имало една-две жени, но нито една от тях не е означавала нещо повече от запълване на физическата празнота. Не е имало нито една, с която да съм искал да прекарвам времето си, да говоря. Ти не си ми безразлична. — Наведе устните си към нейните, много внимателно, много леко. — Не знам как се случи толкова бързо, толкова силно, ала е така. Надявам се, че ми вярваш.

Дори без истинска връзка Ана не можеше да не го почувства. Кой знае защо, от това нещата ставаха още по-сложни.

— Вярвам ти.

— Много мислих. Както не можех да заспя, имах много време за мислене. — Бун разсеяно затъкна в косите й една разхлабена фиба. — Онази нощ припирах и сигурно те стреснах.

— Не. — Тя сви рамене и се обърна, за да изсипе една от смеските си във вече надписаната бутилка. — Всъщност май че наистина ме стресна.

— Не знаех, че си… Ако си представях, че никога не си…

Ана с въздишка затвори шишето.

— Моята девственост е въпрос на мой личен избор, Бун, и това не е нещо, от което се притеснявам.

— Нямах предвид… — Той шумно въздъхна. — Ама и аз съм голяма работа.

Тя взе нова фуния, нова бутилка и отново наля.

— Нервен си.

С известно разочарование Бун забеляза, че ръцете й не трепнаха, докато затваряше следващото шише.

— Мисля, че по-точно е да се каже „ужасен“. Бях груб с теб, а не трябваше. По много причини. Фактът, че си неопитна, е само една от тях.

— Не беше груб. — Ана продължаваше да работи, за да прикрие нервите си, които бяха опънати не по-малко от неговите. Докато трябваше да се съсредоточи върху това, което правеше, можеше поне да се преструва на спокойна и уверена в себе си. — Ти си страстен мъж. Това не е нещо, за което трябва да се извиняваш.

— Извинявам се, задето те насилвам. И за това, че дойдох тук днес с твърдото намерение да се държа приятно и спокойно, а отново те насилвам.

По устните й затрептя усмивка.

— Това ли правиш?

— Казах си, че няма да те моля да си легнеш с мен, въпреки че искам. Щях да те поканя да прекараш малко време с мен. Да дойдеш с мен на вечеря, или да излезем заедно, или нещо такова, което хората правят, за да се опознаят по-добре.

— Да, бих искала да дойда с теб на вечеря, или да излезем заедно, или нещо такова.

— Добре. — Оказа се, че не било толкова трудно, реши той. — Може би в петък вечерта? Ще намеря кой да остане при Джеси. — Очите му потъмняха. — Някой, на когото мога да вярвам.

— Аз пък мислех, че ти ще сготвиш за нас с Джеси.

Камък падна от сърцето му.

— Нямаш ли нищо против?

— Много ще ми бъде приятно.

— Добре тогава. — Бун обхвана с две ръце лицето й. — Добре. — Целувката бе много сладка и ако му се струваше, че нещо в него ще се скъса, той си каза, че ще го издържи. — Петък.

Не й бе трудно да се усмихне, въпреки че се чувстваше разтърсена като от леко земетресение.

— Аз ще донеса виното.

— Добре. — Искаше му се отново да я целуне, но се страхуваше да не я подплаши. — До петък.

— Бун! — спря го Ана, преди да е стигнал до вратата. — Не искаше ли захар?

Той се засмя:

— Излъгах те.

Тя присви очи:

— Значи тази седмица не си домакиня и няма да печеш сладки?

— Не, това беше вярно. Обаче в килера имам три килограма. Хей, получи се! — Подсвирвайки си, Бун излезе от вратата.