Джейн Фийдър
Неукротимо сърце (5)

4

Не е възможно Наполеон и армията му да са само на хвърлей камък от града, мислеше си Джудит, когато вечерта двамата със Себастиян се наредиха на опашката, изпълваща широкото стълбище, за да бъдат представени на дукеса Ричмънд, която стоеше на най-горната площадка.

Повечето мъже бяха в униформа, не в цивилни вечерни костюми. Жените блестяха като кристалните полилеи — ято обсипани с бисери пеперуди с рокли във всички цветове на дъгата. Но зад цялата тази феерия дебнеше тревога — в разговорите звънеше трескаво безпокойство, в смеховете се примесваха пронизителни нотки, в залата се стрелкаха неспокойни погледи, търсейки знак, някакво указание за нова информация. Обществото, което се събираше в салоните на дукеса Ричмънд в тази задушна юнска вечер, беше изпълнено с напрегнато очакване.

Маркиз Карингтън тъкмо разговаряше с дук Уелингтън и генерал Карл фон Клаузевиц в другия край на салона, когато Джудит и Себастиян влязоха през голямата двойна врата. Джудит хвърли бърз поглед в тежкото огледало със златна рамка на стената, за да провери как изглежда, и веднага се ядоса на себе си. След случилото се сутринта беше почти невероятно Карингтън да й обърне някакво внимание, но тя въпреки това желаеше да го види. Защо, по дяволите, защо? Той я бе обидил по най-безсрамния начин. Обърна се към брат си и помоли:

— Хайде да потанцуваме, Себастиян.

— Щом искаш. — Той я погледна изпитателно. — Откога разчиташ на брат си като партньор за танц?

— От третия котильон нататък картата ми за танци е пълна — обясни тя и улови ръката му. — Дотогава отхвърлих всички кандидати, защото си мислех, че няма да имам желание веднага да се впусна в танци. Но сега ми се иска да се раздвижа.

Себастиян не отговори, само обгърна талията й и я поведе към паркета.

Двамата са невероятна двойка, помисли си Карингтън, докато ги следеше с поглед и мислите му се отклоняваха от далеч по-важната дискусия, дали бе необходимо прусаците да получат подкрепление зад река Самбр. С медноцветни коси и прекрасни златно-кафяви очи, напръскани със зелени точици, двамата изглеждаха почти като близнаци. Очевидно разликата им не беше повече от една година. Брадичката на Джудит беше съвсем леко по-закръглена от тази на брат й, но двамата имаха прави, съвършено изрязани носове, леко издадени скули и чувствени устни. Елегантна двойка покварени авантюристи. Кои са те? От какво семейство произхождат?

Дали след тазсутрешното фиаско Джудит ще откаже да танцува с него? Гордостта на мъжа можеше да понесе само известна доза поражения от една дръзка, макар и умна млада дама.

След като се извини на дука и генерала, Карингтън обиколи танцовата площадка, докато се озова в непосредствена близост до двамата Дейвънпорт. Внимателно си проби път между танцуващите двойки и леко потупа Себастиян по рамото. Постъпката му беше доста необичайна, но той беше решен да отиде и още по-далеч, ако трябва.

— Бихте ли ми отстъпили сестра си за този танц, Дейвънпорт? Несправедливо е да я обсебвате по този начин, след като можете по всяко време да се наслаждавате на компанията й.

— Мисля, че само Джудит има право да реши с кого ще танцува, Карингтън — отговори с усмивка младият мъж.

— Мадам? — Карингтън се поклони със самоиронична галантност. Очите му се усмихваха помирително и в същото време съзаклятнически.

Джудит се огледа бързо. Беше й ясно, че е станала обект на всеобщо внимание. Маркъс Девлин бе съумял да я постави в неизгодно положение.

— Предполагам, че всяка жена трябва да се научи да я прехвърлят като пакет от ръка на ръка — промърмори тя, отдели се грациозно от Себастиян и се обърна към новия си партньор.

— Да, това е обичайното отношение към жените — прошепна Маркъс, докато се наслаждаваше да усеща тялото й в прегръдката си. Тя беше крехка, лека и едновременно с това твърда… гъвкава и опасна като невестулка.

Джудит пое остро въздух.

— Предполагам, че след случилото се днес предиобед трябва да очаквам още няколко тежки обиди.

— Нищо друго ли не ви идва наум? — Черните вежди на мъжа се вдигнаха въпросително. — Разочаровате ме, Джудит.

— За съжаление забравих да пъхна пистолета във вечерната си чантичка — изсъска тя. — Надявам се, че сте си възвърнали душевното равновесие, сър?

— Мина доста време, преди да се успокоя — призна тихо той. — Знаете ли, никога досега не си бях имал работа с невестулка.

— Невестулка? — Тя го погледна объркано.

Черните очи святкаха развеселено.

— Да, моя малка невестулке, правилно сте ме разбрала.

Лека червенина обагри високите й скули. Най-добре да се направи, че не схваща забележката му.

— Надявам се, че сте получили парите, които ви дължах, сър?

— Разбира се. И ви благодаря, че подобрихте финансовото ми положение.

Джудит прехапа устни и втренчи поглед в рамото му, решена да не поглежда повече в искрящите му от смях очи. Но това беше невъзможно. Най-сетне тя се засмя и маркизът буквално усети как напрежението я напусна.

— Простихте ли ми? — попита той, внезапно станал сериозен.

— За какво, милорд?

— Сега не играя игрички, Джудит. Помолих ви за прошка за държанието си тази сутрин. Много искам да разбера дали приемате извинението ми.

— Би било дребнаво от моя страна да ви откажа извинение, милорд.

— А вие естествено не сте дребнава.

Тя срещна погледа му.

— Не, не съм. Никой от семейство Дейвънпорт не е дребнав. Освен това не сме нечестни.

— Значи измамата на карти е почтено занимание? — Въпросът беше зададен съвсем сериозно и Джудит отново прехапа устни, но този път не за да скрие смеха си.

— Не мога да ви обясня това.

— Много е трудно, нали?

— Това не ни е навик — отвърна остро тя.

— Радвам се да го чуя.

— Ако печелим на игралната маса, то е, защото сме добри играчи и имаме опит — обясни сериозно тя. — Онова, което видяхте… или си въобразявате, че сте видели…

— Видях го.

— Само се упражнявахме. Не парите бяха важни. Ставаше въпрос за нещо друго.

— Простете, но не съм напълно убеден, че играете честно.

Джудит не отговори. Нямаше какво да каже.

Когато маркизът отново заговори, в гласа му липсваше предишната острота.

— Мисля, че мога да проявя разбиране към обстоятелствата, които са ви принудили да овладеете това съмнително изкуство.

Джудит вирна енергично брадичка и той за първи път забеляза сенките в златно-кафявите й очи.

— Наистина ли можете, милорд? Много любезно от ваша страна. Но се надявам да не ме сметнете за неучтива, като ви кажа, че моят живот си е само мой и не засяга никого другиго. Вашето разбиране ми е напълно безразлично.

Маркъс шумно пое въздух. Стисна силно ръката на Джудит и едва не смачка крехките й пръсти. Точно тогава танцът свърши и Джудит бързо се освободи от него. Докато я гледаше как се отдалечава, той се опитваше да се пребори с напиращия в гърдите му гняв. Роклята от въздушен тюл с цвят на слонова кост върху кремав сатен подчертаваше блясъка на медноцветната коса, която падаше на разкошни къдрици по раменете. Неволно се запита дали топазите на обиците и огърлицата й бяха истински. Ако бяха фалшиви, изработката бе забележително добра. От друга страна, не можеше да не признае, че двамата Дейвънпорт разиграваха забележително добър маскарад.

Кои бяха те, по дяволите? И защо Джудит будеше в сърцето му такова диво желание?

Той разтърси недоволно глава и се запъти към изхода на залата. Незнайно защо, в главата му изникна образът на Марта: нежна и мека, с кестеняви коси и очи на сърна… Марта, която не беше в състояние да стори зло дори на муха. Милата, скромна Марта… съвършената плячка. В едната ръка агънце, в другата — неукротима невестулка. Трябваше да има и някакъв среден път.

Джудит се оттегли в дамския салон. Интимните въпроси на Карингтън я бяха извадили от равновесие, макар да не й се искаше да го признае. Те бяха разбудили болезнени спомени за миналото, за нещата, които само Себастиян познаваше и разбираше истински, защото ги беше преживял заедно с нея. Джудит имаше доверие само в брат си. Не можеше да бъде другояче. Техните тайни, тревоги и планове засягаха само тях двамата. Те не познаваха друг начин на живот.

Тя се наведе към огледалото и поправи прическата си. Помещението беше пълно с оживено бъбрещи дами, които оправяха роклите и косите си. Разговорът се въртеше единствено около това, какво трябва да се направи, когато започне битката.

— Аз няма да остана тук, за да бъда изнасилена от орда французи — заяви дамата, която седеше на тапицирана с кадифе табуретка пред огледалото и трескаво си вееше с ветрилото.

— О, скъпа графиньо, откъде ви хрумна, че може да се случи нещо подобно? — изписка една безлична кафява мишка. — Дукът никога няма да ни остави на произвола на човекоядеца!

— Щом мъжете ни напуснат града, французите ще се нахвърлят върху нас като вълци, помнете ми думата — отвърна с треперещ глас графинята и сложи още малко руж на бузите си.

— Е, първо трябва да победят армиите ни — намеси се със спокоен глас Джудит. — Не бива да мислим веднага за катастрофа.

— Права сте, мила, наистина не бива — подкрепи я едрата съпруга на един полковник. — Добре го казахте, мис Дейвънпорт. Нашите мъже се нуждаят от подкрепата ни, не от хленчещи и бягащи страхливки. Аз вярвам, че те ще победят Бонапарт.

— Точно така — кимна Джудит. — Няма никаква полза да изпадаме в паника.

Засегнати от укора, графинята и кафявата мишка сведоха глави в обидено мълчание.

— Щом битката започне, ще започнат да крадат коне — отбеляза със спокоен тон една от другите дами. — Алфред нареди да скрият каретата и конете ни в един обор извън града. Казал ми е да напусна Брюксел веднага щом той потегли за фронта. Естествено аз няма да го направя — обърна се тя с усмивка към съпругата на полковника и Джудит, — но умните хора трябва да бъдат подготвени за всички възможности, нали?

— Аз никога не бих изоставила полковник Дъглас, докато се бие на живот и смърт — заяви съпругата на полковника и изчезна зад паравана на тоалетната, при което гласът й се издигна над шума на тафтяните й поли. — Дълг на всяка войнишка жена е да очаква съпруга си в тила и да крие сърдечната си болка, страха и загрижеността си. Аз бях с полковника във всички битки на континента и сега няма да избягам като страхливка… Нека дойдат проклетите французи и нека се опитат да ми сторят нещо!

Джудит, която междувременно бе овладяла нервите си, се изкиска одобрително и излезе от дамския салон. На входа на балната зала срещна Чарли.

— Видях ви да танцувате с Маркъс — нападна я веднага той. — А на мен казахте, че ще започнете едва след третия котильон.

— Това бе намерението ми — обясни тя с утешителна усмивка. — Но брат ми ме покани на валс и вашият братовчед се намеси.

— Маркъс често се проявява като тиран — промърмори укротено Чарли. — Но имам впечатлението, че жените харесват такова отношение.

— Скъпи ми Чарли — отвърна остро Джудит, — мога да ви уверя, че жените не понасят тираните.

Чарли я погледна объркано и се опита да се засмее.

— Винаги сте толкова остроумна…

— О, не се самозалъгвайте, Чарли, това не беше шега. — Тя го удари леко с ветрилото си по рамото. — Все не познавате много жени, но това ще се промени.

— Вие явно ме смятате за хлапак с жълто около устата. — Той си спомни какво беше казал братовчед му на закуска и го заболя.

Джудит се усмихна в себе си и побърза да възстанови нараненото му самочувствие.

— Не, естествено, че не ви смятам за хлапе. Работата е там, че войникът няма време за глезотии.

— Права сте, точно така е. — Чарли отново засия. — Ние имаме други неща в главите си. Дукът е невероятно спокоен, не намирате ли? Казва, че е дал нарежданията си и е абсолютно сигурен в развитието на събитията.

Джудит хвърли замислен поглед към другия край на залата, където стоеше Уелингтън, обкръжен от млади офицери и възбудени дами, и се смееше на някаква шега. В ръката си държеше чаша шампанско и със сигурност не изглеждаше като мъж, чийто смъртен враг се намира само на няколко мили оттук и подготвя армиите си за решителната битка. Глупак ли беше този човек или гений? Джудит много се надяваше да е последното. Иначе в Брюксел много скоро щеше да стане страшно.

— Мис Дейвънпорт, някой представи ли ви вече на дук Уелингтън? — Гласът на маркиз Карингтън съвсем близо до рамото й я стресна до смърт. По бузите й пропълзя издайническа червенина.

— Не — отговори тихо тя и се скри зад ветрилото си. — Трябва ли да се промъквате по този начин?

Маркъс огледа препълнения салон и подигравателно вдигна вежди.

— Да се промъквам при тази навалица? Хайде, мис Дейвънпорт, не съм способен на такива театрални номера. — Притегли ръката й върху своята и продължи с официален тон: — Позволете да ви запозная с дука. Той флиртува с всички хубавички жени, но оценява остротата на ума поне толкова високо, колкото и красивото личице.

Джудит му позволи да я отведе. Беше голяма чест да я представят на дука и може би Карингтън бе замислил тази стъпка като един вид предложение за мир. Беше глупаво да го отблъсне. Той й проправяше път през тълпата, като внимателно докосваше раменете на стоящите пред него, мърмореше извинения или леко се покланяше, докато накрая стигнаха ъгъла, в който се беше разположил Уелингтън.

— Ще позволите ли да ви представя мис Дейвънпорт, дук Уелингтън? — Маркъс побутна Джудит да застане пред него.

— Възхитен съм, мадам. — Дукът се наведе над ръката й, докато очите над внушителния нос святкаха одобрително. — Прелестна сте… Цяла вечер ви наблюдавам и се питам как бих могъл да се доближа до вас. За моя радост приятелят ми Карингтън ми разказа, че има голямото щастие да е един от добрите ви познати.

Значи постъпката на Маркъс изобщо не беше предложение за мир! Той я беше доставил тук като пакет, за да прави компания на големия пълководец.

— С маркиза сме само бегли познати, сър — отвърна Джудит и се усмихна прелъстително над ветрилото си. — Но е чест за мен, че си направи труда да ме доведе при вас. Много съм му задължена.

— О, не, мадам, аз съм този, който има дълг към него — засмя се Уелингтън. — Хайде да изпием по чаша шампанско и да си поговорим на спокойствие, искате ли? — Той хвана Джудит под ръка и я изведе от кръга на обожателите си, като махна на слугата да се приближи.

Бегли познати, нечувано! Тази нахална малка мръсница го бе представила като недодялан селяк, който си въобразява, че между двамата съществува близко приятелство. Разкъсван между смеха и гнева, Маркъс проследи с пламтящ поглед Джудит, която се отдалечаваше с Уелингтън.

Беше почти три сутринта, когато големият бал на дукеса Ричмънд завърши внезапно с невъобразима бъркотия от стреснати до смърт цивилни и наелектризирани офицери. В залата бе влязъл един личен слуга, който настойчиво търсеше с поглед главнокомандващия. Откри го да разговаря с Джудит на пейката под един прозорец и забърза към него, разбутвайки енергично присъстващите.

Уелингтън беше възхитен от новата си позната, която нямаше нищо от превзетостта на повечето светски дами и флиртуваше със същото удоволствие като него.

— Имам слабост към жени като вас, скъпа — призна той и помилва ръката й. — За щастие, у вас няма нищо от преструвките и привидната недостъпност на нашите дами.

— Засрамете се, милорд — укори го през смях Джудит, без да отдръпне ръката си. — Ще съсипете доброто ми име.

— Бъдете сигурна, че няма да го направя, мадам. Доброто ви име е в сигурни ръце.

Джудит наклони глава и се усмихна прелъстително.

— Колко жалко.

Уелингтън избухна в смях. Точно в този момент се появи слугата.

— Ваша светлост?

— Какво има, човече? — попита раздразнено Уелингтън.

— Нови съобщения, сър. — Личният слуга се огледа недоволно. — Поверителни, сър.

Уелингтън моментално скочи.

— Извинете ме, мис Дейвънпорт. — Очарователният събеседник изведнъж се преобрази. Лицето му се вкамени, сякаш не знаеше що е смях.

Джудит разбра веднага. Скочи и му протегна ръка.

— Няма да ви отклонявам от работата ви, милорд.

Той целуна пръстите й и се отдалечи бързо, като извика хората от щаба си да го последват в малката стая отстрани на балната зала.

— Помолете лорд Карингтън да се присъедини към нас — нареди той на един от адютантите си.

Маркъс влезе в салона само след минути и побърза да затвори двойната врата.

— Катр Бра? — попита кратко той.

— Бяхте дяволски прав, Маркъс. Левият фланг на Бони е направил завой на север. Принц Орански го е спрял при Катр Бра, но Наполеон се готви да открие атаката.

— В същото време десният му фланг ще нападне прусаците при Лини — добави Маркъс.

— Лини на изток и Катр Бра на запад — съгласи се Уелингтън и се наведе над картата. — Обявете обща мобилизация. Трябва да заемем позиции при Катр Бра.

В балната зала цареше силно вълнение. Музикантите продължаваха да свирят, но никой не танцуваше. Гостите се събираха на групички, офицерите изчезваха дискретно. Джудит тръгна да търси Себастиян, но в този миг на пътя й застана Чарли. Очите му святкаха възбудено.

— Джудит, аз тръгвам. Трябва да се присъединя към полка си.

— Какво се е случило?

— Обща мобилизация. Потегляме към Катр Бра.

Момчето гореше от желание да влезе по-скоро в бой и Джудит изпита сестринска привързаност към него, последвана от тревога. Тази вечер десетки хиляди млади мъже горяха от желание да умрат геройски на бойното поле!

— Първата ми битка — промълви Чарли.

— Да, и знам, че ще се биете като лъв — проговори окуражително Джудит и се насили да се усмихне. — Елате, ще ви изпратя.

Двамата заслизаха бавно по стълбището. Мъже в униформи тичаха напред-назад, раздаваха се бързи заповеди. Големи групи военни се формираха в строй, стараейки се да изглеждат спокойни, и маршируваха през големите двойни врати към настлания с камъни двор пред къщата. Навън внезапно захвърляха дискретността, втурваха се нанякъде, крещяха за каретите си и ревяха заповеди и новини.

Джудит се надигна на пръсти и целуна Чарли по устата.

— Пазете се, моля ви!

— О, разбира се, че ще се пазя. — Момчето гореше от нетърпение да потегли, погледът му нервно претърсваше залата. — А, ето го и Ларсън. Той е от моята рота.

— Хайде, тръгвайте. — Тя го побутна към изхода. Чарли се усмихна разкаяно и малко виновно, наведе се и бързо я целуна.

— Вие сте прекрасна, Джудит.

— Радвам се, че мислите така — отвърна с усмивка тя. — А сега вървете да се приготвите. Трябва да мислите за важни неща.

— Да, напълно сте права.

Тя го проследи с поглед, докато се смеси с навалицата. Преди да изчезне, той се усмихна и й прати въздушна целувка. След това извика високо приятеля си и двамата хукнаха по улицата.

Джудит усети как в сърцето й се надигна болка. Обърна се и забърза по стълбата към балната зала. Себастиян я търсеше. Вече беше облечен, носеше и нейната наметка.

— Трябва да те отведа вкъщи, Джудит.

Тя огледа бързо опразващата се зала.

— Да, може би няма смисъл да стоим повече тук, макар че сигурно ще чуем някои новини.

— Тук няма да има новини — възрази брат й и я загърна в наметката от златно ламе. — Уелингтън и Клаузевиц тръгнаха с целия си антураж. След половин час трябва да потеглят за Катр Бра. — Той хвана Джудит за ръка и нетърпеливо я потегли към изхода.

— Защо бързаш толкова, Себастиян?

— Хайде, Джу. — Младежът се огледа възбудено. — Не искам да пропусна нищо.

— Да пропуснеш? Какво?

— Битката, разбира се — отговори той и забърза по стълбите.

— И ти ли отиваш? — Внезапно Джудит осъзна, че беше очаквала това развитие на нещата. Брат й не можеше да седи бездеен в града, докато само на няколко мили се решаваше съдбата на Европа.

Себастиян й се усмихна също така разкаяно и малко виновно, както бе направил преди малко Чарли.

— Много ми се иска да участвам в решителното сражение срещу Наполеон, Джу. Но тъй като не съм войник, искам поне да бъда там.

Джудит не направи опит да го спре. Ако животът им беше друг — такъв, какъвто всъщност трябваше да бъде, — сега брат й щеше да носи униформата на шотландските стрелци. Това му се полагаше по рождение. В този полк бяха служили поколения от семейство Девъроу. Сигурно му беше много мъчно, че не може да вземе лично участие в голямата война, докато всички млади мъже от неговото съсловие се перчеха с униформите си.

Но много скоро щяха да отмъстят за несправедливостта. Много скоро Себастиян щеше да поиска обратно рождените права, от които го бяха лишили. Джудит пъхна ръката си в неговата и я стисна силно. Той отговори на ръкостискането й с отсъстващ вид и тя разбра, че този път по изключение мислите му бяха много далече от нейните.