Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Ви (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Virtue, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 89гласа)

Информация

Корекция
Xesiona(2009)
Разпознаване и начална корекция
maskara(2009)
Сканиране
?

Издание:

Джейн Фийдър. Неукротимо сърце

Издателство „Ирис“

Редактор: Правда Панова

Коректор: Виолета Иванова

История

  1. —Добавяне
  2. —Добавяне на анотация (пратена от tsocheto)

2

— Скъпи Бърнард, как ще издържа цели два месеца без теб? — Агнес Барет въздъхна, протегна голия си крак и огледа с доволна усмивка добре оформения прасец и изящното стъпало. Ощипа се няколко пъти с палец и показалец и задоволството й нарасна: плътта й беше твърда и стегната като на младо момиче.

— Съпругът ти има право на меден месец, скъпа. — Лорд Грейсмиър наблюдаваше любовницата си със снизходителна усмивка, в която се примесваше желание. Суетата на Агнес беше една от малкото й слабости — по-точно единствената, но тя без съмнение имаше право да е суетна. На четиридесет и три е по-красива, отколкото беше на двайсет, каза си той. Кестенявата й коса беше блестяща както винаги, златно-кафявите очи светеха, кожата беше гладка и безупречна, фигурата — стройна и елегантна. Нямаше жена, която може да се мери с нея, а Бърнард Мелвил познаваше много жени. Въпреки това Агнес беше единствената, на която държеше. Тя беше неотменна част от живота му, както той — от нейния.

— Ах, Томас! — При споменаването на досадния съпруг Агнес направи пренебрежителен жест. — Пак страда от пристъп на подагра, как е възможно това? Не търпи да се доближават на по-малко от два метра до левия му крак, а това означава, че обичайните дейности по време на медения месец са силно ограничени. — Тя посегна към чашата вино на масичката до леглото и отпи голяма глътка, след което хвърли изпитателен поглед към любовника си.

— Да не би да се оплакваш? — попита развеселено Бърнард. — Бях останал с впечатлението, че си ужасена от перспективата да изпълняваш брачните си задължения към мъж, който е доста по-възрастен от теб.

— Е, да, така е, но все пак трябва да имам някакво занимание, след като съм осъдена да прекарам два месеца в селската пустош — отвърна остро Агнес. — Освен това много добре знам, че ти ще намериш утеха, докато си в Йоркшир… някое слугинче, доячка или нещо подобно.

— Да не би да ревнуваш, Агнес? — Той се усмихна и посегна към чашата си. Пристъпи до прозореца и се загледа към лениво влачещите се води на Темза. Товарна лодка, теглена от коне, се движеше по левия бряг. Една от многото лондонски черкви огласи околността със звъна на камбаните си.

— Каква ревност? Селските момичета не са съпернички.

— Любов моя, на света няма друга като теб, следователно не бива да се страхуваш от съпернички. — Той отпи глътка вино и го остави в устата си, когато доближи устните си до нейните. Устата й се отвори под неговата, виното се стече по езика му и изпълни устата й с топла сладост. Ръцете му се плъзнаха към гърдите й, Агнес въздъхна и се отпусна на леглото.

Слънцето вече беше залязло и реката под прозореца приличаше на неясна оловносива лента, когато двамата отново подеха нишката на прекъснатия разговор.

— Не знам колко време ще мине, преди да помоля Томас да ми отпусне сума, достатъчно голяма да умилостиви кредиторите ти. — Агнес се премести и пружините на леглото изскърцаха под тежестта й. — Не е много прилично да искаш от съпруга си пари веднага след като си слязла от олтара.

— Нали затова отивам в Йоркшир — отвърна Бърнард и плъзна ръка по бедрото й. — Така ще избягам от кредиторите си поне през лятото, а ти ще обработваш измъчвания от подагра, но доста заможен сър Томас.

Агнес се изкиска съзаклятнически.

— Вече съм подготвила трогателната си малка история… нещастният ми братовчед… втори братовчед, по-точно, страда от ревматизъм и живее в жалка таванска стаичка.

— Надявам се, че сър Томас няма да поиска да му представиш този свой роднина — отвърна ухилено Бърнард. — Защото не знам дали ще се изявя убедително в такава роля.

— Ти си също така добър в измамата и маскирането като мен — засмя се Агнес.

— Сигурно затова си подхождаме така добре — призна той.

— Винаги сме си подхождали. — Агнес се усмихна замечтано и потъна в спомени. — Още като деца… на колко години бяхме първия път?

— Достатъчно зрели за любов… макар че бяхме твърде млади. — Той сложи ръка на бузата й. — С теб сме родени, за да си доставяме удоволствие, скъпа. — Опря се на лакът и притисна устни към нейните, почти я задуши със страстната си целувка, като в същото време я притисна с цялата си тежест върху леглото. Когато най-сетне я освободи, златно-кафявите й очи святкаха от възбуда и тя докосна подутите си устни с върховете на пръстите.

Бърнард избухна в смях и отново се изтегна до нея.

— Както и да е — заговори спокойно той, сякаш мигът на страст беше безвъзвратно отминал, — в началото на сезона ще бъда отново в Лондон, за да си намеря някое тлъсто пиленце, което да оскубя. Не искам да бъда изцяло зависим от волята на мъжа ти.

— Не, и аз не те съветвам да чакаш само на него. Жалко, че Томас не играе. — Агнес въздъхна. — Някога играехме перфектно, помниш ли?

— Както каза, Томас Барет не е Джордж Девъроу — подхвърли Грейсмиър и посегна към чашата с вино. — Питам се какво ли е станало с първия ти съпруг.

— Мога само да се надявам, че е мъртъв — отговори Агнес и взе чашата от ръцете му. — Иначе ще ме обвинят в двуженство, скъпи. — Отпи глътка вино и в очите й блесна веселие.

— Кой знае за случилото се освен теб и мен? — Съучастникът й се изсмя презрително. — Алис Девъроу, съпругата на Джордж Девъроу, е мъртва и погребана от двайсет години…

Бедничката умря от мъка, защото съпругът й я опозори. — Бърнард се изсмя отново.

— За съжаление светът не я познаваше и по време на женитбата й — отвърна с горчивина Агнес. — След като се ожени за невинната провинциалистка, Джордж я затвори в дивия Йоркшир и всяка година й правеше по едно дете.

— Но със смъртта на отшелницата Алис в далечния женски манастир във френските Алпи се роди прекрасната светска дама Агнес — напомни й Грейсмиър.

— Новата идентичност е много по-приятна — кимна доволно тя. — Отпразнувах както подобава обществения си дебют като богата млада вдовица на стар италиански граф. Обществото е много снизходително спрямо жените, които са финансово независими, особено ако в миналото им има някаква мистерия. — Тя се усмихна лениво. — Даже да ми предлагат цялата прекрасна младост на света, няма да се съглася да стана отново наивно момиченце. Липсва ли ти понякога Алис, Бърнард?

Мъжът поклати глава.

— Не, скъпа. Агнес е много по-възбуждаща. Алис беше младо момиче, докато Агнес се роди жена… а жените могат да предложат много повече на мъж с моите предпочитания.

— Цивилизован и може би малко дързък — усмихна се Агнес и поглади подутите си устни. — Но да се върнем на въпроса за парите.

— Все още имам имота на Джордж в Йоркшир — напомни й Бърнард.

— Да, но той не дава много.

— За съжаление си права. Ужасно е, че ако искаш да имаш доходи от имота си, трябва да го поддържаш постоянно — призна с въздишка той. — А поддържането изисква съответните средства… каквито аз нямам.

— Естествено е да нямаш средства за нещо толкова банално като един провинциален имот — съгласи се Агнес.

— Права си, скъпа. Винаги има по-важни… да кажем, по-приятни неща, за които да се харчат пари. — Мъжът скочи от леглото. — Сетих се нещо… — Той се запъти към тоалетната масичка. Агнес седна и проследи жадно движенията на голото му тяло, макар да й беше познато до последната подробност.

— Сетих се, че имам сватбен подарък за теб, любов моя. — Той се върна до леглото и хвърли в скута й копринена торбичка. Тя я опипа любопитно и той избухна в смях. — Винаги си била алчна, обожаема Агнес.

— Затова си подхождаме отлично — отвърна тя и лицето й светна, когато извади от торбичката диамантена огърлица. — О, Бърнард, прекрасна е!

— Нали? Надявам се, ще успееш да убедиш съпруга си, че е длъжен да ме обезщети за нея.

Агнес се засмя самоуверено.

— Ти си най-големият негодник, когото познавам, Бърнард. Любовникът ми купува сватбен подарък, за който трябва да заплати съпругът ми. Обичам те, Бърнард!

— Знаех си, че ще оцениш изисканата ми шега — отвърна той и коленичи до леглото. — Позволи ми да ти сложа огърлицата. Диаманти и гола кожа правят комбинация, на която никога не съм можел да устоя.

 

 

— Тази вечер не виждам братовчед ти, Чарли. — Джудит хвана под ръка придружителя си и двамата влязоха в препълнения салон. Тя се огледа търсещо, както правеше през цялата вечер, и се запита защо маркиз Карингтън не бе удостоил соарето с присъствието си.

— Маркъс не се интересува много от балове и подобни светски забавления — обясни Чарли. — Той е книжен червей. — Гласът му прозвуча, сякаш ставаше дума за смъртоносна болест. — Чете исторически книги на гръцки и латински и пише за разни древни битки. Не мога да разбера кой в днешно време се интересува от пълководците, които са печелили или губили битки в класическата древност. Ти интересуваш ли се?

Джудит се усмихна.

— Мисля, че да. Много ми е любопитно да разбера защо една битка е завършила по начина, по който е завършила, както и да направя сравнение с днешния начин на водене на война.

— Точно така говори и Маркъс! — извика учудено Чарли. — Всеки ден се заключва в кабинета си с Уелингтън и Блюхер и обсъждат какво прави Наполеон и каква ще е следващата му стъпка, като се имат предвид досегашните му действия. Не мога да разбера защо го правят, след като можем просто да излезем на бойното поле и да се хвърлим в битка. Но те са убедени в правотата си.

— Нито една битка не може да бъде спечелена без стратегия и тактика — обясни меко Джудит. — Само грижливо изработената стратегия помага да се намалят жертвите до минимум. — За съжаление едно деветнадесетгодишно момче, опиянено от мечти за геройство и слава, не се съобразява с колебанията на по-старите от него, продължи да размишлява наум тя.

— Във всеки случай аз горя от нетърпение да срещна войската на Бони на бойното поле — заяви Чарли, леко разочарован от липсата на въодушевление у обожаваната от дама. Джудит очевидно не се радваше на предстоящото кръвопролитие.

— Сигурна съм, че много скоро ще имаш шанс да се проявиш — отвърна нежно тя. — Доколкото разбрах, Уелингтън чака само Наполеон да се приближи, за да го нападне, преди да е заел добри позиции.

— Не разбирам защо просто не излезем от града и не нападнем Наполеон с цялата сила, с която разполагаме! Той вече е напуснал Париж — оплака се с приглушен глас Чарли, като се огледа на всички страни, за да се увери, че никой от полковите му другари в парадни униформи не е чул забележката му, която можеше да се изтълкува като нелоялна. — Защо трябва да чакаме той да се приближи?

— Според мен се изискват много усилия двестахилядна армия да направи бърз марш в тази ужасна кал, за да пресече пътя на Наполеон — обясни Джудит. — Доколкото знам, французите са навсякъде: от Ман до Брюксел и от Шарлероа до Лиеж.

— Говориш точно като Маркъс — установи за втори път Чарли. — Според мен това е проява на страхливост.

Джудит се засмя и се възползва от възможността отново да върне разговора към предишната тема, която я интересуваше много повече.

— Значи братовчед ти не обича балове и соарета. В такъв случай е добре, че няма съпруга. — Изрече последните думи небрежно и отново се засмя подчертано безгрижно.

— Маркъс изобщо не се интересува от компанията на дамите.

— И каква е причината?

Чарли сбръчка чело.

— Предполагам, че има нещо общо с някогашния му годеж. Но не го разбирам изцяло. Той има жени… друг вид жени… искам да кажа… — Той млъкна смутено и лицето му почервеня.

— Разбирам какво искаш да кажеш — отвърна бързо Джудит и помилва успокоително ръката му. — Не бива да се чувстваш неловко пред мен, Чарли.

— Не биваше да споменавам такова нещо пред дама — отвърна той, все още зачервен от смущение. — Работата е там, че с теб се чувствам свободен и…

— Сякаш съм ти сестра — допълни с усмивка тя.

— О, не… не, разбира се, че не… как бих могъл… — Чарли млъкна отново и тя беше готова да се закълне, че думите й бяха стигнали до мозъка му. Чарли беше на път сам да се излекува от влюбеността си — без несръчната намеса на свръхзагрижения му настойник. Естествено тя нямаше намерение да съобщи този факт на почтения маркиз Карингтън. Пък и той не беше благоволил да дойде на бала, за да го уведоми.

Маркъс пристигна едва когато часовникът удари полунощ. Не откри никъде нито подопечния си братовчед, нито мис Дейвънпорт, макар че в салоните на семейство Бриджис се беше събрал половината Брюксел.

След като поздрави домакинята, той се запъти към игралния салон. Масата за фараон беше обкръжена от много хора, настроението бе весело и безгрижно. Себастиян Дейвънпорт спечели поредната партия. Маркъс спря и внимателно огледа масата. Тази вечер младият мъж играеше сам. Очевидно късметът беше на негова страна, но имаше и нещо друго. Някаква вродена способност да преценява правилно шансовете за печалба. Той впи поглед в лицето на Себастиян. Младият мъж изглеждаше напълно съсредоточен, докато поставяше залога си, но щом съобщи сумата и хвърли жетоните на масата, изражението му се промени и той стана отново отпуснат и в същото добро настроение както винаги.

Страхотен играч, каза си Маркъс. Играта изискваше интелигентност и нерви, а Себастиян притежаваше и двете. Маркизът беше убеден, че сестра му също притежаваше тези качества, макар че никога досега не я беше виждал да играе.

Заключението, че и двамата са безскрупулни авантюристи, се натрапваше само. Но Маркъс не виждаше причина да ги изобличи публично. Само алчните и глупавите ставаха жертви на опитни играчи и получаваха, каквото заслужаваха. Неговата задача беше да предпази Чарли, нищо повече.

— Дейвънпорт… искате ли да изиграем партия пикет?

Предложението изненада Себастиян. Той вдигна поглед към маркиза и си спомни какво му бе разказала Джудит за познанството им. Но предложението беше безобидно, а и пикетът бе предпочитаната му игра.

— Но разбира се — отвърна весело той. — Сто гвинеи на точка?

Маркъс прие, без да му мигне окото.

— Както желаете.

Себастиян приключи играта на фараон и се надигна. Маркизът го очакваше до малка масичка в един сравнително спокоен ъгъл на салона. Зае мястото си и посочи новата колода карти.

— Желаете ли да отворите пакетчето, Дейвънпорт?

Себастиян вдигна рамене и бутна картите към него.

— Окажете ми честта, милорд.

— Както желаете. — Маркъс размеси картите, раздаде ги и между двамата мъже се възцари мълчание. Себастиян бе донесъл чаша червено вино и често я вдигаше до устните си, но маркизът забеляза, че нивото на течността не спадаше. Абсолютен професионалист. И експерт в играта на карти. Маркъс беше отличен играч, но веднага разбра, че ще загуби. Отпусна се, примири се със загубата и започна да се наслаждава на майсторската игра.

— О, милорд, каква приятна изненада! — Мелодичният глас на Джудит прозвуча зад него и тя го удостои с най-прелъстителната си усмивка. — Трябва да призная, че бях много разочарована от отсъствието ви.

— Застанете зад брат си — отвърна рязко той, без да се впечатли от кокетството й.

Джудит веднага разбра намека му и в очите й светна гняв. Цялата престорена любезност изчезна в болката от несправедливия укор.

— Но аз никога не бих…

— Така ли? — прекъсна я той, без да вдигне глава от картите си. В момента трябваше да вземе извънредно трудно решение коя карта да хвърли. — Въпреки това… не искам да поема този риск. Хайде, направете каквото ви казах.

Джудит отстъпи настрана, като дишаше дълбоко, за да запази самообладание. Обърна се за помощ към брат си.

— Себастиян…

Младежът се ухили разкаяно.

— Той те е хванал на местопрестъплението, Джу. Не мога да му искам сметка за това. Не и при тези обстоятелства.

— Точно така, не можете — кимна Маркъс и хвърли десетка пика. — Освен това вече съм убеден, че изобщо нямате нужда от помощта на сестра си. — Проследи примирено как противникът му взе хвърлената карта и заключи: — Боя се, че няма да ми спестите повторното поражение.

Себастиян преброи точките.

— Боя се, че сте прав, Карингтън. Имате седемстотин точки.

— Какъв беше залогът? — попита бързо Джудит. Това беше много по-важно от наранените й чувства.

Маркъс избухна в смях.

— Вие сте невероятно безскрупулна двойка!

— Не е точно така — подхвърли весело Себастиян. — Джу има много строги принципи… бих казал, малко ексцентрични. Моралните й възгледи невинаги се покриват с тези на мнозинството.

— Никак не ми е трудно да го повярвам — кимна маркизът.

— Това се отнася и за теб, Себастиян — намеси се сърдито Джудит. — Трябва да разберете, че ние се подчиняваме на свои собствени правила, милорд. — Може би се налагаше да действа по друг начин с този непоколебим мъж. Щом реагираше по-скоро на предизвикателства, отколкото на кокетиране, тя беше готова да му ги предостави. За нейно разочарование Маркъс поклати глава.

— Да оставим предизвикателството за друг път, мадам… Утре ще се разплатя с вас, Дейвънпорт. — Написа разписка за дълга си в бележника до лакътя си, откъсна листа и го бутна през масата. — Нанесете сумата. Какво направихте с братовчед ми, мис Дейвънпорт?

— Чарли излезе с виконт Чансет и другите си приятели. Имаха уговорка. Чарли е много мило момче, милорд.

Маркъс стана.

— Хмм. Защо ли не съм изненадан? Но както и да е, не почивайте върху лаврите си, скъпа. — Щипна я по бузата и добави: — Както ви казах вчера, още не знаете каква издръжливост притежавам.

— Той ти говори прекалено интимно — отбеляза укорно Себастиян, когато маркизът се отдалечи.

— Да, и съм готова да му прережа гърлото за това — изсъска Джудит. — Опитвам се да флиртувам с него, а той ме третира като досадна хлапачка. След като знае какви сме, сигурно си въобразява, че може да се отнася с нас, както си ще.

Себастиян смръщи чело.

— Мисля, че това е разбираемо. Най-важното е да не споделя с никого какво знае.

Джудит въздъхна.

— Настоящата ми стратегия очевидно едва ли ще осигури мълчанието му.

— Вчера беше уверена, че ще се справиш — напомни й брат й, докато събираше картите. — Никога досега не си се отказвала насред път.

— Прав си. — Джудит кимна решително. — Със сигурност има начин да го накарам да ме приеме сериозно. Започвам да подозирам, че трябва да се скарам с него, за да реша проблема.

Себастиян избухна в смях.

— Щом искаш! Ти си огнегълтачката в семейството, Джу.

— Да, и имам намерение да се възползвам от това свое качество. — На устните й заигра усмивка. Перспективата да влезе в битка с почтения маркиз Карингтън, опирайки се на ума и силата на волята си, беше ужасно възбуждаща.