Джейн Фийдър
Неукротимо сърце (21)

20

Маркъс се връщаше бавно от Сент Джеймс парк. Нощта беше мрачна, но дори при лунна светлина той нямаше да забелязва обкръжението си. В главата му бушуваше буря от гняв, разочарование и нещо, което не смееше да признае за тъга. Изпитваше дива болка от съзнанието, че бракът му, създаден върху пясък, може да бъде изграден стабилно, върху здрава основа от цимент. Вярата му, че това е възможно, бе претърпяла пълно, внезапно крушение. Той беше започнал да се отърсва от товара на недоверието, все по-често допускаше топлите му чувства към Джудит да прогонят съмненията, с една дума, позволи й да го омотае в мрежата си, както в Брюксел бе допуснал да бъде изкушен от тялото й. А сега всичко беше свършило. Джудит искаше само богатството му. И когато той престана да задоволява материалните й желания, тя моментално престана да мисли за общественото му положение, за отговорността си, и започна сама да печели пари за задоволяване на желанията си, продължи, безсрамно отвратителния си маскарад. Тя нямаше интерес, нито намерение да бъде негова жена в истинския смисъл на думата, да приспособи своя стил на живот към изискванията и задълженията, на общественото му положение, макар да се ползваше в пълна степен от всичките му предимства. Тя го използваше — както го беше използвала от самото начало.

На ъгъла на Дук Стрийт и Пикадили Маркъс бе изтръгнат брутално от мрачните си размишления от шум и крясъци. Група млади мъже, горе-долу на възрастта на Чарли, вървяха по тротоара, размахваха бутилки и ревяха пиянски песни. Един от тях изпразни пушката си във въздуха и изстрелът накара нощния пазач да дотича от близката улица. Той вдигна фенера си, за да освети лицата на пияните младежи, но това беше фатална грешка. Със задружен вик пияните се хвърлиха напред и обкръжиха пазача с еднозначното намерение да се отдадат на любимото занимание на младите аристократи в свободното им време: да пребиват нощните пазачи.

Маркъс, който и без това кипеше от гняв, съзря благоприятния случай да даде воля на емоциите си. Размаха бастуна си и се хвърли сред биещите се. Много скоро успя да стигне до падналия на земята пазач. Един от младите мъже — със силно зачервено лице и кръвясали очи — вдигна една празна бутилка с намерението да я използва срещу нощния странник, който се бе осмелил да развали забавлението ми. Маркъс сграбчи китката му и младежът изпищя от болка. Маркизът го гледаше мълчаливо. Хватката му се стегна, докато младият аристократ изпищя отново и изпусна бутилката на земята. Стреснат от гневния поглед на двете абаносовочерни очи, той отстъпи назад, без да смее да проговори, а приятелите му, усетили заплахата, която излъчваше непознатият, побързаха да изчезнат.

Пазачът се надигна с усилие, вдигна фенера си, приглади униформения жакет и намести изкривената перука. Изръмжа нещо в смисъл, че ще отведе младите негодници пред съдията, но бандата отдавна беше изчезнала. Само от края на улицата долитаха ядните им ругатни.

— Хулигани — изсъска отвратено Маркъс и изрита с ботуша си счупените стъкла. — Имат много пари и още повече свободно време, което не знаят с какво да запълнят. Понякога си мисля, че не трябваше да побеждаваме Наполеон. Няколко години в армията щяха да им се отразят много добре.

Пазачът кимаше усърдно, но ставаше все по-нервен. Спасителят му беше в същото опасно настроение като младите негодници, ако се съдеше по страшните му очи и начина, по който стоварваше бастуна си върху раменете им. Той направи лек поклон, благодари на непознатия и продължи обиколката си, размахвайки фенера.

Сблъсъкът не беше достатъчен да укроти ярките пламъци на гнева му, когато Маркъс изкачи стълбището към вилата на семейство Херън. От прозорците струеше светлина, посрещнаха го гласове и веселите звуци на танцова музика. Маркъс нареди на иконома да повика каретата на лейди Карингтън и се запъти към балната зала.

Домакинята го посрещна със сияеща усмивка и Маркъс се насили да я поздрави с подобаваща учтивост, но Аманда Херън веднага разбра, че високопоставеният маркиз Карингтън мислеше за друго… и както личеше по израза на очите му, мислите не бяха много радостни. Домакинята изпита истинско облекчение, когато гостът й се извини и се запъти към салона за карти, като на минаване хвърли бърз поглед в дневната, където бяха навили килима и няколко двойки танцуваха под звуците на пианото.

Джудит не танцуваше. Не я намери и в големия салон за карти. Вероятно залозите не са били достатъчно високи, каза си мрачно Маркъс и се запъти към малкия салон.

Чу смеха на жена си още пред вратата.

— Засрами се, Сали, обърка всичко! Как можа да загубиш тази игра?

— О, вече е много късно — отговори нацупено Сали. — А аз нямам твоята способност да се концентрирам.

Способност, много необходима да се поддържа измамният маскарад. Маркъс остана известно време в сянката на тежката кадифена завеса. Около масата за лоо седяха десетина души, всички във ведро настроение. Играеха на ниски залози, наказанието беше десет шилинга. Джудит естествено беше натрупала пред себе си голяма купчина шилинги и Маркъс проследи как мъжът насреща й бутна към нея нова купчинка монети.

— Пак спечелихте, лейди Карингтън.

— Каква изненада — прошепна цинично Маркъс и се запъти към масата.

Джудит се зарадва много на появата му и не усети хапливостта в гласа му. Обърна се към него, но усмивката замръзна на устните й, като видя израза на лицето му. По гърба й полазиха студени тръпки.

— О, Маркъс, не те очаквах.

— Това не е ли твърде дребно предизвикателство за теб, скъпа? — попита той с жест към картите и дребните монети. Гласът му преливаше от сарказъм и в очите му блесна луд гняв.

На бузите на Джудит се появиха трескави червени петна и тя не беше в състояние да се овладее. Най-лошите й опасения се потвърждаваха. Забеляза как другите играчи се местеха неловко на столовете си, видя учудените погледи, отправени към лорд Карингтън.

— Винаги съм обичала тези игри — обясни тя в отчаян опит да спаси ситуацията. — Забавлявахме се чудесно, нали? — И се усмихна успокоително на съиграчите си.

— О, наистина се забавлявахме добре. — Изабел кимна с готовност и събра картите. В погледа, отправен към Джудит, имаше сърдечност и окуражаване. — Не желаете ли да се присъедините към нас, лорд Карингтън?

Маркъс поклати глава. Жестът му граничеше с неучтивост.

— Чакам съпругата ми да се сбогува.

Джудит осъзна, че трябваше да сложи край на тази ужасна сцена. Нямаше друг изход, освен да го последва. Главата й бучеше болезнено, когато бутна стола и посегна към чантата си.

— Забрави си печалбата — изрече остро Маркъс.

— О, мястото й е в гърнето. — Джудит бутна купчинката шилинги към средата на масата и се опита да се усмихне. Пожела лека нощ на съиграчите си, опитвайки се да се държи така, сякаш не се беше случило нищо необикновено, но усещаше напрежението в ъглите на устата си и виждаше неудобството и стъписването в очите на другите.

— Предполагам, че не си струва да запазиш толкова скромна печалба — промърмори Маркъс, когато улови ръката й. Джудит се скова и беше готова да се отдръпне, но той усили натиска и притисна ръката й към тялото си, така че противенето й щеше да направи неприятно впечатление.

Не й хрумна отговор, който би бил безобиден пред толкова много хора, затова изписа на лицето си измъчена усмивка и продължи напред. Двамата прекосиха помещенията, тя се кланяше и се сбогуваше с гостите като марионетка, подчиняваща се на кукловода. Без възражения се остави на мъжа си да я изведе от вилата на семейство Херън и да я качи в чакащата пред входа карета.

— Какъв беше този театър, Маркъс? — Джудит се ядоса ужасно от треперенето на гласа си и отказа да признае, че то не се дължеше само на гнева от унижението, на което я беше подложил, а и на страха.

— Няма да обсъждаме проблема тук — обяви Маркъс с ледена решителност.

— Но аз настоявам…

— Ти нямаш право да настояваш.

В забраната имаше толкова острота, толкова злоба, че Джудит загуби ума и дума. Сгуши се в един ъгъл на каретата и отчаяно се опита да събере сили, да намери ключа за случилото си, каквото и да беше то… да разбере какво й предстоеше. Очевидно се беше случило нещо ужасно. Но какво?

Каретата зави по Баркли Стрийт. Кочияшът спусна стълбичката. Маркъс слезе пръв и й подаде ръка. Двамата влязоха мълчаливо в къщата, нощният портиер заключи вратата зад тях и им пожела лека нощ.

— Ще обсъдим случая в моя кабинет. — Маркъс впи пръсти в рамото на Джудит, която се бе обърнала към вратата.

Там не ни чакат слуги, разбра веднага тя. Нито един, който трябва да бъде отпратен, преди Маркъс да стовари силата на гнева си върху нея. Тя се изтръгна от ръката му — първият жест на независимост, който си бе позволила от началото на сблъсъка, — и тръгна пред него по тесния коридор към квадратната стая в задната част на къщата.

— Сега най-после ще ми обясниш ли какво става? — Ръцете й трепереха, когато свали дългите копринени ръкавици, пръст по пръст, но гласът й отново прозвуча овладяно.

Дълбоката нощна тишина в спящата къща я обгърна. За момент Маркъс остана мълчалив. Хвърли бастуна и ръкавиците си на масата и си наля чашка коняк, опитвайки се да овладее бушуващия гняв. Когато заговори, гласът му беше почти спокоен и въздържан.

— Открито признавам, че бях глупаво наивен. По някаква незнайна и несъмнено глупава причина бях убеден, че не изпитваш потребност да печелиш издръжката си на игралната маса, след като си постигнала материална сигурност чрез нашата женитба.

Ето какво било! Устните на Джудит бяха бледи, съвсем безкръвни, когато отговори:

— Когато ти ми заяви, че ти е неприятно да плащаш издръжката ми, не видях друга възможност, освен да се издържам сама. Искам веднага да кажа, че предпочитам това разрешение на въпроса. Не горя от желание да съм зависима от капризната ви щедрост, милорд.

— Никога не съм твърдял, че ми е неприятно да плащам разходите ти. Казах само, че като твой съпруг ще проверявам какво харчиш. Ти нямаш право да се разпореждаш неограничено с моето богатство. Предполагам, че си очаквала точно това, но… — Леден студ звънеше във всяка тежка, засрамваща дума.

Джудит имаше чувството, че под силата на презрението му се е свила до малка купчинка парещ срам, и поведе отчаяна борба да оцелее. Вкопчи се в гордостта си, в съзнанието, че той не беше прав.

— Никога не съм очаквала да получа неограничен достъп до богатството ти, не очаквам и сега — проговори с пресекващ глас тя. — Но предполагах, че като твоя жена имам право да се отнасяш великодушно към мен и да зачиташ достойнството ми. Вместо това ти ми отреди ролята на бедна роднина или на невръстно дете, което трябва да моли за джобни пари.

— И за да ми отмъстиш, реши да вземаш пари от приятелите ми и да увеличиш недостатъчната си издръжка?

— Аз не вземам пари от приятелите ти, аз ги печеля! — изкрещя невъздържано тя. — И ги печеля, защото съм по-добра от тях!

— Печелиш, защото си професионална картоиграчка. Ти си авантюристка, и никога няма да бъдеш нещо друго — изрече ожесточено Маркъс. — А аз си мислех… Бог да ми е на помощ… мислех, че сме намерили истината, върху която да изградим брака си. Само че истината е една, нали, Джудит? Ти си жена, която трябва да манипулира другите, и ще продължиш да манипулираш всеки, който се изпречи на пътя ти, и да ги използваш в своя изгода.

— Не — пошепна тя и теглещата болка в корема й се усили, когато мускулите се стегнаха под жестоките думи. Притисна ръце о бузите си и повтори: — Не, не е така.

— О, не е ли? — Маркъс вдигна вежди, лицето му помрачня още повече. — Кога реши, че съм най-подходящият пръв ползвател на скъпоценната ти добродетел, Джудит? Когато ме видя за пръв път? Или едва по-късно ме избра за жертва… може би по пътя към Катр Бра?

— Какво говориш? — Тя се взря като замаяна в лицето му, замръзнало в ледена маска. — Не разбирам за какво намекваш.

— Така ли? Тогава ще ти обясня, моя умело преструваща се съпруго. — Маркъс се извърна рязко настрана и стисна ръце в юмруци, опитвайки се да се овладее. Искаше да я нарани, както тя го беше наранила, но знаеше колко силна може да бъде бруталността в душата му, ако загуби контрол над себе си. — Когато една девствена млада дама загуби невинността си по непочтен начин от почтен мъж, тя може да претендира този мъж да се ожени за нея. Разбирам колко ти е било трудно да сдържаш страстната си природа, докато намериш най-богатия купувач за скъпоценната си стока. Прав ли съм? Предложи ми се под маската на опитна авантюристка и аз открих девственицата едва когато беше твърде късно.

Джудит се олюля. Никога не се беше чувствала толкова зле. Тялото й беше сковано, в гърлото й се надигна гадене. Всичко беше очаквала, само не това. Значи той през цялото време е мислил, че тя го е прелъстила нарочно, че е играла ролята на уличница, за да го примами в капан с девствеността си.

— Не — отвърна тя и гласът й беше само дрезгав шепот. — Това не е вярно. Когато бях с теб, изобщо не мислех за девствеността си. Мислех само за теб… нима не помниш какво беше… и какво е сега между нас. — Пламенният й апел към спомена за изпепеляващата страст, която споделяха, остана без ответ. — Как си могъл да помислиш, че чувствата ми към теб са измамни? Аз не мога да се преструвам, никога не съм могла. Това е нещо, което човек или преживява, или не. — Сълзи нахлуха в очите й, но тя успя да ги прогони.

Маркъс почти не я слушаше. Изтри думите й с рязък жест.

— Ти си талантлива артистка — отговори той. — Често съм те виждал да играеш. Каква щастлива случайност, че Франсис и другите се появиха точно навреме! Капанът щракна безвъзвратно, нали?

— Не — изрече с мъка Джудит. — Не, не беше така.

Сърцето и тежеше като олово, по бузите й се стичаха сълзи от болка и унижение. Внезапно бойният дух я напусна, тя се предаде и сведе глава.

— А сега ме изслушай внимателно — продължи Маркъс, като произнасяше всяка дума с безпощадна яснота, за да сложи юзди на гнева си и да придаде повече тежест на речта си. — Тъй като си оставаш моя жена, от този миг нататък ще започнеш да се държиш като такава. Аз не ти вярвам, затова ще поема отговорността и ще отстраня саморъчно грешките ти. От този миг нататък ще играеш само вист и лоо. Аз ще те наблюдавам и ще следя всяка твоя крачка. — Разпери ръка и започна да брои на пръстите си. — Няма да приемаш покани без моето изрично съгласие и ще влизаш в салон за карти само придружена от мен. Ако те видя на друга маса, освен за лоо или вист, ще те принудя незабавно да си тръгнеш, все едно колко унизително е това за теб. Разбра ли ме?

— О да — отговори съвсем тихо тя. Той смяташе да направи брака им затвор и се самоназначи за надзирател.

— Има и още — продължи все така студено Маркъс. — Когато искаш да купиш нещо, ще ме молиш за разрешение. Искам да знам точно какво ще купиш, за какво ти трябва и колко струва. Тогава ще решавам дали да направиш покупката или не. Никога повече няма да ме използваш, Джудит. — В гласа му имаше безутешност и той й обърна гръб. Пристъпи към високия прозорец на верандата, отметна тежката завеса и се загледа в безлунната нощ.

Чу тихото затваряне на вратата и разбра, че жена му си е отишла. В мислите си отново чуваше собствения си глас, безмилостните, наказващи думи, израз на мъката му от измамата, на която беше станал жертва. Да, зад студения гняв се криеше мъка. Предстояха им още дълги години заедно… мъчение и за двамата. Тази вечер наистина желаеше никога да не е срещал Джудит, желаеше го силно както никога преди. Защото от днес нататък близостта й щеше да му причинява само болка. Беше започнал да я обича, но се оказа, че е обичал фантом.

Маркъс напълни отново чашата си и изпи на един дъх силния коняк. След това се качи в спалнята си. Задрямалият Чевъли скочи от столчето до огъня.

— Надявам се, че сте прекарали добре, милорд.

— Не си спомням да съм прекарвал някога по-ужасно — отговори изтощено Маркъс. Слугата веднага млъкна и се посвети изцяло на задачата да сложи негово благородие в леглото.

В съседната стая Джудит седеше на леглото. Бе отпратила Мили още с влизането си и беше заключила вратата след нея, след това превъртя и ключа на свързващата врата. Сега седеше и се вслушваше напрегнато в тихото шумолене и крачките в съседната стая. Много скоро Чевъли щеше да пожелае лека нощ на господаря си и да се оттегли.

Измъчвана от болки, Джудит се сви под завивката. Отчаянието се бе настанило трайно в сърцето й. Тук нямаше бъдеще за нея. Животът, който Маркъс предвиждаше, щеше да бъде непоносим и за двамата.

Тънката ивица светлина под свързващата врата угасна. Очевидно Маркъс беше духнал свещта на нощното си шкафче. Джудит се надигна и с тих стон протегна измъченото си тяло. Свали балната рокля и облече удобен костюм за езда. Обиколи стаята на пръсти, като отваряше безшумно шкафове и чекмеджета, и събра в малък куфар няколко четки за коса, нощници, прах за зъби и дрехи за смяна. Нямаше да вземе нищо, купено по време на брака й. На първо време това беше достатъчно, а останалото щеше да си купи по-късно.

Повече не можеше да остане под един покрив с Маркъс Девлин. Съзнаваше, че прибързаното й напускане означава край на плановете й да унищожи Грейсмиър, но не виждаше друга възможност. Себастиян щеше да я разбере и двамата щяха да измислят друг план.

Въпреки това… никога не се беше чувствала толкова отчаяна, напълно изгубена. Не можеше да остане при Маркъс, но защо мисълта, че няма да го види никога повече, беше толкова мъчителна?

Джудит завъртя предпазливо ключа в ключалката и излезе от стаята си. Спря в коридора, осветен от една-единствена свещ на стената, и се ослуша. Навсякъде цареше тишина. Всички в къщата спяха. Тя слезе на пръсти по стълбата, превивайки се от болки в корема, и зави по тесния коридор към кабинета на Маркъс. Не можеше да излезе през входната врата.

Отвори големия прозорец-врата и излезе в градината. Една портичка в зида водеше към двора на оборите. Чуваше се пръхтене на коне, риене на копита в сламата. Джудит прекоси двора, придържайки се в сянката на зида. Ратаите щяха да се събудят най-рано след час и в този момент тя имаше чувството, че е единственото будно човешко същество в цял Лондон. Съзнаваше, че е опасно да излезе на улицата в този тъмен час преди да се развидели, но нямаше друг изход. Извади пистолета от чантата и го пъхна в джоба си.

До Албърмерл Стрийт имаше само десет минути път пеша и тя не срещна никого по пътя си. Помещенията на Себастиян бяха на партера и тя се надигна на пръсти, за да почука на прозореца. Ако използваше чукчето на вратата, щеше да й отвори хазаинът, а тя не знаеше какво би могла да му обясни за посещението си в този късен час. Вдигна отново ръка, за да почука по стъклото, но в този момент входната врата се отвори.

— Влизай — пошепна Себастиян.

— Откъде знаеше, че съм аз? — Тя мина покрай него в тъмния коридор.

— Очаквах те — отговори той, взе куфара и я отведе в дневната.

— Значи не съм те събудила.

— Не. Знаех, че ще дойдеш. — Той остави куфара й в ъгъла и я погледна изпитателно. — Приличаш на призрак. Искаш ли бренди?

— Да, моля те. — Джудит свали наметката и ръкавиците си. — Благодаря ти. — Отпи голяма глътка и пристъпи към камината, където догаряха няколко цепеници.

Себастиян добави още дърва и много скоро огънят се разгоря буйно. Съскането на пламъците действаше утешително. В погледа на младежа имаше сериозна загриженост. Сестра му отпиваше от брендито си и той забеляза как с несъзнателен жест поглади корема си, когато огнената течност стопли скованите мускули.

— Очевидно не се чувстваш особено добре — промълви той.

Тя се усмихна тъжно и кимна.

— Това прави нещата още по-лоши.

— Хайде, кажи ми всичко. Какво ти направи той?

— Откъде знаеш…? Ти ли му каза?

— Той искаше да ми даде пари за конете и файтона ти. Обясних му, че си ги платила сама, и той си извади правилните заключения. Карингтън не е глупак.

— Никога не съм го смятала за глупак. — Джудит му разказа за сцената в кабинета, без да пропусне нито една обидна дума. Себастиян слушаше и лицето му все повече помрачняваше. Веднага бе разбрал, че зет му притежаваше чувствителността на орда разярени слонове.

— Къде ще отидеш сега? — попита той, когато Джудит свърши.

— В някой малък хотел.

— В Лондон ли?

— Да, но в някой краен квартал, не толкова изискан, за да не рискувам да срещна познати на улицата.

— Кенсингтън… Блумсбъри?

— Нещо такова… Виж, разбирам, че с бягството си унищожих всичко, но…

— Не е непременно така — възрази брат й. — Ще измислим нов план. Но в момента имаш нужда най-вече от спокойствие. Утре сутринта ще ти потърсим подслон. — Той остави чашата си. — Ще те отведа в спалнята, а аз ще спя на дивана.

— Не, аз нямам нищо против да спя тук.

— Стига, Джу. Дори да пренебрегнем факта, че не се чувстваш добре, нямаш причини да защитаваш независимостта си точно пред мен. Ще спиш в леглото ми, а аз ще се устроя удобно на дивана. Доколкото си спомням, доскоро се задоволявахме с доста по-неудобни стаи за живеене.

Джудит се усмихна на спомена.

— Извинявай, братко. Тази нощ очевидно не съм в състояние да разсъждавам ясно.

Той помилва бузата й и я целуна бегло.

— Защо ли това не ме изненадва особено?

Джудит го последва в спалнята.

— Какво ще правиш, ако Маркъс почука на вратата ти?

— Да, вероятно ще дойде скоро. — Себастиян се усмихна сухо. — Не може да се направи, че изобщо не си съществувала.

— Не, но ми се струва, че в момента това е най-голямото му желание.

Себастиян поклати глава.

— Разбирам, че положението е сериозно, но съм сигурен, че нещата може да се променят.

— Не мога да се върна при него — промълви с болка Джудит.

— Разбирам — отговори съчувствено Себастиян. — Не и след това, което се случи днес. — Стисна ръцете й и настави: — Ти си изтощена до смърт, мила. Легни си. Все ще измислим нещо.

— Естествено, винаги досега сме успявали — кимна тя, макар че в момента съвсем не беше убедена в това. Целуна го по бузата и прошепна: — Благодаря ти.

— Почини си.

Джудит се пъхна в леглото и въпреки отчаянието и болката си моментално потъна в дълбок сън на пълно емоционално изтощение.