Джейн Фийдър
Неукротимо сърце (19)

18

— Колко мило, че сте решили да ме посетите, лейди Карингтън! — Летисия Мортън се усмихна на гостенката си от дълбините на отрупания с възглавници шезлонг. — Брат ви не пожела ли да ви придружи? — Тя устреми самодоволен поглед към дъщеря си, която бродираше до прозореца. Хариет беше много красива в роклята от бродиран муселин. В последно време Летисия почти непрекъснато мислеше за предстоящата женитба на скъпата си дъщеря и тези мисли бяха изключително приятни. Братът на лейди Карингтън показваше ясно предпочитанието си към Хариет и свързването й с него щеше да осигури на семейството им достъп до най-изисканите кръгове.

— Днес още не съм го виждала — отговори Джудит и свали ръкавиците си. — Дойдох да попитам дали Хариет би пожелала да излезе с мен на разходка днес следобед.

Момичето се усмихна плахо.

— Естествено, Хариет с радост ще се разходи с вас — отговори Летисия вместо дъщеря си. — Върви да се преоблечеш, момиче!

Хариет се поколеба.

— Лейди Барет бе споменала, че смята да намине, мамо. Обеща да донесе сините панделки, които купихме вчера… от разсеяност ги оставих в каретата й.

— Лейди Барет ще прояви разбиране, сигурна съм. Побързай, не бива да караме лейди Карингтън да ни чака.

Хариет се подчини без повече възражения и излезе.

— Лейди Барет е много внимателна към Хариет — заговори замислено Джудит. — За вас сигурно е голяма утеха да имате такава приятелка, мадам.

Летисия въздъхна тежко.

— За мен е голямо мъчение да боледувам толкова дълго, лейди Карингтън. Агнес наистина се грижи трогателно за Хариет.

— Може би ще ми позволите и аз да изпълнявам понякога ролята на компаньонка? — предложи весело Джудит. — Ако Хариет няма нищо против, следващия четвъртък ще отидем двете на благотворителния бал в „Олмакс“.

— О, много сте любезна. — Летисия намокри устните си с дантелената кърпичка, напоена с лавандулова вода.

— Но моля ви! Ще се радвам, ако дъщеря ви вечеря с нас преди бала. Ще изпратя Себастиян с каретата си да я вземе.

— О, недейте, не бива да си създавате такива проблеми.

— Това не е проблем за мен, освен това съм сигурна, че брат ми с огромно удоволствие ще дойде да вземе Хариет — изрече Джудит със съзаклятническа усмивка и Летисия й отговори със самодоволно кимване.

— О, Хариет, много бързо се приготвихте. — Джудит посрещна с радост появата на младото момиче. — Каква възхитителна шапка!

Хариет почервеня.

— Брат ви бе така любезен да ми направи комплимент за нея.

— Отлично си го представям — изкиска се Джудит. — Себастиян харесва точно този вид шапки. — Тя стана решително от стола си. — Ако сте готова…

На улицата Хариет огледа с известно съмнение високия спортен файтон.

— Колата ми е напълно безопасна, уверявам ви. — Джудит се качи спокойно на капрата и протегна ръка на момичето. — Бъдете сигурна, че няма да се обърнем. Обещавам да ви пазя.

— Но аз не се страхувам от височината — отвърна смело Хариет и пое подадената й ръка. Въпреки това, когато се настани на седалката до Джудит, лицето й беше побледняло. — Господи, никога не съм пътувала с такова нещо! — Тя погледна с ужас неспокойно потропващите коне. Те отметнаха глави назад и сбруята им прозвънна в хладния есенен въздух.

Джудит едва забележимо стегна юздите.

— Конете ми са отпочинали — обясни тя с ведро безгрижие, което беше неразбираемо за Хариет. — Вчера не сме излизали, затова са малко нервни и копнеят да се раздвижат. — Тя заповяда на ратайчето да пусне юздите и конете препуснаха напред като светкавици. Хариет изписка тихо и се вкопчи в седалката. Джудит моментално ги укроти и леката карета продължи напред в равномерен тръс.

— Така е по-добре — установи доволно тя, когато завиха по оживена главна улица. — Щом влезем в парка, ще им отпусна юздите.

Хариет не реагира на това намерение, но когато покрай тях профуча открит файтон и едва не закачи колелата им, отново изписка тихо и за миг затвори очи. След това под колелата се мушна мършаво улично куче с парче кърваво месо в устата, преследвано от едър мъж с опръскана с кръв престилка, който размахваше сатър. Един от конете на Джудит внезапно се изправи на задните си крака, когато кучето попадна под копитата му и миризмата на месо го удари в ноздрите. Хариет изпищя, но Джудит успокои коня със сигурна ръка и даже погледна през рамо, за да разбере какво бе станало с кучето.

— Слава богу — въздъхна тя, — песът избяга. Не искам да мисля какво щеше да се случи, ако онзи проклет месар го беше настигнал. Вие как мислите? — Тя се засмя и хвърли бърз поглед към Хариет.

— Божичко, нима ви уплаших? — извика смаяно Джудит. Лицето на Хариет беше смъртнобледо. — Уверявам ви, че мога да се справя с всяка ситуация. Маркъс ме научи на много номера. Управлявах неговия четворен впряг и трябваше да се науча да минавам през една тясна порта, докато го убедя, че съм способна да управлявам собствената си кола.

Хариет се усмихна вяло и Джудит направи нов опит да я заинтересува.

— Обичате ли да яздите?

— О, да, особено по време на лов. — В гласа на Хариет звънна искрено въодушевление и Джудит въздъхна облекчено. Себастиян беше страстен ездач, обичаше лова и тя не можеше да си го представи със съпруга, която се ужасява от този спорт, както от високите спортни файтони.

Конете влязоха в парка, където се беше събрал каймакът на лондонското общество. Джудит проследи развеселено как една млада дама с моден костюм за езда напразно се опитваше да спре двата врани коня, впрегнати във висока двуколка като нейната, а годеникът й седеше до нея и трепереше. Не всички млади жени, нетърпеливи да последват примера на смелата лейди Карингтън, притежаваха нейните умения да управляват двойка расови коне. Онези, които се справяха добре, вече бяха образували изискан кръг с център Джудит. Когато срещнеше някоя от тези приятелки, тя поздравяваше с весело изплющяване на камшика и дамата й отговаряше по същия начин. Няколко пъти дори спря, за да поздрави познатите си и да представи Хариет. Младото момиче бързо се отпусна, започна да се наслаждава на вниманието и разказваше с готовност за живота си, за семейството, предпочитанията и недостатъците си. Даже прояви чувство за хумор и Джудит се зарадва много на мелодичния й, заразителен смях.

— Мисля, че лейди Барет ни маха — каза Хариет, когато започнаха втората обиколка на парка.

Агнес и Грейсмиър стояха на тротоара, махаха им и се усмихваха. Джудит спря конете точно до тях и поздрави любезно:

— Добър ден, лейди Барет… лорд Грейсмиър. Както виждате, с Хариет се наслаждаваме на чистия въздух.

Грейсмиър я изгледа изпод полуспуснатите си мигли. Както при предишните им срещи, в очите му блесна интерес й той я дари със съзаклятническа усмивка. Когато тя затрепка изкусително с мигли, усмивката му стана още по-широка.

— Бях на път към Брок стрийт, Хариет — каза Агнес. — За да ви върна панделките, които забравихте.

— Благодаря, мадам — отговори смутено момичето. — Съжалявам, че бях толкова разсеяна.

— О, знайно е, че младите хора имат други неща в главата си — намеси се Грейсмиър с бащински смях, който в ушите на Джудит прозвуча по-скоро като вой на хиена.

— Знаете ли, лейди Карингтън, много бих искала да се повозя с вас. Хайде да направим едно кръгче. — Агнес Барет смело пристъпи към каретата. — Още не съм се качвала на това модерно превозно средство. Знам, че лорд Грейсмиър с удоволствие ще прави компания на Хариет, докато ние с вас се разхождаме.

Джудит усети как Хариет до нея се скова. Погледна я бързо и видя, че момичето беше скрило ръце в гънките на полата си.

— С удоволствие бих ви повозила, мадам, но тържествено обещах на лейди Летисия да й върна Хариет най-много след час. Надявам се, че друг път ще ми окажете честта.

Хариет моментално се отпусна. Усмивката на лейди Барет замръзна, в очите й пламна неприкрит гняв. Джудит обаче запази учтиво-равнодушното си изражение.

— Ще ви напомня за обещанието ви, лейди Карингтън. До скоро, Хариет. — Агнес направи лек поклон и отстъпи назад. Грейсмиър също се поклони, Джудит плесна с юздите и конете препуснаха напред.

— Вие не харесвате Грейсмиър — заговори без заобикалки Джудит.

Хариет потрепери и я погледна виновно.

— Намирам го отвратителен. Не разбирам как жена с чувствителността на лейди Барет го има за добър приятел.

„И не само за приятел“ — помисли си Джудит, но запази тази мисъл за себе си.

— И аз намирам, че маниерите му са… натрапчиви.

— Непрекъснато настоява да излизам на разходка с него и да разговаряме. Естествено не бива да съм неучтива — особено след като с лейди Барет са толкова добри приятели, — но не знам как да се отърва от него.

— Хмм… — Джудит не каза нищо повече, но си обеща, че ще проучи по-внимателно намеренията на Грейсмиър. Ако лордът беше съперник на Себастиян за ръката на малката Хариет, бъркотията щеше да стане още по-голяма. Богатата съпруга със сигурност нямаше да попречи на Грейсмиър да продължи връзката си с лейди Барет. Щом мамеха успешно сър Томас, двамата без скрупули щяха да мамят и младата съпруга.

Докато размишляваше, Джудит се придвижваше умело между открити карети, леки двуколки и тежки коли, които изпълваха улиците. Като видя насреща си Маркъс, който управляваше умело четворка великолепни коне, тя стегна юздите и забави темпото. Току-що й беше хрумнало как да убие две мухи с един удар.

— Божичко, Хариет, изведнъж се сетих, че трябваше спешно да направя някои покупки! Ще помоля мъжа си да ви закара вкъщи.

— О, не… моля ви, не е нужно… предпочитам да ви придружа… — заекна Хариет, поразена от перспективата да понесе изисканата компания на маркиз Карингтън. За какво би могла да разговаря с този плашещо високомерен член на най-тесния кръг около двора?

— Знам, че ще ви е дяволски досадно — установи с усмивка Джудит, — но съм убедена, че майка ви много ще се зарадва, като види с кого се прибирате.

Хариет я погледна объркано, но после в очите й светна разбиране.

— Да, мисля, че мама много ще се зарадва.

Джудит се засмя обнадеждено. Момичето схващаше бързо. Маркъс спря каретата си редом с тяхната.

— Желая ти добър ден, скъпа съпруго! — Той поздрави Джудит със сияеща усмивка, която намекваше за много неща, после се обърна към придружителката й. — Мис Мортън. — Хариет се изчерви и отговори на поклона му.

— Маркъс, идваш точно навреме — заговори веднага Джудит. — Сетих се, че имам да направя няколко важни покупки, и трябва да побързам. Затова те моля да придружиш Хариет до дома й.

В абаносовите очи блесна смях. Маркъс също схващаше бързо.

— За мен е удоволствие. — Той хвърли юздите в ръцете на слугата и скочи от капрата. — Позволете да ви помогна, мис Мортън.

Бузите на Хариет се оцветиха в тъмночервено, когато негово благородие я хвана за талията и я свали без усилие от високата седалка, след което й помогна да се качи в удобната му карета. След като настани момичето, Маркъс отиде при жена си и сложи ръка на коляното й.

— Коварно малко зверче — изсъска той. — Не си въобразявай, че не разбирам какво целиш. Ти си събрала номерата на цял вагон маймуни.

Джудит се усмихна спокойно.

— Тъй като няма какво да предложи, Себастиян трябва да се възползва от възможностите на семейството си. — В следващия миг тя прехапа устни и лицето й помрачня. Не биваше да подхвърля тази шеговита забележка. Тя беше твърде близо до истината, твърде близо до горчивината, която в последно време беше започнала да забравя. За нейно облекчение Маркъс реагира така, сякаш не си спомняше за ужасния им сблъсък.

— Ти си безсрамна сватовница, но аз нямам нищо против да помогна на Себастиян. С теб обаче имам да уредя един въпрос.

— Какво е станало?

— Къде е конярят ти?

Джудит направи гримаса.

— В отворена карета няма място за коняр. Присъствието му не позволява да се водят поверителни разговори.

— Въпреки това е необходимо. Наредих ти да вземаш коняр при всяко излизане.

— Пак ставаш деспотичен — въздъхна тежко Джудит.

— Длъжна си да ми се подчиняваш.

Щом трябваше да направи този компромис, щеше да го направи. В момента отношенията им бяха толкова добри, че тя не беше склонна да рискува нов сблъсък заради такава дреболия.

— Е, добре, щом настояваш, от утре ще излизам само с придружител.

Маркъс кимна доволно.

— Днес ще вземеш Хенри.

— О, не! — извика тя. — Това ще развали всичко! Ако конярят е с мен, ти няма да можеш да слезеш от каретата, за да поздравиш лейди Мортън и да предадеш Хариет в ръцете й. Появата на маркиз Карингтън трябва да остави трайно впечатление, не разбираш ли! Не искам да унищожиш въздействието й.

Маркъс избухна в смях.

— Наистина не знам защо ти позволих да ме забъркаш в този заговор. Добре, няма да вземеш Хенри, но ще ми обещаеш веднага да се прибереш вкъщи.

Джудит кимна облекчено, махна весело на Хариет и подкара конете в галоп. „Веднага“ е разтегливо понятие, каза си тя, пък и не беше дала изрично обещание на Маркъс. Той щеше да прекара поне още три четвърти час извън парка и тя имаше удобен случай да засили още малко интереса в очите на Бърнард Мелвил. Не биваше да го пропусне.

Джудит откри набелязаната жертва пред портите на Аспли Хаус. Грейсмиър разговаряше с група приятели, лейди Барет не се виждаше никъде. Това й спести усилието да окуражи лорда да я придружи, без да включи в поканата и приятелката му.

— Ето че се срещнахме пак, милорд — поздрави усмихнато тя.

— Доставих Хариет в дома й здрава и читава. Искате ли да направите една обиколка с мен?

— Чувствам се почетен, лейди Карингтън. Знам, че всички мъже в парка ще ми завиждат.

— Е, не преувеличавайте — засмя се Джудит.

— Ни най-малко — изрече пламенно той и се настани на седалката до нея. — Уменията ви будят всеобщо възхищение, мадам. Карингтън ли ви научи да управлявате така добре конете си?

— Не — отговори Джудит и плесна с камшика, подготвяйки се да полее семената, които вече бяха покълнали. — Честно казано, моят съпруг не е много съгласен да излизам с тази кола. — Тя погледна многозначително придружителя си, сякаш искаше да каже: знаете какво имам предвид.

— Но не ви е забранил, нали? — попита Грейсмиър.

— Не. Аз не позволявам да ми забраняват каквото и да било. — Тя се усмихна дяволито.

— Изненадвам се, че Карингтън е готов да прави компромиси. Всички в обществото го познават като неотстъпчив характер.

— Такъв е и с мен — отвърна нацупено тя. — Но аз не разбирам защо да не се забавлявам, щом така ми харесва.

 

— Разбирам. — Тъкмо гордият Маркъс ли трябваше да се ожени за тази разглезена хлапачка! При тази приятна мисъл, толкова благоприятна за целите му, Грейсмиър се засмя доволно.

— За съжаление — продължи тихо, доверчиво Джудит, — моят мъж упорито отказва да ви приеме в дома си. — Кракът й бегло докосна коляното му. — Според мен това е глупост, но не съм в състояние да го разубедя. — Отново го дари със съзаклятническа усмивка и заключи: — Затова е необходимо да запазим приятелството си в тайна… да бъдем дискретни. Нали разбирате какво искам да кажа? Така, както правим в момента.

— Естествено, че разбирам. — Грейсмиър не можа да скрие радостта си от готовността на младата маркиза да падне в ръцете му като узряла ябълка. — Не ви ли е страх, че можете да срещнете съпруга си в парка?

Джудит поклати глава.

— Не и днес следобед. Изпратих го да ми купи нещо и това ще му отнеме поне час.

— Виждам, че се наслаждавате на играта с опасността, Джудит… ще позволите ли да ви наричам така?

— Да, естествено. Всъщност играта с опасността не ме възбужда особено, сър, но си запазвам правото сама да избирам приятелите си. След като Карингтън не ме приема такава, каквато съм, трябва да намеря начин да заобиколя неодобрението му. — Тя запърха кокетно с мигли. — Шокирам ли ви с възгледите си, Бърнард? Знам, че не подхождат на послушна съпруга.

Той задържа погледа й и в очите му отново светна интерес.

— Напротив. Трябва да ви кажа, че винаги съм оценявал дами със свободен нрав като вашия. Нямам вкус към покорните съпруги и ако желаете да поддържате приятелство с мен, за да потвърдите независимостта си, за мен ще бъде чест да ви подкрепям с всички сили.

Джудит го погледна втренчено и на лицето й изгря изкусителна усмивка.

— Тогава всичко е наред, сър. — Протегна му ръка, той я улови и я стисна силно.

— Единни сме, мадам.

— Но трябва да си остане наша тайна.

— Естествено. — Грейсмиър сложи ръка на сърцето си. — Аз ще мълча като гроб. На публично място ще разговаряме кратко и хладно и ще пестим приятелството си за мигове като тези.

— Точно така ще направим, милорд. — Джудит се изкиска възбудено и устните на Грейсмиър се изкривиха в самодоволна, леко пренебрежителна усмивка.

— Мис Мортън е много мило момиче — заговори Джудит след кратка пауза.

— Чудесна е — отвърна лордът. — За съжаление крехкото здраве на майка й не позволява на момичето да се явява в обществото толкова често, колкото заслужава.

— Доколкото разбрах, лейди Барет е готова да изпълнява ролята на почетна дама.

— Да, Агнес много се старае да замени майката и Хариет трябва да й бъде благодарна.

— Чух, че ще наследи голямо състояние.

— Така ли? Не знаех.

„Много благодаря, милорд.“ С този неискрен отговор той й бе казал всичко, което искаше да знае.

Скоро след това Грейсмиър слезе пред Аспли Хаус и Джудит потегли бързо към дома си. Беше доста по-късно, отколкото беше очаквала, и сигурно нямаше да стигне вкъщи преди Маркъс. За щастие точно тогава се появи Себастиян и тя бързо спря колата.

— Себастиян! Трябва да ме придружиш до Баркли Скуеър!

— Разбира се, щом искаш. — Брат й реагира на заповедта с обичайното си добродушие. — Имаш ли особена причина да се държиш по този начин?

— Трябва да се върна вкъщи с подходящ придружител — отговори тя. — Освен това има нещо, което трябва да обсъдим.

— Знам, че Карингтън не иска да се движиш без коняр — отбеляза с усмивка той.

— Откъде знаеш? — попита изненадано тя.

— Нормално е мъжът да има възражения. Би трябвало да обръщаш повече внимание на обществените предразсъдъци, Джу.

— Велики боже! Откога стана такъв еснаф?

— Не съм еснаф — отговори сърдито Себастиян. — Или поне не вярвам да съм такъв.

— Обзалагам се, че Хариет ти е повлияла.

— И ако е така?

— Не се дръж глупаво, братко! Според мен тя е много мила и ако ти я обичаш, аз също ще я обичам. Ето че стигнахме до въпроса, който трябва да обсъдя с теб.

— Говори.

— Мисля, че Грейсмиър ухажва Хариет… или по-скоро богатството й. Имам факти.

Себастиян замръзна на мястото си. Когато отново беше в състояние да говори, стана ясно, че не бе повярвал напълно.

— Как ти хрумна тази мисъл?

Джудит му разказа всичко, което се беше случило в парка.

— Веднъж вече се е оженил за богата наследница… измъкнал я е под носа на един от най-желаните лондонски ергени. Защо да не опита втори път? — заключи уверено тя. — Не мога да си представя друга причина, поради която Агнес Барет би поддържала толкова близка връзка с едно невинно младо момиче. Планът им е добре изпипан: Летисия не може — или не иска — да придружава дъщеря си в обществото. Агнес си предлага услугите, печели доверието на майката… Какво чудно има, че представя Хариет на всички свои приятели… и на любовника си, защото съм сигурна, че Грейсмиър й е любовник. Явно и двамата искат да се облагодетелстват от богатството на Мортън.

— В ада да иде дано този жалък мръсник! — изсъска с внезапен гняв Себастиян. — Където и да отидем, той е вече там и злите му интриги са свързани с всички конци на нашия живот.

— Ти можеш да го победиш — отговори спокойно Джудит. — Като го разориш на карти, ще унищожиш всичките му планове.

Себастиян не каза нищо. Само издаде брадичка напред и се загледа мрачно пред себе си.

— Хариет не понася Грейсмиър.

— Тя ли ти каза? — Той се обърна изненадано към сестра си.

— Да. Макар да съм убедена, че не разбира защо той е толкова настойчив. Но ако тя не го окуражава по никакъв начин, той ще потърси други средства да постигне целта си.

— Как ми се иска вече да бяхме свършили с него! — извика ядно Себастиян.

Джудит не отговори. Знаеше, че брат й ще се овладее бързо, и наистина, когато спряха на Баркли Скуеър, той вече говореше така безгрижно, сякаш страстният изблик не се беше състоял.

Тъй като нямаше коняр, Джудит сама откара конете в обора. Маркъс стоеше в настлания с плочки двор и разговаряше с главния коняр. Като видя жена си, той отиде да я посрещне.

— Още тази вечер трябва да поговорим за точното значение на думата „веднага“, Джудит. За съжаление тя е само една в дългия списък от думи и изрази, които разбираме различно — заговори любезно той.

Джудит впи изпитателен поглед в лицето му, търсейки признаци на истински гняв. Ако беше ядосан, то беше съвсем леко.

— Както виждаш, имам придружител — отговори с достойнство тя и Маркъс кимна.

— Никога ли не протестираш, че сестра ти упражнява натиск върху теб и те манипулира, Себастиян?

— Обикновено не — отговори сериозно младежът. — Отдавна се отказах. А как е при теб?

— Аз още не съм се отказал. Иска ми се да те помоля да ме научиш как си стигнал до това мирно разрешение на въпроса.

— О, много е просто. Единственият му недостатък е, че продължава много дълго. Като ерозията на скалите.

— Ужасно ми е неприятно, че в последно време непрекъснато говорите за мен, сякаш ме няма — оплака се глезено Джудит.

— Боя се, че ти просто ни предизвикваш, малка невестулке. Това е единственото оръжие, с което ние, бедните мъже, разполагаме срещу твоите хитрости. Ела, ще ти помогна да слезеш. — Маркъс я хвана през кръста и я пусна на земята. — Ще дойдеш ли с нас вкъщи, Себастиян? Или си бил на път към друга уговорка и прекрасната ти сестра просто те е отвлякла?

— Предположението ти е правилно — отвърна безгрижно Себастиян. — Бях се уговорил да се срещна с няколко приятели в парка. Предполагам, че вече са се отказали да ме чакат, затова смятам да си отида вкъщи.

— Ако си въобразяваш, че можеш да ме накараш да изпитам угризения на съвестта, братко, мога да те уверя, че това не ти се удава. — Маркъс все още я държеше в прегръдката си и тя се отдръпна крачка назад. Ала хватката му се стегна и тя трябваше да се върне при него. Усмихна му се, макар че й беше неудобно от зяпащите коняри.

— По принцип не се занимавам с безнадеждни случаи — отговори ухилено Себастиян. — Тъй като виждам, че в момента нямаш нужда от мен, смятам да се сбогувам.

— Впрочем, ние с теб имаме един въпрос за уреждане — намеси се Маркъс. Шеговитият тон беше забравен. Себастиян го изгледа с високо вдигнати вежди и лордът продължи: — От пет дни се опитвам да те намеря. Ще отидеш ли тази вечер в „Уайтс“ или в „Уотърс“?

— Ще бъда в „Уайтс“ — отговори без колебание Себастиян. Грейсмиър беше казал, че тази вечер смята да играе там фараон.

Маркъс усети трептенията между брата и сестрата така ясно, сякаш бяха видими. И друг път му бяха правили впечатление тези уникални моменти на вътрешно напрежение, когато двамата влагаха в изречените думи смисъл, известен само на тях.

— Добре, ще се видим в „Уайтс“ — кимна той.

— Започвам да ставам любопитна — извика Джудит. — Каква работа може да имаш със Себастиян?

— Това не те засяга, скъпа.

— Така ли? — Златно-кафявите очи блеснаха възмутено. Подсмихвайки се, Себастиян остави двамата съпрузи да се разправят и се запъти към изхода. В последно време отношенията между сестра му и съпруга й бяха учудващо добри.

— Влизай вкъщи — заповяда Маркъс. — Предстои ни дискусия за формулировките.

— О, разбира се — съгласи се с готовност Джудит. — Обещава да е интересна.

Тя тръгна бързо напред, подканвана от нетърпеливата ръка на Маркъс в гърба й.

— Как намери лейди Мортън?

— Болнава, с една дума. Преструвана, с друга дума. Дяволски досадна, като обобщение. Трябва ли да подкрепим тази връзка?

— Да.

— Колко решително го каза.

— Признай, че Хариет е много красива и мила, има чудесни маниери и ще бъде отлична съпруга за Себастиян.

— Приемам първите два атрибута, макар че малката е плаха като църковна мишка, но що се отнася до третия — имам чувството, че двамата изобщо не си подхождат.

— Себастиян знае какво иска — отговори със спокойна увереност Джудит. — И обикновено получава, каквото иска.

— Също като сестра си — отбеляза Маркъс, но в забележката му нямаше хапливост.