Джейн Фийдър
Неукротимо сърце (13)

12

— Е, как мислиш, Джудит? Би ли могла да ни научиш?

Корнелия се приведе напред и тънкокракият стол се наклони опасно под тежестта й. Търсейки опора, тя се залови за масичката, която също се разлюля.

Джудит автоматично протегна ръка, за да задържи масичката.

— Наистина ли искате да направя от вас играчи? — Гласът й завибрира от смях, когато си ги представи на игралната маса.

— Идеята е първокласна — закима въодушевено Изабел след голяма глътка ратафия. — Всички имаме парични проблеми. Сали заради Джереми, Корнелия трябва да плаща издръжката на майка си от собствените си средства, а що се отнася до мен… — Устните й се изкривиха, по лицето й пробяга сянка на отвращение. — Хенри ми дава пари, сякаш ми оказва огромно благоволение, и то само когато съм го помолила поне три пъти. Затова отлагам молбите си до последно. Мразя да ме подлага на такова унижение.

— Мога да ви науча на някои номера — заговори замислено Джудит. — Техниката на картите… стратегии на залагане… такива неща. Но за да имате успех, ви е необходим кураж и известно… природно дарование.

— Не мога да си представя, че съм по-малко талантлива от Джереми — рече Сали и се изкиска зад вдигната ръка. — Той играе на зарове, а това не е игра, от която се печели.

— Права си — кимна мъдро Джудит. — Или поне не може да се разчита на късмет. Играта на зарове е несигурно занимание. По-добре да се играе макао, пикет или вист — макар че залозите не винаги са достатъчно високи, за да задоволят потребностите ни. Това са единствените игри, които играем не за развлечение, а за да спечелим пари.

— Не ми се вярва, че имам достатъчно кураж, за да вляза в игрален салон — промълви плахо Сали. — Ако Джак узнае… — Тя потрепери и обясни: — Ще ме заточи в провинцията до края на живота ми заедно с децата. — Погледна етърва си над ръба на чашата с шери и добави: — Маркъс със сигурност ще подкрепи това решение.

— Джак винаги следва съветите на брат си — промърмори ядно Джудит. — Маркъс въздейства по този начин на всичките си роднини.

— Какво се случи, когато ти даде рубините? Съвсем забравих да те разпитам. Бях толкова облекчена, когато ги връчих на Джак, че не ми се искаше изобщо да ги погледна.

Джудит се изкиска развеселено.

— О, аз, разбира се, се учудих безкрайно. Показах се възхитена от великолепния накит, но в края на краищата обясних на Маркъс, че камъните подхождат много повече на теб, отколкото на мен, затова е най-добре да ти ги върне.

— Господи, Джудит, наистина ли си му казала това? — извика Сали и очите й се разшириха. Другите три жени избухнаха в смях.

— Разбира се — отговори гордо Джудит. — Ходът ми беше блестящ, нали? — Тя сведе глава и обясни доста по-тихо: — Естествено той отказа. Заяви ми, че не било редно, или нещо от този род.

— Нали не е нужно да играем непременно в салоните, за да спечелим малко пари? — Изабел се върна към най-важния въпрос.

— Разбира се, че не е нужно — отговори Джудит. — На всички балове и соарета се играят карти, понякога с доста високи залози. Там също можете да спечелите добри пари. Въпреки това ме възмущава, че жени нямат право да влизат в „Уайтс“ или в „Брукс“. — Лицето й помрачня. — Знаете ли, че там залозите започват от петдесет гвинеи? — В гласа й прозвуча копнеж.

— Е, ще ни научиш ли? — попита настойчиво Корнелия.

— Разбира се — засмя се Джудит. — С най-голямо удоволствие. Ще организирам училище по игра на карти. — Тя напълни чашата си. — Вдигам тост, скъпи приятелки: за финансово независимата жена!

Салонът се огласи от женски смях. В този миг вратата се отвори и на прага застана Чарли.

— О, Джудит, моля за извинение. — Младежът се огледа колебливо. — Не исках да ви преча.

Джудит видя потиснатото му лице, бялата линия около устата и веднага протегна ръце към него.

— Естествено, че не ни пречиш, Чарли. Влез, какво чакаш? Нали познаваш дамите?

— Как си, Чарли? — Сали го поздрави с майчинска усмивка и потупа мястото до себе си. Младежът се отпусна с въздишка на дивана и се загледа мрачно в далечината. Джудит му наля чаша шери.

— Идваш от кабинета на Маркъс, нали? — попита съчувствено тя.

Чарли грабна чашата и глътна съдържанието на един дъх.

— Чувствам се, сякаш са ми одрали кожата на живо — промърмори той.

Сали потрепери и хвърли многозначителен поглед към Джудит, която критично вдигна вежди.

— Вчера Маркъс ми каза, че знае за дълговете ти на карти.

— В Нюмаркет се включих в една съвсем сигурна сделка… — започна засегнато Чарли.

— И накрая се оказа, че е измама — прекъсна го остро Джудит. Добре позната история.

Въпреки това Чарли поклати глава.

— Проклетият кон финишира последен. Просто не повярвах на очите си!

— Никога не разчитай на конете, Чарли. Запомни от мен: те са ненадеждни. — Джудит се облегна назад и отпи глътка шери. Не можеше да разбере как някои хора залагаха цялото си имущество на един кон, след като не можеха да го контролират.

— Заложих и последната си риза — кимна нещастно Чарли. — В последно време непрекъснато губя на карти, но бях убеден, че Мери Дансър ще ми помогне да се отърва от паричните затруднения. — Той опря лакти на коленете си, преплете ръце и дръпна пръстите си, докато кокалчетата изпукаха.

Джудит се намръщи. Знаеше, че щом навърши пълнолетие, Чарли ще получи кралско наследство.

— Маркъс сигурно не е отказал да ти даде необходимата сума, за да погасиш дълговете си. Все пак това са дългове на честта.

Ами ако беше отказал? Каква ужасна мисъл!

Чарли втренчи нещастен поглед в шарките на килима.

— След като ме направи на пух и прах, заяви, че ще ми даде аванс срещу издръжката ми за следващото тримесечие. Това означава, че през следващите три месеца трябва да живея от въздух и вода, но поне няма да се наложи да изляза от клубовете си. — г Той се изсмя горчиво. — Хубава утеха. Парите, които ми остават, няма да стигнат дори за ядене. Когато му казах, че ще умра от глад, той заяви, че бих могъл да отида в Беркшайър и да поработя в имението. Така нямало да похарча нито пенс.

— Имам чувството, че съпругите и непълнолетните младежи имат много общи черти — отбеляза Джудит и кимна мъдро.

— Какво искаш да кажеш?

— И съпругите, и непълнолетните младежи са зависими от друг човек — обясни мрачно тя.

— Но непълнолетният младеж поне има надежда, защото един ден ще получи наследството си — намеси се Корнелия.

— Защо никога не разбирам дали се шегувате или говорите сериозно? — попита с въздишка Чарли.

— Хайде, отгатни — усмихна се Джудит.

Чарли скочи и се заразхожда неспокойно по салона.

— Един мъж трябва да играе, за бога!

— Може би си прав, но това не означава, че трябва да играе лошо като теб — възрази с брутална откритост Джудит. — Май е най-добре да се присъединиш към нашето училище.

Любопитството веднага победи обидата.

— Какво училище?

Джудит му разказа какво планираха и докато говореше, следеше с едва прикривано веселие изражението на лицето му.

— Велики боже! — изохка Чарли. — Не говориш сериозно, нали? Каква скандална идея!

— Разбира се, че говори сериозно — подкрепи я Изабел и стана от мястото си. — Ние също сме сериозни и сме решени да се справим, за да си осигурим известна финансова стабилност. — Тя сложи дантелените си ръкавици и кимна на домакинята. — Трябва да вървя. Джудит. Срещата ни беше наистина вдъхновяваща. Искаш ли да те откарам до Маунт Стрийт, Корнелия? — Шумолейки с муселинените си поли, тя се оправи към вратата.

— Благодаря. — Корнелия стана бързо, но шалът се заплете в краката й и тя падна обратно в креслото. — Майчице!

Грегсън възвести за Себастиян точно когато Джудит и Изабел се бяха навели да освободят Корнелия от дългия й шал.

— О, Себастиян! Не те очаквах тази сутрин — посрещна го зарадвано Джудит и се изправи.

— А трябваше. Нали съм твой пълномощник!

— Какво, за бога, искаш да кажеш? — попита слисано Джудит.

Себастиян се ухили.

— Дано не се окаже, че съм купил напразно конете на Грантъм. Готов съм да се закълна, че ти ме помоли да…

— О, Себастиян, наистина ли ги купи? — Засияла, Джудит целуна брат си. — Просто не очаквах, че ще стане толкова бързо.

— Всичко е уредено. — Очевидно беше много доволен от себе си. — Току-що приключих сделката. Стъфингтън и Брайтън също бяха много заинтересовани.

— Ти си дяволски сръчен, братле — похвали го тя. — Къде са сега?

— За начало ги подслоних при моя впряг. Не бях съвсем сигурен кога ще пожелаеш да се представиш пред Карингтън.

Джудит кимна признателно.

— Прав си — промърмори тя. — Трябва много внимателно да обмисля първата си поява.

— За какво става дума, Джудит? — попита с интерес Сали, докато връзваше панделките на шапката си.

— Току-що станах собственица на висока спортна двуколка с два великолепни кафяви коня — възвести гордо Джудит. — Себастиян ги е купил за мен.

— Много модерно, трябва да призная — отбеляза Корнелия, която най-после стоеше на собствените си крака. — Настоявам да съм първата, която ще излезе с теб на разходка.

— Удоволствието ще е изцяло мое. — Джудит си представи несръчната Корнелия във високата, нестабилна двуколка и се усмихна на себе си. Това нямаше да завърши добре. Но сега не беше време да го обсъждат. Тя се сбогува с приятелките си и слезе да ги изпрати до входното антре.

Себастиян си наля чаша шери, докато шокираният Чарли му разказваше за намерението на Джудит да организира училище за игра на карти. Себастиян веднага си помисли, че човеколюбивата му сестра можеше да им окаже много лоша услуга със стремежа си да направи от приятелките си добри картоиграчи. И за него, и за нея беше по-добре, когато около масите седяха неопитни глупаци. Но веднага си каза, че двамата вече нямаха материални грижи. А щом принудеха Бърнард Мелвил, трети граф Грейсмиър, да им върне онова, което беше откраднал, щяха завинаги да се отърват от принудата да играят карти. Себастиян стисна до болка крехката стъклена чаша, но бързо се овладя. Сега не беше време за болезнени емоции, които биха направили трезвия размисъл невъзможен. Трябваше да ги прогони в най-далечното ъгълче на мозъка си.

На връщане от долния етаж Джудит, чиято глава беше пълна с картини на коне и карета, се сблъска със съпруга си по стълбите.

— Изглеждаш развълнувана — установи Маркъс, като се залови за парапета. — Какво занимава ума ти?

Джудит усети как се изчерви виновно и се ядоса на себе си.

— О, нищо ми няма — отговори тя. — Просто бързам, защото искам да изляза на езда със Себастиян. Денят е великолепен.

Последния път, когато бе погледнал през прозореца, навън беше мрачно, а небето — забулено с облаци. Маркъс вдигна подигравателно вежди.

— По това време на годината времето се променя много бързо.

Джудит прехапа устни и Маркъс присви очи.

— Каква беля си замислила пак, Джудит?

— Беля? Не разбирам за какво говориш.

— Чета го в очите ти. Планираш нещо.

— Дори да е така, то не е беля. — Тя побърза да промени темата. — Защо трябва да си толкова строг с Чарли? Той не прави нищо друго освен онова, което правят повечето млади хора с неговото положение.

Лицето на Маркъс помрачня.

— И за което ти естествено си добре информирана. Тази наивност има своите предимства.

Джудит пое шумно въздух при този добре прицелен удар, а Маркъс продължи все така рязко:

— Как ще се отнасям към Чарли е само моя работа и няма нищо общо с теб. Той е под моя опека още откакто излезе от бебешката възраст и като цяло се разбираме много добре.

— Знам, знам — отговори тихо Джудит. — Той е много привързан към теб и те уважава. Но е млад и…

— Ако не беше, сега нямаше да имам причини да държа юздите толкова стегнато и нямаше да водим тази дискусия. — Маркъс извади часовника си от джоба на жилетката. — Както вече казах, това не е твоя работа. А сега те моля да ме извиниш. Имам уговорена среща.

Това едва ли може да се нарече дискусия, помисли си Джудит и направи крачка встрани, когато Маркъс заслиза по стълбата. Той отново й беше дал да разбере къде й е мястото, макар че тя не бе направила нищо, освен да му представи случилото се от гледна точка на Чарли. От друга страна, Маркъс Девлин не беше имал младост и не можеше да се очаква да прояви разбиране към висините и пропастите в този етап от живота.

Джудит знаеше, че бащата на Маркъс починал, докато той бил още момче, а майка му останала полуинвалид. Това го принудило да премине без преход в света на възрастните — за да носи тежката отговорност за прастарата титла и грамадното състояние. Доколкото тя можеше да прецени, той беше преодолял този труден период без никакви сътресения.

Всъщност, като се замислеше, тя и Себастиян също не бяха имали истинско детство. Но Джудит побърза да прогони мрачните спомени и се върна в дневната.