Джейн Фийдър
Неукротимо сърце (11)

10

Маркъс чуваше гласа на Джудит през свързващата врата между спалните им. Жена му разговаряше с камериерката Мили, която я приготвяше за предстоящото излизане. Следобедният им разговор беше оставил горчив вкус в устата му. Имаше пълното право да знае какво харчи жена му, но въпреки това не можеше да се отърве от чувството, че се държи като идиот. Това не беше в характера му. Какво значение имаше колко харчи Джудит? За да изхарчи парите му, й бяха необходими повече от няколко живота в лукс и екстравагантност. Ала разочарованието и загубените илюзии бяха оказали влияние и върху обичайната му щедрост. Всъщност не ставаше дума за прахосничеството на Джудит. Просто той искаше да я накаже. Това беше истината. И за съжаление беше безкрайно неприятна.

Той закрепи грижливо обсипаната с диаманти игла на снежнобялото си шалче.

— Не е нужно да ме чакате, Чевъли.

— Благодаря, милорд. — Слугата вдигна поглед от шкафа, където тъкмо подреждаше ризите на негово благородие. — Както желаете, милорд — добави сковано той.

— Точно това искам — потвърди с лека усмивка Маркъс. Чевъли всеки път реагираше с обидено достойнство, когато господарят му намекнеше, че може да се оправи и без него. — С тази лоша кашлица е по-добре да изпиете един силен грог и да си легнете рано.

Мършавите бузи на Чевъли се зачервиха и за момент скованата му официалност изчезна. Негово благородие беше справедлив и съобразителен работодател, който забелязваше и най-леките признаци на недоволство или неразположение у прислугата си и реагираше веднага.

— Много сте любезен, милорд. Обещавам ви, че след ден или два ще съм отново здрав и бодър като младо конче.

— Убеден съм в това. Но не искам да излагате на риск слабите си гърди. Оставете шкафа и вървете да си легнете.

Маркъс изчака камердинерът му да напусне стаята и отвори вратата към помещенията на съпругата си. Джудит седеше пред тоалетката си и следеше критично в огледалото как Мили прибираше къдриците й със златна кадифена панделка.

— Добър вечер, милорд. — Джудит му се усмихна в огледалото, за да запази приличието, но не се обърна да го поздрави.

— Добър вечер, Джудит. — Той седна в кадифеното кресло пред камината, в която гореше буен огън. Мили усърдно закопчаваше редицата мънички копченца на тесните ръкави на вечерната рокля от бледозелен крепдешин. Цветът подхождаше отлично на тена й, както установи със задоволство Маркъс. Тесният копринен колан, който стягаше талията, подчертаваше стройната фигура.

— Искаш да говориш с мен ли? — попита след малко Джудит, питайки се какво ли го бе довело в спалнята й. В момента отношенията им съвсем не можеха да се нарекат сърдечни.

— Няма нищо специално — отговори той и тласкан от необясним импулс, добави: — Роклята ти е възхитителна.

Изражението на Джудит издаде смайването й. Тя примигна и освободи камериерката си.

— Благодаря, Мили, това е напълно достатъчно. Можете да си вървите.

Младото момиче направи реверанс и излезе от спалнята. Джудит се обърна на ниското столче и изпитателно огледа мъжа си отгоре до долу. Както винаги, той беше гладко избръснат и облечен с изискан вкус: копринен черен панталон до коленете и снежнобяла жилетка. Единствените накити бяха диамантената игла на вратовръзката и тежкият златен пръстен с печат. Черната коса беше подстригана „а ла Брут“ на челото и абаносовочерните очи под нея гледаха с леко недоволство, което обаче не се отнасяше до нея.

— Правилно ли чух? — попита тя с високо вдигнати вежди. — Ти се изказа похвално за роклята ми? Е, радвам се да го чуя. Защото през следващите години ще имаш достатъчно случаи да я виждаш на гърба ми. Ще я нося, докато започнат да падат парцали. Такова беше намерението ти, когато ограничи разходите ми, нали?

— Не ставай глупава — отвърна сърдито Маркъс. Беше дошъл с неясното намерение да сключи мир, но разбра, че няма да успее. — Много добре знаеш, че днес следобед нямах предвид това. Джобните ти пари ще бъдат предостатъчно.

Джудит се обърна отново към огледалото.

— Знай, че съм поразена от щедростта ти, скъпи. — Тя навлажни показалец и приглади фино извитите си вежди, опитвайки се да запази самообладание. Нов изблик на ярост щеше да я извади от равновесие, а тази вечер й беше необходима хладна глава, за да спечели пари за Сали.

Маркъс въздъхна и направи нов опит за помирение.

— Реших тази вечер да те придружа на соарето в Кавендиш Хаус. — Джудит знаеше, че той се отвращава от подобни светски събирания, и със сигурност щеше да схване жертвата му като предложение за мир.

Очакваше да я види изненадана и зарадвана и не беше подготвен за пламналия в очите й ужас. Ала тя се овладя бързо и в очите й се появи израз, който подозрително приличаше на пресметливост.

— Какъв галантен жест, милорд. За съжаление напълно ненужен. — Тя се изсмя звънко и продължи да се оглежда критично в огледалото. — Това е най-сигурният метод да ми развалиш вечерта… Може би тъкмо това е намерението ти.

— Моля за извинение, мадам. — Маркъс стана рязко, устните му се опънаха в тънка линия. — Естествено, че нямам намерение да ти разваля вечерта. Извини ме.

Джудит се поколеба и се обърна наполовина към него.

— Исках само да кажа, че няма да се забавлявам истински, като знам, че ти се отегчаваш. — Тя се обърна отново към тоалетката си и започна да прибира иглите за коса в кутийката им. — Там няма да е нито един от твоите приятели, а моите не са интересни за теб.

Тя изобщо не държеше да излезе с него, това беше истината! Маркъс се поклони и изрече хладно:

— Както желаеш. Сигурен съм, че ти знаеш най-добре. — После се върна в спалнята си, без да я погледне повече.

О, божичко, изплака вътрешно Джудит. Даже един принудителен брак не биваше да се води по толкова студен, безотраден начин. Двамата с Маркъс не бяха от хората, които биха се примирили с подобни отношения до края на живота си. Колкото по-скоро го освободеше, толкова по-добре.

 

 

Беше към два и половина през нощта, когато нает файтон спря на Пикъринг Стрийт номер шест. Себастиян скочи и помогна на сестра си да слезе. Джудит приглади наметката си от златна тафта и поправи изкривената муселинена якичка, после вдигна поглед към високата, тясна къща. Значи това беше лондонският вариант на изискан игрален салон. Тя беше посещавала игрални салони в почти всички столици на континента и сега беше любопитна да види какво предлагаше островната столица.

Посрещна ги лакей в ливрея, взе наметките им и ги поведе по тясната стълба към квадратна входна зала. Три врати водеха към ярко осветени салони, всички препълнени с мъже и жени във вечерно облекло. Слуги с пълни табли се движеха напред и назад и поднасяха шампанско. Разговорите бяха приглушени и Джудит чу ясно гласовете на крупиетата, които съобщаваха залозите.

Тя се обърна към брат си и Себастиян се ухили с разбиране. Тук двамата си бяха вкъщи.

— О, мистър Дейвънпорт, възхитена съм, че ни оказвате честта да ни посетите. И лейди Карингтън… — Амелия Долби стана от една маса и се запъти към тях. Отдавна е минала шейсетте, помисли си Джудит, макар че бузите на домакинята бяха намазани с дебел пласт руж, фризурата беше младежка, а роклята — почти прозрачна. Амелия Долби, жена с корави черти на лицето и пронизващи очи, поздрави лейди Карингтън с хищната усмивка на професионален играч, който посреща нова жертва. Джудит познаваше добре тази усмивка и се реваншира с равнодушно изражение. През следващите часове лицето и щеше да бъде маска, която не издаваше нищо.

— Коя е вашата игра, лейди Карингтън? — поиска да узнае Амелия Долби. — Може би предпочитате зарове?

Джудит поклати глава. Двамата със Себастиян само се забавляваха с игра на зарове. Там нямаха шансове да овладеят елементите на случайността със сръчност и тактика. Само глупаците разчитаха сериозно на късмета си.

— Не съм сигурна. Ти какво ще играеш, Себастиян?

— Първо ще опитам вист — отговори небрежно той и прихвана широките си дантелени маншети с черни кадифени панделки, за да не му пречат при играта.

— Тогава аз ще играя макао. — Двамата никога не играеха на една маса, за да не застрашат целта и смисъла на упражнението.

Амелия Долби отведе гостенката си на масата за макао и я представи на другите играчи. Джудит познаваше бегло някои от тях. Всички бяха страстни играчи и приеха Джудит с предположението, че и тя е жертва на картите и заровете като тях. Тя нямаше да дойде тук, ако не можеше да си позволи високи залози — това беше всичко, което ги интересуваше.

След три часа Джудит беше спечелила почти пет хиляди гвинеи. Достатъчно, за да откупи рубините на Девлин и да си купи двуколка и коне. Резултатът беше повече от задоволителен и настроението й беше приповдигнато. Чувстваше се жива като никога досега и неволно се запита защо беше чакала толкова дълго, преди отново да започне да играе. За всичко беше виновно глупавото й чувство за дълг спрямо Маркъс. Защото си мислеше, че това ще го разгневи. При дадените обстоятелства тази мисъл беше наистина смешна. Той и без това се гневеше на всичко, което тя казваше или правеше. Освен в леглото…

Джудит прогони тази мисъл, събра печалбата си и стана от масата.

Себастиян все още играеше вист. На масата му цареше пълна тишина, а повечето от играчите носеха маски, за да скрият реакцията си при раздаването на картите. Джудит разбра, че брат й няма да си тръгне скоро, и реши да се поразходи из салоните — напълно спокойна, след като беше постигнала целта си, и готова да поиграе за чисто удоволствие, ако някъде се освободи място.

— Лейди Карингтън — повика я женски глас от масата за фараон. — Желаете ли да се присъедините към нас?

— Ако има свободно място. — Джудит се усмихна и пристъпи към масата. Не помнеше да се е срещала с тази жена. — За съжаление не зная името ви, мадам.

— О, позволете да ви представя. — Амалия се появи внезапно от нищото. — Лейди Барет… лейди Карингтън.

— Върнах се в града едва вчера — обясни Агнес Барет. — Мъжът ми не се чувства добре, затова забавихме връщането си. — Тя посочи стола до себе си. — Моля, лейди Карингтън, заповядайте. Надявах се да ни запознаят на Кавендиш Скуеър — продължи тя, когато Джудит седна, — но вие бяхте обкръжена от обожатели и не можах да се добера до вас. — Тя се усмихна сърдечно и протегна ръка на Джудит.

— Ласкаете ме, мадам — отвърна Джудит и стисна протегнатата ръка. Лейди Барет я гледаше с настойчивост, която изключваше всички останали. Джудит усети как косъмчетата на тила й настръхнаха и по гърба й пролази ледена тръпка. Тихите разговори и гласовете на крупиетата се смесиха в глухо бучене; блясъкът на масивните полилеи изведнъж помрачня и пламъчетата на свещите се размиха пред очите й.

Сякаш беше попаднала под властта на някаква магия. Ала след миг лейди Барет се усмихна и отдръпна ръката си.

— Значи и вие обичате играта, лейди Карингтън. Брат ви също ли играе?

Джудит се насили да отговори непринудено, докато трескаво размишляваше за онова, което беше преживяла току-що. Какво беше това абсурдно усещане, на което бе станала жертва?

— Себастиян е на масата за вист — отговори тя и сложи купчинка жетони до картите, които й бяха подали.

В играта на фараон всичко зависеше от късмета и Джудит реши, че скоро трябва да се премести на друга маса. Тъй като не беше в състояние да се концентрира, след няколко игри тя загуби повече, отколкото беше смятала да рискува. Ядосана на себе си, тя се извини на другите играчи и стана.

— Сигурна съм, че късметът ви скоро ще се върне, лейди Карингтън — утеши я съседката й и сложи ръка на рамото й, за да я задържи.

— Не и ако дяволът е седнал на рамото ми. — Джудит цитира извинението, което баща й произнасяше винаги щом му дойдеха лоши карти.

Златно-кафявите очи на лейди Барет светнаха със странен пламък, цветът се отдръпна от лицето й и петната от руж ясно проличаха на бледите й бузи.

— Отдавна не бях чувала този цитат…

Джудит вдигна рамене.

— Наистина ли прозвуча необикновено? А аз си мислех, че всички го употребяват… О, Себастиян! — Тя се обърна облекчено към брат си. — Мисля, че не познаваш лейди Барет.

Джудит проследи как брат й се усмихна и се наведе над ръката на дамата. Дали и той щеше да усети злокобното й излъчване? Но Себастиян не се притесни ни най-малко от заплашителната аура на Агнес Барет. Напротив, усмихна й се самоуверено и пусна в ход скандално известния си чар. Дамата реагира с признателни искри в загадъчните си очи и с кокетно кискане.

— Вече е късно, Себастиян — намеси се рязко Джудит. — Моля да ни извините, мадам.

Себастиян я погледна изненадано, но също се сбогува с присъстващите. Изчака да се отдалечат и укори сестра си:

— Според мен си тръгваме прибързано, Джу.

— Боли ме глава — извини се тя. Приповдигнатото й настроение се изпари и тя закопня да излезе по-бързо от горещите и задушни салони, където миришеше на сладникави парфюми и на догорели свещи. — Освен това късметът ме напусна и загубих доста.

Това признание й донесе недоволно намръщване.

— Трябваше да се съсредоточиш — напомни й Себастиян. — Знаеш правилата.

— Прав си, но не бях в състояние да мисля ясно. — Тя се запита дали трябваше да му разкаже за въздействието на лейди Барет, но реши да премълчи. Сигурно щеше да прозвучи безумно, ако потърсеше вината за лошата си игра в странното излъчване на една непозната дама. — Но спечелих парите за рубините. Мисля, че ще стигнат и за коне.

На излизане Джудит хвърли поглед през рамо. Лейди Барет стоеше до масата за фараон и разговаряше с домакинята. Забележителна жена, висока и стройна, с елегантна смарагдовозелена рокля от фин муселин, дълбоко изрязана и с широк волан. Сигурно на младини е била прелестна, каза си Джудит, с тази гъста кестенява коса, високи скули и красиво извити устни. Живият зелен цвят на роклята й беше между любимите на Джудит тонове и тя се закле никога вече да не се облече в този цвят, но в следващия миг се укори за детинските си клетви.

 

 

Вече се разсъмваше, когато нощният портиер отвори вратата на господарката си. Джудит се изкачи с леки стъпки до спалнята си. Тъй като знаеше, че ще се върне късно, тя бе казала на Мили да не чака в спалнята й. Огънят в камината беше почти угаснал, свещите — догорели. Джудит се съблече бързо и отиде до прозореца, за да види розовото сияние на зората.

— Къде беше, по дяволите?

При звука на гневния мъжки глас Джудит се обърна стреснато. Маркъс стоеше в рамката на свързващата врата, наметнат с халата си. Тялото му изглеждаше напрегнато като опъната струна.

— В Кавендиш Хаус.

— Самият аз бях там преди четири часа. Отидох с намерението да те придружа до дома, но ти не беше там, скъпа. — Той се прибра в къщи, бесен от гняв, и остана буден в леглото си, вслушвайки се във всеки шум, който да възвести завръщането й. През това време си представяше всевъзможни сценарии, от улични разбойници до похищение с цел откуп. Защото всичко, което знаеше за Джудит, автоматично водеше до най-лошото предположение. Много скоро Маркъс вече не беше в състояние да намери разумно обяснение за изчезването й.

Джудит се опита бързо да измисли правдоподобно обяснение, но след напрегнатите часове на Пикъринг Стрийт се чувстваше ужасно изтощена. Затова вдигна рамене и попита хладно:

— Да не си решил да ме шпионираш?

Той бе отишъл на Кавендиш Скуеър с най-добри намерения, решен да заличи различията им по единствения възможен начин: като я прелъсти. Но при този студен, жесток въпрос всички добри намерения се изпариха.

— Както изглежда, имал съм всички основания да те шпионирам. Ако жена ми не е там, където е трябвало да се намира, и през по-голямата част от нощта изчезва бог знае къде, не би трябвало да е изненадващо, че съм тръгнал да я търся.

Джудит моментално промени тактиката си. Последното, което искаше, беше Маркъс да следи всяка нейна крачка извън къщата. Това би унищожило с един замах плановете и да продължи да играе. Усмихна се примирително и гласът й прозвуча подчертано разумно.

— Бях със Себастиян, Маркъс. Много отдавна не сме имали време да си поговорим на спокойствие.

Маркъс знаеше, че братът и сестрата бяха силно привързани един към друг, и погледна изпитателно жена си. Обяснението й бе прозвучало искрено. Но колкото по-внимателно я наблюдаваше, толкова по-силно осъзнаваше, че тя беше съвсем гола. Усети как слабините му запулсираха и мъжествеността му се втвърди. Погледът й се плъзна по тялото му, тя разпери ръце и се втурна към него.

— След като никой от двама ни не спи, трябва да измислим някакво развлечение.

Той улови ръцете й и ги стисна здраво, като при това я погледна изпитателно в очите. Да, това беше най-разумното обяснение за отсъствието й.

— Аз също копнея за развлечения. — Отведе я до леглото и се отпусна на възглавниците. — Значи си била в жилището на брат си?

Джудит се скова под милващата му ръка.

— Имахме да обсъдим много неща. — Тя се обърна към него, целуна зърната на гърдите му и закръжи с език около тях. Ръката й се плъзна към корема му.

Маркъс я улови насред движението.

— Още не си отговорила на въпроса ми, Джудит.

По дяволите! Защо я принуждаваше да лъже?

— Естествено, че бяхме в жилището му.

Дали го лъжеше? Каква причина имаше да й вярва? Перверзният стимул на изгубените илюзии го тласна още по-надолу по този мъчителен път.

— Защо имам чувството, че не си искрена? — попита той и стисна до болка китката й, докато другата му ръка милваше гърба й.

— Наистина не знам защо — прошепна съвсем близо до гърдите му Джудит и продължи да го милва с устни и език, но нежностите й не постигнаха желаното въздействие.

— Ако си ме излъгала, скъпа Джудит, скоро ще установиш, че търпението и толерантността ми имат известни граници. Ти си моя съпруга и си длъжна да пазиш честта и доброто ми име. А честта и лъжата са лоши съседи.

— Проклятие! — Джудит седна в леглото и очите й засвяткаха гневно. — Престани да ме заплашваш. Защо да те лъжа?

— Нямам представа — отговори спокойно Маркъс. — От друга страна… защо да не ме лъжеш?

Джудит затвори очи, победена от болката, която предизвика забележката му… болка, която не би трябвало да изпитва, защото наистина лъжеше. Но по чия вина?

Маркъс се облегна на възглавницата и впи поглед в лицето на жена си, огряно от бледата светлина на започващия ден. Усети болката й така ясно, сякаш беше негова собствена, и се опита да намери правилните думи, за да сложи край на бъркотията и да спаси поне малко от тази нощ.

— Джудит, искам да знаеш, че няма да позволя да обикаляш града по цели нощи и да се посвещаваш на някакви тайни занимания — със или без брат си. Може би си свикнала да живееш така, но сега си в съвсем друга позиция. Ти си маркиза Карингтън, моята, съпруга, и си длъжна да се държиш образцово. Каквото и да е правила Джудит Дейвънпорт, тя вече не съществува. Запомни това и не го забравяй.

— Защо си решил, че съм направила нещо, което би могло да събуди съмнения? — попита вбесено тя. — Казах ти, че бях с брат си. Това не е ли достатъчно?

— Очевидно забравяш, че аз знам какви сте с брат ти. Подмамвате невинни жертви и ти започваш да си играеш с ветрилото…

— Това свърши — прекъсна го тя и се изчерви. — Нямаш никакви основания да ми отправяш такова обвинение.

— Надявам се, че е така — отговори той. — Искам да ти кажа още нещо, Джудит. — Улови брадичката й и очите и гласът му станаха корави като стомана. — Ако някога разбера, че ти и брат ти отново сте изиграли някой от очарователните си малки дуети, ще те накажа така, че ще си пожелаеш родителите ви никога да не са се срещали, за да ви създадат. Ясно ли се изразих?

Джудит се изтръгна от хватката му. Гласът й прозвуча ледено.

— Подобна забележка не може да остане неразбрана.

— Надявам се, че бях абсолютно прецизен.

— Мога да те уверя, че те разбрах напълно.

Но двамата със Себастиян щяха да го направят. Само още веднъж.

И когато всичко свършеше, тя щеше да напусне Маркъс и той щеше да си намери жена, която да отговоря изцяло на представите му: жена с чувство за чести принципи, кротка като агънце и покорна, съвършеното олицетворение на добродетелта. Желая му много щастие с нея, каза си мрачно Джудит.

— Мисля, че повече нямаме какво да си говорим — прошепна с пресекващ глас тя. — Желая ти лека нощ.

Маркъс скочи от леглото.

— Лека нощ, Джудит.

Вратата се затвори с трясък. Джудит се пъхна под завивките и се опита да преглътне буцата в гърлото си. Сълзи запариха в очите й. Чувстваше се повече от ужасно. Тялото й отчаяно копнееше за друг завършек на вечерта, за нещо, което й беше обещано, а после грубо отказано. Тя се загледа с невиждащ поглед в бледата светлина на ранното утро. Всяка костичка я болеше, умът й работеше трескаво, плътта й копнееше за удовлетворение.

Изведнъж свързващата врата към спалнята на Маркъс се отвори шумно и отново се затвори. Маркъс застана пред леглото й и тя усети смазващата сила на емоциите му така ясно, както виждаше възбудената му мъжественост.

— По дяволите, Джудит! Не знам какво да те правя! — Гласът му беше само шепот, но изразяваше ясно силното му вълнение. — Желая те повече, отколкото съм желал всяка друга жена в живота си, и в същото време така ме вбесяваш, че вече не съм в състояние да направя разлика между потребността да те любя и напора да те принудя да ми се подчиняваш.

Заобиколи леглото и спря, загледан изпитателно в лицето к.

Джудит мълчаливо отметна завивката и му предложи тялото си, което сияеше в утринния здрач. Маркъс легна до нея, привлече я в прегръдката си и плъзна ръка по корема й в собственическа милувка. Пръстите му изследваха кожата й от главата до глезените, описваха всички извивки и влизаха във всяка вдлъбнатинка. Джудит усети как кожата й се събуди за нов живот и чувствителното място между бедрата й овлажня. Пръстите му навлязоха в нея с интимна настойчивост и той я призова дрезгаво да му каже какво я възбужда най-силно, настоя тя да се отвори напълно и да му предложи онези места на тялото си, чието докосване й доставяше най-силно удоволствие.

Той измъчи Джудит с ръце и език, използвайки целия арсенал на умелия любовник, познаващ в подробности ранимостта й и дивия, страстен пламък на желанието й. Накрая коленичи между широко отворените й бедра и тялото му се очерта ясно на фона на светлото петно на прозореца. Сложи краката й на раменете си, плъзна ръце под дупето й и я вдигна в същия момент, в който проникна в нея със силен тласък, който прониза най-интимната й същност. Сливането им я изпълни със сладко мъчение, което беше трудно поносимо, но от което не искаше да се лиши за нищо на света.

Тя срещна погледа на мъжа си и очите й се напълниха със сълзи. Това бяха сълзи на радост, реакция на бурята в сетивата й. Двамата преживяха заедно вихъра на чувствата, хвърлиха се презглава във всепоглъщащата огнена стихия и вихрушката на екстаза ги запрати в пропаст, където нищо нямаше значение освен способността да се слеят по този начин, да станат част от другия, тя от него, той от нея.

След като всичко свърши, Маркъс дълго лежа неподвижен, без да я изпуска от прегръдката си. Главата й почиваше на рамото му, тялото й беше сгушено в неговото. Изтощена, Джудит потъна в дълбок сън.

Маркъс усещаше дълбоко в себе си неизпитвана дотогава нежност и крехкото цвете на надеждата си проби път през тежките кални буци на изгубените илюзии. Страстта им трябваше да означава нещо! Не беше възможно да е пълна лъжа. Защо не можеше да погледне на брака им с други очи… да отхвърли предразсъдъците си… да види другата, истинската Джудит.