Джейн Фийдър
Неукротимо сърце (10)

9

— Новият ти иконом упорито се прави, че не ме забелязва. — Бърнард Мелвил, трети граф Грейсмиър, влезе непринудено в будоара на лейди Барет. — Надявам се, това не означава, че страдащият от подагра сър Томас е заподозрял нещо.

— Не, разбира се. Доколкото знам, той е в своя клуб. Вероятно похърква над портвайна си. — Агнес се протегна лениво на шезлонга, където си почиваше след обяда. — Просто Ходжкинс е много съвестен служител. Знае, че по това време почивам, затова не е искал да те пусне. — Тя протегна ръка на любовника си. — Не очаквах, че ще останеш в града още седмица.

Той взе ръката й и я поднесе към устните си.

— Не издържам да съм толкова време далеч от теб, скъпа.

Агнес се усмихна поласкано.

— Красиви думи, Бърнард. Трябва ли да им вярвам?

— О, да — отговори той, наведе се над нея, хвана китките й и ги вдигна от двете страни над главата й. — О, да, обожаема моя Агнес, трябва да им вярваш. — Коравите очи, толкова бледосини, че изглеждаха почти прозрачни, задържаха погледа й и тя потрепери в очакване устните му да се впият в нейните и да подпечатат думите със собственически жест.

Но Бърнард само се изсмя. След дългогодишната им интимност беше в състояние да предвиди всяка нейна реакция.

— Очевидно ти копнееш за любов, скъпа, прав ли съм? Учудващо е какво може да предизвика отсъствието ми. — Въпреки това остана на разстояние от нея, за да удължи очакването.

— А ти си жесток, Бърнард — прошепна с треперещ глас тя. — Защо ти доставя удоволствие да ме измъчваш?

— Любов ли е нашето? Не вярвам, че това е правилната дума — промърмори той, наведе се по-близо до нея, но отново не я целуна. — Мания, страст, но не любов. Това би било твърде кротко чувство за фурия като теб.

— И за мъж като теб — промълви Агнес.

— Мания, обсебеност — повтори той с усмивка, която не смекчи жестоката линия около устата му. — Подхождаме си.

— Целуни ме — помоли тя и се опита да освободи ръцете си, за да го привлече към себе си.

Той се отпусна с цялата си тежест върху ръцете й и тя изплака от болка. Най-сетне устните му бавно завладяха нейните. Тя захапа жадно долната му устна и засмука кръвта му, което го накара рязко да се отдръпне.

— Вещица!

— Така ти харесва — изрече дрезгаво тя.

Той я плесна леко по лицето с длан и Агнес се изсмя триумфално. Вдигна освободената си ръка към лицето му, изтри кръвта от устата му с върха на пръста си и я поднесе към собствените си устни. Езичето й се стрелна навън, облиза червената течност и златно-кафявите очи засвяткаха.

— Искаш ли тази вечер да дойда при теб?

Бърнард улови брадичката й и вместо отговор я целуна така силно, че зъбите й се забиха в устните. Стресна го силно чукане по вратата. Той се отдели бързо от нея, взе едно списание от масичката в ъгъла и го запрелиства. Появи се мълчалив слуга, който добави дърва в камината.

— Знаеш ли какво чух? Карингтън се оженил в Брюксел — заговори небрежно той, след като слугата излезе. — Всички в града говорят за това. Предполагам, че е някоя незначителна личност.

— Сигурно. Още не съм се запознала с нея. Всъщност ние се върнахме в града едва вчера — отговори със същия тон Агнес. — Летисия Мортън каза, че била зашеметяващо красива. Достопочтените матрони били очаровани от нея. Сали Джърси буквално не е на себе си.

— Надявам се, че не е някоя нова Марта. Или все пак? — Той хвърли списанието на масичката и се настани в едно кресло, като грижливо приглади светлокафявия си панталон.

— Не ми се вярва — отговори Агнес. — Доколкото чух, този път не си е избрал кротка сива мишка. Но никой не знае нищо за двамата… новата маркиза има и брат. Според Летисия е също така очарователен, направо омагьосващ.

— С добре напълнени джобове? — В бледосините очи се появи бдителен израз, една почти животинска жажда. Агнес поклати глава.

— Това не знам. Но щом е роднина на Карингтън… защо не?

Грижливо изпилените нокти на Грейсмиър забарабаниха по резбованата облегалка на стола.

— Спешно ми е необходимо пиленце, което да оскубя. Новаците в столицата обикновено са лесна плячка. Питам се дали играе.

— Кой не играе в днешно време? — усмихна се Агнес. — Ще видя какво ще узная тази вечер в Кавендиш Хаус. Но аз имам още една идея как да подобрим финансовото ти положение, любими. — Тя се изправи, гласът й изведнъж зазвуча делово.

— Така ли? — попита Грейсмиър с високо вдигнати вежди. — Целият съм слух, любов моя.

— Хариет, дъщерята на Летисия Мортън — оповести Агнес и се облегна на възглавниците със самодоволна усмивка. — Малката има трийсет хиляди фунта зестра. Смятам, че ще ти стигнат за известно време.

Грейсмиър смръщи чело.

— Но тя сигурно едва е завършила училище!

— Толкова по-добре за теб — засмя се любовницата му. — Едно младо, неопитно същество е особено чувствително към ласкателствата и ухажването на опитните възрастни мъже. Ще я завладееш, с щурм, преди да е имала шанс да се огледа за някой друг.

Грейсмиър прехапа устни и се опита да размисли.

— Какво ще кажат Летисия и бащата на момичето? Не ми се вярва да приемат с доверие ловец на зестри.

— Те нямат представа, че искаш само зестрата на дъщеря им — възрази спокойно Агнес. — Нали имаш графска титла. Летисия ще се радва дъщеря й да се омъжи за граф, но ти трябва да бъдеш много внимателен. Аз вече съм много добра приятелка с дамата. — Тя се изсмя злобно. — Не можеш да си представиш колко е глупава! Твърди, че страда от сериозна болест и не е в състояние да придружава дъщеря си при излизанията й в обществото, както се изисква от всяка майка. Как мислиш, кой се предложи да заеме мястото й? — Тя вдигна многозначително вежди и Грейсмиър избухна в смях.

— Ти си невероятна малка заговорница, скъпа. Значи мога да очаквам да срещна сладкото дете в твоята компания.

— И то често — отвърна Агнес със самодоволна усмивка.

— Междувременно очаквам да си съставиш представа за новия роднина на Карингтън. Докато чакам богатата наследница да узрее и да падне в краката ми, трябва да оскубя някое и друго пиленце — заключи той и се надигна. — Не съм поканен в Кавендиш Хаус, защото се знае, че съм още в провинцията. Затова разчитам на твоята бдителност, любов моя. — Той се наведе отново над нея, сложи ръка на гърдите й и усети как зърното веднага щръкна възбудено. — Довиждане, до скоро.

Агнес се разположи отново на дивана и пусна единия си крак на пода. Грейсмиър плъзна ръка надолу, притисна тънката коприна на неглижето към отвореното й тяло и усети горещината му.

— До скоро — повтори той и излезе от будоара.

 

 

На Баркли Скуеър Маркъс хвърли юздите в ръцете на слугата и скочи от двуколката.

— Проверете левия крак на водещия кон, преди да отведете животните в обора, Хенри. На последния завой забелязах леко залитане.

— Веднага, сър. — Момъкът направи кратък поклон. Маркъс изкачи стълбите към добре поддържаната двуетажна къща. Точно когато стигна до горната площадка, входната врата се отвори.

— Добър ден, милорд. Ако позволите тази малка забележка, денят не е само добър, а направо прекрасен — посрещна го икономът и се поклони дълбоко.

— Добър ден, Грегсън. Разбира се, че ви позволявам да правите каквито си искате забележки. — Маркъс му подаде камшика и бобровата си шапка — Моля да ми донесете бутилка бордо от седемдесет и девета в кабинета. — Той прекоси настлания с лъскав мрамор вестибюл и тръгна по тесния коридор зад парадното стълбище. Влезе в малка квадратна стая от задната страна на къщата, където един млад човек тъкмо подреждаше документи на масивната маса от черешово дърво, заемаща голяма част от помещението.

— Добър ден, милорд. — Младежът поздрави работодателя си с учтив поклон.

— Добър ден, Джон. С какво ще се забавляваме днес?

— Приходи и разходи, милорд — отговори секретарят. — Първо сметките на лейди Карингтън за първите три месеца. Изрично казахте, че сам ще се занимавате с тях. — В тона му имаше известно смущение, защото обикновено той по нареждане на маркиза плащаше всички сметки, които се получаваха в къщата.

— Правилно, точно така казах — отвърна с отсъстващ вид Маркъс и взе снопче сметки. — Тези ли са?

— Да, милорд. Тук има и няколко покани, на които трябва да хвърлите поглед.

— Не знам какво бих предпочел в момента — въздъхна Маркъс и прелисти набързо сметките. — Дайте ги на лейди Карингтън.

— Вече го направих, милорд, но тя каза, че не е в състояние да взема решения вместо вас. — Джон се изчерви и подръпна смутено ухото си. Явно му беше неприятно, че му бяха възложили неблагодарната задача да каже на негово благородие откритото мнение на неговата съпруга. Но Маркъс само вдигна рамене.

— Е, добре, аз ще говоря с нея. — Той остави сметките и посегна към купчето визитни картички. Прочете няколко и отвратено сбърчи нос. Докато беше ерген, не получаваше толкова много покани както след женитбата си. Всички знаеха, че не обича светските развлечения, затова не можеше да разбере защо тези свръхусърдни матрони, които го канеха в къщите си, си въобразяваха, че женитбата ще промени напълно досегашните му навици и интереси.

— Ако това е всичко, милорд, ще отида да поработя над речта ви пред камарата на лордовете за житните закони.

Маркъс направи гримаса.

— Не можете ли да намерите по-интересна тема на изказването ми, Джон? Непременно ли трябва да говоря за житото?

Секретарят го погледна слисано.

— Но в момента няма нищо по-важно, милорд.

— Предпочитам нещо, свързано с армията или флота… Какво ще кажете за някоя и друга реформа в Адмиралтейството?

— Ще се опитам да измисля нещо, милорд. — Джон се поклони засегнато и напусна кабинета.

Маркъс се усмихна снизходително. За съжаление политическите интереси на Джон не се покриваха с неговите. По-добре да посвети вниманието си на сметките. Когато се зачете, в кабинета влезе Грегсън с виното.

— Вкъщи ли е лейди Карингтън, Грегсън?

— Да, милорд. Мисля, че е в жълтата дневна. — Икономът извади тапата от бутилката, провери я грижливо и наля малко количество в пробната чаша. Помириса течността, отпи глътка и я задържа в устата си.

— В ред ли е?

— Да, милорд. Много е добро. — Грегсън напълни една кристална чаша и му я подаде. — Това ли е всичко, сър.

— За момента да. Благодаря, Грегсън.

Маркъс помириса с наслада виното и отпи голяма глътка. После отиде до високите тесни прозорци, от които се разкриваше гледка към малка, заградена със стена градина. Суровият есенен вятър безмилостно сваляше листата от короните на кестените. Градинарят събираше мократа ръждивокафява маса и я хвърляше в огъня, който беше разпалил. Гледката внезапно напомни на Маркъс за косата на Джудит, разпростряна по белите копринени възглавници под светлината на свещите… за копринения триъгълник между дългите бедра с цвят на слонова кост.

Той се върна бързо до масата и отново посегна към сметките, които трябваше да провери. Джудит беше изхарчила прекалено много пари за лични разходи. Но тя беше прекрасна, пламенна любовница и той беше длъжен да й плаща добре за страстта, която споделяха.

Защо, за бога, се ядосваше на тази мисъл? Той беше щедър, винаги е бил такъв. Парите не бяха проблем за него — състоянието му беше достатъчно голямо, за да не се интересува от разходите. Въпреки това, когато прегледа сметките на жена си и установи колко беше изхарчила за гардероба си, неволно си помисли, че след всичките тези години, през които беше живяла ден за ден, беше носила преправени дрехи и фалшиви бижута, беше обитавала евтини квартири, сега най-после имаше възможност да се порадва на живота. Стана му мъчно, като си представи как се е преструвала пред всички, че има достъп до всички неща, с които сега разполагаше свободно.

Къща на Баркли Скуеър, имение в Беркшайър, неоспорима обществена позиция… сигурно по сто пъти на ден се поздравяваше за успеха на стратегията си.

Маркъс изпи виното в чашата и си наля още малко. След Ватерло връзката им беше станала някак повърхностна. Нито един от двамата не отвори повече дума за срещата в кръчмата. Никой не споменаваше за мерките за предпазване от бременност, които Маркъс упорито спазваше. Двамата се подчиняваха на законите на обществото, но всеки вървеше по свой път. Освен в тихите интимни часове на нощта. Тогава жадното му тяло прогонваше надалеч безрадостното прозрение за истинската същност на партньорството им и на сутринта той се събуждаше с топлина и задоволство, които се разрушаваха в един миг, щом се върнеше споменът.

Джудит никога не говореше за миналото си и Маркъс не я разпитваше. В основните неща от живота двамата си оставаха чужди, сближаваше ги само страстта. Достатъчно ли беше това? Можеше ли да бъде достатъчно? Но той можеше да получи само това, затова беше най-добре да се примири.

Маркъс остави чашата и излезе от кабинета със сметките в ръка. Жълтата дневна беше малък салон на първия етаж, също от задната страна на къщата. Джудит веднага го хареса и го избра за свое убежище. Тя все още се плашеше от скованата официалност на голямата библиотека, на дневната и трапезарията. Маркъс отвори вратата и бе посрещнат от звънък женски смях, който веднага спря, щом трите жени в салона забелязаха кой стои на прага. Това го накара за момент да се почувства натрапник в собствения си дом.

— Е, Маркъс, може би си дошъл да изпиеш с нас чаша шери? — посрещна го Джудит по обичайния си предизвикателен начин.

— В деня, когато започна да пия шери, ще знам, че съм ужасно остарял — отбеляза той и се поклони учтиво. — Желая ви приятен следобед, дами. Не искам да преча, Джудит, но бих желал да дойдеш в кабинета ми, когато имаш време.

Джудит веднага се ядоса. Досега не беше успяла да промени властната натура на съпруга си.

— За днес следобед имам още една уговорка — излъга тя. — Не може ли да обсъдим проблема друг път?

— За съжаление не — отговори спокойно той. — Въпросът не търпи отлагане. Ще те очаквам след… — той хвърли поглед към часовника на камината — да речем, след час.

Без да чака отговор, той се поклони пред гостенките на жена си и тихо затвори вратата зад гърба си.

Джудит има естествена дарба да привлича приятелки, каза си с усмивка Маркъс. На вратата постоянно чукаха дами, женски смях и шепот изпълваше всички кътчета на някогашната тиха ергенска къща. Но тя имаше не само приятелки. Идваха и много мъже и всички с удоволствие сядаха да поиграят карти с маркиза Карингтън. Естествено, засега не можеше да я упрекне, че флиртува с придворните си. Всъщност тя беше експерт в това отношение и винаги умееше да се държи на разстояние. От жена като нея не можеше да се очаква друго.

Когато слезе в салона, на вратата отново се почука. Той спря очаквателно, докато икономът поздравяваше новодошлата.

— Добър ден, лейди Девлин.

— Добър ден, Грегсън. У дома ли е милейди? — Посетителката нервно намести щраусовите пера на шапката си.

— В жълтата дневна, милейди.

— Тогава ще се кача веднага. Не е нужно да съобщавате за мен. О, Маркъс… уплаши ме.

Маркъс наблюдаваше объркано снаха си. В негово присъствие тенът на Сали се променяше рязко от розово до тебеширенобяло. Очевидно дамата се чувстваше неловко в компанията му, но днешната степен на вълнение беше наистина необичайна.

— Извинявай, Сали. — Той се поклони и отстъпи назад, за да я пропусне да мине покрай него. — Надявам се, че на Гросвенър Скуеър всички са добре. — И зачака примирено да чуе разказа й за зъбобол или настинка на някой от племенниците му.

За негова изненада Сали го погледна стреснато и вместо да започне с обичайното описание на някое детско неразположение, каза само:

— Да… да, благодаря, Маркъс. Колко мило от твоя страна да попиташ. — Ръката й в тънка ръкавица се плъзгаше непрестанно по парапета, сякаш трябваше да го полира. — Надявах се да видя Джудит.

— Ще я намериш в дневната й.

Сали хукна нагоре по стълбата, без да му каже довиждане. Маркъс я проследи с поглед и поклати глава. Нямаше нищо против жената на Джак, но тя беше красива малка гъска без капчица ум в главата. Въпреки това Джудит я харесваше и това беше много интересно, като се има предвид, че жена му не понасяше глупаците.

— Сали… какво има? — Джудит скочи, стресната от внезапното нахлуване на снаха си.

— О, непременно трябва да говоря с теб! — Сали хвана ръцете й и здраво ги стисна. — Не знам към кого да се обърна. — В този миг забеляза другите две дами и се стъписа. — Изабел, Корнелия… просто не знам какво да правя.

— Велики боже, Сали! — Изабел Хенли се обърна към платото със сладки и си взе една меденка. — Пак ли нещо с децата?

— Иска ми се да беше толкова просто. — Сали падна тежко на дивана и се загледа пред себе си с трагичен израз. В обикновено веселите й сини очи блестяха сълзи. Тя отвори чантичката си и извади копринена кърпичка, за да ги попие.

— Пийни глътка чай. — Джудит, практична както винаги, напълни чаша силен чай и го подаде на етърва си. Сали отпи послушно, докато се бореше да запази самообладание. Накрая остави чашата на масичката и пое дълбоко въздух.

— От три дни си блъскам главата и накрая вече имах чувството, че ще се пръсна. Но не намерих изход. — Тънката копринена кърпичка се скъса в неспокойните й пръсти.

— Хайде, разкажи ни какво е станало. — Корнелия Форсайт се наведе напред и утешително помилва ръката й. При това лорнетът й падна в чашата и чаят опръска не особено чистата й рокля. — Олеле! — Тя се опита да изтрие петната със салфетката, но безуспешно. — Когато излязох от къщи, роклята ми беше съвсем чиста.

Джудит се усмихна с разбиране. Корнелия беше известна с безредието си. Не умееше да поддържа чисти нито роклите, нито другите си принадлежности, косите й никога не бяха добре сресани. Не беше в състояние да контролира времето и връзките си. За сметка на това имаше буден ум и беше безкрайно остроумна и забавна.

— Не знам как можете да ми помогнете, освен ако не ми покажете начин да намеря до утре сутринта четири хиляди фунта.

— Четири хиляди? — Джудит изсвири леко през зъби — навик, който беше възприела от Себастиян. — За какво са ти?

— Джереми — отговори с въздишка Сали. Малкият й брат беше обеднял безделник. — Трябваше да му заема четири хиляди фунта, иначе щяха да го затворят за дълговете му към морската пехота. Сега трябва непременно да си върна парите. Кажете ми, какво друго можех да направя!

— Защо не кажеш на мъжа си? — предложи Корнелия. Сали погледна умолително Джудит.

— Джак сигурно щеше да му помогне, но нали знаете какво е мнението на Маркъс за Джереми.

Джудит кимна. Маркъс не проявяваше разбиране към разсипничеството на младите мъже от добри семейства, които нямаха собствено състояние. Беше убеден, че най-доброто решение за всички млади безделници е да отидат в армията. Или пък да започнат политическа кариера. В това отношение Джудит беше напълно съгласна с него. Безогледната гонитба на удоволствия беше абсолютно чужда на същността й. Но в момента нямаше да помогне на Сали, ако й кажеше открито мнението си за брат й.

— Мисля, че Маркъс ще каже на Джак да остави Джереми да понесе последствията — отговори спокойно тя и Сали кимна с нещастно изражение.

— Честно казано, не бих му се разсърдила. Джереми непрекъснато иска пари.

— И ти си му дала четири хиляди фунта! — Изабел върна разговора към изходната точка и си взе втора меденка. Тя имаше слабост към сладките неща, но Джудит я харесваше преди всичко за острия й език, който не се смекчаваше дори от значително количество концентриран алкохол.

— Заложих рубините на Девлин — съобщи беззвучно Сали. Изабел изпусна меденката на килима.

— Какво си направила?

Джудит затвори за миг очи, опитвайки се да проумее чутото. Сали продължи със същия безизразен глас:

— Не знаех какво друго бих могла да направя. Джереми беше отчаян. Сега обаче Маркъс си иска рубините. Казах на Джак, че съм дала да ги почистят.

— Защо Маркъс си ги иска обратно? — попита Джудит. Сали я погледна изумено.

— Защото по право те са твои, Джудит.

— Как така са мои?

— Ти си маркиза Карингтън. Рубините на Девлин принадлежат на теб. Маркъс ми ги беше дал да ги понося… защото никой не очакваше, че той ще се ожени… искам да кажа… — Гласът й замря.

В стаята се възцари мълчание. Четирите жени се опитваха да преценят трезво ситуацията.

— Много объркано положение — промърмори най-сетне Корнелия. — Трябваше да направиш копие на накита.

— Имам копие — отговори бързо Сали. — Но Маркъс няма да допусне да го измамя.

— Права си — кимна Джудит. Мъжът й имаше остри очи и изключителен ум. — Аз бих могла да кажа, че не обичам рубини и съм съгласна да останат при теб… но не, няма да стане. Маркъс въпреки това ще поиска да ги види.

Тя стана и замислено направи няколко крачки по стаята. Все пак имаше една възможност да помогне на Сали. Но трябваше да поеме голям риск. Ако Маркъс откриеше измамата й, малкото съгласие, останало помежду им, щеше да бъде разрушено завинаги. Но тя можеше да го направи. Щом имаше средството да помогне на своята приятелка, значи беше длъжна да помогне. Това изискваше собственият й кодекс на честта.

— Кога трябва да си вземеш рубините, Сали?

— Джак каза, че обещал утре да ги предаде на Маркъс. — Сали закърши ръце. — Ах, Джудит, чувствам се толкова жалка… сякаш съм откраднала нещо, което принадлежи на теб.

— Глупости! — Джудит замахна енергично. — Какво ме интересуват семейните рубини! Брат ти е имал нужда от помощ и ти си му помогнала. — Според нея това беше абсолютно основателна причина. — Само че трябваше да ми кажеш по-рано. Хората ще започнат да приказват, ако спечеля толкова голяма сума за една-единствена вечер. По-добре беше в продължение на една седмица да печеля по малко. Ще изглежда доста странно, ако прекарам цялата вечер в игралния салон и играя само с високи залози.

— Какво говориш? Знам, че обичаш играта на карти, но…

— Не само я обичам, но и умея да играя — прекъсна я спокойно Джудит.

— Вече го забелязах. — Корнелия я оглеждаше внимателно през лорнета си. — И ти, и брат ти сте невероятни играчи.

— Татко ни научи — обясни кратко Джудит. Даже пред най-добрите си приятелки не можеше да разкрие миналото си. — Двамата със Себастиян бяхме усърдни ученици. Играта ми доставя удоволствие.

— Все още не разбирам… — проговори несигурно Сали.

— Ако тази вечер отида на приема на мисис Долби, ще спечеля значителна сума — обясни Джудит. — На такова място появата ми няма да направи впечатление.

— Не можеш да играеш на Пикъринг Стрийт, Джудит! — Изабел беше шокирана. Салонът на вдовицата Долби беше скандално известен с високите залози в игрите и с лекомисленото общество, което се събираше там.

— Защо не? Много жени го правят.

— Да, и това веднага разрушава доброто им име.

— Себастиян ще ме придружи. Ако съм с брат си, няма да клюкарстват.

— Какво ще каже Карингтън?

— Не виждам причина да му казвам — отговори безгрижно Джудит. — Ще се справим сами. Знам, че там се играе и макао. — Тя се усмихна на снаха си. — Кураж, Сали! Утре сутринта ще си върнеш рубините.

— Как можеш да си толкова уверена!

— Всичко е въпрос на упражнение — отговори сухо Джудит. — А аз съм се упражнявала достатъчно.

Жените се сбогуваха скоро след това. Сали изглеждаше доста по-спокойна. Увереността на Джудит беше заразителна, макар да беше трудно да се повярва в такова обещание.

Джудит остана сама в салона и се огледа с намръщено чело. След женитбата си играеше само за развлечение, на малки залози. Професионалната игра беше нещо съвсем друго. Дали не беше загубила тренинг? Тя затвори очи и си представи маса за макао и колода карти. По гърба й пробяга старата, добре позната тръпка на възбуда и тя се усмихна на себе си. Не, никога нямаше да загуби чувството си към картите.

Себастиян трябваше непременно да я придружи. Вероятно вече имаше свои планове за вечерта и му беше необходимо време, за да ги промени. Джудит изобщо не помисли, че брат й би могъл да й откаже. Трябваше веднага да отиде в жилището му… стоп, не. Маркъс я чакаше. Какво ли се криеше зад рязкото настояване да се яви в кабинета му? За момент се изкуши да пренебрегне искането му, но бързо се примири с неизбежното. Маркъс и без това беше достатъчно труден и нямаше смисъл да го ядосва допълнително.

Съпругът й сам отвори вратата след краткото й почукване.

— Вече се питах колко време ще те задържат приятелките ти.

— Трябваше да им обърна внимание — отговори спокойно тя. — Би било непростима учтивост да ги помоля да си отидат… макар че ти очевидно не споделяш това гледище. Ти им даде ясно да разберат, че не бива да удължават прекомерно посещението си.

Маркъс хвърли поглед към часовника и отбеляза в същия тон:

— Очевидно не съм бил много убедителен. Чакам те доста повече от час.

Джудит наклони глава и го погледна пронизващо.

— Какво друго очакваше, Маркъс?

Против волята си той се засмя.

— Нищо друго, малка невестулке. — Една игла се бе отделила от шиньона на тила й и няколко фини кичурчета медноцветна коса бяха паднали на рамото. Гледката беше неустоима и без да съзнава какво прави, Маркъс извади глупавия шиньон. Стори му се глупаво да престане, затова зарови пръсти в копринената маса, намери и захвърли всички фуркети и развали сложната фризура.

Джудит не се възпротиви. Винаги когато я докосваше, въздействието беше едно и също — нямаше сила да направи нещо друго, освен да реагира на милувката му. Когато косата й напада по раменете, Маркъс се засмя доволно и подръпна разрешените къдрици. След това отстъпи назад и огледа творението си.

— Защо го направи? — попита задъхано Джудит.

— И аз не знам — отвърна той със смутено поклащане на главата. — Предполагам, че не мога другояче. — Той взе лицето й между двете си ръце и я целуна. Целувката беше дълга и чувствена и както винаги, тя забрави всичко около себе си.

Останала без дъх, Джудит се откъсна от него и отстъпи крачка назад.

— Целуваш забележително добре, скъпи съпруже — отбеляза тя с предизвикателна усмивка.

— А ти имаш достатъчно опит, за да можеш да правиш сравнения.

— Това си е моя работа, уважаеми. Твоя работа е да откриеш дали наистина е така.

— Не съм сигурен, че тук е мястото и времето за подобни открития. Ще отложа упражнението за по-късно.

— Е, за какво искаше да говориш с мен толкова спешно? — попита Джудит, опитвайки се да смени темата с надеждата, че това ще охлади горещата й кръв и ще придаде малко сила на омекналите й колене.

— А, да. — Той се облегна на масата и кръстоса дългите си крака в светли панталони. Посегна към сметките и обясни: — Проверих тримесечните ти сметки и смятам… наистина смятам, че трябва да ми обясниш някои неща.

— Да ти обясня? — Джудит го погледна с искрено смайване. Възбудата й отлетя безвъзвратно. Имаше чувството, че Маркъс я е залял със студена вода.

— Ето. — Маркъс й подаде сметките, Джудит ги взе и се опита да разбере нещо от списъка, направен с акуратния почерк на младия секретар. Общата сума беше сравнително висока, но не чак толкова, че да… В лондонското общество имаше дами, които харчеха десет пъти повече от нея.

— Какво искаш да ти обясня? — Тя прелисти няколко сметки. — Според мен всичко е ясно.

— Нормално ли е да дадеш четиристотин гвинеи за една рокля? — попита той, взе сметките от ръцете й и намери съответната бележка. — Виж това!

— Но с тази рокля се появих на приема в двореца — отговори тя. — Ушита е от Маргарита.

— Ами тази… и тази… и тази… — Той й подаде още три сметки. — Петдесет гвинеи за токи за обувки, Джудит!

Тя отстъпи крачка назад.

— Хайде да си изясним нещата — заговори твърдо тя. — Ти май ме подлагаш на разпит за разходите ми, Маркъс. Така ли да го разбирам?

Той стисна устни.

— Това е точна интерпретация на нашия разговор.

— И ме обвиняваш в прахосничество? — Ушите й леко забучаха, докато се опитваше да овладее неловката ситуация. Той си позволяваше да я укорява като дете, което е изхарчило твърде много от джобните си пари! Никой досега не беше критикувал разходите й. Откакто за първи път вдигна косите си, тя управляваше собствените си финанси и малкото си домакинство напълно задоволително. Тя, а не Себастиян, се пазареше с търговците и плащаше наема, тя се грижеше всеки ден да имат ядене на масата. Откакто почина баща й, управляваше с желязна ръка нарастващата им сметка в банката, с която трябваше да унищожат Грейсмиър.

— С една дума, да — отговори хладно Маркъс.

— Извинявай, но колко би трябвало да харча според теб? — Гласът й затрепери. — Ти си пропуснал да ми назовеш горна граница.

— Вината е моя — призна той. — Ще уредя тези сметки и ще дам нареждания на банката да ти отпуска на всеки три месеца определена сума. Ако похарчиш повече, ще те помоля първо да ми представяш сметките за одобрение.

Той стана и хвърли сметките на масата, за да й покаже, че разговорът е приключил.

— Сигурен съм, че знаеш как да намаляваш разходите си. Трябва само да осъзнаеш, че бракът не ти е отворил вратата към разполагане с неограничени средства. Съжалявам, че не си го разбрала веднага. — Отвращаваше се от хапливия тон на гласа си, от грозната линия около устата си, но не беше в състояние да се пребори с дявола в себе си.

Страхувайки се от онова, което можеше да каже или да направи, ако останеше още само минута в една стая с Маркъс, Джудит се обърна мълчаливо и излезе, като затвори вратата след себе си с преувеличена грижливост. Бузите й пламтяха. Той я обвиняваше, че се възползва от положението си на негова съпруга, за да задоволи алчността си! Какво си въобразяваше този тиран! Какво мнение имаше за нея? За съжаление знаеше отговора: безскрупулна измамница, интригантка, която не би се спряла пред нищо, за да постигне целта си.

Но това не беше вярно! Да, повърхностно погледнато, тя изглеждаше точно такава. Не играеше съвсем честно в този брак, но в никакъв случай не беше отвратителната личност, за каквато той я смяташе.

При никакви обстоятелства нямаше да му позволи да я подчини на волята си с оскъдни джобни пари и с контролираща ръка върху портмонето й! Решена да се бори, Джудит стисна устни. Онова, което можеше да направи за Сали, щеше да направи и за себе си. Щеше да се върне към старото време и да печели издръжката си на игралната маса. А Маркъс Девлин и тримесечната му издръжка да вървят по дяволите!

 

 

Половин час по-късно, придружена от един лакей, Джудит отиде в жилището на брат си на Албърмерл Стрийт. Себастиян тъкмо се готвеше да излезе на следобедна езда, но с обичайното си добродушие отложи излизането и отведе сестра си в дневната.

— Искаш ли шери?

— Моля те. — Джудит пое чашата и я изпи на един дъх.

— Какво мога да направя за теб, Джу?

— Много неща. — Тя му обясни, че до утре сутринта трябва да се сдобие с четири хиляди фунта.

Себастиян смръщи чело.

— Това е голяма печалба за една-единствена вечер, Джу.

— Знам, но какво друго ми остава? Ако Маркъс узнае какво е направила Сали, ще избухне скандал. Джак със сигурност ще прояви разбиране, но ако Маркъс реагира остро, ще се присъедини към него — както обикновено.

— Твоят мъж има прекалено голяма власт — отбеляза с леко раздразнение Себастиян.

— Прав си — кимна гневно Джудит. — По-големият брат на Джак, настойник на Чарли… и мой съпруг — завърши почти със злоба в гласа тя.

— Какво се е случило? — попита без заобикалки Себастиян. Джудит му разказа за последния сблъсък, опитвайки се да владее гласа си, но докато предаваше ужасната сцена, гневът отново забушува в сърцето й. Докато ходеше напред-назад в малката, уютно обзаведена стая, бродираните волани на полата й се заплитаха около глезените.

— Това е непоносимо — изсъска накрая тя и ядно размаха ръце. — Маркъс е непоносим, ситуацията е непоносима.

— Какво ще предприемеш? — Себастиян познаваше достатъчно добре сестра си, за да знае, че тя няма намерение да се примири с изискванията на тираничния си съпруг.

— Сама ще се грижа за себе си — отговори веднага тя. — Ще играя. Както правех преди.

Себастиян леко изсвири през зъби.

— Предполагам, не си му казала, че тогава в кръчмата на Катр Бра не си имала представа за присъствието на онези джентълмени, нали? Според мен именно това е причината за всичките ви… разногласия.

Джудит поклати глава.

— Няма полза да му призная истината. Маркъс е твърдо решен да мисли само най-лошото за мен, а и истината е доста съмнителна. — Тя погледна безпомощно брат си. — Да предположим, че му кажа: „Не те примамих нарочно в мрежите си, но все пак се възползвах от благоприятния случай. Аз съм авантюристка, която имаше спешна нужда от сигурна обществена позиция, за да постигне тайната си цел. Освен това ние не сме законно венчани, но аз не искам ти да го знаеш.“ Какво ще стане тогава? — Тя изгледа Себастиян с високо вдигнати вежди.

Той се престори, че размишлява усилено.

— Не, боя се, че това не е добро решение, Джу. Но каквото и да е, ти знаеш, че можеш да разчиташ на мен. Игрите с високи залози у мадам Долби започват обикновено след полунощ. Ако отидеш в Кавендиш Хаус, ще дойда да те взема и ще те заведа там. Така добре ли е?

— Прекрасно. Маркъс няма намерение да отиде в Кавендиш Хаус и няма да се изненада, че ще върна в ранните утринни часове. И без това се движим в различни кръгове.

— Най-добре да вземеш малко пари от фонд „Грейсмиър“ — ухили се Себастиян. — В началото ще загубиш няколко игри и трябва да плащаш залозите си. Сигурен съм, че мъжът ти няма да ти даде нужните за това пари. — Той отиде в спалнята си и се върна с торбичка златни монети. — Осемстотин. — Бутна торбичката в ръцете й и заключи: — Ако не ги направиш четири хиляди, ще знам, че си загубила чувството си към картите.

Джудит се засмя и претегли торбичката в ръката си.

— Не се притеснявай. Впрочем, има още нещо, за което ми е необходима помощта ти. — Тя остави чашата си на масата и застана пред брат си. — Щом съм решила да му обявя война, смятам да го направя както трябва. Искам да ми купиш двуколка с висока седалка и два хубави коня. Маркъс се изказва крайно пренебрежително за разпуснатите жени, които обикалят града сами в спортните си карети. Ако и аз си купя такава кола, това ще потвърди ласкателното му мнение за мен.

Себастиян се почеса по носа и повторно напълни чашата си. Джудит беше загубила самообладание и гневът я тласкаше към безумни решения. Когато сестра му беше в такова състояние — знаеше това от опит, — той не можеше да направи почти нищо, за да я вразуми. Тя продължаваше, докато гневът й отшумеше.

— Смяташ ли, че е разумно да го предизвикваш по такъв начин? — попита той без надежда за успех.

— Какво ме е грижа! — изсъска тя. — Той ме смята за пресметлива и измамна жена без морал и принципи. Ще се държа точно по този начин.

— Колко ще дадеш за конете? — попита с въздишка Себастиян.

— Не повече от четиристотин… Естествено не бива да пропускаш, ако ти се предложи добър шанс.

— Грантъм е затънал до гуша в дългове… може би ще успея да купя кафявите му жребци за четиристотин.

— Прекрасно! Вземи парите от фонда, а аз ще ги възстановя, щом ги спечеля. — Тя го целуна по бузата. — А сега си отивам, за да можеш да излезеш на езда в Хайд Парк.

— Джу?

— Да? — Джудит се обърна с ръка върху дръжката.

— Грейсмиър е в града.

— Какво? Видя ли го?

— Не, но Уелби говореше за него тази сутрин в „Уайт“.

— О… — Джудит сведе глава и по гърба й пробягаха студени тръпки. — Това означава, че скоро ще започнем, Себастиян.

— Точно така — кимна сериозно той. — Скоро ще започнем.

Джудит спря за момент на тротоара, загледана с невиждащ поглед към малката уличка. Лакеят чакаше търпеливо. Внезапен порив на вятъра вдигна шепа кафяви листа от канавката и ги завъртя около Джудит. Без да съзнава какво прави, тя вдигна ръка и улови един лист. Той беше сух и чуплив и се разсипа на прах в шепата й. Щом свършеха с Грейсмиър, щеше да дойде краят и на незаконния й брак. Маркъс щеше да бъде отново свободен. Но преди това трябваше да му даде добър урок.