Джейн Фийдър
Неукротимо сърце (6)

5

Джудит чакаше в дневната, докато Себастиян се преобличаше. Вечерният костюм бе заменен с панталон от сърнешка кожа и ботуши за езда.

— Къде ще намериш кон?

— Стивън Уейнрайт ми предложи да използвам мършавата му кранта. — Себастиян провери съдържанието на джобовете си и преброи банкнотите в портмонето си. — Ще се справиш ли без мен, Джу?

Тя не беше много сигурна дали това е въпрос или твърдение.

— Естествено. Ще се срещнем тук, когато всичко свърши.

Той се наведе да я целуне.

— Мразя да те оставям сама, но…

— О, глупости, тръгвай най-после! — отвърна тя. — Не се притеснявай за мен. Но бъди внимателен. Чака ни още много работа и не можем да рискуваме някой заблуден куршум.

— Знам. Нима се съмняваш в мен? — Възбудата в очите му угасна и бе заменена от тъмна настойчивост, която често се откриваше в погледа на Джудит. Тя поклати глава.

— Никога.

Джудит се вслуша в шума от стъпките му по стълбището и подскочи при силното тръшване на входната врата. Отиде до прозореца, от който се виждаше тясната улица, и го проследи с поглед, докато той тичаше към центъра на града.

Беше четири сутринта, а градът беше толкова оживен, сякаш беше светъл ден. Биеха камбани, мъже с нощни шапчици се надвесваха от прозорците и си крещяха един на друг през улицата. Джудит чу рева на тълпата през няколко улици, рев, в който се примесваше истерия. Гражданите на Брюксел бяха в паника.

Младата дама също нямаше намерение да пропусне драмата, макар да не беше казала нищо на Себастиян. Това би развалило приключението му. Тя свали бързо балната рокля и облече тъмносин костюм за езда от здрав памук. Намери кафявите си кожени ръкавици, измъкна изпод леглото дървено сандъче, прибра вътре фалшивите бижута, които беше носила на бала, извади пачка банкноти и ги скри в дълбокия вътрешен джоб на палтото си. В другия джоб сложи пистолета — почистен, смазан и зареден.

Джудит излезе от къщата и грижливо заключи вратата. Поколеба се в каква посока да поеме. Трябваше й кон, но съзнаваше, че тази нощ коне няма да се намерят нито срещу пари, нито срещу любов. Гражданите на Брюксел държаха конете си зад седем катинара, за да са готови за бягство.

Следвайки неясното си предчувствие, Джудит зави в една алея, която я отведе далече от изисканите квартали в бедняшките предградия. Хората, които живееха тук, нямаха причини да бягат от Наполеон.

Дрезгави викове, песни и смехове се чуваха от една кръчма в края на улицата, през отворената врата проникваше жълта светлина и осветяваше мръсния калдъръм. Бедните хора не се плашеха от предстоящата голяма битка. В сянката стоеше селска каручка и сърцето на Джудит направи огромен радостен скок. Между осите чакаше мършав кон, уморено увесил глава.

Джудит се промъкна до каруцата и погали тънката шия на коня. Превозното средство беше празно. Собственикът вероятно беше разтоварил продуктите си вечерта и в момента пропиваше припечеленото в кръчмата. С малко повече късмет той нямаше да се сети за коня си още няколко часа и тя можеше да му върне бедното животно, преди да е забелязал липсата му. Без да се бави, Джудит отвърза юздите от кола и безшумно изведе коня и каруцата на улицата. Щом се озова достатъчно далеч, скочи на капрата, плесна коня по гърба с юздите и окуражително цъкна с език. С тежка въздишка бедното животно затропа надолу по улицата.

Едва оставила зад гърба си бедняшкия квартал, Джудит разбра, че паниката в Брюксел заплашваше да вземе връх. Вратите на къщите зееха широко отворени, тежко натоварените им обитатели бързаха да приберат по-ценните си вещи в чакащите коли и карети. Мъже и жени тичаха напред-назад, навсякъде се чуваха отчаяни викове, че няма коне.

Когато Джудит навлезе в една тясна уличка, от мрака изскочиха двама мъже и сграбчиха юздите точно пред муцуната на коня. Животното спря моментално и изпръхтя облекчено.

— Добро утро, мис, конят ви е конфискуван — проговори единият от мъжете. Носеше платнена шапка на слуга, но спътникът му беше едър, силен джентълмен с копринена жилетка и панталон до коленете. Той дишаше тежко и се вкопчи в юздите, сякаш от това зависеше животът му.

— По чия заповед? — попита високомерно Джудит. Ръката й се придвижи незабелязано към джоба и се сключи около дръжката на пистолета.

— По чия заповед? Това не ви интересува — изпъшка джентълменът. — Конят ми трябва.

— На мен също — отвърна хладно Джудит. — Бъдете така любезен, сър, и пуснете юздите.

Мъжът с платнената шапка се приближи към нея. Изразът на лицето му беше мрачен и заплашителен. В дясната си ръка стискаше дебела тояга.

— Хайде, мис, не ни създавайте трудности. Слезте от колата и си вървете по живо, по здраво.

— Ако продължавате да настоявате, ще бъда принудена да употребя оръжие. — Тя извади пистолета и се прицели в мъжа с тоягата. — Махнете се от пътя ми, а вие, сър, пуснете коня ми!

Джентълменът изохка уплашено и веднага пусна юздите, но слугата беше замесен от по-здраво тесто.

— Тя няма да стреля, сър. Никога не съм виждал жена, която да понася изстрели, камо ли пък сама да ги произвежда!

— Е, тогава наистина ще ви науча на нещо ново, добри човече.

За втори път през този ден Джудит стреля с пистолета си. Куршумът профуча в непосредствена близост до ухото на мъжа и той отскочи назад с гневно проклятие. В същия миг стреснатият кон направи огромен скок напред и Джудит го плесна с юздите по гърба, за да продължи в галоп. Конят се подчини с неочаквана готовност и препусна надолу по улицата, докато каручката трополеше на железните си колела и скърцаше оглушително.

Джудит се изсмя тържествуващо, но в следващия миг забеляза как ръцете й стискаха юздите с такава сила, че чак бяха побелели. По време на сблъсъка с двамата мъже не беше усетила страх, но сега сърцето й заби като безумно. Когато ги остави далеч зад себе си, тя отпусна юздите и няколко пъти пое дълбоко въздух, за да се успокои.

След минута зави по широката, обградена с дървета алея, която щеше да я изведе на пътя за Катр Бра.

Лорд Карингтън стоеше пред висока градска къща и наблюдаваше с учудване крайно необичайното поведение на своята сънародница мис Дейвънпорт. Облечен в костюм за езда, той удряше нетърпеливо с камшик по ботушите си, очаквайки да му доведат коня. Не му беше трудно да разпознае фигурата в селската каруца, която препускаше по улицата. Тя не носеше шапка и разкошните медноцветни къдрици, развени от вятъра, грееха под лунната светлина.

„Къде, по дяволите, е тръгнала?“ Когато Джудит се изравни с него, той несъзнателно се хвърли напред, за да й препречи пътя. Метна се с гъвкаво движение на колата и се настани до нея.

— Накъде сте се запътили, мис Дейвънпорт? Трудно ми е да си представя, че бягате.

Джудит примигна, смаяна от внезапното му появяване.

— Не, естествено, че не бягам, но Себастиян замина, за да наблюдава битката, и аз реших, че няма да си седя у дома, докато мъжете воюват. Искам и аз да видя какво става. Какво правите в моята кола?

— Ще се наложи да ме изтърпите известно време — ухили се той. — Но какво, по дяволите, си въобразявате, като карате право към Катр Бра?

— Какво ви засяга къде отивам, лорд Карингтън?

Не му беше трудно да отговори на този въпрос.

— Вие сте импулсивна и безотговорна, мис Дейвънпорт — отговори без заобикалки той. — Не разбирам как брат ви ви е оставил сама. Би трябвало да знае, че веднага ще хукнете към бойното поле.

— Аз съм напълно в състояние да се грижа за себе си и при нужда да се защитавам, милорд. — Джудит започваше да се ядосва. Очите й святкаха в сивата светлина на утрото.

— Срещу невъоръжен мъж може би, но срещу орда грабещи и насилващи войници след битка? Позволете да се усъмня, мадам.

— Само преди минути защитих себе си и коня срещу двама въоръжени мъже — изсъска вбесено тя.

— Браво на вас — отвърна ледено той. — Но трябва да знаете, че не съм ни най-малко впечатлен от способностите ви да се защитавате, нито от безумната ви смелост.

— Това не е ваша работа!

— Напротив. По всичко изглежда, че влизате в живота ми със стъписваща скорост. — Маркъс протегна дългите си крака и се разположи удобно. Очевидно не мислеше да слезе скоро. — Имам намерение да задълбоча нашето бегло познанство. — Изгледа я остро и тя имаше почтеността да се изчерви. — Трябваше да се сетя, че ще реагирате грубо, на моя добронамерен жест.

Джудит пое дълбоко въздух.

— Може би наистина бях малко груба, но никак не ми е приятно да ме мъкнат насам-натам като някаква стока.

— Да ви мъкнат? — повтори изумено той. — От всичко, което бях чувал досега… — Раменете му се разтресоха. — Какъв страхотен речник притежавате, моя малка невестулке! Или той е само продукт на свръхвъзбудената ви фантазия?

— Не ми харесва и да ми се надсмиват — отвърна остро Джудит.

— Е, не биваше да се държите така зле.

Джудит престана да му отговаря. Съзнаваше, че няма шанс да победи в словесния двубой. В момента пътят беше абсолютно пуст — блестяща лента с постепенно очертаващи се в утринния здрач дървета и живи плетове. Небето беше наситеносиньо, полярната звезда — далечна светла точка и Джудит имаше чувството, че двамата с Маркъс са съвсем сами накъде в края на вселената… сами и изпълнени с очакване на нещо, което тя не беше в състояние да назове. Усещаше леко присвиване в стомаха, а кожата й сякаш живееше собствен живот. Мускулестото бедро на Маркъс се допря до нейното и по тялото й се стрелна светкавица.

Маркъс усети трепването й дълбоко във вътрешността си. Усети енергията, която се излъчваше от Джудит и се свързваше с неговата собствена. Несъзнателно засили натиска на бедрото си. В сърцето му имаше само лекомислие и дързост. Той желаеше тази жена, както не беше желал никоя друга досега, и му беше все едно какво трябва да направи, за да я притежава. Ако можеше да се възползва от странната магия на това пътуване в утринния здрач, ако можеше да извлече изгода от тревогата, възбудата и драматичността на събитията, които определяха днешния ден, щеше да го направи. Усети напрежението в тялото, което беше съвсем близо до неговото, и мълча дълго време, за да даде възможност на Джудит да свикне с вълнението. Когато отново заговори, в гласа му прозвуча безгрижие, което беше в ярко противоречие с еротичното напрежение помежду им.

— Къде намерихте тази жалка кранта с магарешки уши? — попита той, впил поглед в ръцете й, които стискаха юздите.

Джудит се взираше право напред между ушите на коня; безобидният въпрос й даде възможност да си отдъхне. След известно време отговори спокойно:

— Открих го пред една кръчма. Собственикът му е толкова пиян, че няма да забележи отсъствието му поне няколко часа.

Маркъс се изправи като свещ.

— Да не искате да кажете, че сте го откраднали?

— Не, взех го само назаем — отговори тя и небрежно махна с ръка. — Щом свърша, ще върна коня и каруцата пред кръчмата.

— Вие сте нагла, безскрупулна, измамна, безумно дръзка хлапачка и конекрадка! — извика Маркъс, видимо шокиран. — За бога, някой трябва да се погрижи за вас, преди да направите нещо непоправимо и се озовете в ръцете на палача. — Изтръгна юздите от ръцете й и насочи коня към края на пътя, в сянката на един жив плет. Бедното животно изпъшка благодарно и веднага започна да пасе.

— Какво правите? — извика възмутено Джудит.

— Още не знам. — Той се обърна към нея, хвана я за раменете и в момента, в която я докосна, телата им отново се разтърсиха от чувствена светкавица. Джудит погледна в очите му, в които святкаше решителност, и се разтрепери. Горещината в корема й превърна костите и вените във вряща лава.

— Вие излъчвате невероятна магия, Джудит — проговори той и погледите им се сляха. — Толкова съм объркан, че не знам дали да ви набия, или да ви любя… но трябва да ви притежавам, по единия или по другия начин.

Джудит поклати глава като замаяна. Май беше забравила как се говори. Знаеше само, че копнее да усети ръцете му върху тялото си, а брутални или нежни, това нямаше значение.

Маркъс простена задавено и се предаде. Притисна я до себе си и устата му завладя нейната със сила, която приличаше на наказание. Джудит реагира на атаката, без да се колебае, устните й се отвориха с готовност, когато езикът му се плъзна в устата й. Ръцете й сами се вдигнаха, за да го помилват, пръстите й се заровиха в гъстата черна коса. Дълбоко в тялото й пламна искра на пулсираща възбуда и желание, която се разпространи на вълни по вените й. Никога досега не беше изпитвала такива чувства и се отдаде изцяло на горещите, сладостни усещания, притисна се до него, за да го почувства с цялото си тяло, докато ръцете му жадно се плъзгаха по извивките й.

Маркъс бавно отдели устата си от устните й, но само за да я притегли в скута си.

— Искам да усетя повече от теб — промълви дрезгаво той и отново завладя устата й. Джудит облегна глава на рамото му и устата й под неговата стана по-лесно достъпна и по-чувствителна към сладостното проникване на езика му. Ръцете му намериха гърдите й, започнаха да милват твърдата закръгленост под жакета и тя усети как се отвори за него. Раздвижи се в скута му, бедрата й се разтвориха, без да съзнава какво прави, и парещата горещина в утробата й погълна действителността и разума.

— Господи, колко страст има в теб, малка невестулке! — Маркъс вдигна глава и погледна дълбоко в смутените и въпреки това жадно святкащи златни очи.

— Сигурно заради шампанското — прошепна Джудит. Протегна ръце към него и притегли главата му към гърдите си.

Маркъс се отдръпна назад и в очите му блесна смях. Смях звънна и в гласа му и пламъкът на страстта угасна за миг.

— Добре ли чух? Наистина ли смяташ, че страстната ти реакция се дължи само на изпитото шампанско?

— Сигурна съм, че и то е допринесло — отговори тя и се усмихна предизвикателно. Но не беше в състояние да скрие страстния огън в очите си, нито чувствената усмивка.

— Ще те убия — произнесе нежно той. — Заслужаваш най-строго наказание, че ме прекъсна. — Ръцете му отново помилваха гърдите й, сръчните пръсти отвориха копчетата на жакета. Джудит се разтрепери — моментът на лекомислен смях бързо отмина. Дребните копченца на батистената й блуза се поддадоха на натиска и само след миг ръцете му бяха върху кожата й — топли, корави, търсещи. Тя вдигна ръка да помилва бузата му и тялото й се устреми към ръката му под напора на всемогъщото желание.

— Никога не съм изпитвала нещо подобно — произнесе задъхано тя.

— Това прозвуча много по-добре — промърмори той. — Не искам да чувам повече глупости за възбуждащото действие на шампанското, ясно ли е! — Усмихна й се с мъжко задоволство и задържа погледа й, когато сложи ръка на коляното й и бавно вдигна полата. Топлият бриз на лятната нощ помилва разголените й бедра. Дланите му обхванаха коленете й и продължиха нагоре, над ръба на копринените чорапи към копринено меката кожа от вътрешната страна на бедрата.

— Ако знаеш колко пъти съм си представял, че го правя — прошепна той, все още усмихнат, взрян в лицето й, докато пръстите му неотстъпно се плъзгаха нагоре. — Докато ме дразнеше до полуда с острия си език, аз си представях тялото ти и имах мъчителни видения. Непрекъснато се питах как ще реагира тялото ти на моето.

Джудит не отговори, само езикът й навлажни пресъхналите устни. Очите й се присвиха, когато я връхлетя нова вълна на желание. Бързото спускане и вдигане на гърдите й беше единственият признак за нарастващата й възбуда.

Внезапно интимният им малък свят бе разрушен от хор нестройни гласове, последван от шум на тропащи крака и пронизителен сигнал с рог. Стреснатият кон направи скок и се удари в живия плет. Джудит излетя от скута на Маркъс и изплака от изненада и възмущение. Маркизът изруга и посегна към юздите, които беше захвърлил, за да изтегли изплашения кон от живия плет.

— Гръм и мълния! — изруга Джудит, когато се покатери отново на капрата.

— Какво пленително красноречие — отбеляза Маркъс и хвърли поглед през рамо. — Доколкото виждам, някакъв полк е на път към бойното поле.

— Как можаха да минат точно оттук — изфуча Джудит, оправяйки полите си.

Маркъс я изгледа развеселено отстрани. За съжаление трябваше да спрат насред път.

— Би ли ми отговорила на един въпрос? — попита той с добре изиграно безгрижие. — Защо тази сутрин отхвърли предложението ми като непочтено, а сега приемаш с готовност да се любим в открито поле като млекарка и ратай в нощта на майския празник?

Джудит приглади с пръсти разрешените си къдрици.

— Сериозно ли ми задавате този въпрос, милорд?

— Абсолютно сериозно!

— Тогава и аз ще отговоря сериозно. Защото сега не предложи да ми плащаш за услугите. Надявам се, че правиш разлика между уличница и любовница?

Маркъс пое шумно въздух и бавно издиша. Очевидно това беше още един от ексцентричните й принципи. Всъщност за него нямаше значение при какви условия ще продължи връзката им. Искаше само да я има.

— Наистина ли си готова да ми бъдеш любовница? — попита спокойно той. — Аз те искам, Джудит, желая те толкова силно, както не съм желал друга жена. Но ако кажеш не, ще сляза и ще те оставя да продължиш пътя си сама, като обещая, че никога повече няма да се намесвам в живота ти. Ако обаче кажеш да… — Не беше нужно да казва повече.

— Не искам да си отидеш — отговори спокойно тя и срещна погледа му с яснота и откровеност.

— Знаеш ли какво означава това?

— Да, знам.

Маркъс изпита невероятно облекчение. Беше истинско удоволствие да срещне жена, която казваше откровено какво мисли, без да се превзема и да се прави на добродетелна. Никога не беше харесвал наивни девственици, докато откритостта и острият език го възбуждаха.

Обърна се и нетърпеливо обходи с поглед безкрайната колона, която се точеше по пътя. По дяволите, кога най-сетне щяха да се махнат?

Джудит се местеше неспокойно на седалката.

— Къде ще отидем? — Заровете бяха хвърлени, но тя се чувстваше все по-неловко.

— Малко по-нататък има крайпътен хан — отговори спокойно той. — Ако помня добре пътя… Слава богу, колоната най-после отмина.

Маркъс изведе коня отново на пътя и продължи напред към Катр Бра. Новият ден започваше. Червени ивици прорязваха небето и сивотата се смени с пурпурно сияние.

— Прекрасно е — промълви Джудит. — Винаги съм обичала да пътувам при изгрев слънце.

Маркъс я погледна изненадано.

— Малко необичайно време за пътуване.

Тя вдигна рамене.

— Може би за обикновените хора.

Маркизът не отговори. Не искаше да говорят за миналото й… не сега… не в мига, когато единственото му желание беше тя да забрави света и да се отдаде изцяло на страстното си желание, не по-малко силно от неговото. Тя беше авантюристка, порочна и без задръжки, и точно сега той я желаеше такава, каквато беше.

В мрачината пред тях изникна къща със сламен покрив. Лекият утринен бриз люлееше метална табела, която проскърцваше жално.

— Край на пътуването — обяви Маркъс.

Или началото, каза си неволно Джудит. В главата й цареше бъркотия от чувства: възбуда, страх и напрегнато очакване. Но тя не искаше да задава въпроси и да търси отговори. Мотивите не бяха важни. Беше свикнала да се доверява на инстинкта си, но дори да не беше, съзнаваше, че се намира под вътрешен натиск, който напираше за удовлетворение. Искаше този мъж, искаше да усети тялото му до своето, в себе си. Копнееше да почувства кожата му, да докосва всяка частица от тялото му, да го опознае като своето собствено. Това беше примитивно плътско желание и в този миг тя беше дива и необуздана като невестулките в гората.