Джейн Фийдър
Неукротимо сърце (29)

28

След няколко дни, докато Маркъс седеше на масата за закуска, пристигна покана от стария му приятел полковник Морби от Седми хусарски полк, който го молеше да почете с присъствието си срещата на старите другари. Щяха да присъстват още Артър Уелсли, дук Уелингтън, фелдмаршал Гебхард Леберехт фон Блюхер и генерал Карл фон Клаузевиц. Вечерята щеше да се състои на 12 декември в главната квартира на полка. На 12 декември беше е големият бал на дукеса Девъншир.

Маркъс изпи кафето си, размишлявайки как ще реагира Джудит, ако той откаже да отиде на бала. Този бал беше връхната точка на предколедните забавления, там щеше да бъде цялото лондонско общество. Дали Джудит щеше да се почувства пренебрегната, ако трябваше да отиде сама на бала. Не, тя има много приятели, брат й също ще е там, успокои се той. А дори и да отидеше там, той надали щеше да я вижда често по време на вечерта. И накрая — тя не беше жена, която настоява съпругът й да я придружава винаги, дори когато е получил много по-интересна покана. Не се съмняваше, че Джудит ще разбере колко привлекателна е поканата на полковник Морби.

Маркъс излезе от стаята за закуска и се запъти към спалнята на жена си. Помещението беше изпълнено с пара и миризма на ароматно масло. Огънят беше толкова силен, колкото позволяваше безопасността, в стаята беше горещо и изпаренията, които се издигаха от медната вана пред камината, образуваха плътна завеса. Маркъс примигна няколко пъти, за да вижда по-ясно, и се усмихна на гледката.

Мили тъкмо наливаше още гореща вода от голямата кана, а Джудит стоеше до нея и внимателно опитваше температурата с пръстите на крака си. Косата й беше навита на върха на главата, иначе беше гола.

— Добро утро, Маркъс. — Тя го поздрави с нежна усмивка. — Мисля, че водата вече е достатъчно топла, Мили. Но ви моля да донесе още няколко кани от кухнята. Имам намерение да се изкъпя, Маркъс — обясни ненужно тя.

— Виждам — промърмори Маркъс и отстъпи крачка настрани, когато Мили мина покрай него с празните кани.

— Ще ми се да прекарам цялата сутрин в гореща вода — заяви тя и влезе във ваната. — Жалко, че не можеш да ми правиш компания.

— Кой казва, че не мога?

— О, никой. — Тя облегна глава на ръба и вдигна коленете си към гърдите. — Предположих, че не си в настроение за игра, пък и си облечен за излизане.

— В настроение съм, но за съжаление не мога да си позволя да се поддам на изкушението — отговори Маркъс. — Отивам при Анджело.

— О! — Джудит скочи и от ваната плисна вода. — Много искам да се науча да се фехтувам!

— Учудваш ме. — Маркъс свали жакета и нави ръкавите на ризата си. — Не знаех, че има нещо, което не можеш да правиш. Нима не си могла да си намериш обожател, който да те научи да се фехтуваш?

— За съжаление не. — Тя се облегна отново назад и проследи приготовленията му с присвити очи. — Ти би ли се заел с тази задача?

— С радост. — Маркъс взе лавандуловия сапун от купичката до ваната и застана зад жена си. — Наведи се да ти сапунисам гърба.

— Ако коленичиш на пода, ще намокриш панталона си — отговори тя, без да се помръдне.

— Панталонът е много специален, скъпа моя, и се свива и разпуска изцяло според желанията ми — отговори той. — За разлика от жена ми, която никога не се подчинява. — Обгърна я с едната си ръка и я наведе напред, след което се зае да насапунисва с енергични кръгови движения гладкия й гръб, като от време на време предизвикателно плъзгаше нокти по гръбнака й.

Джудит изви гърба си като котка под коравите ръце и с готовност сведе глава, когато пръстите му се плъзнаха в косата й и започнаха да я милват.

— О, щях да забравя най-важното — промърмори Маркъс и потопи ръка във водата, за да стигне до интимните части на тялото й. — Получих покана за вечеря със Седми хусарски полк за дванадесети декември. Ще се разсърдиш ли, ако не дойда с теб на бала? — Той я наведе още с мек натиск и не обърна внимание на внезапното напрягане на тялото й и на тръпката, която пробяга по кожата й.

— Кой те покани? — Джудит се опита да покаже умерен интерес, защото вече знаеше отговора. Чарли беше уредил поканата чрез своя полковник. Отначало се учуди на молбата, която му отправи Джудит, но тя му обясни, че искала да изненада приятно съпруга си, който се отегчавал до смърт на баловете и предпочитал да се повесели с приятелите си от армията.

Маркъс очевидно се радваше да прекара вечерта в интересно общество и разказа на Джудит още много неща, които тя вече знаеше. Въодушевлението му беше като балсам за угризенията на съвестта и.

Появата на Мили с още гореща вода сложи край на приятната игра. Маркъс хвърли сапуна във водата, избърса ръцете си, стана и смъкна ръкавите на ризата си.

— Почини си хубаво, невестулке.

— Не забравяй да кажеш на Джон, че приемаш поканата на полковника.

— Няма да забравя. — На минаване той помилва бегло кока от медноцветни къдрици на върха на главата й. — Отзивчивата съпруга е същинско съкровище.

Господи, в каква опасна мрежа се заплитам с лъжите си! Безутешният рефрен вече беше станал част от потока на кръвта, която пулсираше във вените й.

 

 

Бърнард Мелвил оглеждаше скритом мъжа, седнал срещу него на масата за карти. Тази вечер Дейвънпорт пиеше повече от обикновено. Косата му беше разрошена, падаше в безредие по високото чело, от време на време пръстите му нервно се заравяха в разбърканите къдрици. От три часа губеше непрекъснато и Грейсмиър изпитваше тръпнещата възбуда на картоиграч, уверен, че противникът е в ръцете му. Отдавна се беше отказал да събира печалбите си. От собствен опит знаеше, че Себастиян е обзет от същата треска като него и изобщо не си дава сметка за сумата на загубите си. Жетоните му отдавна бяха свършили и той пишеше разписки — автоматично и без да мисли. Купчинката разписки до лакътя на Грейсмиър ставаше все по-висока.

Грейсмиър беше използвал два пъти маркирани карти: когато Себастиян спечели предишната игра и той — обзет от натрапчивото желание да съкруши противника си, — не можа да понесе представата, че би могъл да загуби дори най-малка сума. Усещаше в устата си вкус на кръв. Още един час, каза си той, и Дейвънпорт ще бъде разорен.

— Себастиян, цяла вечер ли ще седиш на игралната маса? — попита Хари Мидълтън, застана зад приятеля си и се опита да скрие загрижеността си, като видя купчината жетони и разписки пред Грейсмиър. — Стига вече, приятелю. Ела да се повеселим.

Бърнард не успя да скрие гнева си от намесата на Мидълтън.

— Оставете го на мира, човече — изсъска през зъби той. — Не виждате ли, че не сме свършили играта?

Себастиян вдигна глава и се усмихна замаяно на приятеля си.

— Дяволите да ме вземат, Хари, но загубих представа за времето. — Той се съсредоточи отново върху картите. — Последна игра, Грейсмиър. Днес ме довършихте. — Засмя се безгрижно и откри вале купа.

Бърнард нямаше друг избор, освен да приеме приключването на играта, когато Себастиян хвърли картите си на масата и се прозя.

— Колко загубих днес, Грейсмиър?

Бърнард събра точките.

— Деветдесет и осем.

— Преминах Рубикон, по дяволите! — Себастиян се прозя отново. — Съберете сумата от разписките ми и утре сутринта ще ви изпратя полица до банката си.

Зашеметяващата сума, която Грейсмиър назова, най-сетне му оказа въздействие. Графът скритом проследи как ръцете на Себастиян внезапно затрепериха и устните му се опънаха в тънка линия. Все пак той вдигна вежди в знак на безгрижие и изсвири през зъби.

— Надявам се, че ще ми дадете шанс да се реванширам, милорд?

— Но разбира се… какво ще кажете да поиграем пак утре в дома на дукеса Девъншир? — Бърнард жадно облиза месестите си устни.

Себастиян кимна и се опита да се засмее, но смехът му прозвуча кухо.

— Защо не? Иначе ще има да скучая на онзи ужасен бал. — Той хвана под ръка приятеля си и двамата се отдалечиха.

— Себастиян, ти загуби цяло състояние — пошепна Хари и го огледа изпитателно и с искрена загриженост.

Себастиян вдигна рамене.

— Ще си го върна, Хари. Още утре.

— Предупредих те, че е рисковано да играеш с Грейсмиър. Той е опасен.

Себастиян погледна втренчено приятеля си и изведнъж в очите му светна странна светлина.

— И аз съм опасен, Хари, и Грейсмиър ще го разбере още утре. Само почакай.

Хари се почувства неловко. Никога не беше виждал този израз в очите на Себастиян. Никога не го беше чувал да говори с този тон. Изведнъж разбра, че Себастиян Дейвънпорт беше крайно опасен човек, макар да не знаеше откъде бе дошло това впечатление.