Джейн Фийдър
Неукротимо сърце (26)

25

Планът на Себастиян се оказа превъзходен. Маркъс се бе уговорил с приятели за вечеря и не беше вкъщи, когато жена му излезе с кремаво домино и маска. Грейсмиър я чакаше на ъгъла с нает файтон.

Джудит го поздрави със сияеща усмивка.

— Какво приключение, милорд — извика тя с въодушевлението на дете, което е получило подарък. — Никога не съм посещавала бал с маски на открито.

Графът се наведе над ръката й.

— Значи имам честта да съм първият, който ще ви запознае с това удоволствие. — Той й помогна да се качи във файтона и се настани до нея. — Надявам се, че в Рейнлей ще ви хареса. Някои твърдят, че там е по-хубаво, отколкото във Воксхол.

Вечерта беше сравнително мека и Джудит щеше да се възхити от градините, осветени от безброй златни фенери, ако не мислеше за съвсем други неща. Трябваше да бъде сигурна, че Себастиян и приятелите му ще ги намерят, преди да се изгубят в анонимната маса хора в домина и маски, които се разхождаха по настланите с чакъл алеи.

— Много ми се иска да потанцувам — каза тя. — Да отидем ли в павилиона?

— Непременно. — Грейсмиър се поклони и й свали маската. — Позволете.

Джудит потрепери леко от допира на пръстите му, които сръчно завързваха шнуровете отзад на главата й, и се постара да остане на разстояние от него, за да не му покаже дълбокото си отвращение. Остави кремавото домино отворено отпред, за да се вижда балната й рокля от сапфирено-синя тафта. Този необичаен цвят запалваше пламъци в косата й и Себастиян със сигурност щеше да я разпознае сред тълпата маскирани дами и кавалери.

Себастиян я откри още след първия танц. Беше довел със себе си група приятели, все младежи от висшето общество, които стояха небрежно облегнати на стената и наблюдаваха танцуващите с изражение на хора, избягали от принудите на традицията с твърдото намерение да се забавляват, все едно по какъв необичаен или безвкусен начин им се предлага това забавление. Държаха в ръцете си канчета със силна бира и портвайн и вече изглеждаха доста развеселени, докато пускаха нетактични забележки за присъстващите.

— Велики боже, това е сестра ми! — извика Себастиян с леко провлечен глас, когато Джудит и Грейсмиър минаха покрай тях.

Джудит усети как Грейсмиър внезапно се скова.

— Себастиян — извика тя и се откъсна от кавалера си, — какво правиш тук? Великолепно приключение, нали? Никога не бях виждала такива хора. Знаеш ли, отвън при езерото с лилиите видяхме двама, които се гонеха! Бяха свалили маските си и… о, моля за извинение, милорд. — Тя се обърна със сияещо лице към Грейсмиър, чиято физиономия беше напълно скрита от маската. — Каква щастлива случайност! Брат ми е тук.

— Виждам. — Графът се поклони. — Сестра ви имаше силното желание да се наслади на забавленията на обикновените хора, Дейвънпорт, и аз й предложих да я придружа.

— Но защо, Джу, нали знаеш, че аз също щях да те придружа — произнесе укорно Себастиян. — Ела да те запозная с приятелите си.

Когато Джудит хвана брат си под ръка, от една ниша излезе жена в зелено домино. Тя нямаше повече работа тук: не можеше да създаде нова интрига, нито да разкаже на гордия маркиз Карингтън за опетнената добродетел на скъпата му съпруга. Агнес Барет си отиде вкъщи.

От този момент нататък грижливо обмисленият план на Грейсмиър се разпадна на парченца. Себастиян, който умело се преструваше на замаян от джина и силната черна бира, беше твърдо убеден, че Грейсмиър е въодушевен от случайната им среща също както всички останали и че много държи да останат заедно до края. Вечеряха в един от кръглите павилиони, където можеха да наблюдават до насита обикновените граждани и дамите от полусвета. Често се чуваха шеговити забележки за възможната реакция на маркиз Карингтън, ако узнае по какъв вулгарен начин се забавлява жена му. Много скоро Джудит се развесели като брат си и приятелите му и всички се забавляваха чудесно.

Грейсмиър нямаше друг избор, освен да седи с тях и нетърпеливо да чака края на вечерта. Чувстваше се като застаряващ чичо, случайно попаднал в компанията на необуздано веселящи се младежи. Поведението на Джудит със сигурност беше неподходящо за маркиза Карингтън, но лицето и беше скрито под маска и ако още някои членове на висшето общество бяха решили да прекарат една необикновена вечер сред простолюдието, никой нямаше да я познае. А дори и да я познаеха, нямаше да могат да я обвинят в нищо друго, освен в прекалена веселост. Нямаше нищо, от което да се забърка публичен скандал, Грейсмиър не можеше да извлече никакъв капитал от грижливо подготвения си план. Вместо на интимна вечеря в слабо осветено сепаре, той беше принуден да седи под ярката светлина на дузина полилеи в компанията на Себастиян и дузина весели младежи. Висшето лондонско общество щеше да реагира на случая само с леко неодобрение — ако изобщо узнаеше за него. Вместо да тласне флирта им по пътеката на изкушението, Грейсмиър трябваше да седи и да гледа как жертвата му постепенно се превръща в хихикаща наивка, която все по-често се обляга на рамото на брат си, защото й се вие свят. Агнес сигурно отдавна си е отишла, каза си раздразнено той.

Когато вечерта най-сетне свърши, той бе принуден да понесе и компанията на Себастиян в каретата. Не можеше да отхвърли молбата му да го откара до вкъщи, без да събуди подозрение. Така Грейсмиър се настани в един ъгъл и понесе стоически пиянското хихикане и неприличните забележки на брата и сестрата. Когато спряха на Баркли Скуеър, Себастиян слезе, олюлявайки се.

— Аз ще отведа сестра си до вратата — заяви той на Грейсмиър и се изхълца шумно в лицето му. — Благодаря, че ме докарахте. Фантастична вечер… страхотно забавление. — Той се ухили и вдигна пръст към устните си. — Но ще си остане между нас, нали?

Грейсмиър се съгласи с въздишка, взе ръката на Джудит и я поднесе към устните си.

— Сигурно ще ме разберете, скъпа Джудит, като ви кажа, че не смятам дълга ви за уреден. Тазвечерното забавление не изпълни условията на нашето споразумение.

Джудит примигна и присви очи в напразен опит да съсредоточи погледа си върху лицето му. Явно се опитваше да си припомни.

— Какъв дълг, сър? Наистина не разбирам… о, да! — Засмя се тържествуващо и извика: — Спомних си, спомних си! Хайде още веднъж да играем пикет, искате ли? Следващия път ще спечеля аз и ще мога да карам каретата ви в Ричмънд Парк.

— Възможно е — отговори той с подигравателна усмивка. — Но първо трябва да уредите дълга си от миналата вечер. Трябва да удържите на думата си, не разбирате ли?

— О, да, да… естествено. — Джудит хлъцна, усмихна се замаяно и слезе на тротоара. Обърна се и му махна за довиждане. Графът гневно почука с бастуна си по стъклото и кочияшът потегли. Когато завиха зад ъгъла, Грейсмиър погледна назад. Братът и сестрата се изкачваха бавно по стълбата към дома на Карингтън, хванати за ръце.

Каква злощастна случайност… на всичкото отгоре лековерната хлапачка не можа да понесе няколко чашки джин! Следващия път трябваше да измисли нещо по-добро.

— Мисля, че се справихме доста добре — рече доволно Себастиян и удари чукчето по вратата. Джудит обаче поклати глава.

— Боях се, че той ще обяви погасяването на дълга за невалидно и ще поиска нова среща, и точно това стана.

— Ще намерим някакво решение — увери я ведро брат й и тя се изкиска.

— Естествено, че ще намерим. Но съм сигурна, че сега Грейсмиър те смята за още по-голям глупак, отколкото преди.

Двамата избухнаха в смях и продължиха да се смеят, докато вратата се отвори.

— Добър вечер, милейди.

— Добър вечер, Норис. Върна ли се вече негово благородие?

— Да, милейди. Мисля, че е в библиотеката.

Изведнъж й хрумна коварна идея, родена от въодушевлението от успешния маскарад. Една от малкото ми умни идеи, поздрави се самодоволно тя. Сбогува се бързо с брат си и забърза към библиотеката, връзвайки отново маската си.

Маркъс, който чакаше завръщането на жена си пред камината, вдигна глава от своя Тацит, щом чу отварянето на вратата.

— Желая ви добра вечер, милорд — поздрави Джудит и остана в рамката на вратата. Усмихна се и се залови, за да не падне. — Приятно ли прекарахте? — Изхълца шумно и скри устата си с ръка.

— Да, благодаря. — Маркъс затвори книгата и огледа жена си с нарастващо объркване. Облегната на вратата, тя изглеждаше, сякаш всеки момент ще се свлече на пода, а усмивката й беше замаяна. — Как беше твоята вечер?

— О, фантастична! — извика Джудит и отново хлъцна. — Беше толкова… толкова… — Изкиска се и отново закри устата си с ръка.

Маркъс забеляза, че маската й беше изкривена.

— Какво си пила, Джудит? И колко? — Изглеждаше му невероятно, но не намираше друго обяснение за поведението й. Тя заклати сърдито глава и пак се разхълца.

— Естествено, че не… Само съм малко замаяна. — Изкиска се задавено и помоли: — О, я не прави такова строго лице, Маркъс. Не е любезно от твоя страна, след като се чувствам толкова сконфузена.

— Ела тук! — заповяда той и остави книгата настрана. Джудит се отблъсна от вратата и закрачи към него. По пътя си едва не преобърна една от ниските масички с тънки крака.

— Олеле! — Сграбчи я и я постави отново на мястото й, потискайки оригването си. — Колко съм невнимателна. Изобщо не я видях.

— Ще ми кажеш ли сега как по-точно прекара вечерта? — Тя се настани в скута на мъжа си и въздъхна облекчено.

— Краката ми са уморени. Обзалагам се, че не си се забавлявал като мен… о, извинявай! — Тя се разхълца неудържимо, сложи глава на рамото му и му се усмихна замаяно. Очите зад отворите на маската се затвориха.

— Къде беше, по дяволите? — попита Маркъс и посегна да отвърже маската й, люшкан между смеха и неодобрението.

— В Рейнлей — призна тя с мечтателна усмивка. — На публичен бал с маски. Вулгарно, но безкрайно забавно. Със Себастиян и приятелите му. — Усмихна му се, без да отваря очи.

Да се забавляваш на публичен бал с маски е една, но да се върнеш в къщи полупиян — съвсем друго, каза си Маркъс.

— Какво пи, Джудит?

— Джин — отговори искрено тя.

— Джин ли?

— О, да, и прясна черна бира — добави извинително тя. — Джин и портър. — Сгуши се в скута му и промърмори, уж заспивайки: — Трябваше и ти да дойдеш.

— Не си спомням да си ме поканила — отвърна сухо Маркъс. — Ако беше, нямаше да се върнеш вкъщи в това състояние, уверявам те.

Тя запърха кокетно с мигли.

— Нали няма да ме ругаеш?

Маркъс въздъхна примирено.

— В сегашното ти състояние няма смисъл да ругая. Пиянството е само по себе си наказание. Утре ще те боли глава.

— Глупости! — отрече енергично тя и отново се разхълца.

— Само почакай. Ела, ще те отведа в леглото. — Той се изправи и я вдигна на ръце. Тя го прегърна и скри лице на шията му.

— Не мърдай, за бога, ще те изпусна!

— О, не — промърмори тя. — Недей, моля те. Дали казах на Мили да не ме чака?

— Надявам се да си й казала. Какво ще си помисли, ако те види пияна?

— Ето че ставаш лош — изкиска се Джудит и го щипна по носа.

— Престани, Джудит! — Неодобрението взе връх над смеха. Маркъс влезе в спалнята и я пусна на леглото. Тя се прозя и разпери ръце и крака.

— Искам да спя.

— Не можеш да спиш облечена. — Маркъс свали копринените й обувки и ги хвърли на пода. Вдигна полата й, откопча жартиерите и свали копринените чорапи. — Изправи се — заповяда той, вдигна я и разкопча копченцата на вечерната рокля, докато тя се олюляваше и си тананикаше нещо с блажена усмивка на устните.

Роклята падна на пода с тихо шумолене и Маркъс си спомни как бе съблякъл Джудит в крайпътния хан в Катр Бра. Спомен, който при други обстоятелства щеше силно да го възбуди. Но не и тази нощ. Измъкна фустата през главата на жена си и я хвърли на пода.

Джудит избра точно този момент, за да падне с въздишка в леглото. Маркъс се наведе и развърза връзките на дългите й гащи с неодобрително стиснати устни.

— Вдигни крака. — Джудит се подчини с готовност и той я съблече.

Изведнъж очите й се отвориха и в зениците им блесна ленива, изкусителна подкана. Ръцете й се плъзнаха бавно надолу по тялото. Беше съвсем гола, на шията й святкаше перлената огърлица. Погледна Маркъс със същата замаяна усмивка, в която сега беше чувствена и канеща.

— Велики боже! — изръмжа Маркъс. — Къде ти е нощницата? — Намери я в раклата и вдигна жена си да седне, за да я облече през главата й. — Къде са ти ръцете?

— Ето ги — изкиска се тя под тънката материя и ги размаха на всички страни.

— Велики боже! — извика отново той и успя да мушне ръцете й в дългите ръкави. — Отсега нататък няма да пиеш нищо друго освен лимонада и вода, ясно ли ти е? — Свали огърлицата от шията й, отметна завивката и я бутна в леглото. После се изправи и я погледна, клатейки глава.

Изведнъж очите й се отвориха широко и тя избухна в смях. Всички следи от пиянство изчезнаха от лицето й, а странно размитите му линии отново се опънаха.

— Заблудих те, а до последния миг не вярвах, че е възможно.

Маркъс зяпна смаяно.

— Джудит, ти… ти си дявол в женски образ! — Погледна я, сякаш не вярваше на очите си. Но веднага му стана ясно, че тя беше трезва както винаги. Джудит се облегна удобно на възглавниците и се засмя доволно.

— Междувременно би трябвало да ме познаваш достатъчно добре, за да знаеш, че никога няма да се напия. Това е само театър. Представление, което със Себастиян сме довели до съвършенство. След като аз успях да те заблудя, как ли щеше да реагираш, ако ни видеше със Себастиян?

— Сигурен съм, че сте измамили десетки глупаци — отговори Маркъс с безизразно лице.

— Да, така беше — призна тихо тя. — Но не бяха чак толкова много. Правехме го само от време на време, и то абсолютно безкористно.

— Безкористно? Ти си безскрупулна личност и не мога да си представя как си се подвизавала във всички столици на континента, без да те изправят пред съда. — Маркъс й обърна гръб, бесен от гняв. — Как посмя да ми изиграеш този номер?

Изведнъж Джудит разбра колко голяма беше заблудата й. След като осуети плана на Грейсмиър, тя беше в приповдигнато настроение и се поддаде на глупавия си порив да си поиграе с мъжа си. От всички безумни, дяволски хрумвания… защо трябваше да прилага върху Маркъс номерата на непочтеното си минало?

— О, Маркъс, това беше само шега — обясни бързо тя и скочи от леглото. — Съжалявам, че не успях да те развеселя. — Сложи ръка на рамото му, но той я отблъсна сърдито. — О, моля те — прошепна тя, обгърна го с ръце и се притисна към гърба му. — Не ми се сърди. Наистина не знаех, че не обичаш да те дразнят, но приемам, че постъпих глупаво. Направих го, без да мисля, по някакво злощастно хрумване.

— Ти не ме подразни — отговори гневно той. — Ти ме направи на глупак, а аз не искам да се отнасяш към мен като към глупаците, на които ти и брат ти сте изпразвали джобовете.

— Съжалявам — повтори Джудит. — Сега ми е ясно, че съм те преценила напълно погрешно, но наистина не вложих в шегата си злоба или нещо подобно. Моля те, прости ми — пошепна съкрушено тя.

Разкаянието в гласа й беше искрено. Маркъс прогони гнева си, осъзнал, че всъщност се гневеше повече на себе си, задето бе допуснал тя да го заблуди. Освен това изпитваше враждебност към всичко, което му напомняше за миналото на Джудит. Трябваше по-рано да прозре истината. Джудит контролираше с желязна ръка и себе си, и живота си и при никакви обстоятелства не би допуснала да се напие… само външно и само когато преследваше определена цел.

— Никога вече не ми погаждай такива номера.

— Няма, обещавам ти. — Тя се притисна по-силно към него. — Но още не си казал, че ми прощаваш.

— Прощавам ти.

— А наказанието?

Той се откъсна от прегръдката й, обърна я към себе си и сложи ръце на раменете й.

— Ще измисля нещо подходящо, но първо трябва да ми разкажеш защо отиде в Рейнлей.

— Нали ти казах. Отидох със Себастиян и приятелите му да видя публичния бал с маски.

— Защо не ми каза нищо?

— Защото знаех как ще реагираш. — Тя се усмихна дяволито. — Не отричай, че щеше да се проявиш като консерватор.

— Не отричам. Публичният бал с маски не е място за маркиза Карингтън.

— Знам, но никой не ни позна… нямаше нито един човек, който би могъл да ни познае.

— Представата на Себастиян за вечерно забавление е доста… необикновена. Предполагам, че бъдещата му годеница не беше с вас, или се лъжа? — попита хапливо той.

— Не, естествено, че не — отговори Джудит. — Той не иска да я вижда и в близост до игралната маса. Но аз съм нещо друго.

Маркъс неволно се запита как ли щеше да се почувства Хариет, когато открие колко тясна е връзката между брата и сестрата.

— Може да се каже, че Себастиян и аз имаме еднакво отношение към това какво подобава на съпругата — установи сухо той. — Иска ми се брат ти поне от време на време да си спомня, че ти си не само негова сестра, но и моя жена.

— Той не го забравя. Освен това не взема решенията вместо мен — защити го веднага Джудит. — Случайно Рейнлейн беше моя идея. — Това не беше цялата истина, но поне много близо до нея.

— Ако ме беше попитала, щях да те придружа. — Маркъс свали ръце към талията й. — Защо предпочиташ компанията на Себастиян пред моята, невестулке?

— О, не си прав! Как изобщо можа да си го помислиш! — Джудит беше ужасена от думите му и се чувстваше пленница в мрежата на собствените си измамни маневри. Не можеше да му каже истината за тези вечер, а без тази истина изглеждаше, че тя предпочита близостта на брат си пред тази на съпруга си — още по-лошо, че нарочно изключва мъжа си от своите забавления.

— Не е трудно да се направи такова заключение — установи спокойно той.

— Мислех, че публичният бал не е място за теб — отговори тя. — Разбираш ли, ние сме все още нови в Лондон и искаме да научим всичко за града и за хората в него. Винаги сме правили така и тази вечер аз се поддадох на изкушението. Върнах се към един стар навик, но само за една вечер.

Маркъс не повярва докрай в обяснението й, но запази съмненията за себе си.

— Добре, да не говорим повече за това. — Плъзна ръце по дупето й и я притисна към себе си.

Джудит разбра, че не бе успяла да го убеди, и приповдигнатото й настроение отстъпи място на унинието.

— Един момент!

Нещо в гласа й моментално прогони меланхолията й. Тя спря, вдигнала едното си коляно на леглото.

— Трябва да уредим въпроса с наказанието.

Джудит го погледна през рамо и очите й засвяткаха очаквателно.

— Да, милорд? — В мекия й глас звънна готовност да се подчини.

Маркъс пристъпи към леглото.

— Най-добре е сама да избереш наказанието си… по-късно. А сега ти заповядвам да коленичиш на леглото. — Той взе една възглавница, сложи я под корема й и разкопча панталона си.

Джудит се засмя тихо, вдигна нощницата си до талията и се отпусна по корем на възглавницата.

— Много подходящ завършек на тази пикантна вечер, сър.

— Ужасна жена! — Маркъс сложи ръка на дупето й и проникна в нея изотзад. — Ако в главата ми имаше поне едно зрънце здрав разум, щях да те затворя в Беркшайър, за да не правиш повече глупости.

Джудит не намери подходящ отговор, а много скоро вече не беше в състояние да изрече едно свързано изречение. Затова пък тялото й говореше от ясно по-ясно.