Джейн Фийдър
Неукротимо сърце (24)

23

— Надявам се, че сте прекарали приятно, Джудит. — Бърнард Мелвил завъртя устремно партньорката си.

Джудит въздъхна.

— О, не! Беше невероятно пусто. В провинцията винаги е досадно, а Карингтън през цялото време се занимаваше със селско стопанство.

— Защо той въпреки това настоя да го придружите? — Грейсмиър поклати глава и неодобрително цъкна с език. — Много е нелюбезен. Но ние с вас знаем, че Карингтън не се интересува от потребностите на другите. — Той стисна ръката й.

Джудит потисна отвращението и му се усмихна изкусително.

— Колко вярно — прошепна задъхано тя. Погледът й виновно претърсваше балната зала. Трябваше да е сигурна, че Маркъс не е решил да остави приятелите си и да посети изненадващо бала на семейство Седжуик. Естествено той нямаше да я укори, че е приела поканата на графа да танцуват. Пред хората Маркъс винаги беше учтив с Грейсмиър.

— Скъпа лейди Карингтън, обществото усеща болезнено липсата ви — рече Грейсмиър и тънките му устни се опънаха в усмивка.

— Глупости, милорд. Много добре знаете, че в момента червенокосите не са на мода. — Засмените й очи кокетно го подканиха да възрази и той го направи, без да му мигне окото.

— Червено не е думата, която бих избрал — промърмори той и докосна медноцветните й къдрици. — Една част от очарованието ви, скъпа Джудит, се дължи на това, че сте различна от другите жени.

Тя му хвърли подчертано плах поглед и смени темата.

— Чувала съм, че играете много добре карти, милорд.

— О, не се опитвайте да се измъкнете! — извика той. — Това ли е единственият отговор на комплимента ми?

— Една дама не реагира на комплиментите на случайни партньори в танца, сър. — Джудит се усмихна дяволито и миглите й запърхаха.

— Случаен партньор? Енергично протестирам против това нелюбезно обозначение, мадам.

— За съжаление съм принудена да го използвам, защото ми е забранено да ви смятам за приятел — отговори с добре изиграна мъка тя.

Бледите очи на Грейсмиър светнаха.

— Нали вече се разбрахме, че от време на време съпрузите трябва да бъдат поставяни на място.

В очите на Джудит блесна възбудата на заговорница и това предизвика самодоволната усмивка на Грейсмиър — толкова гадна усмивка, че Джудит с радост би го изритала по пищяла. За щастие валсът свърши и той я изведе от залата.

— Брат ми твърди, че сте извънредно добър картоиграч — върна се към темата тя, когато влязоха в малкия салон зад балната зала.

— Брат ви също играе добре — излъга Грейсмиър с гладка усмивка.

— Но не е по-добър от мен — извика Джудит и енергично затвори ветрилото си. — Каня ви на партия пикет, милорд. — И посочи празната маса в ъгъла на помещението.

— Примамливо предложение — засмя се той. — Какъв залог предлагате?

Джудит удари затвореното ветрило в дланта си.

— Десет гвинеи на точка?

Грейсмиър се усмихна на предложението: скромен залог на уверена в себе си картоиграчка, която си въобразява, че залага много. Той беше виждал Джудит на игралната маса и знаеше, че Агнес я е срещнала у Амелия Долби, следователно не беше начинаеща. Сигурно играеше като брат си — повече с въодушевление, отколкото с умение.

— Но това е залог за чайно парти, мадам — възрази подигравателно той. — Аз предпочитам по-възбуждащи печалби.

— Какво предлагате, милорд? — Джудит беше очаквала, че той ще приеме с готовност предложението й, и сега се чувстваше неловко, въпреки че в усмивката й имаше любопитство.

Той я наблюдаваше замислено, поглаждайки брадичката си.

— Честта да ми правите компания на частна вечеря срещу… срещу… какво бих могъл да ви предложа?

Главата ти на сребърна табла, каза си с омраза Джудит. Имаше твърдото намерение да загуби играта, но в никакъв случай не беше готова да отиде на частна вечеря в някое сепаре. Но щеше да се занимае с този проблем, когато се стигнеше дотам.

— Ще ми позволите да управлявам каретата ви в Ричмънд Парк — предложи ласкателно тя. — Завиждам ви за тези великолепни коне, откакто ги видях за пръв път.

— Добре, мадам, хайде да играем. — Той се запъти към игралната маса.

С тази игра Джудит преследваше само една цел: да разбере как играе Грейсмиър, какви навици има, какви техники предпочита. След това щеше да обмени опит със Себастиян. Тъй като Грейсмиър беше разорил Джордж Девъроу именно на пикет, децата му възнамеряваха да унищожат врага си пак с тази игра.

Джудит седна на масата и с видима нервност проследи как Грейсмиър отвори ново тесте карти. Не вярваше, че той ще си направи труда да я измами. Досега грижливо беше избягвала да играе на неговата маса и той не можеше да знае, че тя играе много добре. Вероятно я считаше за средна картоиграчка — в най-добрия случай.

Джудит устрои истинско представление: загуби първата игра с относително малко, спечели втората, позовавайки се на добрата си памет, и загуби третата убедително, като избегна да премине Рубикон.

— Бог ми е свидетел, че сте чудесен играч, Бърнард — рече с усмивка тя, докато той броеше точките. — Може би ще ме научите на някои от стратегиите си.

Каква приятна мисъл… вече знаеше, че е в състояние да се справи с Бърнард Мелвил, все едно дали той играеше честно или прилагаше измамнически трикове. Тя се усмихна отново на себе си, наслаждавайки се на тази мисъл.

Графът се ухили самодоволно.

— С удоволствие, скъпа. Но първо си искам печалбата.

— Естествено. Обаче… — Джудит се огледа несигурно. — Вече сме се нахранили, а и това не е заведение…

Мъжът се ухили отново.

— Права сте. Позволете да уредя нещата, скъпа Джудит. Скоро ще ви съобщя датата, мястото и времето.

— Мисля, че е редно аз да определя датата, сър — изрече предпазливо тя. — Аз не съм свободна жена.

— Знам. — Той улови ръката й и я поднесе към устните си. — Наистина не сте свободна. Но дали сте добродетелна? — Усмихна се над ръката й и добави: — Простете, мадам, зададох ви неподходящ въпрос… но съм убеден, че ще намерите подходящ претекст да се отървете от Карингтън, когато ви назова деня.

„Ще застрелям Грейсмиър… не, това е прекалено бързо… той заслужава бавна, мъчителна смърт.“

— Да, предполагам, че ще мога. — Джудит се надигна. — Но сега трябва да се върна в балната зала, преди някой да е забелязал отсъствието ми.

Грейсмиър се поклони и остана на масата. Проследи я с поглед, усмихвайки се доволно. Все едно какъв претекст щеше да измисли, за да се отърве от Карингтън, маркизът щеше да научи за тайната среща между жена му и стария му враг. Перспективата да организира толкова сладко отмъщение беше опияняваща. След като се справи със сестрата, щеше да се заеме с брата, за да подобри материалното си положение.

Извънредно доволен от себе си, Грейсмиър отиде в игралния салон, където залозите непрекъснато се покачваха. Себастиян седеше на масата за макао и го покани да си присъедини към играта. Изглеждаше в много добро настроение.

— Седнете и играйте с нас, Грейсмиър.

— Благодаря ви. — Графът зае място насреща му. — Току-що изиграх няколко игри пикет със сестра ви.

— О, сигурно сте спечелили? Джу не е особено добра на карти — ухили се Себастиян и подреди жетоните си на масата.

— Нахалник! — извика Джудит, която точно в този момент се бе появила на вратата.

— Да не би да си спечелила? — попита предизвикателно брат й и огледа със смръщено чело картите си, преди да определи залога.

— Не — призна тя и застана зад стола на Грейсмиър. — Боя се, че не съм дорасла за играч като негово благородие.

Грейсмиър вдигна глава.

— Глупости, аз случайно имах добри карти — отвърна галантно той. — Надявам се да ми донесете щастие, лейди Карингтън.

— О, и аз се надявам — прошепна тя, поглеждайки с усмивка към другите играчи. Беше разбрала какви карти има Грейсмиър с един-единствен незабележим поглед и небрежно отвори ветрилото си.

Лорд Седжуик държеше банката. Възхитеният му поглед често търсеше лицето на лейди Карингтън. Намираше я за изключително красива жена. Джудит улови погледа му и го дари с усмивка, от която в тялото му се разнесоха горещи вълни. Маркъс беше щастливец, макар че жена като тази със сигурност беше много претенциозна и трудна. Лордът несигурно се запита дали е дорасъл за такава задача. Помисли за своята съпруга, матрона с ленив темперамент и напълно лишена от интерес към случващото се в спалнята. След като бяха осигурили наследниците на рода, двамата почти не се срещаха там. За разлика от нея лейди Карингтън оставяше впечатление за жена, която с радост се включва в…

Седжуик си заповяда да съсредоточи вниманието си върху картите. Не беше редно да мисли по този начин за съпругата на друг мъж. Но тя беше толкова красива… а тази дяволита усмивка, при която ъглите на устата й леко се повдигаха…

От време на време Себастиян вдигаше очи от картите си, за да се включи в оживения разговор на масата. Джудит не беше единствената жена, която наблюдаваше играчите, но само тя беше отворила ветрилото си. Но това беше съвсем нормално, а Себастиян беше единственият, който знаеше езика му.

Само за половин час Грейсмиър загуби триста гвинеи, които плати на банката, без да заподозре нищо. Всеки път, когато беше готов да се закълне, че ще спечели играта, ставаше ясно, че Дейвънпорт има по-добри карти, които отваряше, преди самият той да е готов да отвори своите. Себастиян не печелеше винаги, но Грейсмиър винаги губеше. Очевидно днес не му беше ден.

След около час Джудит излезе от игралния салон. Двамата със Себастиян само се бяха упражнявали. Откак бяха напуснали Брюксел, нито веднъж не се бяха упражнявали на публично място, но днес трябваше да проверят дали са в състояние да се справят с Грейсмиър. Заключителното действие наближаваше.

— Джудит? — Мекият глас на Хариет прекъсна размишленията й.

— О, добър вечер, Хариет! Досега не ви бях видяла. — Джудит хвана момичето под ръка. — Елате да седнем до прозореца. Вътре е много горещо. Защо закъсняхте? Себастиян отдавна ви търси.

— Лейди Барет не можа да тръгне по-рано. Дойде да ме вземе малко след единайсет — отговори нацупено Хариет. — Мама пак не е добре. — По бузите й пропълзя нежна червенина. — Не виждам никъде брат ви. Помислих, че си е отишъл.

Джудит се изкиска съзаклятнически.

— Как ще си отиде, без да ви е видял! Нали знаеше, че ще дойдете. В момента играе карти.

Хариет отговори с мълчание. Сведе очи и се заигра с копринените ресни на чантичката си. Джудит любезно се осведоми дали нещо я потиска и тя отговори тихо, без да вдигне очи.

— Понякога си мисля… мисля си, че брат ви играе прекалено често.

Джудит прехапа устни. Хариет беше много по-внимателна, отколкото бяха предполагали.

— Това му доставя удоволствие — отговори тя с неутрален тон. — Но мога да ви уверя, че Себастиян никога не би рискувал вашето щастие — а значи и своето собствено, — с лекомислена игра. Можете да бъдете съвсем спокойна.

Хариет въздъхна облекчено и вдигна глава. Лицето й сияеше, ясните очи блестяха.

— Наистина ли вярвате в това, което ми казахте, Джудит? А аз бях започнала да се страхувам, че Себастиян е истински авантюрист.

— Разбира се, че вярвам — отговори с твърд глас Джудит и сложи ръка върху ръката на Хариет. — Не само вярвам, аз знам. Естествено, това не означава, че Себастиян не е страстен играч — добави тя, защото искаше да бъде честна. — Но когато се махне от игралните салони, те няма да му липсват.

— Какво правите тук, вие двете? Някакви тайни ли имате? — прозвуча измамно веселият глас на лейди Барет зад гърба на Джудит и тя се обърна рязко.

— О, добър вечер, лейди Барет — поздрави тя, неспособна да скрие враждебността си. — Не вярвам, че Хариет и аз имаме някакви тайни.

— Със сигурност нямаме — подкрепи я Хариет, изчервена и видимо смутена.

За момент Агнес Барет я погледна втренчено и на устните й заигра презрителна усмивка, после се обърна към Джудит, която отговори на хладния, пресметлив поглед със същия израз. Враждебността помежду им се прояви съвсем ясно и дори Хариет усети заплашителното напрежение между двете жени и нерешително премести поглед от едната към другата.

— Чух, че наскоро сте се върнали от Беркшайър, лейди Карингтън — заговори Агнес, след като се поклони за поздрав.

— Мъжът ми трябваше да се погрижи за имота си — отвърна Джудит с лек поклон.

След като си размениха обичайните учтивости, Агнес се обърна отново към Хариет.

— Имате ли нещо против тази вечер да останем до по-късно, моето момиче? Обещах на лорд Грейсмиър да го взема в каретата ни, когато си тръгнем, но той продължава да играе и не знам кога ще свърши. — Обяснението бе придружено с перлен смях. — Не вярвам майка ви да се разтревожи. Нали знае, че сте с мен.

Хариет промърмори нещо и устреми поглед към Джудит с няма молба.

— Аз тъкмо смятах да поръчам каретата си — реагира веднага Джудит. — Ако Хариет е уморена, с удоволствие ще я отведа вкъщи. Вярвам, че лейди Мортън няма да има нищо против, ако дъщеря й се прибере по-рано.

— О, мама дори ще се зарадва — съгласи се с готовност Хариет. — Честно казано, лейди Барет, чувствам се много уморена. — Тя притисна слепоочията си и се усмихна измъчено. — Боя се, че ще ме заболи глава… в залата е така горещо и задушно…

Агнес хвърли към Джудит поглед, в който се четеше неприкрита злоба. Побиха я тръпки, но тя въпреки това отговори на погледа с триумфално вдигане на веждите. Наистина се намираха на бойно поле… оставаше само да се изясни защо се биеха.

Агнес се предаде. Направи лек поклон, изрази съчувствието си на Хариет, обеща да намине следващата сутрин да види как е Летисия и се отдалечи.

— Благодаря — прошепна Хариет.

— Няма за какво да ми благодарите — засмя се Джудит. — Представлението беше много убедително. За малко и аз да повярвам в главоболието. Да вървим и да измъкнем Себастиян от игралния салон, за да ни придружи до вкъщи.

Хариет прие предложението с въодушевление и двете се запътиха към игралния салон. Когато влязоха, братът на Джудит ги посрещна със странен израз на лицето. Той веднага хвърли картите си на масата и отиде при тях.

— Мястото ти не е тук — изрече почти сърдито той, хвана Хариет за ръката и я изведе от салона.

— Дойдохме да те вземем — обясни смутено Джудит. — Искахме да ти предложим да ни придружиш до вкъщи.

— С най-голямо удоволствие. — Себастиян се овладя бързо, но лицето му все още беше мрачно. — Веднага ще поръчам каретата.

— Какво ти става? — пошепна Джудит, когато Хариет отиде да вземе наметката си.

— Не искам Хариет да влиза в игрален салон — отговори Себастиян приглушено, но с явен гняв. — Това не е място за нея.

— О! — Джудит се запъти към дамската стая, обмисляйки забележката на брат си. Значи Себастиян не искаше бъдещата му жена да бъде омърсена от близостта на игралната маса. Много интересно. Очевидно той свързваше игралния салон с всичко онова, на което възнамеряваше да обърне гръб, след като отмъсти на Грейсмиър. Игралният салон означаваше безсъвестна игра, отчаяние, бедност, гняв и несправедливост. Но той беше и символ на връзката между брата и сестрата, на дългите години, когато двамата нямаха нищо и никого, освен себе си. Мисълта, че много скоро двамата със Себастиян щяха да тръгнат в различни посоки, я натъжи безкрайно.

Когато Джудит слезе от каретата си, Маркъс тъкмо се беше прибрал.

— Вече си мислех дали да не дойда да те прибера — каза той. — Приятно ли прекара у семейство Седжуик?

Двамата влязоха в библиотеката.

„Приятно ли прекарах? флиртувах с Грейсмиър, мамих на карти. През цялото време играх роля.“

Джудит вярваше, че е в състояние да крие плановете си от Маркъс, като непрекъснато си повтаря колко е важно да запази мълчание и колко много зависи от умението й да пази тайна. Вместо това бе обзета от паника. Усети как по бузите й пропълзя предателска червенина, как на челото й избиха капчици пот и дланите й овлажняха. Маркъс сигурно усещаше чувството й за вина. Инстинктът я посъветва да се престори на уморена и да се качи в стаята си, без да разговаря повече с него, но тя си заповяда да се държи нормално.

— Да, беше горе-долу приятно, благодаря — промърмори тя и мина покрай него.

Защо, по дяволите, избягваше погледа му? Маркъс веднага бе усетил вътрешното й напрежение.

— Искаш ли чаша портвайн преди лягане? — предложи той и посегна към кристалната гарафа.

— Предпочитам мадейра. — Джудит свали наметката си и я хвърли на дивана. После пристъпи до прозореца, който гледаше към площада. Вдигна завесата и изрече подчертано ведро:

— Нощта е мразовита и толкова ясна!

— Да — отвърна той, остави чашата с мадейра на масичката и я загледа с известно объркване, докато тя продължаваше да се взира навън. — Какво интересно има на площада в този късен час?

Джудит вдигна рамене и се обърна към стаята.

— Нищо. — Усмихна се принудено и обясни: — Чувствам се някак си… неспокойна.

Обяснението не прозвуча много убедително, каза си Маркъс.

— И защо се чувстваш неспокойна? — попита той, отпи глътка мадейра и я погледна над ръба на чашата. — Каква беля си замислила пак, невестулке?

— Какво? Защо, за бога, смяташ, че съм замислила нещо?

— Точно това искам да разбера. — Той я измери с изпитателен поглед и бузите й се оцветиха в тъмночервено.

— Беше голяма блъсканица — отговори тя и бързо отпи глътка вино. — Вероятно това ме е изнервило.

— Да, това е обяснение — отговори сериозно Маркъс. Джудит го изгледа подозрително. Мъжът й изглеждаше развеселен, но не и убеден. Тя се прозя и вдигна ръка към устата си.

— Много съм уморена. Най-добре да си легна.

— Но нали се чувстваш неспокойна? — отбеляза иронично той.

Джудит загриза ноктите си.

— Точно така се чувствам… но не е само това. Някакво странно усещане…

— Искаш ли да се поразходим по площада? — предложи любезно Маркъс. — Малко движение на чист въздух ще ти помогне да решиш как точно се чувстваш.

— О, престани да ме дразниш, Маркъс! — извика възмутено тя, докато отчаяно размишляваше как да отклони вниманието му от състоянието си. Той усещаше чувството й за вина, тя беше сигурна в това, макар да не знаеше колко голяма е тази вина. Но това не беше особена утеха.

— Извинявай, скъпа. — Маркъс отиде при нея и взе чашата от ръката й. — Хайде да се качим горе и ще се опитам да пусна в ход изкуството си да убеждавам, за да ти измъкна истината по някакъв друг начин.

— Няма никаква истина. Не знам за какво говориш.

— Сериозно? — Той вдигна недоверчиво вежди. — Тогава ще ти обясня. Абсолютно сигурен съм, че тази вечер си изпаднала в много трудно положение — или си замислила нещо.

— Как можеш да знаеш, че аз… искам да кажа, не можеш да си сигурен, защото няма нищо такова. — Тя прехапа устни, ядосана от несръчния си отговор.

Маркъс поклати глава.

— Ако не си забъркала някоя каша, щеше да ми кажеш какво те тревожи. Но след като така се стараеш да ме отклониш от темата, все повече се убеждавам, че си замислила нещо, което няма да ми хареса.

Какъв ужас!

— Говориш ми като на дете, а не като на възрастна жена, която се е върнала от дяволски досаден бал — отвърна тя, опитвайки се да изобрази нещо като обидено достойнство.

Маркъс поклати глава.

— Стига си се преструвала, Джудит. Искам да ми кажеш веднага каква беля си замислила.

Джудит отчаяно затърси някакво безобидно обяснение, нещо, което можеше да му признае и с което той щеше да се задоволи.

— О, няма нищо страшно — обясни най-после тя. — Мисля, че се държах глупаво.

Глупаво? По каква причина? И за какво не искаше да говори? Тя скри ръце зад гърба си и кръстоса пръсти с надеждата, че Маркъс няма да пита повече. Напразна надежда.

— Боя се, че не ми оставяш избор. Май трябва да прибягна до други средства — отбеляза той и я погледна преценяващо.

Нещо в погледа му я накара да застане нащрек. Веселостта все още беше там, отзад блещукаше чувствено вълнение, но тези чувства съвсем не изглеждаха утешителни. Силната фигура, енергичната линия около устата и издадената брадичка излъчваха мрачна решителност.

— Правиш от мухата слон — отговори тя подчертано безгрижно. — Аз не съм на висота, защото вечерта беше ужасна, а и ме боли глава. — Обяснението прозвуча фалшиво и Джудит не се учуди, че Маркъс не го прие.

— Я не говори глупости! — отсече рязко той. — Ти си замислила нещо и аз знам от опит, че когато си решила да криеш нещо от мен, то се разраства до гигантска ябълка на раздора. Не съм готов отново да вляза в битка с теб… нито сега, нито за в бъдеще. Знаеш, че рано или късно ще науча — все ще се намери някой да ми каже. Затова искам още сега да разбера какво става! Говори, ако обичаш.

Ако не се чувстваше толкова виновна, Джудит щеше да реагира на това предизвикателство, както заслужаваше. Но тази вечер я беше страх от истината и не смееше да нанесе ответен удар.

— Моля те — прошепна тя и притисна ръце о слепоочията си, — твърде съм уморена, за да ме тормозиш така.

— Да те тормозя? — Маркъс я погледна слисано. — Аз искам да разбера какво те потиска, а ти твърдиш, че те тормозя?

— Ти изобщо не искаш да узнаеш какво ми е — изкрещя тя, вбесена от категоричността, с която тълкуваше разговора им, и то погрешно. — Решил си, че замислям нещо нередно и искам да го скрия от теб. Това не е същото, не разбираш ли?

— Моят опит обаче показва, че когато става дума за теб, Джудит, е същото. — Маркъс поклати глава, но се примири. — Е, добре, щом не желаеш да говориш. Но не ми казвай после, че не съм те предупредил.

— Маркъс! — изпищя Джудит, когато внезапно се озова по гръб на ниската масичка. Той се наведе над нея и я метна на рамото си като чувал. Главата й висеше към килима и къдриците, прихванати небрежно с украсен със слонова кост и перли гребен, падаха по лицето й.

— Какво има, скъпа? — попита спокойно той, докато крачеше към вратата.

— Пусни ме веднага! — Тя заудря с юмруци по гърба му и закиха, защото косите й я гъделичкаха по носа. Абсурдността на положението й стана ясна едва когато прекосиха залата. Вечерната й рокля от смарагдовозелена тафта не беше пригодена за толкова сурово отношение, перлените обици на ушите й се люлееха и удряха гърба на Маркъс. Вбесена, Джудит зарита с все сила с белите си копринени обувки.

— Щом се качим горе, ще те пусна — отговори спокойно той и сложи ръка на кръста й, без да обръща внимание на ритането й.

— Помисли за слугите — изохка Джудит. — Не е прилично да ме носиш така по цялата къща. Какво ще си помислят за нас?

— Защо да не е прилично? — Гласът му вибрираше от смях. — Това ти е наказанието, след като отказа да си признаеш какво си замислила.

Ръмжейки, Джудит се примири със съдбата си, затвори очи и се помоли всички слуги да са отдавна в леглата си. Всички, с изключение на Мили и Чевъли. При тази мисъл стомахът й се сви.

— О, божичко, Маркъс, трябва да ме пуснеш да се прибера в стаята си!

— Трябва ли?

— Моля те!

Той спря.

— Ако веднага ми кажеш, каквото искам да знам, ще ти позволя да влезеш в спалнята на собствените си два крака.

— О, господи — пошепна нещастно Джудит. Но в същия момент й хрумна спасителната идея. Очевидно нахлулата в главата й кръв беше изострила ума й. Обяснението й нямаше да бъде лъжа, а само половината истина.

Когато Джудит не реагира моментално на ултиматума му, Маркъс продължи нагоре по стълбата с товара си на рамо.

— Моля те! — изплака Джудит, когато стигнаха горната площадка. — Пусни ме и ще ти кажа какво стана веднага щом влезем в стаята ми. Ще ти кажа, давам ти думата си!

Без да отговори, Маркъс продължи по коридора. Едва когато стигна пред вратата на спалнята й, милостиво спря.

— Думата на една невестулка?

— Думата на една Дейвънпорт — отговори задъхано тя. — Няма да понеса да ме изтърсиш в спалнята ми като чувал картофи пред очите на Мили.

Маркъс избухна в смях, пусна я на пода и я задържа за талията, за да не му избяга.

— Предупредих те, че имам на разположение различни методи за убеждение.

Джудит приглади косите си назад и се опита да оправи балната си рокля. Знаеше, че изглежда ужасно, и това я разгневи. Лицето и пламна.

— Как можа! — изсъска тя, като се обърна към него.

— Беше много просто. — Той отвори вратата и й даде знак да влезе, като се поклони подигравателно.

— Велики боже, милейди! — изписка Мили и скочи от столчето си. — Какво е станало с хубавата ви рокля? — Тя огледа изумено смачканата вечерна рокля и разбърканите къдрици на господарката си.

— Имам чувството, че някой ме е влачил по корем през жив плет — отговори Джудит и хвърли гневен поглед към съпруга си. Маркъс се ухили нахално.

— Давам ти петнайсет минути да се приготвиш за лягане, скъпа. След това трябва да изпълниш твоята част от уговорката.

— Каква ти уговорка — промърмори Джудит, когато Маркъс отиде в спалнята си. — Помогнете ми да се съблека, Мили. Петнайсет минути не са много време.

— Така е, милейди. Какво стана?

— Това е представата на негово благородие за хубава шега — отговори жлъчно Джудит, докато разглеждаше образа си в огледалото. — Божичко, на какво приличам!

Мили й помогна да облече нощницата и изчетка косите й, после прибра медноцветните къдрици с кадифена панделка.

— Ако това е всичко, милейди, ще взема това за почистване и гладене. — Тя вдигна измачканата бална рокля от пода, където я беше захвърлила Джудит.

— Да, благодаря, Мили. Лека нощ.

Джудит духна всички свещи освен една, пъхна се бързо в леглото, нареди възглавниците зад гърба си и се зави до брадичката. Така я завари Маркъс, когато влезе да чуе обяснението й. След спонтанния жест на съпруга й паниката й бе изчезнала и тя вече знаеше как да се справи със ситуацията. Беше напълно спокойна, сякаш играеше в салона на Пикъринг Стрийт.

— Е, скъпа съпруго? — Маркъс затвори свързващата врата и застана пред леглото й. — Изглеждаш като невинно агънце, но мен не можеш да измамиш. Хайде, говори! — заповяда той и щракна с пръсти.

Джудит се намръщи, седна в леглото и се подпря на възглавниците.

— Вече ти казах, че постъпих глупаво и направих от мухата слон, но след като настояваш, ще ти разкажа всичко. Става въпрос за Агнес Барет. — С тези думи тя се отпусна отново назад с изражение на човек, изпълнил тежка, но напълно безсмислена задача.

— Агнес Барет? — Маркъс приседна на края на леглото. — Обясни ми, ако обичаш.

— За съжаление не знам как да го обясня — отговори тя и гласът й прозвуча напълно искрено. — Тази жена ме вълнува по странен начин. Имам чувството, че двете водим смъртоносна битка една срещу друга, но не знам по каква причина или с какви оръжия. Винаги когато трябва да говоря с нея, се чувствам, като че цял полк войници маршируват върху гроба ми.

— Велики боже! — Маркъс вдигна свещта и пламъчето освети лицето на Джудит. Очите й бяха пълни с неподправен ужас. — Какво се случи тази вечер?

Тя вдигна рамене.

— Разменихме само няколко думи… нищо особено, но аз й попречих да придружи Хариет до дома й и Агнес се ядоса ужасно. Разменихме си погледи… мисля, че това беше всичко. Тя се грижи много за Хариет, не разбирам по каква причина. — Пръстите й нервно мачкаха крайчето на чаршафа. — Мисля, че Агнес и Грейсмиър са любовници.

Маркъс се намръщи замислено.

— Напълно е възможно. Чувал съм, че се познават от детските си години. Но защо това те засяга?

— Защото придава странен привкус на отношенията ми с Агнес Барет — обясни Джудит и скри ръце под завивката. — Затова не исках да говоря за нея. Според мен Грейсмиър ухажва Хариет, обаче тя не иска да има нищо общо с него. Агнес непрекъснато се опитва да посредничи.

— Разбирам. — Маркъс не беше особено учуден. Хариет не беше първата наследница, която Грейсмиър удостояваше с вниманието си. Но щом Хариет се държеше настрана от него, тя не беше като Марта. Вероятно момичето беше влюбено в Себастиян и поради това не обръщаше внимание на ухажването на Грейсмиър.

— Защо лицето ти изведнъж помрачня? — попита тихо Джудит. — Мисля, че не съм казала нищо, което да те разсърди.

Маркъс енергично прогони спомените и се усмихна.

— Хайде, невестулке, какво още имаш да признаеш?

— Не знам дали да ти кажа или да премълча — отговори съвсем тихо тя.

— Говори веднага!

— Винаги когато съм с Хариет и се появи Агнес, Грейсмиър е някъде наблизо. — Джудит вдигна очи към него и тъмните й вежди се събраха над носа. — Не смеех да заговоря за тази толкова оспорвана личност.

— Скъпа моя, Грейсмиър не ме интересува, стига ти да не го окуражаваш. Знам, че не можеш да избегнеш срещите с него, но това не означава, че ще реагирам остро при всяко споменаване на името му. Нито пък ще се сбръчкам и ще умра — заключи той с подигравателна усмивка.

— Не исках да рискувам — отговори искрено тя.

Маркъс се наведе, взе един кичур и го нави на пръста си.

— Това ли те занимаваше през цялата вечер?

— Да — промълви тя. — Но след като ме принуди да си призная всичко, имам чувството, че надценявам сблъсъка с Агнес. И се чувствам… глупава.

Маркъс се засмя и захвърли брокатения си халат.

— Е, тогава ще се постарая да възстановя самочувствието ти. Направи ми място.

Джудит се подчини с готовност и се поздрави, че беше излязла с чест от неловката ситуация. Не се знаеше обаче колко време щеше да трае щастието й.