Джейн Фийдър
Неукротимо сърце (22)

21

Маркъс спа неспокойно тази нощ и се събуди дълбоко потиснат. Известно време остана в топлото легло, замислен за нерадостните перспективи в брака си. След снощния ожесточен сблъсък, след всички неща, които бяха казани, той не виждаше възможност да продължат връзката си по друг начин, освен да поддържат студено примирие. Съзнаваше, че непрекъснато ще подозира Джудит в някакви коварни мотиви, в някакви стратегии да го използва. Никога вече нямаше да повярва в реакциите и чувствата й… дори в леглото. Щеше да я наблюдава като ястреб, да следи с подозрение всяка нейна крачка. Ожесточената й съпротива само щеше да подклажда недоверието му. Дяволски кръг, от който нямаше излизане.

В сивия, безутешен утринен здрач Маркъс се надигна от леглото и тихо се отправи към свързващата врата. Завъртя дръжката, но вратата беше заключена. Това не го изненада, но го ядоса. Отсега нататък трябваше да държи живота на Джудит под постоянен контрол и нямаше да търпи заключени врати.

Излезе в коридора и мина през другата врата. Тя се отвори, но стаята беше празна. В първия момент Маркъс не повярва на очите си. Остана пред леглото, опитвайки се да подреди хаоса в главата си и да заглуши внезапния наплив от чувства, които не смееше да назове. Леглото не беше използвано, имаше няколко отворени чекмеджета, съдържанието им беше разхвърляно, сякаш някой бе ровил с голяма бързина. Гардеробът беше отворен, четките за коса ги нямаше на тоалетната масичка.

Джудит си бе отишла. Стаята й не оставяше съмнение в това. Но разумът му упорито отказваше да приеме факта, че Джудит го бе напуснала. Той се вкопчи в първото, което му хрумна, в най-лесно уловимия аспект: обществените последствия от това събитие. Отговорът беше съвсем прост: в гърдите му пламна нов гняв. Как бе посмяла просто да си отиде! Да го постави в такова положение! Как да обясни на слугите, че жена му беше напуснала къщата посред нощ? Как да обясни отсъствието на Джудит пред обществото? Това беше акт на страхливо отстъпление, какъвто никога не беше очаквал от жена си.

Вбесен, той отключи свързващата врата, влезе в стаята си и позвъни за Чевъли.

— Лейди Джудит трябваше да замине рано сутринта в провинцията — обясни кратко той, когато камердинерът дотича задъхан. — Тази нощ пристигна вест, че любимата й леля се е разболяла, и трябваше да тръгне веднага. Уведомете Мили, ако обичате.

— Да, милорд. — Чевъли имаше богат опит в криенето на чувствата си и не показа ни най-малка изненада от тази необикновена информация. Помогна на господаря си да се облече и търпеливо го изчака да си избере най-подходящата вратовръзка за деня. За негова изненада маркизът се задоволи с първата, която му подаде, и не употреби дори пет минути за деликатната работа по завързването й.

Маркъс пъхна в джоба си табакерата от севърски порцелан и се запъти към стаята за закуска на долния етаж.

— Наредете да впрегнат каретата, Грегсън — заповяда той през рамо.

Икономът се поклони и също не показа изненадата си от ранното излизане на господаря.

Маркизът влезе в стаята за закуска и затвори вратата зад гърба си малко по-силно от обикновено. Наля си кафе, взе порция пържени яйца с пресни подправки и седна на масата. Лека-полека противоречивите чувства, които се бореха за надмощие в сърцето му, започнаха да се подреждат. Изпи кафето си на малки глътки и се загледа с невиждащ поглед в яйцата си, които изстиваха. Естествено трябваше да намери Джудит и да я върне. Все едно какво бъдеще ги очакваше, тя беше негова жена и беше длъжна да пази доброто му име. Все едно дали беше коварна измамница или не, тя щеше да остане негова съпруга до края на живота си. Нямаше никакво значение дали това й харесва или не. А когато я намереше…

Маркъс блъсна ядно стола си и отиде до прозореца. Навън беше сияещо утро, по моравата блестеше лек скреж. Естествено беше бесен на Джудит, че го бе поставила в това положение, но в сърцето му имаше не само гняв. Джудит трябваше да се върне — колкото се може по-скоро. Иначе щеше да избухне скандал. Но когато застана на вратата към празната й стая, той изпита не само гняв. В нейно отсъствие стаята изглеждаше чужда и бездушна. Даже къщата изглеждаше променена, сякаш я бяха лишили от духа, който й беше вдъхвал живот. Маркъс се опита да назове чувството, което го бе връхлетяло в празната стая, и скоро намери думите: страх от загубата. Панически страх. И сега усещаше как страхът се измъква под гнева. Не можеше да го опише другояче.

Той се заразхожда нервно напред-назад по стаята, опитвайки се да открие какво означаваше всичко това. Може би измамните маневри на Джудит нямаха никакво значение? Може би той беше съгласен тя да го използва, ако това беше цената за присъствието й в къщата? Дали противоречивите му чувства означаваха, че е готов да отмени наказанието, което й беше наложил, ако тя му предложеше компромис? Можеха ли да започнат отначало? Какво се страхуваше да не загуби — надеждата за любов или физическото удоволствие, което споделяха?

Дълбоко замислен, той чу смеха на жена си — дързък, чувствен смях, — и този звук му отне дъха. Буквално усети тялото й в ръцете си, сякаш сънуваше на живо. Помириса лавандуловата свежест на кожата й и потрепери. Главата с блестящите медноцветни коси, големите златно-кафяви очи изникнаха пред вътрешния му взор. Но не беше само това, не! Той искаше цялата Джудит. Искаше бурния, страстен темперамент, острия ум, дръзкия език, заразяващото чувство за хумор. Искаше гордостта и силния й порив към независимост. Искаше жената, която носеше пистолет в чантичката си, която не губеше кураж във време на нужда, жената, която не се колебаеше и не се плашеше да помага на окървавените ранени и да отиде дори на бойното поле. Жената, която носеше отговорност за себе си.

Защо искаше да покори тази жена, да я подчини на волята си? Мисълта колко глупаво и неосъществимо беше намерението му го накара да се усмихне саркастично. По някаква неразбираема причина Джудит, въпреки проклетите й измамничества и рафинираните интриги, беше единствената жена, която той желаеше. И щом беше така, значи беше длъжен да подходи към нея с повече деликатност, отколкото беше проявявал досега, да се опита да изкорени недостатъците й. А онова, което не можеше да промени, трябваше просто да приеме.

Първо обаче трябваше да я намери и да я върне вкъщи. Първата крачка беше ясна. Ако не постигнеше успех, трябваше да седне и много внимателно да помисли какво ще прави оттук нататък.

Грегсън влезе в трапезарията и съобщи, че каретата на негово благородие чака пред вратата.

— Благодаря ви. Лейди Карингтън замина в провинцията, за да се погрижи за болната си леля.

— Да, милорд, Чевъли вече ми каза. Знаем ли вече кога ще се върне господарката?

— Когато здравето на лелята се подобри, предполагам — отвърна раздразнено Маркъс и пъхна ръце в ръкавите на тежкото палто, което Грегсън държеше във вдигнатите си ръце.

Трябваше да отиде на Албърмерл Стрийт. Вече беше единайсет — вероятно твърде ранен час за Себастиян. Сигурно щеше да го завари вкъщи. Предположението му се оказа правилно — младежът седеше на масата за закуска, след като бе направил кратък излет до Кенсингтън.

— Добро утро, Маркъс. — Себастиян се изправи учтиво, когато слугата съобщи за пристигането на зет му. — Желаеш ли да закусиш с мен?

— Не, вече закусих. Къде е тя, Себастиян?

— Знаех си, че си дошъл за това. — Себастиян се настани отново в стола си. — Нали нямаш нищо против, ако продължа да…

Маркъс нервно плесна с камшика си по високия ботуш за езда.

— Нямам много време, Себастиян. Къде е тя?

— Много труден въпрос — промърмори домакинът и отпи глътка ейл. — Не мога да ти кажа, нали разбираш?

— Естествено през нощта е дошла при теб?

— Естествено.

Маркъс огледа стаята. Ако Джудит беше някъде наблизо, той щеше де разбере, щеше да го усети с тялото и със сърцето си. Тя винаги му въздействаше по този начин и въздействието й се засилваше, колкото по-дълго живееха заедно. И сега инстинктът му показа, че е напуснала жилището на брат си.

— Не ми се сърди, че ще го кажа, но си постъпил доста… безчувствено — отбеляза Себастиян.

— Готов съм да го призная — отвърна глухо Маркъс. — Но предизвикателството беше подлудяващо.

Себастиян се намръщи. Цяла нощ беше размишлявал над случилото си, докато сестра му спеше дълбоко. Не бе казал нищо на Джудит, но беше стигнал до заключението, че малко намеса в личния й живот ще бъде само за нейно добро. Естествено той също имаше интерес бракът й да не бъде разрушен. Не можеше да унищожи Грейсмиър без помощта на Джудит, а докато не се разправеха с врага си, той не можеше да направи официално предложение на Хариет. Дълго време се колеба, но когато обмисли нещата от всички страни, стигна до заключението, че намесата му ще бъде от полза колкото за самия него, толкова и дори повече за Джудит.

— Ако още от самото начало не беше направил грешни заключения, Джудит нямаше да има основания да те предизвиква — заговори колебливо той.

— Може би трябва да ми обясниш по-ясно какво имаш предвид. — Маркъс седна, но продължи да удря с камшика по ботушите си. Проницателният му поглед се устреми в лицето на шурея му.

— Джу въобще не е знаела, че онази сутрин в кръчмата е имало чужди мъже, след като вие двамата… — Себастиян не посмя да завърши изречението.

Маркъс изведнъж притихна.

— Но тя каза, че е знаела.

— Наистина ли го каза? Сигурен ли си, че си чул от устата й тези думи? — Себастиян си намаза филийка с масло, без да поглежда посетителя си.

Маркъс размишляваше трескаво. Спомни си как я бе попитал в малката спалня на сутринта преди голямата битка и как тя му отговори… Стоп! Всъщност тя не му отговори. Не каза нищо. Той я попита, а тя не го оспори.

— Но ако не е знаела, защо не отрече категорично?

— За да разбереш това, трябва да познаваш Джу и ексцентричните й принципи, а ти не си правиш труд да я опознаеш — каза Себастиян. — Тя беше толкова обидена, че си я заподозрял в измамнически трикове, че не видя смисъл да се защитава.

— Това означава ли, че през всичките тези месеци тя можеше да ме успокои с една-единствена дума и нарочно не го е направила?

Себастиян кимна. Ситуацията беше сложна, но той нямаше как да обясни на Маркъс, че Джудит не вижда голяма разлика между обвинението в манипулация и истината — защото тя бе действала практично и се беше възползвала от благоприятния случай. В настоящата бъркотия обаче тази разлика беше решаваща.

— Не биваше да я подозираш в такава подла интрига — заяви просто той.

Маркъс затвори очи. Връхлетя го внезапна вълна на изтощение, което в момента беше по-силно дори от радостта и облекчението, че е отхвърлил товара на недоверието.

— Тъй като знаех как живеете ти и сестра ти, подозрението ми беше напълно оправдано — проговори след малко той.

— Аз съм на друго мнение — отвърна кротко Себастиян. — Познавайки нашия предишен живот, ти си извади погрешни заключения. Ти изобщо не познаваш Джудит. — Той го погледна втренчено. — Това се отнася и за… интимността ви. Смея да твърдя, че не си имал никакъв повод…

— Да оставим това — прекъсна го рязко Маркъс. На бузите му бяха избили трескави червени петна. — Не е нужно да се задълбочаваме. Знам за какво намекваш. Ако сестра ти не се ръководеше единствено от проклетата си гордост, можехме да избегнем всичко това. — Той отново удари с камшик ботуша си. — Не съм готов да поема цялата вина за катастрофата, Себастиян.

— Прав си — кимна младежът и отново отпи голяма глътка ейл. — Какво ще направиш, ако я намериш?

— Ще й извия врата и ще хвърля трупа й в Темза — отговори незабавно Маркъс.

Себастиян избухна в смях.

— Тогава помирението ще стане излишно.

Маркъс стана рязко от мястото си.

— По дяволите! Къде е тя, Себастиян?

Шуреят му поклати глава.

— Боя се, че не мога да ти помогна, Маркъс.

— Но ти знаеш къде е, нали?

Себастиян кимна.

— Обещах й да запазя мястото в абсолютна тайна.

Маркъс го изгледа с присвити очи и стисна до болка сребърната дръжка на камшика си.

— Предполагам, че днес ще се срещнете някъде.

— Правилно предположение. — В очите на Себастиян блесна разбиране.

Маркъс кимна утвърдително и се запъти към вратата.

— Благодаря ти, Себастиян.

Вратата се затвори тихо зад гърба му. Себастиян бутна стола си и изпружи дългите си крака. Джудит сигурно щеше да се ядоса много на намесата му, но той беше убеден, че е свършил доба работа. Беше сигурен, че чувствата на сестра му към Маркъс Девлин са много по-дълбоки, отколкото беше готова да признае. А Маркъс — въпреки властния си темперамент, — изпитваше към Джудит много повече, отколкото беше склонен да покаже.

Сигурно трябва сам да си влюбен, за да откриваш признаците у другите, размишляваше самодоволно Себастиян. Трябваше да даде на Маркъс време да изпрати свой човек, който да го проследи при срещата му с Джудит.

Маркъс стигна до къщата си за по-малко от минута.

— Къде е Том, Тимкинс? — извика той, след като скочи от капрата пред обора.

Главният коняр пое юздите, които му хвърли господарят, и отговори с поклон:

— В стаята за седлата, милорд. Да го повикам ли?

— Да, ако обичаш.

След минута на двора се появи четиринайсетгодишно момче, което бършеше ръце в кожената си престилка.

— Ето ме, милорд.

— Браво на теб. Трябва да ти възложа важна задача. — Маркъс му обясни подробно какво се искаше от него. Момчето слушаше внимателно и от време на време кимаше в знак, че е разбрало. — Ясно ли е, Том? Сигурен съм, че той очаква някой да го последва и няма да се опита да се скрие, но въпреки това не бива да биеш на очи.

— Не се притеснявайте, милорд, ще бъда като сянка — ухили се весело момчето. — Мога да бръкна в джоба му и той няма да забележи.

— Убеден съм, че ще се справиш — усмихна се Маркъс. — Но се надявам да не се изкушиш да бъркаш в чуждите джобове.

Том беше сръчен малък джебчия, който преди две години успя да ограби маркиза на едно конно състезание. В навалицата Маркъс изобщо не бе забелязал, че часовникът му е изчезнал, но един бдителен зрител извика гневно: „Внимавайте, крадци!“ и привлече вниманието му. Паническият страх в очите на момчето, когато го сграбчиха за яката, оказа силно въздействие върху Маркъс, когато си представи как слабичкото тяло се люлее на бесилката в Нюгейт. Без да се тревожи от протестите на възбудените граждани, той качи момчето в каретата си и го предаде на своя главен коняр със заръката да го следи най-строго и да му дава достатъчно работа, за да престане да краде. Оттогава Том беше абсолютно предан на своя спасител и беше доказал степен на интелигентност, която го правеше достоен за деликатна задача като тази.

След като уреди въпроса, Маркъс се прибра в къщи, за да изчака връщането на момчето. Оттегли се в кабинета си, за да обмисли на спокойствие върху кого трябваше да хвърли вината за недоразумението, което беше донесло толкова много беди. И двамата бяха отговорни за случилото се, но ако трябваше да бъде честен, трябваше да признае, че той, а не тя, беше хвърлил първия камък.

 

 

Ландауерът спря пред висока представителна къща в Кембридж Гардънс, Северен Кенсингтън. Трите жени слязоха и се огледаха с любопитството на хора, стъпили на непознат терен. Кенсингтън беше заможен квартал, но не принадлежеше към изисканите квартали на Лондон и никой от висшето общество не ходеше там.

— Какво странно място си е избрала Джудит! — въздъхна угрижено Изабел.

— Каква странна стъпка е предприела Джудит — уточни Корнелия, вдигна полата си и напразно я разтърси, за да я освободи от нещо лепкаво. — Как се маха това? — попита сърдито тя и погледна враждебно плата, сякаш той беше виновен за неприятната ситуация.

Приятелките й не си направиха труда да отговорят на очевидно реторичния въпрос.

— Разходете конете по улицата, ние няма да се забавим повече от час — нареди Сали на кочияша и решително почука с чукчето по синьо боядисаната врата.

— Не ми прилича на хотел. — Изабел познаваше единствено хотели от рода на „Браунс“ или „Крийон“.

На вратата се появи слугинче, което потвърди, че това наистина е хотелът на Кънингъм и че мисис Кънингъм веднага ще се погрижи за дамите.

Мисис Кънингъм се оказа представителна дама, облечена в блестящ сатен, с ясно изразено чувство за собствено достойнство. Тя посрещна трите представителки на висшето общество с подобаваща любезност.

— Отиваме при лейди… — Корнелия млъкна, защото Сали я настъпи енергично по крака. — При мисис Девлин — поправи се бързо тя. — Разбрахме, че мисис Девлин живее тук. — Писмото, което й беше донесъл Себастиян, съдържаше предупреждение да не използват името на маркиз Карингтън при посещението си.

— Да, тук е — Усмивката на мисис Кънингъм стана още по-широка. — Нае най-хубавата стая в задната страна на хотела, спокойна и удобна, както пожела, с поглед към градината. Дора ще ви придружи до горе, а аз ще наредя да ви направят чай.

Дамите последваха слугинчето по стълбата и дългия коридор, докато стигнаха тежка двойна врата в задната част на къщата.

Джудит седеше в кресло до прозореца, наведена над дъска за шах. Когато приятелките й влязоха, тя скочи с радостен вик.

— О, колко се радвам да ви видя всички! Вече се чувствах ужасно самотна и бях започнала да се самосъжалявам.

— Естествено беше да дойдем веднага — отговори Сали и огледа нерешително дневната. Изглеждаше уютна, но не можеше да се сравни с жълтия салон на Баркли Стрийт. — Какво смяташ да правиш, Джудит? В писмото ти нямаше обяснение, Себастиян не пожела да ни каже нищо.

— Дойдох тук да си помисля — отговори просто Джудит. — Това е намерението ми, но засега не ми идват разумни мисли… или поне утешителни — добави тихо тя.

— Хайде, кажи ни какво се случи. — Корнелия се настани на дивана. — Защо си тук?

— Мястото е много приятно — отговори уклончиво Джудит. — Имам дневна и голяма спалня, собственицата на хотела е много мила и…

— Да, но защо си тук? — Изабел прекъсна решително описанието на местните забележителности.

Джудит въздъхна тежко.

— С Маркъс имахме убийствена караница. Трябваше да се махна, да се скрия някъде, където мога да се успокоя.

— Напуснала си мъжа си? — Даже Корнелия беше потресена. — Чисто и просто си напуснала дома си и си се скрила тук?

— Да, точно така. Маркъс ми забрани да играя карти и ме заплаши, че ще контролира всяко пени, което харча. — Джудит местеше нервно фигурите, докато се опитваше да разкаже историята на приятелките си, без да споменава Брюксел и Катр Бра. — Тъй като не мога да се съглася с тези ограничения, а Маркъс настоява да му се подчинявам, нямах друг избор освен да си отида. Не сте ли съгласни с мен?

Изабел поклати глава и изрече със съмнение:

— Решението ти е крайно, скъпа. Всички съпрузи изискват покорство. Трябва просто да намериш начин да заобикаляш изискванията на съпруга си.

Слугинчето донесе чая.

— Мисис Кънингъм иска да знае дали желаете хляб с масло, мадам. Или може би сладкиш?

— Сладкиш — отговори автоматично Изабел и Джудит се изкиска. Настроението й моментално се подобри. Цял ден се беше борила с отчаянието… с безнадеждността и с чувството за вина. Винаги когато помислеше как онзи момент на дива страст по пътя към Катр Бра бе разрушил всичките й грижливо обмислени планове… А Себастиян не я бе обвинил с нито една дума!

— Какво ще правиш сега, Джудит? — попита Сали, която трескаво обмисляше ситуацията.

— Не знам — отговори просто младата жена.

— Не можеш да изчезнеш просто така. Какво ще прави Маркъс, как ще обясни ситуацията? — Сали не се отказваше толкова лесно. — Семейството… — Тя млъкна и безпомощно вдигна рамене. Знаеше по-добре от Джудит колко могъщо и уважавано е семейство Девлин. Знаеше го от пет години, когато се омъжи за брата на Маркъс и влезе в семейството. Мисълта, че този престиж ще бъде унищожен, че Джудит ще си навлече гнева на могъщата фамилия, беше повече от неприятна — тя беше страшна.

— Може би е най-добре да умра — промърмори Джудит и незнайно по каква причина изведнъж си спомни за майка си. Нещастницата беше умряла тихо и незабелязано в някакъв френски манастир и не беше оставила след себе си никаква следа… освен двете деца.

— Не смей да говориш така, Джудит! — извика стреснато Корнелия.

— О, няма да умра наистина — усмихна се меланхолично Джудит. — Ще изчезна и Маркъс ще каже, че съм умряла от тиф или при ловна злополука, нещо от този род.

— Ти си луда — въздъхна Сали. — Ако само за минута си си въобразила, че семейство Девлин ще ти прости тази лудост, значи не знаеш нищо за тях.

Джудит задъвка нервно долната си устна. Имаше ужасното чувство, че Сали е права.

— В момента съм неспособна да разсъждавам трезво — призна тя. — По-късно ще обмисля подробностите. Разкажете ми някоя клюка. Тук се чувствам изолирана от света.

— О, разказаха ни безкрайно интересна история за Хестър Станинг — заговори оживено Изабел. — Чух я от Годфри Чонсет. — Тя продължи да разказва с понижен глас.

Джудит слушаше с половин ухо, докато отчаяно търсеше начин въпреки всичко да доведе докрай плана си срещу Грейсмиър. Може би Себастиян трябваше да организира за последния рунд частно парти, а тя да се появи неочаквано в разгара на играта…

— Не е ли интересно, Джудит?

— О, да… да… много весело. — Тя се върна рязко в действителността.

— Изобщо не ме слушаш — промърмори обвинително Изабел, докато оглеждаше критично шоколадовия сладкиш, донесен от Дора. — Дали да не си взема още едно парче? Толкова е вкусен!

Джудит й отряза голямо парче.

— Напротив, слушах те — отвърна извинително тя.

— Губиш ли самообладание, когато се караш с Карингтън? — попита внезапно Корнелия и тонът й издаде, че доста време си е блъскала главата над този въпрос.

В сърцето на Джудит пламна толкова силен копнеж, че й се дощя да изкрещи. Тя сведе бързо глава, смутена от спомена за ожесточените караници, които всеки път завършваха със страстна любовна игра и помирение.

— Да, губя самообладание — призна тихо тя. — Аз съм дяволски избухлива, Маркъс също.

— Велики боже — промърмори Корнелия. — Не мога да си представя какво ще стане, ако Форсайт загуби самообладание. Честно казано, ще ми се да се опитам да го предизвикам. Така ще имам поне някакви вълнения в живота си.

Джудит избухна в смях.

— Ти си твърде разумна и уравновесена, Корнелия, за да направиш подобно нещо. По-скоро ще започнеш да се караш със самата себе си, вместо с мъжа си, защото веднага се поставяш на мястото на другия.

След като приятелките й си отидоха, Джудит се настани отново до прозореца и се загледа в мътната светлина на късния следобед. Корнелия, Сали и Изабел нямаха представа какво ставаше в брака й. Въпреки това щяха да я подкрепят. Бяха обещали да я посещават и да пазят скривалището й в тайна, но никога нямаше да разберат защо беше прибягнала до тази отчаяна стъпка. Те никога не бяха вкусили свободата. Прекрасно беше да живееш на ръба на приличието, едновременно в обществото и вън от него, макар че този живот си имаше и своите неудобства. Естествено те не можеха да си представят такова съществуване и Джудит не им се сърдеше. Дори им завиждаше за простия и спокоен живот, който водеха.

Постепенно се стъмни, но Джудит не позвъни за Дора, която трябваше да запали свещите. Пълзящите сенки подхождаха на настроението й и тя усещаше как потъва все по-дълбоко в тъга и самосъжаление. Всеки път, когато си спомнеше жестоките думи на Маркъс, я пронизваше остра болка. Той я смяташе за най-лошата жена на света и въпреки това я любеше с такава нежност и доверие, с толкова страст и искреност. Нощем телата и душите им се сливаха и двамата ставаха едно. Тя му се отдаваше с цялото си същество, без задръжки, той правеше същото. Въпреки това през цялото време си е мислил…

Силно чукане по вратата прекъсна тъжните й мисли. Влезе Себастиян и Джудит примигна изненадано в полумрака.

— Защо стоиш на тъмно? — Той драсна клечка кибрит и една по една запали свещите в големия свещник на масата. После огледа съчувствено сестра си. Онова, което видя, потвърди подозренията му и го успокои, че тази сутрин беше постъпил правилно.

— Реших, че ще ти е приятно да имаш компания на вечеря. — каза весело той, сякаш не беше забелязал бледото лице и следите от сълзи по бузите й. — Мисис Кънингъм ме уведоми, че има сьомга във винен сос и пилешко рагу с гъби. Звучи апетитно, нали?

Джудит избърса сълзите си.

— Благодаря ти, Себастиян — пошепна трогнато тя. — Наистина се страхувах от самотната вечеря.

— И аз така си помислих. — Той се наведе да я целуне. — Тъжна ли си?

— Тъжна е много слаба дума — отговори честно тя. — Кога започваме с Грейсмиър?

— В момента не е толкова важно. — Себастиян придърпа масичката с дъската за шах пред камината. — Когато се успокоиш, ще измислим нещо.

— Но…

— Коя ръка? — прекъсна я той и протегна двете си ръце, стиснати в юмруци.

— Искам само…

— Коя ръка? — настоя той.

Джудит посочи лявата. Себастиян отвори шепата си и й показа черна пешка.

— Много добре, имам предимство — рече весело той и се настани зад белите фигури. — Седни, Джу, и престани да ме гледаш така тъжно.

Тя изпълни нареждането и изчака да види първия му ход. Когато Себастиян премести една пешка, тя му отговори със същия ход и попита, опитвайки се да спре треперенето на гласа си:

— Видя ли Маркъс?

— Естествено, посети ме тази сутрин. — Себастиян придвижи още една пешка.

— И какво ти каза? — попита Джудит, след като направи втория си ход.

Себастиян отговори, без да вдига глава от шахматната дъска:

— Искаше да знае къде си. — Следващият му ход беше с коня. Джудит също премести коня си и всеки загуби по една пешка.

— Какво му отговори?

 

— Че съм обещал да пазя тайна. — Себастиян се облегна назад. След първите ходове можеше да започне същинската игра.

— Ядоса ли се?

— Е, не мога да кажа, че се зарадва — отвърна брат й и посегна към офицера. — Не си очаквала, че ще се примири веднага, нали?

— Очаквам да прояви разбиране — изсъска ядно тя. — Досега изобщо не се е постарал да ме разбере.

— О, не бих казал такова нещо — възрази мъдро Себастиян, докато чакаше следващия й ход. — Аз съм на мнение, че като цяло той се отнася почтено с теб, Джу.

— Как можа да го кажеш? — извика възмутено сестра му и остави коня си.

— Той знае дяволски добре, че ако ти позволи да правиш, каквото си искаш, няма да имате никаква връзка — обясни Себастиян. — Бъди честна и признай истината, Джу. Нали не искаш за съпруг някакъв слабак, който не е в състояние да те укроти?

— Не, естествено, че не. Но защо трябва непрекъснато да се борим за самоутвърждение? Защо трябва да воюваме? Това е, което не разбирам.

Той вдигна рамене.

— Такъв ти е характерът, неговият също. Честно казано, не вярвам, че това ще се промени.

— Хариет никога няма да воюва срещу теб — усмихна се Джудит.

— Няма да й дам повод да го прави — отговори с усмивка Себастиян. — Имам намерение да стана истински селянин. Ще изживея живота си като провинциален земевладелец, който прекарва дните си в лов и селско стопанство и посвещава много време на децата си.

— Да, защото ти и Хариет ще положите брачните си клетви без измама — отвърна горчиво Джудит. — Ти ще си върнеш истинското име и мястото в обществото. Хариет не знае нищо за баща ни, за Грейсмиър… и не й трябва да знае. Когато се ожените, всичко това ще бъде погребано завинаги. Миналото няма да се връща, за да разруши брака ви, преди да е започнал. — Гласът й пресекна и тя извърна глава. — Съжалявам.

Себастиян й подаде кърпичката си. Вече нямаше съмнения, че намесата му е била правилна.

— Направи следващия си ход, Джудит — каза нежно той и посочи шахматната дъска. — Вярно е, че бракът ми ще бъде поставен на друга основа, не като твоят, но защо не се опиташ да преодолееш трудностите заедно с Маркъс? Един ден, когато всичко свърши…

— И как според теб трябва да го направя? — извика възбудено тя. — Как изобщо можеш да говориш за това? След всичко, което той ми каза! Като се има предвид какво мисли за мен и какво възнамерява…

— Знам, знам — рече успокоително Себастиян. — Признавам, че положението е непоносимо. Ако искаш, можеш да се укриеш в онова малко баварско село, където живее семейство Хелвиг. Нали те поканиха да ги посещаваш винаги когато имаш желание. Така ще преживееш по-леко следващите трудни месеци.

— Може би си прав — кимна Джудит, питайки се защо днес се чувства неловко в компанията на брат си. Никога досега не беше изпитвала това чувство.

Себастиян си тръгна едва към полунощ. Том, който го чакаше в отсрещния вход и трепереше от студ, въздъхна облекчено. Шпионирането е досадна работа, помисли си момчето, докато умело следваше джентълмена в боброва шапка и дълго палто. То означаваше да дебне часове наред пред къщи или клубове и да остане без вечеря, защото жертвата можеше да излезе неочаквано. След този дълъг ден обаче Том можеше безпогрешно да отведе негово благородие на всички места, които посещаваше следеният от него човек.

Себастиян махна на минаващия файтон и кочияшът веднага спря. Дори да подозираше за присъствието на гратисчията, който се возеше отзад, той не го издаде, файтонът мина бързо по безлюдните нощни улици на столицата и скоро зави по Албърмерл Стрийт. Том скочи и се огледа бдително. Очевидно господинът имаше намерение да се прибере у дома. Това означаваше, че той също може да се върне вкъщи и да докладва на негово благородие къде беше ходил цял ден. След това щеше да се отбие в кухнята, за да си намери нещо за ядене, и да си легне в топлото легло над оборите.

Маркъс беше прекарал вечерта в дома си, съзнавайки, че не би могъл да търпи никаква компания. Седеше пред камината и се опитваше да чете „Галската война“ на Цезар, но мислите му непрекъснато се връщаха към войната, която се водеше между собствените му четири стени.

Грегсън отвори тихо вратата на библиотеката.

— Том е тук и иска да говори с вас, милорд.

— Доведете го, Грегсън. Момчето влезе веднага.

— Свали си шапката, хлапако — скастри го сърдито икономът. Оборските ратайчета нямаха място в господарската библиотека.

Том смъкна каскета от главата си и смутено го скри зад гърба си.

— Онзи се прибра вкъщи, милорд — обясни той. — Затова реших, че искате да чуете какво правихме цял ден.

— Правилно си решил. Вечерял ли си?

— Не, милорд. Нали не биваше да напускам поста си… макар че онзи остана цяла вечер на едно място — обясни задъхано момчето.

— Грегсън, погрижете се Том да получи хубава вечеря в кухнята — нареди строго Маркъс.

Икономът се поклони безмълвно и не показа с нищо, че задачата да нахрани оборското ратайче беше под достойнството на важна личност като него.

— Е, Том, чакам да чуя доклада ти.

Момчето разказа подробно къде беше ходил Себастиян през деня. Повечето беше безинтересно: салона на Джаксън, Уайтс, къщата на виконт Мидълтън, разходка в парка. Най-важното се появи едва в края на грижливо подготвения доклад.

— Кенсингтън, казваш? — Маркъс замислено отпи глътка портвайн. Звучеше многообещаващо… освен ако Себастиян нямаше любовница в Кенсингтън. Но момъкът беше влюбен в Хариет Мортън и Маркъс не вярваше, че човек като него би могъл да издържа любовница и едновременно с това да ухажва младо момиче — въпреки че досегашният му живот беше доста… необикновен.

— Мога да ви заведа там, милорд.

— Ще отидем утре, Том. Върви сега в кухнята и се нахрани хубаво. Много добре си се справил.

Том излезе сияещ от библиотеката, Въодушевен от похвалата на господаря. Явно си бе струвало да гладува и да мръзне цял ден във входовете на богаташките къщи.

Маркъс добави няколко цепеници в огъня и напълни чашата си. Утре щеше да отиде при жена си и да я върне у дома. И непременно щеше да се погрижи никога вече да не го напуска.