Джейн Фийдър
Неукротимо сърце (12)

11

Бърнард Мелвил, трети граф Грейсмиър. Джудит погледна през пълната с хора бална зала към човека, който беше унищожил баща й, който бе прогонил Джордж Девъроу и децата му от Англия и безмилостно бе тласнал Джордж Дейвънпорт към смъртта. Пламналият гняв бе последван от същата тръпнеща възбуда, която изпитваше на игралната маса, когато знаеше, че другите играчи нямат шанс срещу нея.

— Познаваш ли лорд Грейсмиър, Чарли?

— Естествено. Всички го познават. — Партньорът й сръчно я завъртя. — Ти танцуваш прелестно, Джудит.

— Боя се, че жената винаги е само толкова добра, колкото е партньорът й — установи засмяно тя. — Имам късмет, защото ти притежаваш вродена дарба да танцуваш.

Чарли се изчерви.

— Колко жалко, че този талант не е семейна черта — промълви замислено тя.

— Какво искаш да кажеш?

— Братовчед ти не храни особена любов към танците.

— Права си, никога не е обичал да танцува — въздъхна Чарли. — В действителност Маркъс е дяволски скучен човек. Не се интересува от нищо друго, освен от историческите книги и военната политика. — В тона му имаше огорчение.

— Да не си се скарал с Маркъс? — осведоми се любезно Джудит. Доскоро Чарли идваше почти всеки ден в Девлин Хаус, но през последните две седмици не го беше виждала. Тя го погледна по-внимателно и откри, че на лицето му беше изписана болка, а очите му гледаха загрижено.

— Той е прекалено строг, Джудит. И има толкова остарели представи… не може да разбере, че мъжът трябва да се забавлява.

— Това не е съвсем вярно — поправи го меко Джудит. — Маркъс се забавлява със спорт и с коне и има цял куп приятели, които не го смятат за скучен.

— Извинявай — промърмори смутено Чарли. — Явно казах нещо невярно. Той ти е съпруг…

— Да, но това не означава, че съм сляпа за грешките му — отговори със суха усмивка Джудит. — Знам, че Маркъс не е никак толерантен спрямо слабостите на другите… или спрямо онова, което той счита за слабост. С какво си го ядосал този път?

Чарли поклати глава и се опита да се засмее.

— О, не, с нищо. Скоро всичко ще се изясни… Омръзна ли ти да танцуваме? Искаш ли да ти донеса чаша шампанско?

След като Чарли не желаеше да говори по темата, Джудит реши да не настоява.

— Не, благодаря — отговори тя. — Но бих искала да ме запознаеш с лорд Грейсмиър.

— Разбира се, щом желаеш. Аз естествено не принадлежа към приятелския му кръг и не го познавам особено добре, но въпреки това ще си позволя да те представя.

Джудит се огледа за Себастиян и го откри да танцува с Хариет Мортън. В последно време брат й танцуваше твърде често с Хариет Мортън, макар че плахите, кротки и нежни седемдесетгодишни девойки не бяха негов тип. Тя устреми пронизващ поглед в гърба му и зачака той да се обърне. Себастиян знаеше, че днес Джудит е решила да бъде представена на общия им враг и че той трябва да се включи в тази среща. Трябваше само да чака знака на сестра си.

— Кълна се, че в този сезон страната ни е ужасяващо пусто място — оповести тържествено лорд Грейсмиър пред хората, които го бяха заобиколили, без да забележи приближаващите се Джудит и Чарли. — Кал и пак кал. Докъдето стига погледът, само кал.

— Тогава не разбирам защо се върнахте в града, Грейсмиър — отбеляза един от мъжете.

— О, имам си причини — отговори Бърнард с тънка усмивка. В този миг видя Чарли и придружителката му и се усмихна широко. — О, Фенуик, надявам се, че ще ме представите на очарователната лейди Карингтън. Милейди, цяла вечер чакам да се запозная с вас. — Той се поклони и поднесе ръката на Джудит към устните си.

— Милорд… — Джудит погледна втренчено мъжа, който вече две години владееше мислите й и когато беше будна, и когато спеше — от момента, когато с брат си прочетоха писмото, което баща им беше написал непосредствено преди смъртта си. Тогава децата му разбраха, че позорът и бягството му в изгнание имаха съвсем други причини, а не необузданата му страст към хазарта.

Бърнард Мелвил имаше бледосини очи — като на риба, каза си с внезапен прилив на отвращение Джудит. Тези очи сякаш гледаха право в душата й.

Тя издърпа ръката си от неговата и устоя на напора да изтрие в полата си мястото, където се бяха допрели устните му. Почувства се омърсена от докосването му въпреки копринените ръкавици, които носеше. Мъжът насреща й имаше жестока уста и остро очертан нос под рибешките си очи. Цялото му същество излъчваше безпощадност. Как, за бога, щеше да крие омразата и отвращението си и да се преструва на възхитена от него?

Трябваше да се овладее. Нали беше експерт в прикриването на истинските чувства… благодарение на същия този Грейсмиър. Отвори ветрилото си и се усмихна на новия си познат над ръба му.

— Доколкото чух, наскоро сте се върнали от провинцията, сър? Къде бяхте?

— Имам малък имот в Йоркшир — отговори той. — Доста неугледно място, но считам за свой дълг от време на време да го посещавам.

„Креншоу“. Имотът, спечелен от баща й. Земята, която по право принадлежеше на Себастиян. В гърдите й се надигна луд гняв и тя бързо сведе очи, за да не се издаде.

— За съжаление не познавам Йоркшир, сър.

— Чух, че сте прекарали по-голямата част от живота си в чужбина, мадам.

— Поласкана съм, че знаете толкова много за мен, сър. — Тя се засмя кокетно и изкусително — със смеха, който беше овладяла до съвършенство.

— Скъпа лейди Карингтън, трябва да знаете, че новината за вашата женитба достигна до нас като освежаващ бриз сред ужасно скучното лято.

— Не заслужавам чак такъв комплимент, лорд Грейсмиър. Нямах представа, че женитбата ми е била най-важното събитие на лятото… разбира се, редом с Ватерло — отвърна с добре изиграно смущение тя. Това беше грешка, но Джудит не можа да устои на изкушението да го бодне.

Наобиколилите ги мъже се засмяха одобрително и бузите на Грейсмиър се зачервиха. Но след миг и той избухна в смях.

— Имахте пълното право да ми посочите колко съм глупав, мадам. Комплиментът беше съмнителен. Простете, но красотата ви явно е замаяла ума ми.

— Ето това, сър, е неустоим комплимент — отвърна Джудит и докосна ръката му с ветрилото си. — Възхищавам се на бързината, с която възвърнахте сигурността си.

Той се поклони отново.

— Мога ли да се надявам, че ще ми окажете честта да танцувате с мен?

— Бях обещала този танц на брат си, но не вярвам, че той ще настоява на правото си, сър. — Джудит се обърна към Себастиян, който непринудено се бе приближил към групата. — Ще ме освободиш от задължението да танцувам с теб, нали, скъпи?

— Всички знаят, че претенциите на братята са несериозни, мила — отговори весело той.

— Познавате ли брат ми, лорд Грейсмиър.

— Мисля, че не — отговори графът. — Но семейната прилика е фрапираща.

— Да, така казват всички. — Младежът се поклони като съвършен светски лъв. — Себастиян Дейвънпорт, на вашите услуги.

— Радвам се. — Грейсмиър отговори на поклона и измери младия мъж със студен, пресметлив поглед, докато Себастиян се усмихваше простодушно. Агнес го бе видяла при мисис Долби, значи обичаше да играе. Скоро щеше да разбере дали е добър и най-вече дали има пари.

— Бих желал да ви поканя на някоя от вечерите си — изрече той с привидна небрежност. — Обичам да играя карти с приятелите си и ще се радвам да ви видя в дома си.

Себастиян го увери, че се интересува от играта на карти и се чувства почетен от поканата. Джудит сложи ръка върху лакътя на Грейсмиър и двамата тръгнаха към средата на залата.

— Защо не бяхте в Брюксел, за да проследите голямата битка, както направиха повечето хора от вашия кръг, милорд? — попита тя.

— За бога, скъпа лейди Карингтън! Аз изпитвам засрамваща или може би трябва да кажа безсрамна липса на интерес към военните въпроси.

— Даже когато става въпрос за Наполеон? Това наистина е засрамващо. — Тя се засмя кокетно и отново му хвърли изкусителен поглед изпод полуспуснатите си мигли.

— Аз съм безнадежден случай, мадам — отговори с усмивка той. — Вашият съпруг обаче е прочут с познанията си в тази област.

Да, и тези познания го изпратиха на бойното поле, каза си с болка Джудит, припомнила си смъртния страх, който бе изпитала в онзи съдбоносен ден. Сега всичко преживяно в Белгия й се струваше толкова далечно, сякаш никога не го беше имало. Сега живееше в свят на блясък и забавления. Нищо чудно, че Маркъс не можеше да понася изисканото общество. Джудит само кимна в отговор на коментара на графа.

— Да — продължи замислено той, — за вашия съпруг ние сме празни глави. Всички знаят, че той се отнася с пренебрежение към нашите прости удоволствия.

Джудит веднага усети скритата враждебност в забележките на партньора си. Очевидно лорд Грейсмиър не обичаше маркиз Карингтън.

— Всеки има свой вкус — отвърна дипломатично тя.

В погледа на Грейсмиър блесна пламък.

— Доколкото знам, вие не споделяте пренебрежението на Карингтън към нашите невинни забавления. — Той посочи с широк жест балната зала.

„Само да знаехте, скъпи лорд Грейсмиър, на каква цел служат моите невинни забавления!“ — помисли си Джудит и му се усмихна прелъстително. После затрепка с мигли и проследи с нарастващо отвращение как в бледосините очи засвятка интерес.

Маркъс изкачи стълбището точно в мига, когато домакинята беше готова да напусне поста си на най-горната площадка, предполагайки, че няма да дойдат повече гости. Лейди Грей поздрави маркиз Карингтън с изненада, но очевидно остана поласкана от посещението му. Съобщи му, че преди малко е видяла лейди Карингтън в балната зала, и Маркъс се запъти направо натам. Отначало не можа да види Джудит сред навалицата, но когато най-сетне я откри, дъхът му спря.

Жена му се носеше по паркета в обятията на Бърнард Мелвил! Маркъс стисна ръце в юмруци. Ръката на Джудит почиваше на рамото на кавалера й, очите й се смееха.

Защо, по дяволите, танцуваше с Грейсмиър? Не, въпросът беше безсмислен. Срещата между двамата беше неизбежна. Не можеше да се надява, че Грейсмиър ще прекара целия сезон на село. Вероятно беше дошъл да си потърси ново пиленце за оскубване, за да плати старите си дългове.

Танцът завърши и Маркъс проследи как графът изведе партньорката си от танцовата площадка. Джудит се усмихваше по начин, който накара мъжа й да скърца със зъби. В Брюксел беше наблюдавал рафинираните й флиртове с насмешка и неволно възхищение, а безгрижното кокетиране, с което беше станала известна в Лондон, не го притесняваше. Но с Грейсмиър беше друго. Маркъс стисна зъби, за да не допусне старият гняв, който не беше изчезнал с годините, да го завладее отново. Когато Грейсмиър поведе Джудит към широко отворените врати на терасата, той веднага тръгна след тях. С мъка си проби път през препълнената бална зала, като отговаряше на поздравите с мрачна усмивка. Най-сетне излезе на терасата. Нямаше нищо лошо в това, че Джудит и партньорът й бяха излезли навън. Вечерта беше топла и много от гостите на бала се разхлаждаха на терасата. Но гневът в душата му пламтеше с дива сила и трябваше все по-здраво да стиска зъби, за да не се издаде с глас или жестове. Когато стигна до тях, Джудит и Грейсмиър се бяха облегнали на парапета и наблюдаваха луната.

— Добър вечер, мила.

— Маркъс! Какво те води насам? — Джудит се обърна рязко и за момент Маркъс беше готов да се закълне, че в очите й светна радост. Но дори да не се беше измамил, радостта бързо изчезна, заместена от лека досада, а в следващия миг изражението й стана спокойно и безизразно като на кукла. Маркъс познаваше това лице. Така изглеждаха братът и сестрата на игралната маса. По гърба му пробяга студена тръпка.

— С лорд Грейсмиър се опитвахме да определим съзвездията — каза тя.

— Жена ви има учудващи познания по астрономия, Карингтън.

— Жена ми е изключително способна — отговори рязко Маркъс. Напрежението между двамата беше задушаващо и Джудит инстинктивно направи опит да разведри атмосферата.

— Боя се, че способностите ми образуват странна смесица — засмя се тя. — Редовното ми училищно обучение бе осъдително занемарено.

— Да, но сте отраснали на континента, а това е добро училище — отбеляза Грейсмиър и предложи на Маркъс табакерата си с емфие, но той отказа с учтива, нищо незначеща усмивка.

— Говоря пет езика — обясни Джудит. — Имам и добри познания по математика. — Тя хвърли към Маркъс дяволито-съзаклятнически поглед и добави: — Мога да броя отлично, нали?

— Без грешка — призна той, неспособен да устои на веселото предизвикателство. Рядко се случваше Джудит да е в съюз с него и той усети как напрежението му се разсея и гневът в сърцето му отслабна. Джудит нямаше нищо общо с миналото му, освен това очевидно флиртуваше с него и той не биваше да помрачава този рядък момент на разбирателство помежду им.

— Тъкмо размишлявах дали ще успея да те убедя да танцуваш със съпруга си…

Джудит наклони глава и се престори, че размисля.

— О… това е необикновена покана. Като си помисля, че можеш да ме настъпиш…

— Бог да ме пази! Ако смяташ, че съществува и най-малка опасност в това отношение, моментално ще си тръгна.

Грейсмиър, който следеше с интерес разговора им, се почувства излишен.

— Извинете ме — поклони се той и се отдалечи.

Маркъс предложи ръката си на Джудит.

— Хайде да си опитаме късмета, скъпа съпруго.

— Щом настояваш. — Тя сложи ръка на лакътя му. — Но не мога да си представя защо си решил да се измъчваш. И двамата знаем, че танците ти досаждат до смърт.

— Може и да си права — промърмори той, когато заеха местата си в редицата за котильон. — Но твоята компания никога не е досадна.

— Не, само те гневи — засмя се Джудит.

— Освен това ме забавлява, възбужда и задоволява — допълни той с усмивка, която само подчерта силата на думите и чувствения блясък в очите му.

Двамата продължиха напред и се разделиха, за да изпълнят първата фигура. Когато отново се срещнаха, Маркъс отбеляза:

— Изглежда, тази вечер се забавляваш добре.

— Престъпление ли е това? — Джудит вдигна предизвикателно вежди.

Мъжът й поклати глава.

— Моля те, невестулке, прибери сабята в ножницата. Тази вечер не искам да се караме.

— Така ли? — В гласа й звънна разочарование. — Но ние се караме толкова добре!

Танцът отново ги раздели, преди Маркъс да е успял да отговори. Когато Джудит се върна при него, вниманието й бе привлечено от някого или нещо в задната част на залата и тя се разсея.

— Усилията ми да те забавлявам явно не дават резултат — изръмжа той, когато не получи отговор на два поредни въпроса.

— Извинявай. — Въпреки това тя продължи да наднича през рамото му, хапейки замислено долната си устна, а всеки път, когато я докосваше, Маркъс усещаше напрежението в стройното, гъвкаво тяло.

— Какво ти е, Джудит?

Тя поклати глава.

— Нищо. Само… познаваш ли лейди Барет?

— Агнес Барет? Естествено. Тя е съпруга на сър Томас Барет. От много години е част от висшето общество… доколкото си спомням, беше вдовица на някакъв си италиански граф, а миналото лято се омъжи за Барет. — Той вдигна рамене. — Той е старик, измъчван от подагра, но има пари и явно й е предложил сигурно пристанище в бурята. Тя е дяволски красива жена и можеше да направи и по-добра партия.

— Прав си, красива е — промърмори с отсъстващ вид Джудит. После разтърси глава, за да се овладее. — Ще ми кажеш ли най-после защо дойде на бала? За да си сигурен, че съм там, където трябва да бъда?

— Не ме предизвиквай, Джудит.

— Не те предизвиквам, изобщо нямам такова намерение — възрази засегнато тя. — Но е нормално да търся причината, поради която съпругът ми е направил нещо, което не му е в характера.

— Дойдох да те намеря — отговори честно той.

— За да ме надзираваш — заключи с тържествуваща усмивка тя.

— Не слагай в устата ми думи, които не съм изрекъл — изсъска той. — Дойдох да те видя.

— В крайна сметка е все същото. Искал си да се увериш, че няма да направя нещо, което си ми забранил да правя.

— Е, ако някой път ти хрумне да се държиш неприлично, ще си помислиш хубаво дали да го направиш, защото не можеш да си сигурна дали пак няма да се появя внезапно.

Джудит помълча малко, после избухна в смях.

— Май пак се скарахме — отбеляза доволно тя. — Знаех си, че няма да трае дълго.

— Вещица! — Маркъс я изведе бързо от редицата танцуващи.

— Ще си ходим ли?

— Чудесна идея. — Той сложи ръка на гърба й и я поведе към изхода на залата.

— Добър вечер, лейди Карингтън, Маркъс… позволете да ви изкажа благопожеланията си. Щях да го направя отдавна, но поредният пристъп на подагра задържа Барет в провинцията и се върнахме в града едва вчера.

Лейди Барет, която бе изникнала пред тях сякаш от нищото, протегна ръка на Джудит и се усмихна на Маркъс.

— Тази жалка война се отрази разрушително на светския живот — продължи презрително тя. — Всички бяха в Брюксел и тук беше адски скучно.

— Не всички — отбеляза рязко Маркъс, вдигна ръката на лейди Барет и я поднесе към устните си.

— Е, след като Наполеон вече е на сигурно място на онзи остров, можем да се надяваме животът да се нормализира. — Агнес Барет потрепери леко.

— Войната продължи петнайсет години — намеси се Джудит. — Мирът не е нормалното състояние на нашето време.

Усмивката на Агнес замръзна и очите й се присвиха гневно. Тя се изсмя звънко и Джудит остана с чувството, че се чупи стъкло.

— Колко вярно го казахте, скъпа лейди Карингтън. Очевидно имате остър ум…

Джудит отново усети злокобното излъчване и за пореден път се убеди, че Агнес Барет е крайно опасна жена. Въпреки това се принуди да се усмихне.

— Не исках да бъда неучтива, мадам. Но през по-голямата част от живота ми светът беше в състояние на война, затова виждам нещата от друга перспектива.

При този намек за разликата във възрастта им Агнес отново присви очи.

— Надявам се скоро да мога да ви посетя, лейди Карингтън — изрече хладно тя, когато Маркъс отново се обърна към изхода.

— Ще се чувствам почетена — отговори сдържано Джудит. Тя спря още веднъж на вратата и погледна назад. Агнес Барет разговаряше оживено с Бърнард Мелвил. Двамата напомниха на Джудит за две съскащи кобри. Отново я обзе отвращение.

— Какво те тревожи, Джудит? — попита нежно Маркъс. — Толкова си скована и напрегната. Държа се непростимо неучтиво.

— Знам, но в тази жена има нещо заплашително. — Тя вдигна рамене. — О, забрави какво казах, Маркъс. Вероятно е плод на превъзбудената ми фантазия. — Тя забърза към стълбата.

— О, Джудит, нима вече си отивате? — Чарли излезе от сянката на една врата близо до стълбището и Джудит остана с впечатлението, че от доста време е бил там и ги е чакал. Чарли сведе глава и се обърна към братовчед си, не смеейки да го погледне. — Маркъс… ще ми отделиш ли няколко минути? Може ли утре да дойда у вас? Трябва да ти кажа нещо много важно.

— Винаги съм готов да те изслушам, Чарли — отговори спокойно Маркъс. — Можеш ли да дойдеш към обед?

— Да, да, благодаря ти. — Бузите на Чарли се оцветиха в тъмночервено. — Тогава до утре… О, лека нощ, Джудит. — Той я целуна бързо по бузата, обърна се и изчезна в салона.

— Жалко за този млад глупак — отбеляза равнодушно Маркъс.

— Защо, какво се е случило?

— Пак е затънал до гуша в дългове. Вероятно утре ще ме помоли да му заема сумата, за да върне дължимото. Естествено не знае, че аз съм осведомен.

— Откъде знаеш?

Маркъс я погледна изненадано.

— Аз съм настойник на Чарли, Джудит. Мой дълг е да знам как живее. Защото нося отговорност за него.

— Виждам, че приемаш този дълг много сериозно — установи замислено тя. Маркъс беше строг настойник, но беше и много грижлив.

— Да, приемам го много сериозно — отвърна той. — И те моля да не го забравяш, скъпа.

— Тиран — прошепна през рамо тя, но в момента беше мирно настроена и не желаеше караница.

 

 

Беше ранна сутрин, когато след продължителна любовна игра Маркъс се премести в собствената си спалня. Ако продължаваме в същия темп, ще се наложи да отидем на село още в средата на сезона, за да възстановим силите си, помисли си развеселено той.

Събуди се, когато Чевъли вдигна завесите и слънцето нахлу в стаята. Отметна завивката, стана и се протегна доволно.

— Халатът ми, Чевъли.

Камердинерът му подаде брокатения халат. Връзвайки колана си, Маркъс отиде в стаята на жена си.

— Добро утро, невестулке.

Джудит седеше в леглото и се опитваше да поправи разбърканите си къдрици, разпилени по възглавниците. На масичката до леглото имаше табла с горещ шоколад и сладкиши, върху завивката бяха пръснати десетки писма.

— Добро утро, Маркъс. — Тя му се усмихна над ръба на чашата и си каза, че е безкрайно приятно да живее в мир със съпруга си.

— Както виждам, имаш цял куп обожатели. — Маркъс се наведе и я целуна по върха на носа. Взе снопче писма и ги разпръсна по леглото. — О, изпратили са ти даже Бидермайерово букетче! — Сушените теменужки в цизелирана сребърна поставка бяха на масата до каната с шоколад. Маркъс погледна картичката и лицето му помрачня.

— Грейсмиър. Явно снощи си му направила силно впечатление.

Джудит кимна доволно.

— Написал ми е много хубава картичка. А теменужките са възхитителни.

— Смятам, че не бива да приемаш подобни подаръци, Джудит.

Тя се облегна назад и го погледна замислено. Първото впечатление не я беше излъгало — между двамата мъже съществуваше напрежение.

— Говориш по принцип или специално за Грейсмиър?

Маркъс вдигна рамене.

— Какво значение има това?

— За мен има. Напълно нормално е омъжената жена да приема тези дребни доказателства за симпатия.

Без да отговори, Маркъс се обърна към прозореца и се загледа към площада. Група деца играеха на топка в ограденото място под надзора на бавачките си.

— Ти не харесваш Грейсмиър, нали? — Джудит реши, че е по-добре да говори без заобикалки.

— Права си, скъпа, не го харесвам. Искам да знаеш, че при никакви обстоятелства няма да го допусна в дома си.

— Ще позволиш ли да запитам защо? — Тя си играеше нервно с крайчето на завивката, опитвайки се да намери изход от неочакваната плетеница.

— Можеш да питаш, но аз няма да ти дам отговор. Съвсем просто е: не ти позволявам да се сближиш с Грейсмиър. — Гласът му звучеше спокойно, почти равнодушно, но той не смееше да се обърне към нея, а продължаваше да гледа към играещите деца. Всъщност не виждаше децата, а Марта, такава, каквато беше в онази сутрин преди десет години. Стисна юмруци и отново усети хладната сребърна дръжка на камшика за езда в дланта си.

Джудит го наблюдаваше намръщено.

— О, не е толкова просто — заговори с нарастващ гняв тя. — Нямаш право да даваш заповеди, без да ми обясниш причината.

Маркъс се отдели от прозореца.

— Имам право, скъпа, и вече го направих. От теб се очаква да слушаш. — Посочи разпръснатите по леглото писма и смекчи тона си: — Имаш толкова много приятели… какво значение има, че ще отхвърлиш един?

Джудит размишляваше трескаво. Това беше неочаквано усложнение, но беше извънредно важно Грейсмиър да не стане ябълката на раздора между нея и Маркъс. Ако му хвърлеше ръкавицата, Маркъс със сигурност щеше да я вдигне и никой не можеше да предскаже докъде щеше да стигне, за да я държи далече от набелязаната жертва. Не… вместо да реагира с упорство, трябваше да го укроти и да му обещае, каквото искаше. Грейсмиър трябваше да бъде обработен извън обсега на съпруга й.

— Ще ти направя едно предложение — изрече тя весело, сякаш разговорът им тепърва започваше. Маркъс, изненадан от внезапната промяна в тона й, вдигна недоверчиво вежди, но не каза нищо. — Да предположим, че ме беше помолил да ти направя услуга — продължи подчертано делово Джудит, като си играеше с разпилените си къдрици. — Да приемем, че беше казал: скъпа женичке, ще бъдеш ли така добра заради мен да избягваш Грейсмиър като чумата. — Тя вдигна въпросително едната си вежда и огледа затвореното лице и здраво стиснатите устни на мъжа си.

В очите му блесна изненада, непосредствено след нея разбиране и ъглите на устата му се изкривиха в усмивка.

— Приемам предложението, скъпа женичке — отговори любезно той. — И възнамерявам да го направя по-добро. — Отиде в спалнята си и се върна с безформен пакет. Пристъпи към леглото, където Джудит го очакваше, едва скривайки любопитството си.

— Какво е това?

— Подарък — отговори с усмивка Маркъс и внимателно сложи пакета на леглото. — Очаквах подходящ момент да ти го връча и той най-после дойде.

— Подкупваш ме! — извика през смях Джудит и трескаво задърпа шнура. — Безсрамник! Искаш да купиш послушанието ми!

Възхитен от веселата възбуда на Джудит, Маркъс се оживи. Прилича на дете, получило коледен подарък, мина му през главата. Тя беше прекарала детството си в бедност и лишения и сигурно не беше получавала много подаръци. При тази мисъл в сърцето му нахлу необичайна нежност. Радостта на Джудит беше и негова.

— О, Маркъс, прекрасен подарък! — пошепна смаяно тя, когато скъса хартията и извади масивна мраморна дъска за шах. Черните квадрати бяха с цвят на индиго, белите от прозрачна слонова кост. Почти със страхопочитание Джудит отвори кутията с фигурите — тежки, красиво изрязани, от най-фин мрамор. С блеснали очи тя сложи дъската на коленете си и нареди фигурите.

— Не е подкуп — обясни нежно Маркъс. — Просто подарък без каквито и да било условия.

Тя го погледна и се усмихна през сълзи.

— Благодаря ти.

— А сега — продължи той, наведе се и вдигна брадичката й с един пръст, — ще ми направиш ли една особена услуга?

— О, естествено, само трябва да ме попиташ — отговори Джудит с шеговито достойнство.

Фигурите се разхвърчаха на всички страни, когато Маркъс се хвърли с цялата си тежест върху Джудит и я натисна във възглавниците. Докато трескаво развързваше колана на халата, за да усети топлината на кожата му, Джудит се опитваше да успокои съвестта си с мисълта, че в крайна сметка Маркъс също ще спечели от техния план да унищожат Грейсмиър.