Джейн Фийдър
Кадифе (8)

СЕДМА ГЛАВА

Джейк е мъка се пребори със сълзите си, като видя как Милнър изведе от обора Блек Роб. Понито беше огромно — двойно по-голямо от шотландското конче, което малкият беше яздил последните две години. Но Милнър твърдеше, че Джейк трябвало да се научи да язди истинско пони — такава била волята на баща му. Ала всеки път, когато конярят го слагаше на седлото, момченцето се вцепеняваше от страх и по бузите му започваха да се стичат сълзи, колкото и да се стараеше да ги задържи.

— Хайде, хайде, мастър Джейк, днес няма да плачете — опита се да го ободри Милнър с грубичката си сърдечност. — Негово благородие иска да чуе, че сте яздили Блек Роб като истински кавалерист.

Понито изпръхтя и оголи огромните си жълти зъби. Джейк се отдръпна уплашено.

— Ето, дай му парче ябълка. — Милнър му подаде половинка ябълка. — Сложи го на дланта си, момче, и му го подай. Понито е кротичко, няма да ти стори нищо. Ще видиш колко внимателно ще вземе ябълката от ръката ти.

Джейк поклати глава и изплака тихо. После пое дълбоко въздух и колебливо протегна ръка към ужасяващата конска муцуна. Понито наведе глава и отвори уста. Ала в последната секунда Джейк дръпна ръката си и ябълката падна на паважа. Блек Роб спокойно наведе глава и взе плода от земята.

— Ох, господи — въздъхна угрижено Милнър. — Какво направихте пак?

— Съжалявам — изплака Джейк. — Ябълката падна от ръката ми. Милнър поклати глава.

— Е, добре. Хайде, качвайте се на седлото и този път се постарайте да бъдете смело момче. Само веднъж ще обиколим площадката и ще ви пусна.

Той вдигна вцепененото от ужас момче високо във въздуха и го сложи на седлото. Джейк беше бял като платно, когато се вкопчи в седлото и се взря замаяно в земята, която изведнъж се бе озовала толкова далече от него.

Точно тогава баща му и контеса Дьо Босер се завърнаха от следобедния си излет и влязоха в двора на оборите.

— Давайте, мастър Джейк — подкани го Милнър. — Хайде да покажем на Негово благородие какво можем. — Той поведе понито през двора и Джейк изпищя от ужас, неспособен да се овладее, когато седлото се заклати под него. Страхът, че всеки момент ще полети към земята и ще бъде стъпкан от огромните копита на понито, нарастваше с всяка секунда.

— Какво става с теб, по дяволите? — Натаниъл, който все още седеше на гърба на сивия си жребец, препусна към сипа си. — Защо плачеш, Джейк?

Момченцето не беше в състояние да отговори. По бледите му бузи се стичаха сълзи, ръчичките му стискаха отчаяно седлото.

— Малко е уплашен, милорд — обясни Милнър. Старият Роб е доста по-едър от шотландското пони. Трябва му време да свикне.

— Момчето се е сковало от страх — намеси се Габриел. — Бедничкият!

— Веднага се отпусни, Джейк — заповяда енергично Натаниъл. — Наистина няма от какво да се страхуваш. Хайде, изправи се. Висиш на седлото като чуват с картофи. Пусни седлото и притискай колене от двете страни.

Указанията не постигнаха никакъв резултат. Детето не престана да плаче.

— Вземи го пред теб на коня — предложи тихо Габриел, — Първо трябва да свикне с височината. Като поседи пред теб на седлото, ще се почувства сигурен и ще се отпусне.

— Не ставай смешна — изсъска гневно Натаниъл. — Джейк е почти седемгодишен, значи е достатъчно голям да седи на гърба на понито. Не е нужно да се отнасяме с него като с кърмаче.

— Много хора се страхуват от конете — възрази спокойно Габриел. — Не разбирам защо, но предполагам, че това е в природата им. Момчето не е виновно.

Преди Натаниъл да е намерил думи за отговор, тя подкара Тъндър към Блек Роб, вдигна момчето от гърба на понито и го сложи пред себе си на седлото.

— Хайде, Джейк, ще се поразходим с Тъндър. Той е много по-голям от твоето пони, но аз ще се погрижа да не паднеш.

Смаян от неочаквания обрат, Джейк веднага престана да хълца. Габриел направи една обиколка на двора с коня и се насочи към моравата.

— Моля за извинение, милорд, но младата лейди има право — обади се Милнър. — Аз опитах всичко, но не успях да го успокоя. Какво ли не направих, за да свикне с понито, но мастър Джейк буквално се парализира от страх. Ще видите, че това упражнение ще му подейства добре.

Натаниъл не отговори. Само се обърна и бавно последва Тъндър.

С утешителното топло тяло на Габриел зад гърба си Джейк видимо се отпусна. Тя го помоли да вземе юздите и той се подчини с готовност. Тя сложи ръце върху неговите, за да направлява движенията му, и двамата заедно поведоха огромния кон през моравата.

— Готов ли си да направим една обиколка в тръс? — попита с усмивка Габриел.

Джейк преглътна и кимна смело. Подчинявайки се на указанията и, заби петички в хълбоците на грамадния кафяв кон. След потвърдителен сигнал от Габриел жребецът ускори темпо и премина в равномерен тръс.

Без да каже дума, Натаниъл яздеше редом с тях. Беше бесен от гняв заради непринудената намеса на Габриел, но през цялото време на този необикновен урок по езда наблюдаваше внимателно сина си и забеляза, че Джейк е овладял много добре основните умения на ездата и че след като се отпусна, съществено подобри стойката и поведението си. Натаниъл просто не проумяваше защо момчето се страхува от конете. Самият той беше участвал за първи път в лов само на осем години и бе получил една от редките похвали на баща си за ездаческото си изкуство. Габриел показваше вродена сръчност и безстрашие в общуването с конете, но за разлика от него не намираше нищо необикновено в страха, по-точно в паниката на момчето.

Това го вбесяваше, но в същото време беше принуден да признае, че методът й ще се увенчае с успех. Джейк не се наслаждаваше особено на ездата, но бе престанат да плаче и отново беше в състояние да се концентрира върху основните техники.

— Какво ще кажеш да пояздиш отново твоето пони? — предложи Габриел, когато обиколиха моравата в тръс. Джейк стискаше отчаяно юздите, блед като платно, но не издаваше нито звук. — Ще видиш, че понито ти е наполовина по-дребно от Тъндър. Права ли съм, Натаниъл?

— И аз мисля така — отговори хладно той и подкара коня си обратно към двора на оборите.

Джейк се извърна и погледна страхливо Габриел, която му се усмихна окуражително. Знаеше, че Натаниъл не одобрява дръзката й намеса, но в този момент имаше чувството, че момченцето е по-важно от всичко на света.

Щом се върнаха в двора, тя вдигна Джейк от седлото, сложи го в ръцете на очакващия ги коняр и скочи от гърба на коня.

— Искаш ли аз да водя понито, Джейк?

— Това е задача на Милнър — намеси се почти злобно Натаниъл и сам вдигна сина си на гърба на Блек Рой. — Вземи юздите и мушни стъпалата си в стремената. — Инструкциите звучаха рязко, но ръцете му пипаха почти нежно, когато поправи стойката на момченцето и намести крачетата му в стремената. — Достатъчно дълги ли са?

Джейк кимна сковано. Устните му бяха здраво стиснати.

— Водете го към моравата, Милнър. — Натаниъл отстъпи назад и конярят хвана юздата на понито. Цъкна с език и животното потегли напред. Малкият ездач седеше здраво на седлото и стискаше юздите, без да плаче и да трепери.

Натаниъл и Габриел го погледаха още минута, после Натаниъл каза:

— Да влезем вътре.

Той тръгна с дълги крачки напред. Докато го следваше, тя задиша дълбоко и равномерно, за да се въоръжи за предстоящия сблъсък.

Натаниъл затвори вратата на библиотеката с енергичен тласък и без да си губи времето в предисловия, попита рязко:

— Какво ти дава право да се намесваш, Габриел?

— Всъщност нищо — отговори спокойно тя и свали ръкавиците си. Съжалявам, ако си си помислил, че съм се намесила нарочно, за да те засегна. Но останах с впечатление, че ти не знаеш как да се справиш с проблема.

Господи, колко нетактично! Но думите бяха казани.

— Отношението ми към моя син е единствено и само моя работа — заяви той и лицето му се затвори още повече. — Той е твърде плах, защото досега е расъл само сред жени, и трябва да се научи да преодолява страховете си. Затова няма, повтарям, няма да търпя намесата на една дръзка многознайка, която си въобразява, че има право да заповядва в собствения ми дом.

Беше още по-лошо, отколкото бе очаквала. Тя бе влязла тук с намерението да се извини, но в никакъв случай нямаше да му позволи да я унижава с такива думи.

— Възпитанието на сина ви наистина е ваше задължение, лорд Прайд, но ако си въобразявате, че тираничните ви методи ще го освободят от страха, значи не разбирате нищо, ама нищичко от деца… а това означава много — завърши тя с достойна за съжаление липса на финес.

— Какво знаете вие за мен, мадам? — Гневът му се засилваше. — Нахлувате в живота ми, без да ме помолите за разрешение, и си въобразявате, че имате право да ми диктувате…

— Не сте прав! — прекъсна го Габриел, трепереща от гняв. — Не съм нахлула в живота ви!

— Е, добре, в леглото ми — отвърна подигравателно той.

— О, това също не стана без вашето съгласие, милорд. — Двамата се отклоняваха от темата и Габриел се улови, че с готовност следваше примера му и отговаряше дръзко на несправедливите му обвинения.

— Няма да ти позволя да се месиш във възпитанието на сина ми!

— А ти какво си въобразяваш, че ще изтръгнеш страха от сърцето му с бой? — изкрещя извън себе си тя. — Така, както баща ти е правел с теб, нали? Живо си представям сцената. Той сигурно се е погрижил да се страхуваш повече от него, отколкото от конете!

По бузите на Натаниъл се разля тъмна червенина и Габриел видя ясно ударите на пулса в слепоочията му. Въпреки това той не реагира веднага на острата й атака и тя зачака несигурно. В стаята се възцари напрегнато мълчание. Когато Натаниъл най-сетне заговори, гласът му беше безизразен, не разкриваше нищо от мислите, които го вълнуваха.

— Да, баща ми правеше точно това, но аз нямам намерение да следвам примера му. — Обърна й гръб и се наведе да сложи още дърва а огъня. Потискаща тишина покри пламтящия, пръскащ искри гняв, който беше бушувал между двамата. — Никога не бих причинил болка на Джейк — изскърца със зъби Натаниъл, опря се на перваза на камината и се загледа в жаравата. — Все едно да ударя Хелън.

Габриел нямаше какво да отговори. Думите бяха твърде интимни, не за чужди уши.

Натаниъл вдигна глава и я погледна втренчено. Изведнъж на лицето му се изписа безпомощност, то се отвори и стана ранимо, но само след миг отново се затвори като черупка на перла. Изправи се и повтори сковано:

— Моля те да ме извиниш. Трябва да уредя някои работи.

Това си беше истинско изхвърляне. Без да каже дума, Габриел излезе от библиотеката и шумно затръшна вратата след себе си.

Натаниъл остана известно време загледан пред себе си, барабанейки с пръсти по перваза. После пристъпи към библиотеката, извади томовете на Джон Лок и освободи вратичката на трезора. Завъртя механизма и го отвори. Извади няколко документа и ги пъхна във вътрешния джоб на жакета си, после взе от писалището купчинка листа и ги сложи в трезора. Това бяха документи за управлението на имението — безобиден материал за любопитни очи. Накрая откъсна от слепоочието си един сребърен косъм и го мушна предпазливо между вратичката на трезора и касата. Заключи вратичката и след като се увери, че косъмът не се вижда отвън, кимна доволно. Върна книгите по местата им и излезе от библиотеката.

Габриел, все още развълнувана от гневния сблъсък, се качи в стаята си, за да свали костюма за езда. На стълбата срещна икономката, която идваше отгоре, натоварена с чаршафи и завивки.

Габриел спря.

— По кое време вечеря лорд Прайд, мисис Бейли?

— В шест, мадам. Негово благородие се придържа към провинциалните обичаи. В пет и половина мастър Джейк отива в библиотеката, двамата разговарят половин час, след това негово благородие сяда да вечеря.

— Разбирам. Благодаря ви.

— Ще изпратя Ели да ви помогне да се преоблечете, мадам. Тя изглади дрехите, които бяха в пътната чанта. Нали разбирате, бяха доста измачкани.

— Да, това не ме изненадва — отговори Габриел, без да трепне. Естествено беше да се запита какви са си помислили мисис Бейли и другите прислужнички, като са видели бричовете и маската в компанията на приличните дневни рокли и изисканото бельо. — Очаквам през следващите дни да пристигнат и другите ми дрехи, затова ще ви бъда много благодарна, ако Ели поддържа в ред малкото неща, с които разполагам в момента.

— Разбира се, милейди. — Мисис Бейли слезе забързано по стълбата. Любопитството й нарастваше с всеки час. Без съмнение, контеса Дьо Босер беше истинска дама, въпреки оскъдния си гардероб и някои странни вещи в него. Но какво правеше една истинска дама с венчален пръстен в тази скандална ситуация? Клюките много бързо щяха да се разпространят в цялата околност. Слово богу, че негово благородие не се интересуваше от клюки.

От сутринта Габриел не беше имала време да разгледа стаите, конто й бяха отредени. Разполагаше с просторна слънчева спалня с тежки кадифени завеси на леглото и на прозорците, с турски килим на излъскания до блясък под и с голяма камина, в която винаги гореше огън. До спалнята имаше малък будоар с килими и завеси от розово кадифе, с удобен шезлонг, няколко кресла и прекрасно малко писалище в стил „Кралица Ан“. Там също беше запален огън.

Вратата на отсрещната стена свързваше будоара с помещенията на негово благородие. Дали това са били стаите на Хелън? От една страна, струваше и се съвсем естествено Хелън да е живяла тук, но от друга, не й се вярваше, че Натаниъл би настанил временната си любовница в спалнята на любимата си починала съпруга. Той беше строг мъж и често изпадаше в лошо настроение, но притежаваше и ясно изразена чувствителност, която разкриваше май само по време на любовната игра. Габриел беше сигурна, че никога не би омърсил спомена за починалата си съпруга.

Тя се постара да потисне любопитството си към така рано отишлата си лейди Прайд. Тя нямаше значение за присъствието й тук… освен това повече не биваше да се намесва в отношенията между лорд Прайд и сина му. Те нямаха нищо общо със задачата й.

Най-добре да остане в спалнята си до шест, за да даде възможност на Натаниъл да поговори необезпокоявано със сина си.

След като взе това решение, Габриел посрещна с благодарност предложението на Ели да й донесе гореща вода за баня. Не можеше да си представи как ще се държи Натаниъл след ужасната караница в библиотеката и смяташе да предостави решението на него.

В пет и половина тя вече седеше до прозореца на будоара и наблюдаваше как от реката прииждаха тъмни облаци. Прелитаха ята гарвани и кацаха за нощувка в боровата горичка в края на градината. Натаниъл имаше прекрасно семейно имение — от едната страна го обграждаше Бьолийо Ривър, която се виеше през заблатените ливади чак до Солент, широката водна ивица между сушата и остров Уайт, а от другата страна се простираше неизбродната и първично красива гора Ню Форест.

Следобед двамата бяха яздили през гората, прекосиха обраслата с жълтуга и пирен общинска мера и продължиха в бавен ход под прастари дъбове и букове по изровени от дъжда бразди. Габриел не познаваше тази част от страната, но усети как природата докосна някаква скрита струна в душата й. По спокойното, отпуснато лице на Натаниъл личеше, че й той обичаше уникалния контраст между морето и гората.

Тихо чукане на вратата прекъсна мислите й. Първо помисли, че не е чула добре, и обърна глава към вратата. Отново се почука, но това беше по-скоро драскане, отколкото решителен сигнал.

— Влез!

Вратата се отпори бавно и на прага застана Джейк. Ръката му стискаше бравата, лицето му беше тържествено, кръглите кафяви очи — сериозни. Изглеждаше много чист и подреден: колосана бяла риза с рюшове, панталонки от нанкин, нови обувки. Косата му блестеше мокра под енергичните опити да бъде укротена и подредена с навлажнен гребен.

— Джейк? — Габриел скочи и прекоси помещението. — Каква хубава изненада!

Покани го да влезе, но момчето поклати глава.

— Трябва да сляза в библиотеката. — Въпреки това не се помръдна от мястото си, стиснал здраво дръжката на бравата и свел глава към обувките си.

— Татко ти ще те чака — напомни му Габриел и хвърли поглед към часовника.

— Ще дойдете ли и вие? — Джейк вдигна поглед и в кафявите очи светна молба. — Да се видите с татко…

Натаниъл бе забранил на мис Примър да придружи момчето, припомни си Габриел. Наистина ли Джейк толкова се страхуваше от баща си, че не смееше да застане сам срещу него? Това беше смешно. Или може би не. Децата често се плашеха от неща, които за възрастните бяха непонятни, а Натаниъл — освен в специални, много специални моменти — не беше особено общителен човек.

— Ако желаеш. — Решението дойде от само себе си. Беше длъжна да придружи момчето, но нямаше да вземе участие в разговора.

Улови ръката на Джейк и двамата заслизаха по стълбата.

— Как се държа Блек Роб, Джейк? Препускахте ли в тръс?

— Не — отговори намръщено момчето. — Но го яздих, без Милнър да държи юздата. Утре ще се опитам да препусна… но само по моравата — добави бързо той. — Така съм щял да се чувствам по-сигурен, каза Милнър.

— Много разумно — потвърди Габриел. — Откъде знаеше в коя стая съм се настанила?

— Прими каза, че живеете в кралския апартамент. Наричат го така, защото някога тук е нощувала кралица.

— И коя по-точно?

— О, не знам.

Стигнаха пред библиотеката, Джейк спря и вдигна малката си ръка да почука по резбованата врата.

Габриел видя как малката фигура се скова и дари момчето с окуражителна усмивка. Преди той да е успял да почука, тя отвори вратата и влезе.

— Джейк казва, че в моята стая е спала кралица, Натаниъл. Коя по-точно?

Натаниъл седеше зад голямото писалище и четеше някакви документи. Когато вдигна глава и погледна към Габриел, за пореден път бе запленен от непогрешимия й вкус в избора на облеклото. Роклята й беше от мек, плавно падащ крепдешин, тъмносива, с дълги, тесни ръкави, стегнати на китките с редица копченца. Троен рюш от черна дантела на шията завършваше високото деколте, типично за следобедния тоалет. Косата й беше вдигната на темето, само няколко кичурчета се къдреха около ушите.

Изведнъж си представи голото й тяло на седалката в каретата и тази гледка се смеси със сегашната й дискретна елегантност. Споменът за преживяното удоволствие му отне дъха, прогони гнева, натрупал се в сърцето му следобеда, и студената решителност, с която бе заложил капана си.

— Роклята ми харесва — изрече почти нежно той.

— Извинявам се за нахлуването — изрече сериозно тя, но в очите й святкаше подигравка. — Боя се, че не съм си донесла вечерни рокли… нали не бях сигурна къде отивам.

— В провинциалните имения не държим особено на официалностите — увери я Натаниъл със същата сериозност и посочи собствения си скромен тоалет, състоящ се от кожен панталон до коленете и жакет от кафяво кадифе.

— И аз предпочитам непринудеността — отговори тя и прокара върха на езика си по устните. И двамата знаеха, че забележката й не се отнася до вечерното облекло.

Джейк мушна ръка в нейната и тя се освободи веднага от ноктите на чувствената възбуда, които заплашваха да я сграбчат.

— Та коя е била кралицата? — попита отново тя, сякаш предишната размяна на думи не се беше състояла.

— Кралица Каролайн, съпругата на Джордж II — обясни Натаниъл. — Прекарала е една нощ тук на път от Саутхемптън за Лондон. — Той се надигна. — Да ти налея ли чаша шери? Или предпочиташ мадейра?

— Шери, моля. — Тя взе чашата, седна до прозореца и си взе списание от масичката наблизо. Оказа се издание на „Селски пратеник“, не особено приятно четиво за човек, който не разбира нищо от селско стопанство, но то беше единственото, което й бе под ръка. Списанието трябваше да покаже на Натаниъл, че няма да обръща внимание на разговора със сина му.

Натаниъл приседна на ръба на писалището и протегна дългите си крака, отпивайки от шерито си. Джейк пристъпваше неловко от крак на крак и чакаше неизбежните въпроси за напредъка в учението, докато баща му е отсъствал.

Габриел прелистваше лениво страниците на списанието и се вслушваше в скованата размяна на въпроси и отговори. Беше цяло мъчение да слуша грижливо формулираните въпроси на Натаниъл и едносричните отговори на детето. Трябваше да стисне здраво устни, за да не се намеси. Между Натаниъл и сина му нямаше никаква връзка, нито физическа, нито емоционална. Тя трябваше да се пребори с почти нечовешкото си желание да прегърне и двамата и да ги пасне един към друг.

Защо Натаниъл беше толкова дистанциран, толкова хладен със собственото си дете? Вероятно причината не беше само в това, че се опитваше да направи момчето по-твърдо. Очевидно беше имал трудности със своя баща, но според собствените му думи не смяташе да следва примера на Джилбърт. Толкова ли не разбираше, че поведението му наранява момчето дори повече, отколкото суровите физически наказания?

Очевидно не. Натаниъл се раздели със сина си със сухо ръкостискане и го отпрати в детската стая. Наистина е мъчително, повтори си Габриел, докато следеше крадешком как мъничките пръсти на Джейк изчезнаха в голямата, твърда ръка на бащата и детето се сбогува с официален поклон.

— Кажи лека нощ на милейди — нареди Натаниъл и когато посегна към чашата си, на лицето му се изписа облекчение. За днес беше изпълнил бащинските си задължения.

— Лека нощ, Джейк. — Габриел протегна ръце и когато момчето се приближи до нея, го прегърна силно и го целуна по бузата. — Прими ще ти прочете ли приказка?

— Може би — отговори тихичко момчето и остана за момент в прегръдката й. Слабичкото му тяло се притисна към нея някак колебливо, сякаш искаше да остане, но не знаеше дали е разрешено. Габриел го целуна още веднъж.

— Утре аз ще ти разкажа едно от моите истории — обеща тя.

— Много ли истории знаете?

Господи, какво ли е станало с това помещение? — питаше се в това време Натаниъл. Изведнъж светлината бе станала по-мека и уютна, огънят пращеше весело и изпълваше иначе студената, оскъдно обзаведена библиотека с топлина и домашен уют. И тази топлина се излъчваше от Габриел. Завесите зад нея не бяха спуснати и изгряващата луна, увиснала дълбоко над тъмния завой на реката, се виждаше съвсем ясно. Перфектен сребърночерен фон за невероятната червена коса и бледата кожа.

— О, знам цял куп истории — отвърна тя и меко отстрани Джейк от себе си, като видя, че Натаниъл ги наблюдаваше смръщено. — Лека нощ, Джейк.

Вратата се затвори зад детето и за момент в стаята се възцари неловко мълчание.

— Бих предпочел да не даваш обещания на сина ми — заговори най-после Натаниъл, — особено такива, които биха могли да нарушат обичайния му дневен ритъм.

— Но аз само предложих да му разкажа история за лека нощ — възрази тя и в гласа й имаше примирение. — Щом не искаш да съм аз, защо ти не му разкажеш нещо?

— Не знам истории — отвърна рязко той.

— Не може да не помниш някоя история от детството си. — Тя го изгледа невярващо над ръба на чашата си.

Натаниъл поклати глава.

— Не помия някой да ми е разказват истории за лека нощ.

— Бедното малко момче. — В сърцето й пламна съчувствие. — Явно си имал ужасно детство.

— Изобщо не беше ужасно. — Натаниъл се взираше с безизразно лице в пламтящия огън.

— Сам ли беше?

— Да, като теб.

— Откъде знаеш? — попита изненадано тя.

— Майлс каза нещо подобно. — Натаниъл вдигна рамене, изпи чашата си и се надигна. — Ако си готова, да отидем да вечеряме. Не искам да ядосваме готвачката. Не понася, когато яденето й трябва да чака.

— Не можем да й се сърдим. — Габриел стана и пое официално протегнатата му ръка. — Бях само на осем години, когато заживях с Джорджи и семейството й, и останах там до осемнайсетата си година. Затова не съм се чувствала сама.

Натаниъл не отговори. Отвори й вратата към трапезарията и церемониално я покани да влезе. Помещението беше огромно, обзаведено с тежки дъбови мебели, с тъмна ламперия. На дългата маса бяха сложени два прибора, в двата тесни края. В средата бе поставен тежък сребърен свещник с осем запалени свещи и светлите кръгове още повече подчертаваха голямото разстояние между двамата.

Габриел отвори уста да предложи малко по-приятно разположение на местата, което би улеснило и прислугата да сервира, но веднага я затвори. Днес беше първият й ден тук и беше критикувала достатъчно. Нямаше никакво право да възразява срещу разпоредбите на домакина, все едно колко необикновени ги намираше.

Тя седна на стола, който Натаниъл й придърпа, и го погледна по дължината на масата с израз на — както се надяваше — интелигентна, учтива сътрапезница.

— Познаваш ли семейството на Джорджи?

— Не пряко — отговори Натаниъл, опита виното, което му бе налял прислужникът, и му даде знак да обслужи Габриел. Стъпките на младия мъж отекнаха оглушително по излъскания дъбов под, докато вървеше по продължение на масата.

— Джорджи е най-голямата от шест деца — започна да разказва Габриел, защото имаше чувството, че трябва да обясни непринуденото си общуване с децата на мъжа, който със сигурност не разбираше нищо от това.

Тя се усмихна на спомена. Семейство Дьован беше голямо, непредвидимо, доста хаотично, през повечето време щастливо, но със склонност да попада от една беда в друга. Слава богу, лейди Дьован приемаше белите на децата си е лекота — ако изобщо ги забелязваше, — а мъжът й реагираше с безразборни шамари и милувки. Нито едно от децата не се притесняваше, че ще получи наказание, което всъщност се полагаше на братчето или сестричето му. Справедливостта беше подвижна добродетел в дома на Дьован и всички я приемаха с весел прагматизъм.

Габриел сложи в чинията си парче артишок от купата, която и подаде непрестанно движещият се напред-назад прислужник, и започна да описва живота си у семейство Дьован. Досега беше убедена, че е много занимателна събеседница, ала Натаниъл реагираше на историите и забележките й най-много с нищо незначещо измърморване и през повечето време мълчеше. Понякога се случваше да се намръщи или да изръмжи неодобрително.

Накрая тя се отчая, реши да му предостави воденето на разговора и потъна в мълчание. Тишината се прекъсваше само от движенията и приглушените въпроси на младия прислужник.

— Сега ще те оставя сам с чаша порто — каза тя, когато приключиха и слугата се оттегли с празните чинии. По време на второто ястие не бяха разменили нито дума.

— Не е нужно — отговори Натаниъл и напълни чашата си от кристалната гарафа. — Нали сме само двамата… освен ако не искаш да се оттеглиш.

— Не мисля, че има голяма разлика — заяви тя и се облегна назад. — Очевидно враждебността ти спрямо разговорите на масата е дълбоко вкоренена и аз не виждам какво значение може да има компанията ми. Жалките ми напъни да водя разговор не дадоха никакъв резултат. Щом не умея да те забавлявам…

Натаниъл изгледа недоволно масивния свещник в средата на масата, който му пречеше да я вижда.

— Това е дяволски глупав начин да се вечеря — установи гневно той. — Кой, по дяволите, е решил да сложи приборите в двата края на масата? Изобщо не мога да те виждам, камо ли да ти говоря.

Габриел отмести стола си.

— Ако си готов да разделиш портвайна си с мен, ще си позволя да се приближа.

— Наистина искам да седиш до мен. — Той се изправи и я изчака да заеме съседния стол. — Може би пак ще ме обвиниш, че съм вечно мрачен и непоносимо кисел.

— Опитай се да го оспориш, ако можеш — отвърна предизвикателно тя.

Той изкриви лице в знак на разкаяние и счупи един орех.

— Знаеш, че не мога — изръмжа той и й подаде ядката.

— Е, вероятно опитите ми да те забавлявам с разговор не бяха достатъчно убедителни — отвърна спокойно тя и пъхна ядката в устата си. — Искаш ли да опитаме още веднъж? На каква тема да говорим? Децата и детството, естествено, са забранени. — Тя го изгледа крадешком, за да види реакцията на дръзката си забележка.

Лицето му се помрачи за миг, но после вдигна рамене.

— Признавам, че това не е тема, която ме вдъхновява. Не искам да говоря и за Джейк, затова се старай оттук нататък да го избягваш в разговорите ни, ако не ти е много трудно.

— Както желаеш.

Тя отпи глътка порто и отправи към него поглед, изпълнен с чувствени обещания, над ръба на чашата.