Джейн Фийдър
Кадифе (7)

ШЕСТА ГЛАВА

Джейк седеше на най-долното стъпало на каменната стълба, която водеше към входната врата на Беърли Мейнър, и рисуваше нещо с пръчка в чакъла под краката си. Постепенно се очерта четириъгълна къща с големи прозорци. Момченцето се намръщи и огледа творението си.

Утринното слънце позлатяваше светлорусите му коси. Той се огледа и прехапа устни. Беше нежно дете, което все още не беше излязло напълно от бебешката възраст — показваха го кръглото личице и трапчинките на лактите му.

Когато колелата на каретата заскърцаха по чакъла, Джейк вдигна глава. Иззад ъгъла се показа каретата на баща му и се насочи към входа. Джейк захвърли пръчката и се изправи бавно. Изтупа внимателно панталонките си и в големите кафяви очи, светна бдителност. Остана на мястото си, скръстил ръце зад гърба, и изчака каретата да спре и вратичката да се отвори.

Проследи как баща му спусна стълбичката и гъвкаво скочи на земята. Той протегна ръце и за смайване на Джейк от каретата слезе жена.

Баща му често приемаше посетители, но никога не им представяше сина си. Те пристигаха обикновено нощем, заминаваха си пак по тъмно и прекарваха цялото си време с баща му в библиотеката. Джейк познаваше само кръстника си, Майлс Бенет, но той не ги посещаваше много често. Тази дама беше първата, която идваше в Беърли Мейнър.

Жената застана под слънчевата светлина и с усмивка вдигна поглед към обрулената от времето фасада на къщата, построена в стил „Кралица Ан“. Не носеше шапка, косата й беше небрежно хваната на опашка на тила.

Натаниъл видя сина си и на челото му веднага се появиха бръчки. В същото време лицето му възприе строгото изражение, до болка познато на момченцето. Джейк усети как го присви корем. Всеки път се надяваше на нещо друго, макар да не беше в състояние да облече желанието си в думи. Но първата среща с баща му беше винаги една и съща.

— Джейк. — Натаниъл застана пред сина си и му подаде ръка за поздрав. Момчето я стисна с безизразно лице. — Защо не си в учебната стая? — Бащата пусна ръката на сина си и бръчките на челото му станаха по-дълбоки.

— Днес е неделя, сър. В неделя нямам уроци. — Гласчето на Джейк прозвуча колебливо, сякаш се питаше дали пък нещата не са се променили и са забравили да му кажат.

Натаниъл погледна сина си и си припомни неделите на собственото си детство. Тогава се чувстваше свободен и използваше всяка открадната минута, за да обикаля оборите или да лови риба в реката. Обичаше също да се катери по големия дъб в началото на парка. Или да…

— Добър ден, Джейк, как си? — Дамата се приближи с усмивка. — Видях, че рисуваше в пясъка. Някога и аз обичах да правя това. — Тя се наведе и огледа критично рисунката му. — Винаги рисувах по два комина на къщите си, от двете страни на покрива. Позволяваш ли? — Тя вдигна пръчката му от земята и с енергичен замах нарисува още един комин, докато Натаниъл я гледаше мълчаливо, а очите на Джейк се разшириха от изненада.

Момчето реши, че тя е най-красивата жена на света: блестящи очи, позлатена от слънцето червена коса, бяла, почти прозрачна кожа. Той обичаше силно Прими, своята гувернантка, и търпеше нежностите на бавачката си, която му вдъхваше чувство на уют и топлина, макар че майчинската й загриженост често му досаждаше, но не гледаше на двете като на жени. Спътницата на баща му беше различна от всички дами, които беше виждал досега. В къщата живееше и икономката мисис Бейли, но тя по нищо не се отличаваше от Прими и бавачката. Мисис Адисън, съпругата на викария, приличаше повече на дама, но не беше като тази тук. Мисис Адисън се полюляваше в такт с проповедта на мъжа си, виреше нос във въздуха, освен това имаше грозна остра брадичка.

— Забрави ли добрите маниери, Джейк? — попита строго баща му. — Поклони се на контеса Дьо Босер.

Джейк примигна и се подчини.

— О, трябва да ме наричаш Габи — засмя се Габриел и топлата й ръка улови неговата. — Така правят всичките ми английски приятели.

— Върви в учебната стая, момче — нареди Натаниъл. — Може да е неделя, но аз съм сигурен, че не си си написал домашните.

— А сигурно те чакат и други полезни занимания — промърмори подигравателно Габриел, когато момчето се обърна и с видима неохота започна да изчаква стълбите.

— Не е прилично да те нарича Габи — рече Натаниъл и в гласа му имаше недвусмислен укор. — Това означава липса на респект.

— Глупости! — възрази енергично тя, изчака, докато детето се отдалечи достатъчно, и се обърна сърдито към него: — Да не мислиш, че ще може да произнесе правилно фамилното ми име? То му е абсолютно чуждо.

— Първо, Джейк вече не е бебе. И второ, напълно достатъчно ще е да те нарича „мадам“, а тази дума няма да го затрудни особено.

Тя се намръщи още повече.

— Щом има моето позволение, не виждам защо трябва да възразяваш. Обръщението в никакъв случай не означава липса на респект.

— Подобно обръщение е прекалено интимно. — В гласа на Натаниъл звънна гняв. — Ти сама каза, че така те наричат приятелите ти. Едно шестгодишно дете не може да се причисли към тази категория.

— Аз много се надявам, че ще ми стане приятел — настоя натъртено тя.

— Ако всичките ти английски приятели те наричат Габи, а аз не, какво съм аз за теб? — Без да знае защо, Натаниъл се почувства обиден. Трябваше да й даде урок.

— Каквото искаш. — Тя затрепка с ресници срещу слънчевите лъчи и устните й се изкривиха в дяволита подкана. — Любовниците имат по-специални отношения помежду си, те не са просто приятели, не намираш ли?

— Да, може би — отговори тихо той и погледна дълбоко в очите й. — Но отношенията им включват и приятелството, не смяташ ли и ти така?

— Би било желателно — отговори спокойно тя. „Но не и в нашия случай. Не и с човека, виновен за смъртта на Гийом.“

Нищо в израза на лицето й не издаде за какво мислеше в момента. Годините, през които беше обичала Гийом тайно, я бяха научили да крие майсторски истинските си чувства пред враждебния свят.

Тя разтърси буйно глава и продължи:

— Моля те, нека не се караме за нещо толкова незначително като начина, по който Джейк може да се обръща към мен. Тук съм само за малко, нали? Щом „Габи“ толкова не ти харесва, кажи му да ме нарича „мадам“. На мен ще ми е неприятно, но… — Тя вдигна рамене. — Момчето е твой син.

— Права си, наистина не е толкова важно. — Натаниъл се изненада много от думите си. — Сигурно почти няма да го виждаш.

— И защо не?

— Защото мястото му е в детската и в учебната стая. Щом намеря подходящ учител, ще бъде твърде зает, за да се мотае навън и да рисува с пръчки в пясъка. Хайде да влезем.

Той взе ръката й и я поведе по стълбата към отворената входна врата, където ги очакваше икономката.

Габриел не каза нищо за това сухо, безкомпромисно обяснение. Този въпрос не я засягаше, но сега й стана ясно, че Майлс не е преувеличил. Отношенията между Натаниъл и малкия му син бяха напълно лишени от сърдечност.

Мисис Бейли положи всички усилия да скрие смайването си, когато лорд Прайд представи гостенката си и заяви, че графинята ще остане поне две седмици и трябва да бъде настанена в кралския апартамент до неговия.

Възрастната жена огледа скритом френската графиня и не откри нищо във външността и поведението й, което да я определи като паднала жена. Само дето не носеше шапка. Гостенката на господаря беше общителна, но се държеше като истинска дама и не показваше и най-малки признаци на смущение или непознаване на правилата в едно аристократично домакинство. Реагира със спокойна естественост на поздравите на персонала. И въпреки френското си име говореше безупречен английски, без следа от акцент.

Присъствието на сама жена в дома на самотен джентълмен допускаше само едно заключение, но мисис Бейли веднага усети, че всяка проява на дързост и всяко своеволие от страна на слугите ще бъдат посрещнати достойно от графинята. Тази жена несъмнено беше дама. А негово благородие със сигурност щеше да накаже жестоко всеки, който се осмелеше да говори зад гърба на гостенката му.

— Ако милейди желае да ме последва, ще ви отведа в стаите ви. Мисис Бейли се усмихна дружелюбно, но с уважение. — Бъртрам ще качи багажа ви.

— Благодаря, мисис Бейли.

Габриел последва икономката на горния етаж, като се усмихваше скрито при мисълта, че оскъдното съдържание на пътната й чанта ще даде още храна за приказки сред прислугата. Но Джорджи скоро щеше да узнае къде се намира приятелката й и да й изпрати багажа.

Натаниъл отиде в библиотеката с намерението да прегледа писмата, които се бяха натрупали през отсъствието му. Смяташе след това да повика управителя на имението и да се осведоми как вървят нещата. После щеше да разпита гувернантката на Джейк как напредва учението на момчето. Щеше да се наложи да обясни на мис Примър, че вече не се нуждае от услугите и, защото търси подходящ домашен учител. Дали синът му напредваше в ездата? Конярят Милнър щеше да го осведоми за всичко.

— Мисис Бейли каза, че ще те намеря тук. — Веселият глас на Габриел рязко прекъсна размишленията му и Натаниъл се обърна почти сърдито към вратата. — Моля за извинение — промълви тя, уплашена от изражението му. — Вероятно трябваше да почукам, но не помислих, че това е частният ти кабинет.

Цялата ми къща е моя частна сфера, помисли си Натаниъл с раздразнение, което не успя да овладее. Поне така беше след смъртта на Хелън. Не беше свикнал някой да му се изтърси неочаквано в стаята и да попречи на делата му. Какво, за бога, беше станало с нето, та се поддаде на безсрамните искания на Габриел дьо Босер? Имаше да урежда цял куп важни дела и нямаше нито време, нито желание да танцува но свирката на жената, която се бе вмъкната неканена в живота му.

— Велики боже — пошепна Габриел, когато разбра какво е предизвикате появяването й. — Ти вече съжаляваш, че си ме поканил, нали?

— Не съм те поканил — отвърна хапливо той. — Ти сама се покани.

— Но ти се съгласи. — Тя затвори тихо вратата зад гърба си и направи няколко крачки към него. — Може би трябва да ти напомня защо се съгласи. Тази сутрин трябваше да бързаме. Страноприемницата не беше особено удобно място за сутрешни нежности, нали?

Усмихна се и очерта устните му с върха на показалеца си.

— Много ми се иска да разбера какво толкова намерих у вас, лорд Прайд, след като всеки миг се убеждавам, че сте непоносим мърморко. А ако продължаваш да мръщиш челото си, скъпи мой, ще станеш още по-грозен. Сега изглеждаш само кисел и злобен.

Натаниъл улови китката й и попипа равномерно биещия пулс.

— Както виждам, решена сте да кажете цялата горчива истина, мадам.

— Понякога човек има нужда точно от това — отвърна тя и в гласа й звънна сериозност.

— О, така ли? Е, мисля, че тогава и аз ще кажа истината. Вие сте безсрамна, коварна жена, Габриел дьо Босер, и аз не мога да разбера какъв дявол ме е подгонил, откакто се запознах с вас.

Тя наклони глава и обясни бавно:

— Мисля, че това се нарича страст.

Натаниъл се предаде. Устата му се изкриви в усмивка. Незнайно как, Габриел винаги успяваше да го развесели, да премахне лошото му настроение. Тя не се страхуваше от точката, когато той достигаше границите на търпението си. По-точно, предизвикваше го, за да разбере къде е тази граница. Загубен съм, помисли си той, като видя посланието в черните очи. Тя не е жена, която се задоволява с ежедневието. Винаги иска да се изкачи на следващия връх, да изследва дълбочината на следващата река, да прескочи най-високата ограда.

Вече знаеше, че такава жена означава само ядове. Но тя беше най-вълнуващата жена, която някога беше срещал, и той не можеше да й устои. Неволно я оприличи с лавина и избухна в смях.

Във внезапен пристъп на страст той хвана китките й с една ръка, вдигна ги над главата й и притисна тялото й към своето. Тя се засмя под устните му, дъхът й се смеси с неговия, зъбите й се впиха изкусително в долната му устна. Чувственото ухапване разпали кръвта му и го изпълни с диво желание. Освободи китките й, хвана я за дупето и притисна долната част на тялото й към коравата си, пулсираща плът. Мушна коляно между бедрата й и този груб жест издаваше неутолим глад.

— Велики боже! — пошепна той и шумно пое въздух, без да разхлаби коравата си хватка. — Имам чувството, че съм моряк, който от дванайсет месеца не е имал жена.

— А ти ми вдъхваш чувството, че съм някоя уличница от пристанищния квартал — изгука нежно тя. — Само тяло, никакъв разум… само желание, никакви мисли…

На вратата се почука. Натаниъл моментално се отдалечи от нея и й обърна гръб. Габриел пристъпи към библиотеката и изчака почукалият да влезе.

— Лорд Прайд, исках да попитам дали желаете Джейк да дойде в библиотеката при вас, след като вечеря.

Натаниъл се покашля и се обърна към мис Примър с хладно, овладяно изражение (поне така се надяваше).

— Моля за извинение — смънка жената. — Не бях сигурна дали… след като имате посещение… — Тя се запъна и на лицето й избиха червени петна. Не смееше да погледне към Габриел, която стоеше с гръб към вратата и разглеждаше книгите в библиотеката.

— Контеса дьо Босер няма да има нищо против, ако Джейк прекара половин час в библиотеката, преди да вечеряме — отговори Натаниъл.

— Не, нямам нищо против. — Габриел реши, че е време да се обърне и да забележи присъствието на гувернантката. — Не желая да нарушавам обичайно го му ежедневие. Децата разчитат, че всичко ще върви по установения ред, нали? — Тя се усмихна на жената, която моментално забрави скандалното значение на това неочаквано посещение и отговори на усмивката й.

— О, да, разбира се, графиньо — отговори уверено тя. — Джейк много се безпокои от промените.

— Аз обаче смятам, мис Примър, че вече е време момчето да опознае разнообразието на живота — намеси се твърдо Натаниъл. — Той трябва да се научи да се приспособява към промените. Когато отиде в интерната…

— Да, естествено, милорд. Но той е още толкова малък. — Мис Примър погледна Габриел, сякаш търсеше съюзница. Гувернантката беше жена на средна възраст, тънка и безцветна, със страхливи сини очи и поведение на човек, свикнал да го укоряват и приемащ без оплаквания постоянните унижения.

Бедничката няма сили да се бори с работодателя си, помисли си Габриел. Натаниъл показваше признаци на нарастващо нетърпение. Мис Примър очевидно също ги забеляза, защото нервно отстъпи към вратата.

— Моля за извинение, че ви обезпокоих, сър. В пет и половина ще доведа Джейк в библиотеката.

— Не е нужно да го придружавате — настави Натаниъл. — Той знае пътя до библиотеката и ще се оправи сам.

Мис Примър остана до вратата в мъчителна нерешителност. Очевидно искаше да каже още нещо, но не можеше да събере кураж.

— Има ли още нещо, мадам? — попита строго Натаниъл.

— Не, милорд. — Гувернантката излезе и тихо затвори вратата след себе си.

— Колкото по-скоро се махне, толкова по-добре — отбеляза Натаниъл, когато останаха сами. — Сигурно си мисли, че ако не е тук, за да го пази, Джейк ще направи нещо ужасно.

— Да го пази ли? От какво?

— Само бог знае. Сигурно от чудовища, от призраци, от дългокраки паяци и от нощни шумове — обясни презрително той. — Джейк е много плахо дете и ако не се научи да се брани, в Хароу ще му е много тежко.

— Но той ще отиде там едва след няколко години — възрази тихо Габриел.

— Две години не са чак толкова много време.

— Прав си — кимна замислено тя. Трябваше енергично да си напомни, че няма нито право да се меси, нито интерес към личните грижи на Натаниъл. Надигналата се преди няколко минути страст бе изцяло угаснала.

— Искаш ли да обиколим къщата? — попита рязко Натаниъл.

— С удоволствие, ако имаш време — отговори учтиво тя.

— След един час трябва да се срещна с управителя на имота. — Той й отвори вратата. — Предполагам, че ще намериш с какво да се занимаваш, докато съм зает.

— Сигурно. — Тя мина покрай него и излезе в коридора. — Ще пиша на Джорджи да ми изпрати още дрехи.

— Ако ми дадеш писмото, щом го запечаташ, ще то изпратя веднага — усмихна й се той.

— Много сте мил, лорд Прайд — промърмори Габриел и го изгледа с обичайната си подигравателност. Запъти се към стълбището и изведнъж спря, когато погледът й падна върху картината на отсрещната стена.

— Каква красива жена! — На портрета беше изобразена млада жена с големи кафяви очи, които гледаха с такава топлота и сърдечност, сякаш искаше да излезе от картината и да се присъедини към тях. Гъстата коса падаше на златни къдрици по гладки те бели рамене, ръката бе грациозно вдигната към брадичката.

— Картината е от Хенри Ребърн обясни кратко Натаниъл. — Нарисува я в Шотландия. Имам къща там. — Сложи ръка на кръста на Габриел и я поведе нагоре.

— Това, естествено, е Хелън — каза Габриел, впила поглед в портрета. — Джейк има нейната коса и очи.

— Това не е необичайно. — Гласът му прозвуча твърдо, натискът върху гърба й се засили.

Решена при удобен случай да разгледа картината във всички подробности, тя тръгна пред него и двамата влязоха в дългата галерия, където висяха портретите на предишните лордове Прайд със съпругите и децата им.

Габриел разгледа внимателно всички картини. Мъжете бяха без изключение мрачни и недоволни, със същите тесни, аскетични лица като настоящият лорд Прайд. Накрая спря пред портрета на Джилбърт, шестия лорд Прайд.

— Не изглежда особено весел — рече с усмивка тя. — Не бих желала да застана пред него, когато съм се провинила в нещо. Изглежда като убеден привърженик на принципа „Не жали тоягата, за да възпиташ детето, както трябва“.

— Такъв беше — призна Натаниъл. — Имаше силна ръка и я използваше без скрупули… не, че това ми навреди…

Габриел го погледна изпитателно, питайки се колко истина имаше в думите му. Строго възпитаваните деца често ставаха строго възпитаващи родители.

— Страхуваше ли се от него?

Натаниъл направи гримаса.

— Да, ужасно.

— И това не ти навреди?

— Малко здрав страх оформя характера — отговори той с вдигане на раменете.

„Но какъв характер се създава по този начин?“ Габриел запази въпроса за себе си и отново си напомни, че нямаше интерес да се занимава със сложната личност на английския супершпионин Прайд.

— Твоите агенти съобщиха ли ти, че Наполеон заповяда на Талейран да се присъедини към него във Варшава? — попита тя с нарочна небрежност.

— Да — отговори кратко Натаниъл.

— А съобщиха ли ти, че Талейран има намерение да убеди Наполеон да подкрепи полските патриоти?

Тя спря пред следващия портрет и го заразглежда задълбочено, сякаш изобщо не се интересуваше от отговора му.

Натаниъл не бе чул нищо такова. Плановете на Наполеоновия външен министър бяха за него като книга със седем печата — както и за всички други. Въпреки това не беше готов да обяви, че Габриел е подложена на изпитание тъкмо по тази точка.

— Е, и какво от това? — В гласа му прозвуча пренебрежение.

— Нищо, просто си помислих, че ще те интересува. Талейран е убеден, че Наполеон иска само да ограби богатствата на Полша и да си присвои военните й ресурси, като през цялото време залъгва поляците, че ще направи нещо конкретно за независимостта им.

— Мислех, че това е очевидно за всеки, който наблюдава внимателно Наполеон.

При тези груби думи Габриел смръщи чело. Талейран я беше снабдил с няколко късчета информация, с които да захрани Натаниъл и да спечели доверието му, но засега той реагираше с абсолютно безразличие. Очевидно й предстоеше още много работа.

— А очевидно ли е защо, за разлика от своя император, Талейран се застъпва за силна, независима Полша? — Тя стоеше пред портрета на майката на Натаниъл — висока жена с надменно лице, която подхождаше отлично на страшния Джилбърт.

Натаниъл се вгледа в съвършения й гръб. Винаги стоеше изправена, с опънати рамене, с високо вдигната глава. Позата й е също така изправена и безкомпромисна като цялото й същество, помисли той бегло.

— Мисля, че мога да отгатна — усмихна се той. — Разкажи ми твоята версия.

Тя се обърна развеселено към него.

— Това е коварен трик, скъпи мой, но аз няма да се хвана на уловката ти. Защото имам твърдото намерение да спечеля облога ни.

Той вдигна скептично едната си вежда и промърмори презрително:

— Само глупците са сигурни в себе си.

Габриел сведе очи, за да скрие пламналия в зениците им гняв. Много скоро щеше да се разбере кой от двамата е глупец.

— Ще видим — изрече заканително тя и вдигна рамене. Остави темата Талейран и Полша и пристъпи към високия прозорец, от който се разкриваше прекрасна гледка към просторните морави, които слизаха към реката. — Как се казва тази река?

— Бьолийо Ривър. Влива се в Солент. Ако обичаш водата… долу имаме лодки. Натаниъл застана зад нея, сложи ръце на тила й и внимателно разтри меката кожа под брадичката. Очевидно не беше в състояние да се отдели от нея. Ароматът на кожата и косите й проникваше в порите му и той сведе глава, за да зарови лице в тъмночервените къдрици.

— Не мога да управлявам лодка. — Тя сведе глава под натиска на милувката му и потъна в транса на възбудата.

— Струва ми се невъзможно да има нещо, което ти не умееш. — Той очерта с пръсти фините й ушенца, после дланите му покриха бузите и.

— Очевидно не знаеш много неща за мен. — Тя потърка лице в дланите му, реагира на милувката като котка. Какво правеше той с нея? Защо и при най-лекото докосване в крайниците й потичаше разтопена лава? Дълбокото ожесточение срещу него, могъщият напор за отмъщение отлитаха като пера, разпилени от буря, за да отстъпят място на невероятно силна физическа реакция.

Тя се опита да си представи лицето на Гийом, страстните черни очи, широката, весела уста, енергичната брадичка. Кожата й пазеше бегъл спомен за ръцете му върху тялото й — умели докосвания на любовник, опознал най-тайните кътчета на съществуването й.

Заля я вълна на тъга и болка, толкова силна и жива като през първите дни след загубата. За момент болката я упои.

Натаниъл усети промяната. Топлата, дишаща кожа под пръстите му пренесе болката в собственото му тяло.

— Какво ти е? — пошепна той, без да отделя лице от косите й. — Ти страдаш, знам.

— Само лош спомен — пошепна с мъка Габриел и се отдръпна от ръцете му, разтърсена от тръпка на отвращение, което не можа да потисне. Не можеше да сподели болката си с този мъж. Само не с него! — Мисля, че привършихме обиколката, нали?

Натаниъл я погледна несигурно. Естествено, бе усетил тръпката на отвращение, спонтанното отблъскване в гласа й. Откъде изведнъж се взе това отчуждение? Какво криеше от него?

— Права си, трябва да вървя — отговори той. — Преди час изпратих да повикат управителя на имота. Опитай се да си намериш някакво занимание. Ако желаеш да напишеш писмото си в библиотеката, ще намериш в писалището хартия, мастило и пера.

— Благодаря. Ако нямаш нищо против, ще остана още малко тук, горе.

— Естествено, както желаеш. — Той направи кратък поклон и я остави сама.

Габриел остана неподвижна, загледана през прозореца, чакайки болката в сърцето й да отслабне и тъгата отново да се затвори в ъгълчето, което я пазеше от натрапници.

Когато се успокои, тя се обърна и слезе с бързи стъпки във фоайето. Сега имаше време да разгледа на спокойствие портрета на Хелън.

Майлс й бе казал, че Натаниъл е обожавал съпругата си. Не беше трудно да се разбере защо — добротата и нежността буквално светеха от очите й. Меките извивки на тялото и не показваха нито един остър ръб, каквито тя, Габриел, имаше предостатъчно.

Колко различен беше Натаниъл, мъжът, обичал Хелън, от лорд Натаниъл Прайд, какъвто беше сега? Сигурно и тогава е бил строг, каза си тя, тази мрачна страна в характера му е още от детските му години. Ако съдеше по портретите в галерията, това беше типична черта на семейство Прайд. Друга характерна черта беше нетърпението му, но може би беше успявал да го сдържа в присъствието на Хелън.

С нея съвсем не се стараеше да се въздържа. Тя беше също толкова твърда колкото него — или по-скоро преживяното я бе направило такава. Закалена в огъня на революцията, на терора, от загубата на толкова обичани хора. Но под твърдата повърхност се криеше ранима душа. Гийом я познаваше и обичаше с всичките й противоречия. Натаниъл обаче не биваше да ги открие. Никога нямаше да го допусне достатъчно близо до себе си, за да я разбере.

Габриел влезе в библиотеката и се зае да претърси помещението крачка по крачка, търсейки някакъв знак, че там се съхраняват тайни документи. Трябваше да използва всеки удобен случай да се добере до важна информация.

Грижливото търсене не даде резултат, с изключение на едно заключено чекмедже на писалището. Но чекмеджето беше твърде малко и можеше да побере само няколко листа хартия. Тя мушна острието на ножчето за хартия между чекмеджето и плота на писалището и сръчните й пръсти затърсиха шарнира на ключалката.

Шумът на отварящата се врата я спря изведнъж. Ножчето падна на килима и тя се отпусна на колене, за да го вдигна, при което доволно установи, че диша равномерно и ръцете й ни най-малко не треперят.

— Габриел? — извика от вратата Натаниъл. — Какво, за бога, правиш на пода?

— Изпуснах ножчето за хартия. — Тя се изправи, сложи ножчето на писалището и се обърна с усмивка към него.

— О! — Той я погледна объркано. — За какво ти е нож за хартия? Мислех, че ще пишеш писмо на братовчедка си.

— Точно това възнамерявах, но не намерих мастилото. Докато проверявах на писалището, без да искам, бутнах ножчето.

Тя следеше внимателно израза на лицето му в търсене на подозрение или съмнение, но той очевидно прие обяснението й.

— Мастилото е в онзи шкаф, заедно с хартията и перата. Ето, виждаш ли? — Той отвори махагоновия секретар и й показа търсените неща. — Всичко е тук.

— Да, благодаря ти. Явно съм забравила какво точно си ми казал. — Тя се запъти към секретаря. — Сега ще напиша писмото до Джорджи.

— Мисис Бейли ни е приготвила нещо за хапване в малкия салон. Дойдох да попитам гладна ли си.

— О, да, гладна съм. Честно казано, умирам от глад. — Тя нави на пръста си една тъмночервена къдрица и я пъхна в небрежно забодения кок на тила. — Имам чувството, че е минала цяла вечност, откакто закусихме.

— Права си — засмя се той. — Тръгнахме от страноприемницата в шест, а сега минава дванайсет.

— Това обяснява глада ми. Ти уреди ли нещата с управителя?

— За момента. — Той отиде до библиотеката и извади няколко книги. — Искаш ли днес следобед да излезеш на езда с мен? Не мога да ти предложа лов, но трябва да обходя голям участък от гората.

— Би било прекрасно — отговори хладно тя, устремила поглед към онова, което се появи зад книгите, небрежно захвърлени върху малката масичка наблизо.

Дългите пръсти на Натаниъл се занимаваха с ключалката на сив метален трезор. Той беше обърнал гръб на Габриел и тя не видя какво точно направи, но вратата се отвори мигновено. Тя пристъпи по-близо и се надигна на пръсти, за да вижда по-добре. Във вътрешността на трезора бяха натрупани документи, кутии и пликове.

Натаниъл извади сноп документи, прелисти ги набързо, остави ги обратно в трезора и хлопна вратичката. Отново направи нещо на ключалката и се чу тихо щракване. Накрая прибра книгите по местата им и се обърна отново към Габриел.

— Това ли е мястото, където съхраняваш тайните си? — попита без заобикалки тя и в гласа й звънна предизвикателство. Трябваше да коментира действията му — би било твърде подозрително да запази мълчание.

— Това — отвърна спокойно той. — В този трезор се намират инструментите на главния агент Прайд. Хайде сега да обядваме.

Явно е убеден, че трезорът е абсолютно сигурен, каза си Габриел, докато го следваше по коридора. Дори не бе направил опит да скрие мястото от нея — сигурно не предполагаше, че тя би могла да има някакъв специален интерес към тайните му. А може би изобщо не предполагаше, че тя би могла да бъде двоен агент и да измами доверието му? Тя бе предложила услугите си на английското правителство и Саймън Ванбруг беше убеден в искреността й. Единственото възражение на Натаниъл срещу нея беше полът й. Защо тогава да крие от нея къде съхранява тайните си? Нали съдържанието на трезора щеше да остане недостъпно…

Естествено, той не можеше да знае, че си има работа с експерт в отварянето на трезори. Гийом я бе научил на много неща, а останалото бе овладяла от полицаите на Фуше.