Джейн Фийдър
Кадифе (3)

ВТОРА ГЛАВА

В удобния кабинет, разположен в задната страна на къщата на улица „Д’Анжу“, седяха двама мъже, които никак не си подхождаха. Външният министър Талейран и министърът на полицията Фуше. Талейран, елегантният аристократ, и бруталният Фуше се различаваха не само по външност, но и в избора на методите и похватите, които използваха. Ала и двамата се славеха като експерти в изкуството да се работи тайно, и двамата постигаха целите си по скритите, виещи се пътеки на интригата, веднъж дипломатично, друг път безмилостно прагматично.

След Наполеон двамата бяха най-влиятелните и могъщи мъже във Франция и в цяла Наполеонова Европа. В действителност обаче те почти никога не работеха заедно: всеки предоставяше на другия неговото поле на действие, всеки си завоюваше вниманието на Наполеон по свой начин. Но в тази студена януарска вечер в Париж, докато Наполеон подготвяше настъпление срещу руската армия в Източна Прусия, двамата се бяха събрали, за да обсъдят изпълнението на план, който беше в интерес на цяла Франция.

— Тази седмица е установила контакт с него при семейство Ванбруг в Кент. — Талейран глътна коняка си на един дъх и даде знак на госта, че може да напълни отново чашата си.

Дебелите, тромави пръсти на Фуше се сключиха около крехката кристална гарафа. Талейран огледа с отвращение изгризаните му нокти и черните косъмчета, израсли нагъсто по червената кожа, и забарабани по полираната облегалка на креслото си с фините, грижливо поддържани пръсти на изискан аристократ.

— Какво знае тя за Прайд? — попита Фуше и отпи голяма глътка от превъзходния коняк.

— Че е най-умният резидент на агентура, който се е раждал някога на английска земя… че досега не сме могли да се доберем до него… че тя трябва да успее.

— Точно така — да ни осигури възможност да се справим завинаги с него!

Талейран потрепери, макар и едва забележимо. Фуше беше такъв грубиян! Всъщност външният министър нямаше никакво намерение да отстрани завинаги Натаниъл Прайд, но Фуше не биваше да знае това. И за двамата беше изгодно да вкарат Габриел в английските тайни служби, затова се бяха споразумели да си сътрудничат и да осигурят необходимите средства. Фуше искаше двоен агент в Англия, за да нанесе опустошителни поражения на английските тайни служби. За разлика от него Талейран — много по-далновиден, — желаеше да си осигури непосредствена връзка с английското правителство. Затова се бе насочил към Натаниъл Прайд. Само Габриел можеше да го спечели.

За момента двамата с Фуше работеха заедно по изпълнението на опасния план. След време плановете на Фуше със сигурност щяха да се пресекат с неговите и тогава Талейран щеше да намери начин да го обезвреди.

— Наистина ли мислите, че жената ще се справи и ще проникне в организацията им? — Фуше зададе този въпрос, впил злобен поглед в домакина си.

Талейран кимна без колебание.

— През последните години Габриел е наш куриер и мога да кажа, че е смело и изобретателно момиче. Тя работи за нас още откакто се влюби в „Черния заек“. Сегашната й мисия изисква още много способности, но тя е жена със страстни убеждения и решителност, освен това жадува да отмъсти за убийството на любовника си. Знам, че ще успее.

— Бих дал всичко, за да разбера кой тогава го предаде — заяви Фуше с мрачно изражение. — В негово лице загубихме най-добрия си агент! По-дяволите, ще ми се да се изплюя от гняв!

Той събра устни и Талейран потрепери при мисълта, че думите му ей сега ще станат действителност, но за щастие Фуше се отказа и вместо това изпразни чашата си на един дъх.

За момент се възцари мълчание. Огънят в камината пращеше, а когато под вратата нахлу студен въздух, свещите в свещниците затрепкаха.

— Сега имаме възможност да извадим кестените от огъня — заговори след малко Талейран! — Габриел ще съумее да превърне недостатъците в предимства. Щом спечели доверието на Прайд, ще започне да ни доставя ценна информация, между другото и списък на английските агенти, които работят понастоящем във Франция. Ако Гийом е бил предаден от английски двоен агент в нашите редици, много скоро ще го открием.

— Сигурен ли сте, че Габриел няма свои… тайни?

— Абсолютно сигурен — отговори твърдо Талейран. — Никой не знае за връзката й със „Заека“. Любовта им беше известна само на мен. Знаете, че съм кръстник на Габриел. Баща й беше един от най-близките ми приятели и беше съвсем естествено да й предложа закрилата си, когато след революцията се върна от Англия. Тя се запозна с Гийом една вечер, когато той дойде на тайно посещение при мен, и двамата веднага се влюбиха.

Високомерното лице на Талейран за миг се помрачи. Не можеше да мисли без болка за любовта между двамата красиви млади хора, за властното взаимно привличане… това беше една от най-силните и най-объркани любовни връзки, които беше имал привилегията да насърчава.

Фуше не коментира. Знаеше, че в аристократичния свят се разиграват много подобни любовни афери, но никой не го признава открито.

— При страстна любов като тяхната Габриел много скоро разбра истината за дейността на Гийом, за начина, по който той служеше на Франция. Честно казано, склонен съм да мисля, че той с готовност й е разкрил тайните си… — Талейран се усмихна малко накриво, припомнил си как укори младия мъж в липса на дискретност, а Гийом защити страстно и себе си, и любимата си, и се оказа прав — тя не ги издаде.

— Габриел настоя да играе своя роля в тайните служби и „Заекът“ я обучи да работи като куриер. За да се прикрие, тя се включи по-активно в светския живот — като моя подопечна и като вдовица на измисления виконт дьо Бакьор, отнесен от лошата треска в имението си някъде на юг. Но истинският й живот си остана скрит за очите на обществото.

Той разпери ръце.

— Двамата се срещаха тайно и чакаха да дойде денят, когато ще заживеят заедно, без да се крият… ще се оженят и ще имат деца. — Той поклати глава. — Но не би.

— Прав сте — отвърна Фуше с нотка на нетърпение. Той не проявяваше глупава сантименталност. — Значи тя се съгласи да прелъсти онзи Прайд?

— Ако се наложи, ще го направи.

Полицейският министър се усмихна доволно.

— И вие сте студенокръвно животно като мен — отбеляза той и се надигна. — Нищо, че носите на главата си епископска митра.

— Аз съм бивш епископ — поправи го спокойно Талейран. Но съм човек, който обича страната си. Нали ще излезете през задната врата? — попита той с многозначително кимване.

— А коя друга? — отвърна рязко Фуше. — Заобиколени сме от подозрителни очи, а и императорът няма да се зарадва особено, ако узнае, че външният и полицейският министър се срещат тайно.

Талейран се усмихна одобрително.

— Напълно сте прав. Предполагам, че императорът ще се уплаши повече от съюз между нас двамата, отколкото от нов Трафалгар.

— И ще бъде напълно прав — заключи дълбокомъдро Фуше.

Когато вратата се затвори зад Фуше, Талейран се върна до камината. Двамата с полицая бяха малко странен впряг, но интригата, която разработваха, беше с огромен залог: император Наполеон трябваше да бъде свален от трона си. Двамата щяха да работят заедно за тази цел, да използват различните си техники и области на влияние и един ден усилията им щяха да се увенчаят с успех. Когато дойдеше този ден, съюзът им щеше да се разтури и двамата щяха да си съперничат за властта.

Талейран отпи глътка коняк и кимна замислено. Фуше знаеше тези неща не по-зле от него, но въпреки това беше готов да работи съвместно с вечния си съперник за бъдещето на Франция.

Светът има в излишък добри намерения, размишляваше Талейран, докато търсеше в библиотеката си новото издание на Волтеровия „Кандид“. Прелисти книгата, усмихвайки се на вечния пасивен оптимизъм на Панглос: „Всичко е добро в най-добрия от всички възможни светове.“ Критичното отношение спрямо тази специална философия беше нещо, което свързваше външния и полицейския министър на Наполеон. Винаги имаше пространство за промени.

 

 

В дома на семейство Ванбруг Габриел спеше съня на праведница и сънуваше само приятни неща, независимо от упорството на лорд Прайд. Събуди се, преди камериерката да й донесе горещ шоколад, и се почувства свежа, сякаш не беше прекарала част от нощта в катерене по стени. Скочи от леглото и разтвори завесите, за да види прекрасното зимно утро: бледото утринно слънце позлатяваше заскрежената морава под прозореца й, а по плочките танцуваха многоцветни искри.

Тя се наведе навън и се вгледа в отсрещната стена, обрасла с диви лози. Там беше прозорецът на Натаниъл Прайд. Дали го бе затворил, след като нощната му посетителка си бе отишла? В студената светлина на новия ден пътят по стената изглеждаше много по-опасен, отколкото през нощта, но тя изобщо не беше изпитала страх.

Габриел се извърна от прозореца едва когато камериерката влезе с чаша горещ шоколад и бисквити.

— Много рано сте станала, мадам — каза момичето и остави таблата до леглото. — Божичко, в стаята ви е студено като в гроб! Затворете, прозореца, моля ви, а аз ще разпаля огъня.

— Да, благодаря ти, Мейси. — Габриел едва сега усети, че стоеше на прозореца само по тънка нощница. Затвори бързо и се мушна отново в леглото, за да изчака момичето да запали нов огън от жаравата, останала в камината.

— Искате ли да извадя костюма ви за езда, мадам? — Камериерката се изправи и изтупа престилката си. Огънят вече пламтеше весело.

— Да, моля. — Габриел отпи жадно глътка шоколад от сребърната чаша.

— Момчето е излъскало ботушите ви — отбеляза доволно Мейси, вдигна към светлината тънките ботуши за езда, изработени от най-фина испанска кожа, и ги прегледа за неизлъскани места.

Габриел промърмори някакво неясно съгласие. Според уговорката с Талейран тя бе пристигнала в Англия без собствена камериерка и сега трябваше да се задоволява с прислужничките на Джорджиана. Колкото по-малко хора бяха в непосредствена близост до нея, толкова по-малка беше опасността да я разкрият. Освен това така щеше да има значително повече свобода на движение и се съобразяваше единствено със себе си.

Мейси тичаше усърдно напред-назад. Донесе й гореща вода, помогна й да се облече, да се среши и да стегне шнуровете на ботушките, като през цялото време бъбреше весело за най-новите оплаквания на бременната си сестра и за бракониера, хванат от пазача миналата нощ. Габриел я оставяше да говори, само от време на време подхвърляше нищо незначещи забележки. Собствените й мисли бяха съсредоточени върху предстоящия ден и поредната атака срещу Натаниъл Прайд.

След около час тя слезе в стаята за закуска, като си тананикаше полузабравена детска песничка: Ура, ура, дойде време за лов! Ура, ура, ще застреляме лисицата с пушката! Ура, ура, събрахме се всички за лов!

Днес плячката й щеше да е много по-голяма от няколко пухкави лисици.

Един слуга побърза да й отвори вратата към стаята за закуска. На дългата маса седеше само лорд Прайд.

— Добро утро, сър — поздрави Габриел с непринудена усмивка, сякаш миналата нощ не се беше покатерила през прозореца на спалнята му и не бе седяла на леглото му. — Очевидно сме станали по-рано от всички други.

— Да — отговори кратко той, без да вдигна поглед от чинията си.

— Денят е прекрасен — продължи упорито тя, докато вдигаше капаците на купите върху масичката за сервиране.

— Да.

— Специално за лов.

Никакъв отговор.

— О, прощавайте. Вероятно и вие сте от мъжете, които мразят да разговарят, докато закусват? — В кривата й усмивка имаше недвусмислена подигравка.

Отговорът на лорд Прайд беше нещо средно между, изръмжаване и пухтене.

Габриел сложи в чинията си порция омлет и зае място в другия край на дългата маса, достатъчно далеч от мълчаливия си сътрапезник. Продължи да тананика детската песничка, докато мажеше филийка с масло, стараейки се да не поглежда към Натаниъл.

— Трябва ли да го правите? — попита раздразнено мъжът. Челото му беше смръщено, зеленикаво-сивите очи изпущаха гневни искри.

— Какво правя? — попита тихо Габриел и го погледна невинно.

— Непременно ли трябва да тананикате тази проклета песен? — изръмжа той. — Ходи ми по нервите.

— О, прав сте — засмя се весело тя. — И на мен ми ходи по нервите, но не иска да излезе от главата ми. Нали знаете колко упорити са подобни песнички.

— Не, за щастие не знам — изръмжа той още по-нелюбезно. Габриел вдигна рамене и посегна към каната с кафе.

— Учудвам се, лорд Прайд. Ако аз изпитвах такава враждебност към сътрапезници на закуска като вас, щях да взема всички мерки, за да ме оставят на мира.

— Точно това направих. Повечето хора не слизат на закуска преди седем и половина — а по това време аз отдавна съм изчезнал.

— Велики боже, откъде събрахте сили за толкова дълга реч? — попита Габриел и се изкуши да изръкопляска. — Бихте ли ми подали млякото, моля?

Натаниъл бутна шумно стола си и дървото изскърца многозначително по излъскания под. Посегна към сребърната каничка с млякото, мина по дължината на масата и я остави до чашата й с кафе с такава ярост, че капки мляко пръснаха по покривката.

— Благодаря — кимна любезно тя и попи петънцата със салфетката си.

Натаниъл я изгледа с безпомощен гняв. После се обърна рязко и излезе от стаята, като едва не се сблъска с Майлс Бенет и мис Бейбъри, които влязоха в стаята за закуска, разговаряйки оживено.

— Добро утро, Натаниъл — поздрави го в най-добро настроение Майлс. — Предполагам, че вече си закусил в приятно усамотение.

— Точно обратното — изръмжа Натаниъл и побърза да се отдалечи.

Майлс се ухили и намести стола на мис Бейбъри.

— Добро утро, Габи. Както виждам, потребността на нашия приятел да започне деня в пълно усамотение е била чувствително засегната.

— Така изглежда — отбеляза хладно Габриел. — Не разбирам защо не се храни в стаята си, щом не понася компания.

Масата бързо се напълни с въодушевени ловци. Габриел закуси и се качи в стаята си, за да си вземе шапката, ръкавиците и камшика за езда. Натаниъл бе облякъл от сутринта бричовете и жакета, значи също имаше намерение да се присъедини към ловуващите. Явно нямаше да й бъде лесно да го увлече в приятен разговор, но може би хубавото време щеше да й стане съюзник и да разведри мрачното му лице. Трябваше непременно да намери начин да установи непринуден контакт с него.

Натаниъл също пътуваше без личен слуга и основанията му бяха подобни на нейните. Той оправи шалчето си пред огледалото и изтупа стария си цилиндър. Изглеждаше изискан и традиционен, без да прави особено впечатление. Контеса Дьо Босер обаче му бе отнела дъха още с влизането си в стаята за закуска, макар да се надяваше, че не й е доставил удоволствието да види възхищението му.

Ако на този свят имаше поне една жена, която умее да се облича, това беше тя. Докато повечето високи жени се опитваха да намалят ръста си, тя правеше най-доброто от него. Черният костюм за езда беше в строга кройка като вечерната рокля, но подчертаваше изкусително извивките на тялото й. Единствената му украса беше смарагдовозелен ширит, а на шията й беше вързано снежнобяло муселинено шалче, забодено със смарагдова игла.

Как, по дяволите, бе успял да забележи всички тези подробности, докато тя смущаваше сутрешното му спокойствие с глупавите си приказки?

Правилата на учтивостта изискваха да изчака пристигането на Саймън. Тогава обаче щеше ясно и открито да каже на приятеля си какво мисли за коварните му интриги и да се сбогува… да отиде в Хемпшир с надеждата да намери малко мир и покой. И да види Джейк.

Джейк. Дори само мисълта за детето предизвика в сърцето му несигурност и чувство за вина. За какво намекна снощи Майлс, когато поиска да узнае дали Джейк е доволен от живота си? Възможно ли беше едно шестгодишно дете изобщо да има мнение по такива въпроси?

Натаниъл видя пред духовния си взор кафявите очи на синчето си. Обградени от гъсти мигли, блестящи, емоционални. Очите на Хелън. Косата му — къдрава, руса, със съвсем светли кичурчета. Косата на Хелън. Трапчинката на брадичката. Трапчинката на Хелън, брадичката на Хелън.

Изтощеното лице на Хелън сред възглавниците… бледо, неприличащо на лице на жив човек. Мътните, замъглени очи, които го гледаха с отчаяние и молба… и с вяра, че той ще я спаси от смъртта!

А той я остави да умре. Претърпя жалък провал. Когато извадиха Джейк от тялото й, тя беше вече мъртва. Не можа да види детето, чието раждане очакваше с такова нетърпение.

От страшното събитие бяха минати шест години, но Натаниъл имаше чувството, че е било едва вчера. Дали душевната мъка щеше някога да се уталожи? Сигурно милостивият бог беше наредил мъките на спомена, ужасната тъга и чувството за вина да продължават дълго, но един ден все пак да престанат.

Зовът на ловен рог прекъсна вечния кръговрат от безутешни мисли. Натаниъл нахлузи ръкавиците си, грабна камшика и излезе от стаята. Един ден под открито небе щеше да прогони за малко болезнените спомени. Умората беше чудодейно целебно средство.

Когато излезе навън и спря за момент да погледне навалицата от ловци, кучета и коне, събрана на площадката пред къщата, той веднага видя Габриел дьо Босер. Графинята носеше тривърха шапка с дълго сребърно перо, което докосваше рамото й, и яздеше черен ловен кон, чиято блестяща козина се сливаше с черната й пола.

Сякаш усетила изпитателния му поглед, тя се завъртя на седлото и го погледна право в очите. Беше твърде далеч, за да разбере какво изразяваше лицето й, но му беше лесно да си представи подигравателния блясък в зениците и малко кривата усмивка — вече ги беше виждат достатъчно често. За момент изпита чувството, че тя го е заловила с погледа си и го е лишила от собствена воля, направила го е неспособен да се движи. В следващия миг тя се наведе да поеме прощалното питие, което й подаде един слуга, и магията се развали. Един ратай доведе сивия петнист кон на Натаниъл, той се метна бързо на седлото и застана в края на множеството, далече от оживените разговори и весели поздрави, както и от ругатните на кучкарите, които напразно се опитваха да обуздаят възбудените животни.

Габриел изпи на един дъх горещото подправено вино и подаде чашата на слугата, след което се обърна към съседа си:

— Лорд Прайд май не обича особено ближните си, права ли съм, Майлс?

Младият мъж се ухили с разбиране.

— Значи си забелязала.

— Няма как да не го забележа. Виж само как се отдели от другите. — Тя се намръщи неодобрително. — Има ли някаква специална причина да се държи така?

— Преди шест години жена му почина от родилна треска. Той я обожаваше. Оттогава е такъв… затворен в себе си.

— О! — Габриел не можа да каже нищо повече. Талейран не й беше разказал подробности от живота на човека, когото трябваше да прелъсти и предаде. Саймън, добрият, милият Саймън, който беше просто пионка в играта й, бе казал само, че Натаниъл е труден за общуване и тя трябва сама да намери път към сърцето му.

Не, тя не искаше да изпитва съчувствие към врага. Не искаше да прояви разбиране, нито да знае нещо за тайните ъгълчета в душата му. Щеше да го използва и да отмъсти за смъртта на Гийом. Не искаше да го възприема като човешко същество, преживяло трагедия — това можеше само да я направи несигурна.

— Той има момченце… Джейк… — продължи Майлс, който не подозираше нищо от мислите й. — Мило дете, но двамата не се разбират. Натаниъл сякаш не знае как да общува с него. Може би защото много прилича на майка си.

Не, в никакъв случай не искаше да чуе това.

— Предполагам, че един ден ще го преодолее — рече тихо тя и вдигна рамене. Осъзна колко студено и безсърдечно бяха прозвучали думите й, когато срещна изненадания, неодобрителен поглед на събеседника си. Но не можеше да допусне нещо да я отклони от плана й.

— Главният ловец казва, че ще опитат в горите на Денит Спини — каза тя, за да смени темата. — Там има много дивеч.

— Да се надяваме, че ловът ще е добър. — Майлс направи кратък поклон и се отдалечи. Лицето му си остана затворено и студено.

Главният ловец отново вдигна рога до устните си и даде сигнал за тръгване. Кучетата се втурнаха напред и кучкарите хукнаха след тях, ревейки заповеди, които само те и животните разбираха. Ловците препуснаха по дългата входна алея. Габриел си осигури място начело на колоната, веднага след кучетата и главния ловец.

Натаниъл наблюдаваше маневрите й с неохотно уважение. Без да помисли какво прави, той заби пети в хълбоците на коня си, за да се присъедини към нея. Габриел дьо Босер беше агресивна ездачка и явно познаваше терена. Трябваше да признае, че двамата имаха нещо общо: той също не беше склонен да стои на заден план, даже когато това означаваше да язди редом с нея. Изравни коня си с нейния и й кимна бегло.

— Обичате ли да разговаряте, докато яздите, лорд Прайд, или и тук сте толкова затворен, колкото на масата за закуска? Да се осмеля ли да ви заговоря, или ще ми откъснете главата?

Въпросът бе зададен с измамна мекота, придружен от дяволит поглед и недвусмислено предизвикателство. Тази жена излъчваше някаква странна сила. Той я бе усетил още миналата вечер, но сега я виждаше съвсем ясно. Отново изпита чувството, че тя има някакви планове за него, че знае нещо, което той не знае. Мислеше, че среднощното й посещение е изяснило този въпрос, но се оказа, че все още има неизвестни.

— Стига да не запеете пак онази ужасна песничка — изръмжа той и неволно се усмихна.

Усмивката го издаде: очите, до преди секунда студени кафяви камъни, изведнъж се стоплиха и придобиха лешников цвят. Тясното лице се оживи, в ъгълчетата на очите се появиха красиви бръчици от смях, устата му загуби строгостта си.

Смаяна, Габриел установи, че Натаниъл Прайд е забележително красив мъж.

— Ура, ура, дойде време за лов! Ура, ура, дойде време за лов! — запя през смях тя. — Сам сте си виновен, лорд Прайд! Бях забравила песничката, а сега пак се настани в главата ми. Ще хванем лисицата…

— Спрете веднага, Габриел!

— Какво ще получа за това, сър?

Добре познатите дързости. Но толкова приятни. Мислите се надпреварваха в главата му. Какви бяха тези намеци? Жената флиртуваше с него! От осем години не беше флиртувал с жена. Откакто се запозна с Хелън, не беше погледнал към друга. Тя не умееше да флиртува. Беше твърде невинна за това, твърде пряма.

Вече не си спомняше как би трябвало да реагира на предизвикателството и съзнанието за това го направи необичайно плах и смутен.

— Знаете ли, аз размислих — каза тя. Гласът й беше сериозен и смущението му изчезна. — Реших, че можете да ме подложите на изпитание, за да ви докажа годността си.

— Какво? — извика изумено той.

— Да ме подложите на изпитание — повтори тя търпеливо. — Да ми поставите задача, която да изпълня… например да получа определена информация… или…

— Млък! — извика строго той и рязко махна с ръка. — От всички недискретни…

— Не — прекъсна го също така рязко тя. — Нямате право да ме наричате недискретна. Да не мислите, че някой се интересува какво си говорим? А пък и не могат да ни чуят. Не виждате ли, че имаме голяма преднина? — Тя посочи зад себе си и той се озърна. Наистина. Двамата бяха съвсем сами.

Но дори това обстоятелство не беше в състояние да потуши гнева на Натаниъл. Отново наруга на ум Саймън, че е разкрил самоличността му на тази нахална жена, която беше твърдо убедена, че работата в тайните служби е само увлекателна игра.

— Не знам какво си е въобразил онзи глупак Саймън — изрече той тихо, подчертавайки всяка дума. — Никой, повтарям, никой извън правителството и тайните служби не знае с какво се занимавам. Даже Майлс. А вие имате нахалството да говорите с мен за това, докато отиваме на лов! Не разбирате ли, че става въпрос за живот и смърт?

— Преувеличавате — отговори спокойно Габриел. Гневните му думи изобщо не я засегнаха. — Вече доказах на Саймън колко полезна мога да бъда и той се съгласи да ме препоръча. Можете да го попитате.

— О, точно това възнамерявам, повярвайте — отвърна ожесточено лорд Прайд.

— Впрочем — продължи тя, сякаш не го беше чула, — аз смятам, че воденето на важни разговори на открито само спомага за опазването на тайната. Тук никой няма да заподозре нищо. Никой не може да ни чуе. Според мен това е много разумна тактика. По време на вечеря например човек може да предаде важна информация, без никой да разбере, стига да е достатъчно сръчен. — Тя го изгледа изпитателно и вдигна едната си съвършено оформена вежда.

Натаниъл изскърца със зъби. Всяка дума, казана от нея, беше правилна, самият той използваше тази тактика… но да чуе истината от една разглезена, скучаеща светска дама — това беше съвсем друго нещо.

— Хайде да сключим мир — предложи с усмивка тя. — Аз знам, че съм права, и мога да ви гарантирам, че никога не съм недискретна. Няма да разочаровам доверието ви. Саймън също го знае. Той ме познава по-добре от вас, но се надявам, че това скоро ще се промени — добави примирително тя.

— Боя се, че не споделям надеждите ви, мадам. — Натаниъл стисна устни и мълча, докато стигнаха гората. Кучетата се втурнаха в гъсталака и ловците ги последваха предпазливо.

Натаниъл нарочно изостана и остави на Габриел голяма преднина. Човек имаше само две възможности да се справи с трудностите: да излезе очи в очи с тях или да им избяга. Втората възможност беше единствено разумната в случая. Контеса Дьо Босер беше специална трудност и сигурно нямаше да я преодолее толкова лесно.

Габриел галопираше напред, като се питаше дали е направила една крачка напред или две крачки назад. Имаше момент на топлина и хумор, но тя го разруши, защото се устреми безогледно напред. Направи го, защото времето напираше. Имаше на разположение само тази седмица. Когато лорд Прайд напуснеше дома на семейство Ванбруг, пътищата им щяха да се разделят и не се знаеше кога ще се срещнат отново, камо ли да спят под един покрив. Надали щеше да й се предложи друг такъв случай да го „обработи“.

Главният ловец, който препускаше сред глутницата разярено лаещи и душещи на всички страни кучета, изкрещя някаква заповед и Габриел рязко вдигна глава. Моментално забрави всичко останало и се съсредоточи върху лисицата. Обзе я добре познатата възбуда и кръвта запулсира по-бързо във вените й.

Главният ловец даде сигнал с рог и леденият въздух се зареди с напрежение. Кучетата се заровиха с див лай в храсталака, след малко един от кучкарите изрева тържествуващо и сърцето на Габриел заби ускорено.

— Избяга! — Някой бе видял лисицата да се измъква от скривалището си.

Главният ловец даде сигнал за онези, които може би не бяха чули новината, и компанията отново се раздвижи. Мъже и жени препуснаха между дърветата, по замръзналата земя затропаха копита, към ясното небе полетяха бели кълбести облачета от дъха на хора и коне.

Когато видя пред себе си полегат склон, който преминаваше в безкрайно пасище, Габриел дръпна коня си настрана и ездачите прелетяха покрай нея.

— Натаниъл! — извика тя, като го видя начело на колоната, — да минем оттук!

Решена да привлече вниманието му, тя го нарече на малко име. В този момент знаеше само, че той е също така въодушевен и безстрашен ловец като нея и че иска да му покаже местата, които познаваше от детските си години.

Той веднага обърна коня си и препусна към нея, без да помисли какво прави. Габриел се засмя тържествуващо и препусна в галоп към другия край на пасището.

Като в транс той видя масивния жив плет със стърчащи тръни. Конят на Габриел вече беше готов за скок.

Невъзможно е, помисли си с ужас мъжът. Това е самоубийствен скок! В следващия миг неговият кон също се приготви за скок, ускори крачка и след минута вече летеше във въздуха. Едва когато се приземиха от другата страна. Натаниъл забеляза зад себе си широкия заледен ров, който също трябваше да прескочат.

Тази жена беше луда! Но сега нямаше време за такива мисли. Габриел препускаше пред него към следващия жив плет, доста по-нисък, и възбудата от преследването нахлу мощно в кръвта му, съпътствана от злобния лай на кучетата и сигналите на ловните рогове.

Прескочиха и втория жив плет и Натаниъл видя, че са изпреварили значително ловците. Вече яздеха точно зад главния ловец и кучетата, а лисицата беше ясно видимо червено-кафяво петно и тичаше към гъсталака от дясната им страна.

Глава до глава, конете галопираха след кучетата и навлязоха безстрашно в гъсталака. Останалите ловци бяха на няколкостотин метра след тях. Кучетата изведнъж загубиха следата и започнаха да описват кръгове, джафкайки възбудено.

Габриел едва успя да спре коня си. В никакъв случай не биваше да мине пред кучетата, защото щеше да унищожи всички следи и миризми — това беше непростим грях.

— Според мен лисицата се скри безвъзвратно — изрече задъхано тя.

— Не знам да се радвам ли или да се ядосвам, но ловът беше прекрасен, нали?

Шапката й се беше изкривила, под периферията се подаваха тъмночервени къдрици. Прозрачната бледнина на тена й се бе обагрила в розово, тъмните очи светеха. Натаниъл не можеше да откъсне очи от нея.

— Вие сте луда! — заяви той. — Защо направихте онзи рискован скок? Можехте да си счупите врата. Не може да няма по-лек път през живия плет.

Габриел го погледна отчуждено.

— Разбира се, че има. Но нали трябваше да запазим преднината си.

— Това не е извинение.

Тя го погледна неразбиращо.

— Какво искате да кажете?

— Че това беше най-рискованият скок, които някога съм виждал — уточни мрачно той.

— Защо ме последвахте, след като ви е било страх?

— Не говоря за страх. Аз не рискувах, като прескочих плета. Моят кон е по-едър и по-силен от вашия.

— О, възразявам — отвърна меко тя. — Това няма нищо общо с конете, права ли съм, лорд Прайд? Въпросът е какво могат жените и какво — мъжете. Или може би трябва да кажа: какво не бива да правят жените?

— Можете да казвате каквото си искате — отговори рязко той. — Но с тази постъпка отново ми доказахте, че не притежавате необходимите качества, за да работите в тайните служби. Още снощи ви казах, че безогледното излагане на опасност на себе си и на други хора е недопустимо в нашата работа.

— Глупости — възрази енергично Габриел. — В моя скок нямаше нищо безогледно. Конят ми е един от ловните жребци на Саймън и е достатъчно силен, за да носи на гърба си едър мъж, освен това стъпва много сигурно. Да не говорим, че съм прескачала този плет десетки пъти. Имението на семейството на Джорджи граничи с това на семейство Ванбруг и аз познавам местността от детските си години. Не можете да си представите колко пъти съм ловувала по тези места.

— Вие дори не спряхте, за да помислите за последствията, мадам — не се предаде той. — Партньор с такива навици е опасен и не заслужава доверие.

Той се обърна нетърпеливо към разочарованите кучета и ругаещите ловци. Останалите членове на ловната компания също бяха навлезли в храсталака.

— Няма смисъл да стоим тук. Защо не продължат и не потърсят друго скривалище?

— След минута ще тръгнем към гората Хогарт — отговори Габриел и сведе глава. Май нямаше смисъл да води спор с този човек, изтъкан от ужасяващи предразсъдъци. Щеше да предизвика само остър словесен сблъсък, без да постигне никакъв резултат. Не, тя имаше нужда от друга, по-рафинирана тактика на сближаване. — Моля да ме извините, лорд Прайд. Мисля, че ще тръгна към гората по късия път. Естествено, вие няма да пожелаете да ме придружите, защото ще се наложи да преодолеете още едно „опасно“ препятствие. Сигурна съм, че няма да пропуснете нищо, ако се присъедините към главната група.

Тя обърна коня си и препусна по пътеката, която извеждаше от гъсталака. Изпита огромно задоволство, когато скоро след това чу зад себе си тропот на копита. Усмихна се на себе си, приведе се над гривата на коня и излезе на общинската мера, обрасла с бодлива жълтуга. Щом се озова на открито, Габриел пришпори коня си и черният жребец препусна в галоп. Не бе преувеличила, когато каза, че конят е свикнат да носи по-голяма тежест от нейната. Това беше допълнително предимство в състезанието, което се готвеше да устрои на Натаниъл Прайд.

Двамата прекосиха в галоп едно доста стръмно възвишение и нито за миг не забавиха ход. Препятствието, което Габриел искаше да прескочи, се оказа триметрова каменна стена в подножието на хълма, която заграждаше овощната градина на голяма ферма. Гората Хогарт беше от другата страна на овощната градина и кучетата трябваше да я заобиколят. Смелият ездач можеше да е сигурен, че ще стигне навреме на мястото, от което кучетата щяха да се втурнат в гората.

Натаниъл не разбираше защо следва Габриел. Освен че отново беше разпалила гнева му с подигравателните си забележки. Освен че не можеше да стои далеч от нея. В нейната компания се чувстваше волен да следва импулсите си. Същото правеше и тя.

Когато видя пред себе си стената — масивно, заплашително стърчащо съоръжение от бледожълт пясъчник, беше вече много късно. Искаше да й изкрещи, че това е лудост, но черният жребец вече се приготви за скок и той не посмя да рискува и да уплаши животното. Едно погрешно движение можеше да го извади от равновесие и копитата му да се ударят в горния ръб на стената. При това бясно темпо и най-лекото докосване можеше да доведе до падане, което щеше да изхвърли ездачката от седлото като снаряд от оръдие.

Без да иска, Натаниъл затвори очи и когато отново ги отвори, стената стърчеше непосредствено пред него. Вече беше много късно да спре собствения си кон, даже да искаше. Сивият жребец — като всички коне — следваше водача със сляпо доверие.

Двамата полетяха във въздуха и след един зашеметяващо дълъг миг паднаха с глух трясък на твърда земя сред ябълковите дървета на фермера Грегсън.

Конят на Габриел се бе приземил съвсем близо до тях и дишаше тежко. Юздите висяха свободно на шията му. На няколко метра от него лежеше безжизнената фигура на ездачката му. Шапката й бе отхвръкнала настрана, черната пола беше разпростряна върху влажната тъмнозелена трева под дърветата.