Джейн Фийдър
Кадифе (27)

ДВАДЕСЕТ И ШЕСТА ГЛАВА

— Потопили са цялата датска флота! Бомбардирали са Копенхаген и са потопили цялата датска флота! — Император Наполеон ходеше напред-назад в заседателната зала на Тюйлери и закръгленият корем се носеше пред късите му крака като барабан, а коравите очи хвърляха гневни погледи към събралите се министри.

— Така изглежда, сир — кимна спокойно Талейран и си взе щипка емфие. Новопровъзгласеният заместник велик княз на Франция стоеше в една ниша, облегнат на широката рамка на прозореца, и разтриваше сакатия си крак, докато около него се водеха оживени дискусии.

Английското правителство беше реагирало бързо и ефективно на информацията, която Талейран бе изпратил от Тилзит. Вече нямаше датска флота, която да подсили блокадата на балтийските пристанища. Естествено датчаните не бяха много щастливи от този факт, този ход ги бе направил ожесточени врагове на Англия, но най-важното беше, че по този начин тайните клаузи в договора от Тилзит бяха загубили заплашителността си.

Талейран се загледа замислено към парка под прозореца, потопен в златното сияние на слънцето. Есента беше в разгара си. Листата на платаните бяха червено-кафяви, алеите бяха изпъстрени с есенни цветя. Откъм Сена се носеше гневен кучешки лай. Под Пон Ньоф минаваше дълъг товарен сал.

— Мосю Талейран, какво ще кажете за отказа на португалското правителство да подсили блокадата? — Новият външен министър зададе въпроса с известно колебание. Беше свикнал да се допитва до своя шеф за всичко и още не се решаваше да изрази по-енергично собственото си становище.

— Крайно неблагоприятно обстоятелство, като се има предвид катастрофата с датчаните — отговори бившият външен министър.

— Неблагоприятно? Така ли го наричате? — избухна императорът. — А аз ви казвам, че това е предателство! — След поредния изблик на гняв той млъкна рязко и огледа Талейран с неприкрита враждебност. Този мъж беше прекалено хитър. Всеки дипломатически двор в Европа се доверяваше на мненията му и се вслушваше в съвета му. Ако някога се появят различия между моето и неговото мнение, каза си с недобро чувство императорът, мнението на бившия външен министър ще тежи много повече от моето.

Само ако можеше да се лиши от хитростта и компетентността на този човек! Положението беше колкото неприятно, толкова и неподходящо за един император — да зависи от помощта на човек като Талейран, от подкрепата на съветник със собствени възгледи, който не се страхува да ги изкаже. Фактът си беше факт: император Наполеон не беше в състояние да управлява огромната си империя без Шарл-Морис дьо Талейран-Перигор.

— Ако се присъедини към блокадата, Португалия е обречена на фалит, сир — обясни Талейран, както беше правил и друг път. Това беше само още един случай, в който императорът отказваше да се вслуша в призивите за умереност. Наполеон не понасяше да му противоречат. Той гледаше напред не за да определи евентуалните последствия, а за да подхрани честолюбието си. Силата му беше в това, да използва съществуващите обстоятелства в своя изгода, и то незабавно. За разлика от него Талейран виждаше катастрофалните последствия от увеличаването на товара върху Франция в този момент.

— Ще помолим испанците за помощ — оповести Наполеон. — Ще предложим на Испания да разцепи Португалия, така португалците ще станат послушни. Шампани, изпратете вест до испанския крал и го помолете да изпрати свой доверен човек за тайна конференция във Фонтенбло, която ще започне още следващия месец, когато дворът се премести там.

Талейран се посвети отново на разглеждането на градините под прозореца. Английското правителство трябваше незабавно да узнае за това намерение на Наполеон. Покоряването на Португалия беше само претекст. Наполеон искаше да контролира целия Иберийски полуостров. Сигурно щеше да примами испанците с предложения да получат част от Португалия и с фалшиво приятелство, но те щяха да разкрият истинските му цели веднага щом му разрешат свободно преминаване през страната, за да нахлуе в Португалия. Влезеше ли в Испания, Наполеон щеше да овладее най-важните стратегически пунктове и никога нямаше да се отърват от него.

Англичаните не можеха да си позволят да останат бездейни и да чакат Иберийският полуостров да се присъедини без съпротива към френската империя и смъртоносната блокада да се разпростре върху испанските и португалските пристанища.

Габриел беше вече жена на своя резидент, а Фуше беснееше от гняв. Полицейският министър имаше дълга ръка, но нямаше как да си отмъсти на Габриел, без да застраши несигурния съюз с Талейран, съюз, който му беше спешно необходим и беше много по-важен от жаждата му за отмъщение. Габриел не биваше да напуска Англия — там беше на сигурно място.

Скъпата ми кръщелница е на точното място в точното време, каза си с усмивка бившият външен министър. И ще ми бъде много полезна — ако успея да я убедя.

Щеше да й изпрати тайната информация и да й предложи да я предаде на подходящия човек. Габриел имаше остър ум и гледаше напред. Не можеше да си представи, че ще се откаже да повтори онова, което веднъж вече беше извършила с такъв успех. Тя беше длъжна да разбере, че помага на приятелите си и на родината на съпруга си, която сега беше и нейна.

 

 

Габриел седеше на каменната пейка в градината с писмото на Талейран в скута си. В краката й се бе образувал дебел килим от меднокафяви листа, които се сипеха непрестанно от стария бук. Във въздуха се носеше пикантна миризма на горящи листа — градинарят беше запалил огромна купчина пред къщичката си — и тази миризма й напомни как през дългите зимни следобеди седяха пред буйния огън, печаха кестени и ядяха препечени филийки с масло. Утешителни, меланхолични картини от детството й при семейство Дьован.

Проклет да е Талейран! Да върви по дяволите мръсната му война! Тя сгъна писмото и го прибра в джоба на пелерината си. Кръстникът й не й казваше кому да предаде информацията, но изрично настояваше да не издава, че има сведенията от него. Пликът беше надписан от женска ръка и бе пристигнал с лондонската пощенска карета. Никой не би могъл да предположи, че писмото е от Талейран.

Габриел се разтрепери. Вече беше доста студено, зад металически сивите облаци над реката се издигаше вечерницата. Тя стана и се запъти бавно към къщата.

Ядосана, изрита купчина листа и изведнъж в главата й се появи спомен, толкова жив и ясен, сякаш беше от вчера… сияен октомврийски ден във Баланси, Гийом, изтегнат в купчина листа. Смееше се предизвикателно и протягаше ръце към нея…

Все още си спомняше живота си с Гийом, но в тъгата винаги се примесваше известна сладост. Спомените бяха от миналото, то не можеше да се върне. Картини от отдавна минали дни, прашни портрети, забравени играчки, стари дрехи, сушени цветя, намерени на тавана. Но не и този спомен, не и този път. Изведнъж Габриел изпита дълбоко усещане на загуба и това съзнание беше силно и горчиво като алое. Защо Гийом трябваше да умре? Кому беше нужна тази смърт?

Гийом гледаше на войната с очите на Талейран и сигурно очакваше от нея да предаде информацията. Щеше да й заяви, че това е неин дълг пред родината.

— Габи… Габи… — Джейк тичаше към нея по алеята. — Изглеждаш тъжна — каза той с обичайната си прямота. — Тъжна ли си? Не искам да те виждам такава. — Стисна ръката й и я погледна страхливо.

— Не съм тъжна — отговори тя с принудена усмивка. — Спомних си миналото и… Свърши ли с уроците?

Джейк направи гримаса.

— Според мен не е справедливо да ходя в къщата на свещеника даже в събота следобед. Ти как мислиш?

Джейк вече учеше в дома на отец Адисън заедно с неговите деца — аранжимент, от който всички бяха доволни и който осигуряваше на момчето възможност да общува със свои връстници.

— Защо не поговориш с татко? — попита хитро Джейк. Знаеше от опит, че когато Габи се застъпи за него пред баща му, нещата обикновено се оправят.

Габриел се усмихна развеселено.

— Ти си бил голям хитрец, хлапако! Щом ходиш на уроци в дома на свещеника, трябва да се придържаш към правилата. Това ти е ясно, нали?

— Тогава поговори с отец Адисън — предложи той без особена надежда. Габриел още не беше утвърдила властта си над свещеника.

— Добре, ще говоря с татко ти, но нищо не ти обещавам.

Джейк кимна и двамата влязоха ръка за ръка във фоайето, където вече бяха запалили свещите. Сушени лавандулови цветове и розови пъпки, поставени в купички по шкафовете, разпространяваха замайващ аромат.

— Побързай, време е да пиеш чай. — Габриел свали пелерината си. Джейк се засмя и се понесе с тропот нагоре по стълбата. Тя се поколеба дали да го последва. Искаше й се да се скрие в будоара си и да размисли какъв избор има, но дълбоко в сърцето си знаеше, че няма такъв… имаше само един път и тя трябваше да го извърви.

Затова се запъти към библиотеката. Нека първо да изпълни обещанието си към Джейк.

Натаниъл вдигна глава от документите си и на лицето му изгря усмивка. Габриел ставаше от ден на ден по-красива и желана.

— Ела и ми позволи да те целуна — каза той и бутна стола си. Тя се наведе към него и бегло плъзна устни по устата му.

— Това едва ли може да се нарече целувка — изръмжа Натаниъл, посегна към ръката й и я привлече в скута си. Погледна в лицето й и се намръщи. — Какво има?

— Нищо. Съвсем нищо — отвърна тихо Габриел и се опита да стане. Хватката около талията й се стегна.

— Не ме лъжи, Габриел. Нещо те тревожи, усещам го.

— Само есента — отговори все така тихо тя и това не бе далеч от истината. — През есента често тъгувам, защото си спомням за родителите си. През октомври дойдох в Англия при семейство Дьован, опитвайки се да разбера какво точно се е случило. — Тя се облегна на рамото му и попипа пръстите, които бяха обхванали талията й.

— Искаш ли да отидем за няколко месеца в Лондон? Сезонът вече е започнал.

— Мислех, че ти мразиш Лондон — погледна го изненадано тя.

— До Коледа все някак ще издържа.

„В Лондон ще е по-лесно да направя, каквото трябва. Там ще има много хора и ще ми е по-лесно да се преструвам.“

— Да, бих отишла в Лондон. — Тя го целуна по устата и се намести по-удобно на коленете му. — Ще вземем и Джейк с нас, нали?

Натаниъл потърка брадичка.

— Ами уроците му?

— Имам много приятели с деца на неговата възраст. Със сигурност ще намерим друго училище, където да продължи. Впрочем, той смята, че е несправедливо да учи и в събота следобед, и ме избра за парламентьор.

— Дръзка малка маймунка — ухили се Натаниъл. — А ти как мислиш?

— Аз мисля, че за събота следобед могат да се измислят много по-интересни… и много по-забавни занимания — отговори решително тя.

— Е, щом ще го водим в Лондон, не е нужно да обсъждаме повече тази тема.

— Боже, какъв справедлив и разумен татко — изрече Габриел с подигравателно учудване. — Не мога да разбера как е възможно да хабиш толкова разум и справедливост за едно единствено дете.

Светлината в очите на Натаниъл угасна. С един замах я изправи на крака, бутна стола си и започна да събира документите си. Не каза нищо, но мълчанието беше красноречиво.

Никакъв напредък по темата деца, каза си обезсърчено Габриел. Натаниъл я докарваше до бяс с упоритостта си. Не допускаше дискусия, всеки път, когато тя заговореше за този въпрос, млъкваше и се затваряше в себе си.

Без да каже дума, Габриел проследи как той отвори трезора и прибра документите. Напрегнатото мълчание се проточи.

Всъщност сега не бива да мисля за деца, каза си вразумително Габриел. Трябваше да реши много по-важен и много по-спешен проблем.

— Кога ще заминем за Лондон? — попита ведро тя, сякаш не бяха говорили по никакви неприятни теми.

Натаниъл се обърна към нея и в очите му светна облекчение.

— Следващата седмица, ако нямаш нищо против — отвърна със същия тон.

— Знам, че Ванбрутови са се настанили на Гросвенър Скуеър още преди три седмици. Ще пиша на Джорджи и ще я уведомя, че идваме… Не е ли редно да изпратим мисис Бейли и Бъртрам да оправят къщата на Бъртън Стрийт?

— Направи всичко, което смяташ за необходимо, скъпа съпруго. — Габриел се справяше отлично с воденето на домакинството и той знаеше, че пита за мнението му само от учтивост.

Габриел кимна и излезе от библиотеката. Когато влезе в будоара си, Ели тъкмо спускаше завесите. Щом видя господарката си, прислужницата оживено й заразправя за някакъв скандал в селото. Габриел слушаше с половин ухо. Обикновено разрешаваше на Ели да й разказва най-новите клюки, защото но този начин узнаваше проблемите и болките на местните хора, в които съпругът й би могъл да се намеси, но тази вечер бъбренето на момичето я изнервяше, а и историята му беше безинтересна.

— Бъди така добра и ми донеси малко чай — помоли тя. — Започва да ме боли глава и се чувствам ужасно.

— Разбира се, милейди, веднага ще донеса. — Добродушното лице на Ели изрази искрена загриженост.

Габриел седна до прозореца и вдигна крака на решетката на камината. Ще предаде информацията на Талейран направо на Саймън. Естествено, Саймън веднага ще каже на Натаниъл, но никой няма да разбере откъде е дошла новината. Ще измисли някакъв анонимен източник. Къртица, която носи строго поверителни сведения от Франция. Не е проблем да изпрати анонимно писмо в кабинета на Саймън в Уестминстър. Бъртън стрийт е съвсем наблизо.

По този начин щеше в известна степен да компенсира злото, което беше сторила на Саймън — нали го бе използвала, за да се добере до Натаниъл. Тогава болката от загубата на Гийом и жаждата за отмъщение бяха по-силни от чувството за вина, че бе измамила приятелите си, но споменът все още й причиняваше неловкост. Натаниъл не говореше за това… всъщност, двамата никога не говореха за онова време — тя бе направила своя избор, знаеше на кого дължи вярност сега и двамата приемаха решението й. Той със сигурност беше вършил същите неща при шпионската си дейност — това беше неизбежно, когато работиш за тайните служби.

Тази нощ — за първи път от много месеци насам — отново я споходи старият кошмар.

Натаниъл я прегърна утешително, приглади влажните й коси от челото и я остави да се наплаче. Тялото й беше като опъната струна в ръцете му. Тя се вкопчи в него, треперейки в овлажнялата от пот нощница и той не знаеше как да я утеши. Само я притискаше до себе си и се опитваше да й предаде част от топлината на собственото си тяло, от равномерното биене на сърцето си. Спомни си, че следобед беше усетил у нея някакво напрежение, съпроводено с неясна тъга, и приписа кошмара на спомените от детството, на неизживения ужас от загубата.

Когато сълзите й пресъхнаха, той свали мократа нощница и внимателно подсуши тялото й. Габриел приемаше грижите му, скрила с ръка подутите си очи, сякаш пламъчето на свещта й причиняваше болка. Натаниъл внимателно отмести ръката й, изми очите й и обсипа с леки целувки носа, бузите и устата й, докато ръцете му бавно масажираха и лекуваха тялото й, за да прогонят демоните по единствения начин, който познаваше. Постепенно тя се отпусна, сгуши се благодарно в него и почерпи нови сили и кураж от нежността му, която даваше много повече, отколкото вземаше.

 

 

След две седмици Натаниъл спря конете пред внушителна къща на Бъртън стрийт.

— Утре ще отида при Татърсел и ще ти купя някакво превозно средство — каза той на Габриел, докато й помагаше да слезе. — Искаш ли висока двуколка?

— Не, предпочитам солиден файтон с два коня — отговори с усмивка тя, стъпи на тротоара и огледа с интерес впечатляващата фасада на Прайд хаус. — Имате чудесна къща, милорд.

— Надявам се вътрешността също да намери одобрението ви, милейди. — Той се поклони и й подаде ръка, за да изкачат стълбите. Вратата се отвори още преди да стигнат до нея и гордо усмихващият се Бъртрам ги посрещна с добре дошли. Мисис Бейли ги поздрави във фоайето със забележката, че си е позволила да назначи двама прислужници и три момичета. Искала да наеме и готвачка, но решила, че милейди ще предпочете да я избере сама. От агенцията обещали да изпратят подходящи кандидатки веднага щом лейди Прайд си почине от пътуването.

— Утре сутринта това ще е първата ми работа, мисис Бейли — обеща Габриел, докато се оглеждаше любопитно. Красив дървен парапет, полиран до блясък, блестящ мраморен под, искрящи полилеи… — Справили сте се отлично, наистина. Всичко блести от чистота.

Мисис Бейли се усмихна доволно.

— Разбрах, че мис Примър и бавачката ще пристигнат тази вечер с мастър Джейк, милейди?

— Да, мисля, че след няколко часа ще са тук. Пощенската карета не може да се мери с ландауера на лорд Прайд. — Габриел изгледа дяволито съпруга си. — Или, по-точно казано, с качествата на негово благородие. — Докато пътуваха към Лондон, двамата се състезаваха кой умее да управлява по-добре коне и се сменяха на всяка пощенска станция. Натаниъл спечели убедително и Габриел не се сърдеше — съпругът й наистина се справяше съвършено.

— Искате ли да видите детската стая и помещенията за мис Примър и бавачката, милейди? Убедена съм, че всичко е наред, но предполагам, че мастър Джейк ще е уморен, бавачката ще страда от поредния пристъп на ревматизъм след теснотията в пощенската карета, а бедната мис Примър ще е с главоболие.

Някога Натаниъл щеше да отбележи хапливо, че е дал на сина си и придружителките му най-удобното транспортно средство, което притежава, и че трябва да са благодарни, но сега само се усмихна и рече:

— Предоставям на теб да огледаш помещенията, Габриел. Аз имам работа в обора.

— Не забравяй, че сме канени на вечеря у семейство Ванбруг — напомни му тя и се обърна отново към мисис Бейли: — Хайде, разведете ме и ще видим какво още може да се направи.

Джейк и спътниците му пристигнаха след около три часа. Къщата беше напълно готова да посрещне възбудения и раздразнителен син на господаря, изтощената, но смело страдаща мис Примър и стенещата бавачка.

— Какво щастие, че ще вечеряме навън — заяви с въздишка Натаниъл, докато следеше безкрайния поток от чанти и куфари, който се точеше нагоре по стълбите. — Възможно ли е едно единствено дете да пътува с толкова багаж?

Две деца не се нуждаят от повече багаж, помисли си Габриел, но се въздържа да му го каже.

— Отивам да се преоблека за вечеря. Моля те, иди за малко в детската стая. Някой трябва да укроти раздразнителността на Джейк. Тази вечер мис Примър и бавачката няма да са в състояние да се справят с него.

Натаниъл направи гримаса, но веднага изпълни молбата й и Габриел се запъти към своите помещения. Ели беше привършила с разопаковането и тъкмо приготвяше вечерната й рокля.

— Бъртрам ще донесе топла вода, мадам.

— О, прекрасно! Наистина имам нужда от баня след дългото пътуване — каза Габриел и отвори чекмеджето с нещата за писане. Първо прочете писмото, което утре сутринта щеше да изпрати в кабинета на Саймън. Написано с печатни букви на парче евтина хартия, купена от обикновен магазин, кратко и ясно съдържание… да не би да беше пропуснала нещо?

Погледът й се премести към „Философските писма“ на етажерката. Трябваше веднага да изпрати кодирано писмо на Талейран, за да го уведоми как стоят нещата.

— Не мога да разбера какво става с това дяволско хлапе! — Гласът на Натаниъл, хем развеселен, хем изнервен, проехтя откъм вратата и тя се стресна, ръцете й затрепериха.

По дяволите! Нима вече не можеше да се владее?

— Защо? Какво прави? — попита спокойно тя, докато пъхаше писмото обратно в чекмеджето. Завъртя мъничкия сребърен ключ и си отдъхна.

— Тича гол по стаята, скача във ваната, изскача навън и пак хуква… и така безкрай!

Габриел се обърна към него и незабелязано пъхна ключа в джоба си.

— Това е първото му идване в Лондон. Естествено е да е възбуден.

— Е, сега вече не е възбуден, мога да те уверя в това — каза Натаниъл, вече на път към собствените си стаи, докато сваляше жакета си.

— Не си му се развикал, нали, Натаниъл?

— Разбира се, че не. — Той хвърли жакета в стаята си и започна да разкопчава ризата си, — Постъпих точно както ми заповядахте мадам — угасих възбудата му. — Направи ироничен поклон и изчезна в стаята си.

 

 

На следващата сутрин мръсно улично хлапе връчи на лакея с напудрена перука и лъскава ливрея, който стоеше пред вратите на Уестминстърския палат, запечатан плик. Писмото беше адресирано до лорд Саймън Ванбруг.

Лакеят изобщо не обърна внимание на момчето и, естествено, не можа да го опише, когато след няколко минути го повикаха при лорд Ванбруг.

— Каза ли ви откъде идва писмото?

— Не, милорд.

— Попитахте ли го?

— Не, милорд.

— По дяволите! Някой трябва да му го е дал…

— Да, милорд. — Лакеят се загледа към прастарата каменна стена, която се виеше към Темза.

Саймън беше бесен. Ако информацията в писмото беше вярна, тя заслужаваше специално внимание. Беше не по-малко ценна от сведенията за тайните клаузи в договора от Тилзит.

Освободи лакея, взе шапката и бастуна си и излезе бързо от Уестминстър. Спря първия файтон, който мина по улицата и отиде на Бъртън Стрийт.

Натаниъл излезе от дома си точно в мига, когато файтонът спря пред стълбището. Носеше бричове от дивечова кожа и високи ботуши с кончови.

— Здравей, Саймън, какво те води у нас толкова рано? — Гласът му беше весел. — Нямаш ли важна държавна работа?

— Разбира се, че имам — изръмжа Саймън. — Трябва веднага да обсъдя нещо с теб.

— Добре, хайде да отидем в Брукс. Смятах да посетя галерията на Мантън, за да се поупражнявам в стрелба, но мога и в Брукс. Габриел разговаря с кандидат-готвачките и в къщата цари ужасна бъркотия. Джейк се пързаляше по парапета и се навехна пръста — според мен това е справедливо наказание, но бавачката си скубе косите, а Габриел настоява да повикаме лекар. Още една минута в тази лудница, и ще се напия до безсъзнание.

Той хвана под ръка стария си приятел и го поведе към Пикадили. Въпреки възбудата си, Саймън отбеляза с радост, че Натаниъл най-сетне се е отървал от тъгата и чувството за вина. Това е естествено, каза си с усмивка той, никой не може да живее дълго с Габриел и да остане мрачен и нацупен. Тя шокира хората, но никога не ги потиска.

В приглушената атмосфера на изискания клуб Саймън показа писмото на Натаниъл.

— Донесено ми бе днес сутринта от мистериозен пратеник. — Напълни две чаши с портвайн от гарафата на масата и изпи своята до дъно, докато Натаниъл четеше писмото.

— Тайна среща с испанците във Фонтенбло — повтори полугласно той и отпи от чашата си. — Това се знаеше.

— Но не и заплахата за Португалия.

— Прав си. — Натаниъл се облегна назад и кръстоса крака. — Кой, по дяволите, има достъп до такава информация? — Въпросът беше реторичен и Саймън си спести отговора.

— Да й повярваме ли? — попита той. Натаниъл кимна.

— Не можем да си позволим да не й повярваме. Бонапарт отдавна флиртува с испанците. Трябва да подкрепим Португалия, за да попречим целият Иберийски полуостров да падне в лапите му?

— Ще пратиш ли някои от твоите хора?

Натаниъл кимна повторно.

— Имам добри агенти в Мадрид, които мога да пратя в Лисабон. А може би — добави като на себе си той — е най-добре да отида лично.

— Можеш да поговориш направо с португалския регент — отвърна Саймън. — Ти имаш повече авторитет от агентите си. — Той стана и заяви решително: — Отивам да говоря с министър-председателя. Сигурно ще иска да те види незабавно. — Нахлузи ръкавиците си и добави замислено: — Питам се дали този тайнствен информатор ще ни прати още някое писмо.

— Ако го направи, погрижи се пратеникът да бъде задържан, за да мога да го разпитам. Трябва да разберем кой ни дава сведенията — отговори сухо Натаниъл. — Не понасям манипулацията, дори когато е в ваша полза. Ако информаторът е лоялен към Англия, защо не се разкрие? Може би ще поиска нещо от нас срещу тези сведения, как мислиш?

— Ти си циник — засмя се Саймън. — Може би мотивите му са чисти… лоялност, патриотизъм…

— Не вярвам — отвърна рязко Натаниъл. — Ако беше така, нямаше да се крие. Не, в тази работа има нещо гнило, Саймън, и аз ще разбера какво е.

Той се запъти обратно към Бъртън Стрийт. Главата му беше пълна с планове за пътуването, но усещаше и някаква неловкост. Опитът и инстинктът му подсказваха, че в тази работа има нещо нередно. Вярно, всички шпиони работеха с тайни информатори, но тази новина беше твърде важна и значителна, за да е била получена от аматьор. Той беше убеден, че познава всички опитни играчи на международното поле. Ако информаторът беше новак в занаята, откъде знаеше, че трябва да предаде сведенията точно на Саймън? Никой не знаеше за тесните връзки между Саймън и тайните служби. Единствено министър-председателят. Даже Джорджи и Майлс не знаеха.

Габриел обаче знаеше… Натаниъл спря пред витрината на един магазин и се погледна изненадано в стъклото. Змията на съмнението, която мислеше за мъртва, отново надигна грозната си глава. Веднъж шпионка, винаги шпионка… Не, това беше невъзможно. Тя се бе отказала от шпионската дейност и той нямаше причини да не й вярва. Убеждението й, решителността й бяха искрени. Освен това нямаше как да е забъркана в тази работа. След женитбата им беше лоялна гражданка на Англия и вече нямаше достъп до подобна информация. Даже ако по някаква странна случайност беше попаднала на нещо толкова ценно, щеше да предаде информацията на него, а не да я прати на Саймън. Това беше логичният ход.

Той продължи пътя си, като се опитваше да се убеди в логиката на разсъжденията си. Пред къщата му все още имаше опашка от кандидат-готвачки и в гърдите му се надигна гняв. Защо Габриел не беше приключила с избора?

Когато влезе в утринния салон, Габриел разговаряше с поредната кандидатка. Гневът му се засили.

— За бога, къщата изглежда като агенция за набиране на работници — заяви нелюбезно. — Още ли не си намерила подходящата жена?

— Благодаря ви. Ще се свържа с агенцията — каза Габриел, жената насреща й стана, направи реверанс и излезе.

— Какво ти става? — обърна се тя към мъжа си. — Защо се държа толкова грубо?

— Нервирам се, защото къщата ми прилича на пазар — отговори рязко Натаниъл. — Отвън има поне двайсет жени.

— Нима не разбираш? Не мога просто да ги отпратя, без да съм разговаряла с тях — обясни вразумително Габриел. — Не знам защо, но в момента в града има твърде много безработни готвачки. Вероятно трябваше да кажа на хората от агенцията да ги пресеят малко, но съм забравила.

Тя огледа по-внимателно съпруга си. Натаниъл беше в едно от нетърпеливите си, раздразнителни настроения и ей сега щеше да избухне.

— Нещо те притеснява.

Той зарови пръсти в косата си.

— Преди малко разговарях със Саймън, това е всичко.

Саймън сигурно го бе уведомил за тайната информация! Тя беше очаквала, че лорд Ванбруг първо ще провери дали сведенията са достоверни, ще се посъветва с колегите си от кабинета и с министър-председателя и едва тогава ще поиска съдействие от Натаниъл. Нима Саймън се бе обърнал първо към Натаниъл? Хлапето бе предало писмото преди по-малко от два часа.

— Това ли е всичко? — попита тя подчертано ведро. — Срещите със Саймън никога не са те изкарвали от търпение.

— Мразя загадките — отговори остро той. — И не мога да се отърва от чувството, че по някакъв начин ме използват. — Той я погледна изпитателно. Ръцете й лежаха спокойно в скута.

Не можеше да знае, че дланите й овлажняха. Значи Саймън бе казал първо на него…

— Кой те използва?

— Не знам… още не — добави той и направи няколко крачки по стаята. — Но съм твърдо решен да го открия.

— Не искаш да ми кажеш нищо повече. — Габриел стана и пристъпи към камината. Наведе се да стопли ръцете си, макар че тялото й гореше. Подозираше, че бузите й са зачервени, и топлината на огъня щеше да бъде убедително обяснение.

Натаниъл неволно се наслади на гъвкавите извивки на тялото й, не пропусна да отбележи отражението на огъня в червената коса, стегнатите хълбоци, тънката талия, подчертана от фината материя на утринната рокля.

Не, Габриел нямаше нищо общо с писмото, пристигнало при Саймън.

Добре познатото пулсиране на чувствено желание между бедрата прогони всички съмнения и подозрения.

Той направи крачка към нея, уви ръка около кръста й и я преви върху протегнатото си бедро, докато със свободната си ръка очерта извивката на гърба й под роклята. Вдигна бавно мекия материал, разголи сантиметър по сантиметър дългите й крака, добре оформените колена, гладките, твърди бедра, бледата плът над ръба на чорапите.

Габриел не направи опит да се надигне, а се отпусна в здравата хватка на ръката му, наслади се на твърдостта на обвитото в дивечова кожа бедро под корема й. Ръката му се плъзна под дантелата на панталонките й и тя потръпна от радостно очакване, когато пръстите му внимателно се плъзнаха във влажната гънка между бедрата й и започнаха да я изследват във възбуждащ танц на еротични интимности.

— По този начин никога няма да намеря готвачка — промърмори тя в отчаян опит да се спаси от бързото пропадане в кратера на чувствеността. Натаниъл дръпна ръката си и я плесна по дупето.

— Това не беше подходяща реакция при тези обстоятелства, жено. — Свали полата й и я освободи от хватката си. Габриел се изправи. Бузите й бяха зачервени, очите святкаха.

— Това не беше подходящо държание при тези обстоятелства. — Тя направи широк жест към салона. — Всеки момент можеше да влезе някой.

Ако се съдеше по самодоволната му усмивка, тази представа го забавляваше.

— Не чух нито думичка на протест, скъпа.

— Да, прав си, аз не протестирах — отвърна тя с привидно примирение. — За съжаление ти си моята слабост.

Усмивката му стана още по-широка.

— Ще заключа вратата, за да завърша онова, което започнах, без да се страхуваш от прекъсвания. — Той и изпълни думите си и се облегна на вратата, като я измерваше с присвити очи.

— Какво чакаш? — попита задавено тя.

— Опитвам се да реша къде точно те искам — отговори той.

Габриел огледа помещението и мебелите, които бяха на разположение. Играта я увлече и тя забрави страха си.

— На шезлонга? — предложи с надежда тя. Натаниъл поклати глава. — На масата? — Ново поклащане на главата. А какво ще кажеш за креслото?

— Може би — отговори бавно той и се отблъсна от вратата. С бързо, умело движение я сложи върху облегалката на едно кресло с гръб към себе си.

— Трябваше да се сетя — промърмори Габриел, заровила лице в мекото кадифе, и в гласа й звъняха смях и възбуда. — Пак искаш да властваш.

— Може би — отговори той, вдигна полите й над главата и свали дантелените панталонки. — Удобно ли ти е така?

— О, разбира се — увери го тя и намести коленете си, за да има по-добра опора.

Ръката му се плъзна във възбуждаща милувка по бедрата й, повтори сладките интимности отпреди и тя забрави смеха си, когато двамата потънаха в замайващия свят на страстта.

Той проникна с дълбок тласък в тялото й и тя посегна зад себе си, копнееща да го приеме изцяло в себе си и да се слее в едно цяло с него. Пръстите му се забиха почти болезнено в хълбоците й и това изразяваше собствената му потребност от пълно удовлетворение. Тялото й беше негово. Ритмичното пулсиране дълбоко в нея се засили бързо, докато зад спуснатите й клепачи затанцуваха червени светкавици. Натаниъл бе сложил едната си ръка на тила й, другата я милваше, възбуждаше чувствителната пъпка между бедрата й, докато Габриел стигна до върха на насладата, вълната на прекрасна сладка болка се затвори над главата й и я накара да се самозабрави. Някъде отдалеч чу собствените си викове, Натаниъл я натисна по-силно в кадифената облегалка и задуши хълцането й. Ръцете му обхванаха гърдите й и той падна върху нея, за да преживее собствената си експлозия и да излее горещото си семе.

— Велики боже! — Натаниъл се надигна бавно и Габриел потръпна от внезапния студ върху кожата си. Той се отдели от нея и нежно плъзна ръка по гърба й.

Габриел изохка изтощено.

— Кажи ми, че днес е понеделник, единайсет сутринта — помоли със слаб глас тя и се зае с треперещи ръце да оправя дрехите си, за да се върне към действителността.

— Така е. — Натаниъл вдигна панталона си и го закопча. — Какво толкова има у теб, та ме подлудява? — Поклати объркано глава. — Дяволска жена — прошепна той в напразен опит да отговори на въпроса си.

— Не мисля — заяви Габриел и се огледа в огледалото над камината. — Погледни само косите ми! Прическата ми е напълно развалена. Как ще се покажа навън в този вид?

— И аз не знам — отговори Натаниъл с безсърдечно безгрижие и отключи вратата. — Хайде, направи нещо. Вземи си готвачка и отпрати чакащите жени. Искам къщата ми да е спокойна.

— Тъй вярно, милорд. Казах ли ви вече, че тази сутрин сте в особено властно настроение? — Габриел му изплези език в огледалото и се опита да поприбере къдриците си.

Натаниъл я заплаши с пръст и излезе от салона, без да усеща леката усмивка на устните и енергичността на крачките си.

Габриел позвъни на мисис Бейли и я помоли да повика следващата кандидатка.

Натаниъл отиде в кабинета си. Трябваше да прегледа цял куп доклади. И да реши кой от агентите му е най-подходящ за задачата в Лисабон. Или все пак да замине самият той? Португалският крал беше жалка личност, неспособен да управлява, а министрите му бяха твърде страхливи, за да вземат собствени решения. Никой от тях не беше в състояние да спре френската офанзива. Британското присъствие в Португалия беше от голяма важност.

Посегна механично към едно перо и установи, че е изхабено. Потърси ножчето, което използваше за острене на перата, но не го намери на писалището си и се сети, че снощи го бе дал на Габриел.

В момента не му трябваше, но мислите му хвърчаха и беше твърде неспокоен, за да остане дълго над докладите. Затова изкачи стълбата, спря пред детската стая и си каза, че би трябвало да влезе и да се осведоми как е Джейк. Но първо трябваше да вземе ножчето си.

Дневната на Габриел беше спокойна, обляна от слънчева светлина. Това беше любимата стая на Хелън и тапетите и мебелите свидетелстваха за изискания й вкус. Дали Габриел ще поиска да промени нещо, запита се с интерес той. Пастелните цветове бяха твърде сдържани за сияещата й жизненост.

Секретарят й беше отворен, ножчето за пера беше върху подложката за писане. Той посегна да го вземе и погледът му падна върху отпечатъците от мастило по попивателната.

Странни знаци, обърнати букви, числа. Не искаше да посегне към попивателната, но го направи. Вдигна я и я сложи пред огледалото на тоалетната масичка.

Габриел си бе поиграла с кода от Волтер.